Джон Лескроарт
Щети (22)

21.

В седем и четирийсет и пет на следващата сутрин един млад сержант-инспектор от отдел „Убийства“ на име Дарел Брако почука на вратата на кабинета на Глицки, въпреки че тя, както винаги, беше отворена. Лампите, обаче, не светеха и Брако не бе съвсем сигурен дали шефът му желае да бъде безпокоен точно в момента. Щом не получи отговор, Брако надзърна вътре. Лейтенантът се беше облегнал назад в своя офис стол с кожена тапицерия. Под тежестта на тялото му облегалката беше хлътнала назад почти изцяло. Протегнатата му ръка лежеше на бюрото, стисната около голяма порцеланова чаша, която по всяка вероятност беше пълна с черен чай.

— Ейб? — обади се Брако. — Искал си да ме видиш?

— Да, влизай.

— Да светна ли?

— Остави. Светлината ми дразни очите. Дръпни си стол.

Изпълнявайки инструкциите дословно, Брако дръпна един от по-удобните столове и седна. Глицки, обаче, не направи никакво усилие да се изправи. Дори в полутъмния здрач на кабинета, Брако забеляза някаква сивкава бледност под светлошоколадовата кожа на лейтенанта. Позата на Глицки издаваше емоционално изтощение, но когато той се обади отново, думите му бяха резки и доста прецизни:

— Осведомен ли си за Мат Люис?

Това беше риторичен въпрос. Слухът за убития следовател от прокуратурата се бе разпространил като горски пожар в отдел „Убийства“. Но дори Брако да бе аутсайдер, какъвто той със сигурност не беше, все щеше да си пусне радиото или телевизията у дома. Убийството на Люис бе новина номер едно на всички кабелни телевизии и местни радиостанции миналата вечер. „Кроникъл“ и „Куриер“ бяха поместили снимката на Мат на първа страница.

Брако знаеше, че името му е вписано в три от колонките на дъската със задачи, тоест бяха му поверени три неразрешени убийства: жертва на престрелка между наркопласьори в Мишън Дистрикт, тъжен и същевременно страшен случай на захвърлено новородено бебе в гетото около „Сънсет авеню“ и петдесетгодишен търговец на застраховки, намушкан миналата седмица в алеята зад евтиното ресторантче „Алфредс“. Тези три случая бяха максимума, който Брако беше склонен да понесе, преди да обмисли варианта „гладна стачка“, особено като се има предвид, че напоследък най-често работеше сам.

Глицки, обаче, попита за Мат Люис и това живо заинтригува Брако.

— Ужасна история — каза той. — Ако няма друг начин, склонен съм да поема случая. Все пак е от нашите момчета. Ако някой друг е склонен да се заеме, обаче, бих бил много благодарен. Разписанието ми е доста пълно…

— Не те моля да го поемеш, Дарел.

— Съжалявам. Помислих си, че… — Той сви рамене. — Продължавай.

— Какво си чул за Люис?

— Люис ли? Нищо особено. Станало е в „Мор“. — „Мор“ беше жаргонът, с който инспекторите от отдела наричаха гетото Филмор. — Нямам представа какво се е случило. Има хиляди възможности… На кого си поверил случая?

— На никого още. Може би накрая аз самият ще го поема. — Глицки посегна към чашата си. — Значи ти не си чул нищо интересно, така ли да разбирам?

— Нищичко.

— А ако ти кажа, че е следил Роу Къртли тогава?

Брако остана съвършено спокоен.

— Аз не получих такива сведения — отвърна той.

— Не сме ги разпространявали. Те са вътрешна информация.

— Вярно ли е?

— Съвършено вярно.

На срещата с прессекретарката на Вай Лапиър, както и в официалните комюникета, Глицки грижливо бе написал, че заподозрени по случая все още няма и че дори не са открити потенциални свидетели. Официалната позиция на отдел „Убийства“ беше, че престъплението най-вероятно е случаен акт на насилие, може би свързан по някакъв начин с наркотиците или уличните банди във Филмор, но дори това бяха само предположения. Разследването продължаваше и в този момент полицията не можеше да предостави повече информация по случая — това беше официалната версия.

— Е? — попита Брако, чакайки отговора на Глицки.

