Джон Лескроарт
Щети (29)

28.

Рано следобед Фаръл седеше в мрачно настроение и безцелно въртеше ръчките на масата си за джаги, държейки топката в движение.

Някой почука на вратата му. Той вдигна поглед, остави ръчките и топката отбеляза гол в дясната врата.

— Влизай — каза Фаръл.

— Къде е Трея?

— Не питай. Затвори вратата, ако обичаш.

Днес Аманда Дженкинс не показваше крака. Носеше изтъркани джинси и обикновена черна тениска. Тя не си бе ресала косата след ставане от сън, а и нямаше вид да е спала много, преди да се събуди. В първия миг, когато я видя, Фаръл бе на път да направи саркастичен коментар за външността й на работното място, но виждайки зачервените й очи, той реши да не бъде нито придирчив, нито саркастичен и вместо това й каза простичко:

— Не очаквах да си тук, Аманда. Не би ли искала да си вземеш няколко дни отпуск, за да оставиш нещата да се уталожат?

— Бъзикаш ли ме? — попита Дженкинс. — Знаеш защо съм тук. Не искам нищо да се уталожи. Искам да вържа това копеле за топките.

— Искаш да излезеш пред Голямото жури?

— Точно! И за разлика от тебе го искам по-скоро.

— Съмнявам се. — Той направи няколко крачки, след което се облегна гърбом на масата за джаги. — Можеш ли да подготвиш случая достатъчно бързо?

— Ако не спя, а май точно това става.

— Е, бързай, но да не е за сметка на подготовката. Нали не желаеш да се изсилиш и пак да не го пипнеш?

— Ще го пипна! Христос ми е свидетел, ще го пипна!

— Мислиш, че наистина, до следващия вторник…

— Да, събрах доказателствата по случая Сандовал, взех свидетелски показания за възложената на Мат задача, имам Нунйес, също Джанис Дърбин като случай на отмъщение. Ще видя какво още мога да събера от Ейб, но…

— Като говорим за Ейб, видя ли статията на Мареняс тази сутрин?

— Майната й!

— Разбира се, но чете ли статията?

— Не. Защо?

— Защото пак се е заела да обстрелва Ейб с лайна.

— Срещу Ейб? Е как така?

— Че не разследвал Майкъл Дърбин. Че се е втренчил в Роу. Било лично отмъщение. Дрън, дрън, дрън… И, за всеки случай, започнаха разни простотии. Познай кой ми се обади вчера по въпроса за Голямото жури?

Дженкинс прокара ръка през косата си.

— Какви са тия глупости, Уес? Това е абсурд, „Алиса в страната на чудесата“.

— Здрасти! Ти не живееш ли в Сан Франциско случайно…

— И кой ти се обади за Голямото жури? Мареняс?

— Разбира се, тя първа. Но истински забавното беше… Клиф, самият Клиф Къртли, който изглежда си мисли, че личната заплаха е приемливо средство за преговори.

— Заплашва теб, или някой близък?

— Несъмнено. Тъй или иначе, нямам дори детска книжка с инструкции какво прави окръжният прокурор в такива случаи. Той ме заплашва и аз съм се сврял тук в службата си без някакъв ясен план как да се боря с него. Започвам да си мисля, за съжаление, че не съм способен да се справя с това.

— Ще пипнем Роу, Уес, наистина.

— Е да, все някой ще пипне някого. Това е сигурно. — Уес прекоси стаята и почти се срина върху кушетката. — И не мисли, че не разбирам колко аз самият съм вътре, какви грешки съм допуснал във всичко това. — Той вдигна очи към своята заместничка. — Толкова съжалявам, Аманда, за Мат и за теб. Да не говоря за другите жертви. Аз трябва да си подам оставката.

— Е, спри дотук — каза Аманда, опитвайки се да смекчи нещата. — Не и сега, когато тъкмо започваш да се справяш.

— Не лъжи себе си — каза Фаръл. — Изобщо не съм започнал да се справям.

Мобилният телефон на колана му се обади, Уес го извади, погледна номера на дисплея и каза на Аманда:

— Това е Сам. Трябва да я чуя. Само за минута — и натисна бутона за отговор.

— Здравей… Не, аз просто… По-спокойно де. Какво?… Какво й е?… Викай полицията и прати някого долу, веднага. Аз тръгвам.