— Имам нужда от доброволец, който да се свърже с адвоката на Роу Къртли и да поиска среща за предварителен разпит в удобен за него час. Сигурно разбираш, че аз не бих могъл да звънна лично. Денарди вероятно ще се опита да се измъкне от подобна среща, но ние сме длъжни да опитаме. Не искам някой после да каже, че Роу Къртли не е имал шанса да разкаже своята страна на нещата.

— Да предположим, че се съгласи. Да споменавам ли за Люис пред него?

— Да, обезателно. Кажи, че искаш да говориш с него и с Роу във връзка с Люис и с Джанис Дърбин.

— Нея не съм я чувал. Какво е станало?

— Миналия петък я откриха мъртва в опожарената й къща. Станало е точно като при Фелисия Нунйес, която, ако не си наясно, е била свидетелка по последното дело на Роу. Джанис Дърбин е била съпруга на председателя на журито, което изпрати Роу в пандиза.

— Виждам съвпадения — усмихна се Брако.

— Ей, момче, трудно може да те заблуди човек! — засмя се Глицки. — Добрата новина е, че, тъй като знаем, че Люис е бил по петите му, имаме разумно основание да поискаме среща с него и адвоката му, за да разберем какво е правил вчера. И докато го разпитваме за Люис, можем спокойно да го попитаме и за алибито му за Джанис Дърбин, ако има такова.

— Мислиш ли, че адвокатът ще е склонен да говорим?

— Почти нулев шанс. Обаче сме длъжни да опитаме, най-малкото за протокола.

— А Люис наистина ли го е следил? — попита Брако с недоверие.

— Мислиш ли, че си измислям, Дарел? — попита Глицки, след което, осъзнавайки, че може би е твърде рязък, вдигна ръка в знак на извинение. — Съжалявам. Миналата нощ не можах да заспя. Но да, имаме потвърждение, че Люис е карал зад Роу и неустановена личност поне час преди убийството. Звъннал е на Аманда Дженкинс в дванайсет и петнайсет точно когато Роу е излизал от „Тадич“.

— А след това?

— След това Роу е скочил в джипа си, заедно с неустановено лице — мъж на видима възраст около четирийсет, който е карал джипа.

— И Люис е хукнал след тях?

— Поне е казал на Аманда, че такъв му е планът. Не знаем какво е станало по-късно.

Брако помисли малко, след което кимна.

— На мен ми се струва достатъчно.

 

 

В офиса на главния прокурор имаше ден „доведи децата си на работа“^[1]. Трея дойде късно, към девет и половина, влачейки след себе си не твърде въодушевените Зак и Рейчъл. Около петнайсет минути по-късно се появи Фаръл, който, за всеобща изненада, водеше своето куче на каишка. За радост на всички, Герт беше кротка и обичаше децата, така че нямаше твърде голяма опасност от бели. Все пак офисът на окръжния прокурор беше далеч от най-подредените си дни.

Малко преди обяд Рейчъл и Закари се занимаваха с една книжка за оцветяване на бюрото на Фаръл, под което се беше излегнала Герт. Трея и Уес имаха някои важни въпроси за обсъждане, заради които бяха излезли в чакалнята и си говореха тихо в единия ъгъл. Не след дълго, обаче, дойдоха първите посетители и двамата бяха принудени да се преместят в офиса на Трея.

Фаръл седна направо върху бюрото й.

— Колко още време ти трябва? — попита той загрижено.

— Нямам представа — отвърна тя. — Нямам намерение да оставям децата си в града при този риск. Мисля и аз да ида с тях в провинцията.

— И къде точно мислиш да идеш?

— Имам брат в Ел Ей. Първо ще идем там. Освен това бащата на Ейб има малка вила в Енсинитас, но си мисля дали все пак там не е прекалено близо… Не искам да бъдем лесни за откриване.

— А Ейб? Той какво ще прави?

Трея стисна устни.

— Той остава тук. Казва, че му трябват най-много две седмици да арестува Роу, но аз не съм толкова сигурна.

— Толкова — отвърна Фаръл. — Ако успеем да насрочим предварителното заседание дотогава. Но тази работа с Люис… Сещаш се, нали? Аманда би трябвало да води делото, но при тези обстоятелства… — Фаръл прокара ръка през косата си. — Не знам дали ще може да дойде на себе си дотогава…

— Може ти да си прокурор, нали?

— Знам, възможно е и аз да се появя в съда. — Фаръл замълча за миг. — Но междувременно… — Той хвърли поглед около себе си. — Какво да правя с подчинените си в твое отсъствие?

— Съжалявам за това, шефе. Наистина. Иска ми се да имаше някакъв друг начин, но просто не виждам какъв би могъл да бъде той. Сигурна съм, че все пак има някой, който би могъл да ме замести.

— Сигурна ли си? Имаш ли някого предвид?

Тя кръстоса ръце и поклати глава.

— Не мисля.

В стаята се възцари неловка тишина.

— Това е проблемът, Трея. Разбираш ли? Колкото повече свиквам с мисълта, че ще отсъстваш толкова дълго, толкова повече ми се струва, че това наистина ще ме постави в огромни затруднения.

— Да, сър, разбирам — отвърна Трея спокойно. — Това е проблем и за нас двамата с Ейб. Но какво друго бих могла да направя? Все пак имам достатъчно оставащи почивни дни.

— Това не е проблемът.

— Съжалявам, но не мога да остана. Не мога да оставя децата тук, нямам и на кого да ги поверя. Знаеш, че е способен на всичко, Уес.

Фаръл помисли за момент, след което кимна мълчаливо.

— Шибана работа — каза той, — извини ме за грубостта.

— Не си го слагай на сърцето — каза Трея. — Просто исках да дойда и да ти кажа лично и, може би, да ти помогна да ми намериш заместник.

— Мислиш ли, че ще успеем за един ден?

Трея се опита да изглежда професионално, но някак си не успя. Тя сви рамене.

— Най-малкото ще опитаме — отвърна тя. — Наистина съжалявам.

Уес опря лакти на бюрото и я погледна в очите.

— Знаеш ли, Трея, ако наистина ни напуснеш за толкова време, не мога да гарантирам, че ще получиш поста си обратно. Не че те заплашвам, но такава е реалността. Имам нужда от някой, който е тук всеки ден.

— Разбирам — отвърна тя. — Не мога да се надявам на повече.

— Казвам ти, за да не останеш изненадана.

— Да — отвърна тя. — Мисля, че това се разбира от само себе си.

 

 

Когато Брако се появи в офиса на адвокат Денарди близо до бизнес сърцето на Сан Франциско, той веднага разбра защо бе получил съгласие за срещата. В широкия му кабинет беше седнал не само Роу; от двете му страни бяха и Клиф и Тереза Къртли. Щом ги представи на младия инспектор от отдел „Убийства“, Денарди обясни, че двамата са дошли не като родители, а в качеството си на представители на своя вестник. Младият инспектор разбра намека моментално: каквото и да се случеше на срещата, тяхното присъствие означаваше, че „Куриер“, този светъл лъч на истината в пресата на Сан Франциско, щеше да извърти това интервю като поредния опит на полицията да превърне невинен човек в изкупителна жертва.

Костюмът на Денарди беше безупречен. Сядайки на въртящия се стол, възрастният джентълмен кръстоса крака, излагайки на показ чисто новите си, ръчно ушити италиански обувки и взе малка чашка горещо еспресо от изящната масичка за кафе.

— Не съм сигурен, че моят клиент може да ви помогне — обърна се той към Брако с безукорна любезност. — Всъщност, почти напълно съм сигурен, че в този случай сме се събрали без особен смисъл и си губим времето. Ясно е, че вие и вашите колеги имате интерес да тормозите господин Къртли; може би това е във връзка с неговото положение в обществото, което го превръща в удобна мишена за показни действия. Надявам се обаче, че разбирате също така, че ние ще оспорваме всяко незаконно действие от ваша страна. Дошъл сте, за да питате къде е бил моят клиент в петък сутринта — така ми каза моята секретарка. Ние, обаче, не сме склонни да ви предоставим тази информация, преди да ни кажете защо ви е необходимо да знаете къде е бил той и какво е правил.

Брако сръбна от собствената си чаша еспресо, за да има време да обмисли своя отговор. Мълчаливото присъствие на Клиф и Тереза му създаваше неудобство. Той огледа още веднъж каменните им лица, след което спря погледа си върху Роу, който разсеяно си играеше с метална писалка. Любимият син на семейство Къртли бе облечен в прилепнала по тялото черна копринена риза, наскоро изгладени нови дънки и автентични кожени каубойски ботуши, които според преценката на Брако струваха поне осемстотин долара. Едната му ръка бе още в гипс, най-вероятно защото имаше нужда да се показват последиците от сбиването му с Глицки и момчетата от районното, а не заради легитимна медицинска причина. Очевидно се беше обръснал тази сутрин, а перчемът му беше гладко сресан.