Затваряйки телефона, Фаръл сякаш се бе преобразил в объркана и парализирана от ужас карикатура на самия себе си.

— Сега пък какво? — попита Аманда.

— Някаква гадина е убила моето куче — каза Фаръл на пресекулки. — Убили са хубавата ми Гертруда.

 

 

Глицки подкара от крематориума към Полк стрийт, където паркира и се нареди на опашка за Суон Ойстър Депоу. Час и половина по-късно той се върна към дневната светлина от най-затънтеното кьоше на бара, а стомахът му бе обезпокоително претъпкан. Бе нарушил всички закони на здравословното хранене, за които бе чувал поне малко. Бе погълнал две дузини сурови стриди, половин дузина миди сърца, половин самун традиционен хляб с неизброими бучки съвсем истинско масло. За капак на всичко това послужи един голям рак с майонеза, плувнал в още масло, този път разтопено, и първите му две бири — всъщност първите глътки алкохол, които поемаше от три години.

Като се върна в колата си, той позвъня на Трея в Лос Анджелис и двамата имаха кратък разговор, който нищо не реши. Тя все още нямало да се връща вкъщи; децата били добре. Ейб й каза с няколко думи за статията на Мареняс и тя отговори „Е, а ти какво очакваше?“. След още пет минути той й каза дочуване, добавяйки „обичам те“. На което тя отговори „Добре“.

Прегрявайки гумите на колата с бясното си изскачане от паркинга, той продължи да кара в потиснат гняв до имението на Роу. Наоколо нямаше и следа от двайсет и четири часово наблюдение. Но после Глицки съобрази, че проследяващият екип може би е последвал Роу нанякъде. Рискувайки Роу да се появи — без какъвто и да било план какво прави, ако това се случи — Глицки постоя в улицата срещу къщата около двайсет минути. Тръгна си, когато главата му натежа твърде много, за да продължава да стои.

Седнал в колата, прекара в дрямка около половин час и се събуди дезориентиран и с пресъхнала уста. Той запали колата, направи обратен завой и запрепуска из града с превишена скорост. Мрачната страна в неговата природа сякаш жадуваше да стане още някоя мизерия — някой патрул да го спре, да му състави акт или нещо от сорта.

 

 

Джеф Елиът, едър и брадат мъж, седеше на своята инвалидна количка в стъкленото си редакционно сепаре в сградата на „Кроникъл“ на долния етаж. И разбира се, щом чу, че Глицки е на пропуска, веднага разпореди да го пуснат. Щеше да го направи във всички случаи, тъй като двамата мъже се познаваха, главно като негласни съюзници, повече от двайсет години. Освен това днес Глицки бе в полезрението на медиите, така че ако искаше да отдели време за Джеф, журналистът също имаше време за него.

И лейтенантът бе вече тук, застанал на вратата, тежко дишащ през носа, с плътно стисната уста, а разрезът през устните му бе побелял. Лицето на Глицки, и без това страховито, имаше някакъв нов, още по-заплашителен израз, който Елиът не можеше да разбере. Всъщност, изражението му бе такова, че журналистът несъзнателно се дръпна назад, преди да се овладее и да си наложи една приветствена, може би обезоръжаваща, усмивка.

— Доктор Глицки — каза той — на какво дължа това удоволствие?

— Без запис, докато ти кажа, че може.

— Разбира се, добре — съгласи се Елиът.

— Аз искам да убия някого, Джеф. В прекия смисъл, искам да кажа. И, мисля си, ако не бях се махнал от улицата, наистина щях да го направя.

— Роу Къртли?

— Него за начало.

— Шийла?

— Да, нея също. Сигурно ще ме убедиш да не го правя?

— Че защо бих поискал да те разубеждавам? — Накрая Джеф изпусна една въздишка, която дълго задържаше и посочи стола вляво от вратата. — Искаш ли да седнеш?

Глицки кимна, сякаш убеждаваше самия себе си.

— Бих могъл — каза той. И седна с вдървено изправен гръб.

Джеф го погледа мълчаливо още няколко секунди.

— Лош ден в Блек Рок^[1], а?

— И още как — поклати глава Глицки.

— Ако искаш да ми кажеш твоята гледна точка, аз ще отпечатам всичко.