Когато усети погледа на Брако, Роу се усмихна пренебрежително.

Младият инспектор подбираше думите си внимателно.

— Разследвам страничен случай, който не е свързан с обвиненията, предявени на вашия клиент. Бих искал да освободя клиента ви от подозрение.

— Имате предвид, че го подозирате и за друг случай ли? — попита Денарди.

— Не. Това, което искам да кажа е, че нямаме заподозрени по случая и в момента се опитваме да елиминираме всички възможности.

— И смятате, че господин Къртли е една от тези възможности, така ли?

— Още не сме елиминирали никой от възможните извършители — отвърна Брако. — Това е просто началната фаза на нашето разследване.

— Но все пак клиентът ми е възможен заподозрян, нали така?

— Да.

Роу се изсмя гръмогласно, след което се облегна в тапицирания с кожа стол.

— Не е за вярване — изръмжа той.

Тереза Къртли намери за удачно да се намеси в този момент.

— Боже мой, какви ги приказвате? — излая тя и посегна към дамската си чантичка за носна кърпичка.

Денарди вдигна ръка, за да спре и нея, и клиента си.

— Роу, Тереза, моля ви! — след това се обърна отново към Брако: — А другият случай, за който споменахте? За какво става въпрос — убийство?

— Убийство, придружено с палеж, в интерес на истината.

Денарди удостои Брако с тънка усмивка.

— Разбира се. И каква е, според вас, връзката на господин Къртли с въпросното деяние?

— Жертвата е била съпруга на председателя на журито по време на делото, което изпрати Роу в затвора преди десет години. Името й е Джанис Дърбин; мъжът й се казва Майкъл Дърбин.

Последва нова неодобрителна усмивка от страна на Денарди.

— Разбирам. Но можете ли, все пак, да ми опишете накратко начина, по който ужасната смърт на тази бедна жена сочи към моя клиент като заподозрян?

— Била е удушена, господин Денарди, след това някой е подпалил тялото й — отвърна Брако. — Станало е по същия начин, както с Фелисия Нунйес. Да не забравяме, адвокат Денарди, че Долорес Сандовал, за чието убийство вашият клиент бе осъден преди години, също е била удушена. За нас съвпадението е твърде голямо, затова решихме да поканим вашия клиент на тази среща с цел да го елиминираме като заподозрян. Бих се радвал, ако вашият клиент ни сътрудничи в този случай и не виждам какви възражения бихте могъл да имате.

Клиф Къртли прочисти гърло, но не каза нищо.

Денарди, сякаш разбрал знака му, отговори:

— Инспектор, моите възражения не са свързани със самия случай, който разследвате. Ние всички, като американски граждани имаме право на известни права и свободи, а едно от най-важните ни права е защитата на личното ни пространство. Моят клиент на практика не е длъжен да ви се отчита за действията си в петък сутринта, нито по което и да било друго време.

— Не, разбира се, че не е длъжен — отвърна спокойно Брако. — И ние не твърдим иначе.

— От друга страна — поколеба се Денарди и погледна към Роу; някакъв мълчалив сигнал мина между двамата и възрастният адвокат продължи: — Ако ни предоставите няколко минути насаме с моя клиент и родителите му, инспектор, мисля, че ще мога да удовлетворя желанието ви. Нямате нищо против, нали? — с тези думи Денарди стана, последван от Роу, Тереза и, най-накрая, от Клиф. Четиримата напуснаха просторния кабинет и влязоха в някакво странично помещение.

Брако се облегна назад в стола си и кръстоса крака, след което завъртя глава, за да огледа няколкото големи платна, шедьоври на калифорнийския модернизъм от края на миналия век, които украсяваха стените. В кабинета впечатляваха не само те — махагоновите лавици, фотопортретите на богатите и известните, както и всичко останало до най-малкия детайл, оставяше човека, който идва тук за първи път, дълбоко впечатлен. След кратко колебание Брако стана и се разходи до прозореца, откъдето се откриваше чудесна гледка към залива, притулен от утринната мъгла; виждаха се „Фери Билдинг“, едната от кулите на моста „Голдън Гейт“ и елегантната извивка на новия „Бей Бридж“, който водеше към Йерба Буена и Трежър Айлънд.