— Първо, за да си съвсем наясно — започна Глицки, — нямам още заподозрян за убийството на Джанис Дърбин, нито пък изключвам някого — нито съпруга й, нито Роу Къртли. Но да твърдиш, като Мареняс, че Роу няма сериозен мотив, е просто налудничаво. Той е видял Майкъл на съдебното заседание миналата седмица и го е разпознал. Широко известно е, че Дърбин беше старши заседател на процеса срещу Роу. Именно той е убедил неколцина колебаещи се заседатели да променят позицията си и да гласуват „виновен“. Така че тук е налице мотивът „отмъщение“ и който не вярва в това, залъгва себе си.

Елиът взе диктофона си от бюрото и го нагласи.

— „Осведомени източници“? — попита Глицки.

— Какво ще кажеш за „високопоставени източници от полицейското управление“?

— „Източници, запознати с разследването“.

— Договорено — каза Елиът и пусна диктофона.

 

 

Езтли подкара отново големия „Фор рънър“ и прибра Роу от „Момо“. Там Роу бе обядвал и се бе закотвил на бара, на същото столче, както вчера. Тифани беше на работа, днес в късната смяна. Роу не искаше да я чака до два часа или когато там, по дяволите, трябваше да излезе тя, така че викна Езтли да го прибере.

— Знаеш ли какво пропускам в момента? — попита Роу, докато караха по Ембаркадеро. — Това момиче е с наистина фантастичен задник. Още малко и, Бог ми е свидетел, тя щеше да е моя.

Езтли му хвърли поглед, изпълнен с нещо като привързаност. Харесваше арогантното поведение на това голямо дете.

— Ти ми разби сърцето — каза той. — А по оная работа има някои промени. Най-важното е, че те са махнали опашката.

— Може да обикалят наоколо. И аз съм си загубил една „опашка“. Да ми я хванат! — Роу тихо изкудкудяка от смях на собственото си остроумие. — Сигурно имаш джойнт в себе си, нали?

— Разбира се. — Езтли извади една ръчно свита цигара от вътрешния си джоб и му я подаде. — Имам предвид опашката от ченгета, които трябваше да ни следят — добави той.

— Е, все пак не са ни направили мръсно. — Роу запали цигарата и дълбоко всмука, изпълвайки дробовете си с дим. После, издишайки, той каза: — Не разбирам защо са ги махнали. Нещо не ми се връзва.

— Шийла се намеси. Казала е на Лапиър, че щяла да пише нашироко за „опашката“ в утрешния брой, че това си е полицейски тормоз. А Лапиър не може да си позволи още пукотевица срещу себе си…

— Бих искал да начукам тази жена.

— Лапиър?

— Не. Е, и нея, може би. Но говоря за Шийла. Ще дръпнеш ли? — Той подаде цигарата с джойнт. — И така, излиза, че отново сме свободни.

Езтли пое малко дим.

— Така изглежда.

— Имаш ли някакви планове?

— Нищо определено.

— Е, аз пък си обмислях нещо — каза Роу. — Имам една идея.

 

 

Глицки говори пред Джеф Елиът повече от час. После се отби в Съдебната палата, колкото да отбележи присъствие. Фаръл бе излязъл нанякъде. Повечето хора от войнството на Глицки караха на автопилот, описвайки подробно своите случаи. В неформални разговори всички инспектори от отдел „Убийства“ му даваха да разбере тяхната подкрепа. Поемайки всеки полъх на доброжелателност, който идваше отнякъде, Ейб постоя за малко в отдела, за да побъбри.

Той вече обикаляше около дома си, опитвайки се да намери място да паркира не по-далеч от пет-шест пресечки, но вече губеше надежда.

Усложнявайки нещата, откъм запад се задаваше стена от мъгла и това предсказваше края на студеното, но ясно време, на което се бяха радвали. Следващите дни, мислеше си Глицки, щеше да бъде студено и мокро. Мъглата, оловносива и злокобна, сякаш вече го притискаше, макар и все още на трийсетина улици разстояние.

Когато мобилният му иззвъня, той се изкуши просто да го изключи, без дори да погледне дисплея. Беше свършил работния си ден, достатъчно изтощителен, впрочем; усещаше и леко гадене от глупавото си преяждане по обяд. Чувстваше се изсмукан. Като размисли обаче, реши, че може би го търси Трея и погледна да провери.

Беше Майкъл Дърбин.

— Лейтенант — каза той — трябва да дойдете тук. Няма да повярвате какво е направил.