Организирани като за парад, Денарди, Роу и семейство Къртли влязоха обратно в кабинета.

— Инспектор — започна Денарди, още преди да е седнал, — би било чудесно, ако успеете да убедите вашите колеги в департамента на полицията, че винаги сме готови да сътрудничим, ако те следват правилните процедури. Господин Къртли би искал доброволно да даде обяснения за своето местонахождение в петък сутринта. Имате ли диктофон или друго устройство, с което да запишете показанията му за протокола?

— Разбира се.

Всички заеха предишните си места.

— Ако нямате нищо против, госпожа Къртли също ще си води бележки — каза Денарди.

— Няма проблем — съгласи се Брако с усмивка, след което извади диктофона си и го сложи на масата. След стандартните въвеждащи изречения, с които обясняваше ситуацията и правата на свидетеля, той попита: — Имате ли спомен какво сте правил в часа и датата на престъплението?

— Събудих се късно, в около девет и петнайсет в дома си — отвърна Роу. — Слязох на долния етаж и поздравих родителите си, които тъкмо закусваха, след което аз самият хапнах леко — добави Роу. — Обслужваше ме нашата чудесна нова прислужница, Линда.

— Ние сме готови да потвърдим това — намеси се Клиф Къртли, махайки с ръка към жена си. — И двамата бяхме там. Искате ли да знаете какво закусвахме?

Брако не се поддаде на изкушението.

— Не е необходимо — отвърна той, след което, обръщайки се към Роу, попита: — А след закуска?

— Взех душ, облякох се и малко преди единайсет отидох при моя доктор, който провери гипса ми — отговори той. — Дотук харесва ли ви? Може би искате да продължим?

— Да, моля — усмихна се Брако.

През следващите десет минути той и Роу проследиха действията на младия заподозрян през целия петъчен ден, след което инспекторът зададе няколко уточняващи въпроса.

— Чудесно — каза той, след като свършиха. — Може ли да ви попитам още два въпроса за сутринта? Виждал ли ви е някой, преди да станете в девет и петнайсет?

Роу се замисли за миг.

— Да — отвърна той. — Линда почука на вратата ми в девет и това ме събуди. Бях доста ядосан…

— В девет значи. А преди това?

Денарди реши да сложи Брако на мястото му.

— Преди това, инспектор, е спял в леглото си в собствения си дом. Има ли нещо, което ви смущава?

— Ни най-малко.

— Чудесно тогава! — леко плесна с ръце адвокатът. — Струва ми се, че получихте това, което искахте от нас. Имате показанията на моя клиент; бяха ви предоставени доброволно. И аз, и той ви сътрудничихме изцяло. А сега, ако ни извините…

Брако, обаче, не посегна да изключи диктофона си. Вместо това той кимна любезно.

— Все пак! — каза той. — И без това сме седнали да говорим. Как е, напоследък, храната в „Тадич Грил“? Чудесна както винаги, вярвам.

Одобрителният поглед, който Денарди и Роу си разменяха в този миг, изчезна като попарен от слана, но не толкова бързо, че Брако да не долови момента на смущение. И адвокатът, и клиентът бяха наясно, че младият полицай е забелязал нещо.

— Стига с тия простотии! Майната му! — обърна се Роу към Денарди. — Няма да спрат, освен ако не направим нещо. Ще ви кажа нещо, инспектор — извика Роу в лицето на Брако. — Ако искате, подложете ме на детектор на лъжата! Искам да се сложи край на тези истории веднъж завинаги. Как ви звучи това?

Денарди замаха с ръка.

— Роу!

Ала младият мъж продължи:

— Не, Тристан, това е пълна гавра! Това са същите лайна, в които се опитват да ме накиснат откак всичко това започна! Не съм застрелвал никого, нито вчера, нито днес, нито онзи ден! Щом обядвах с Ез, се качихме в колата и отидохме до планетариума.

Денарди стана от стола си с бързина, нехарактерна за общественото му положение.

— Роу, млъкни, за бога! Достатъчно!

Роу обаче не изглеждаше способен да се овладее. Той се изправи в цял ръст, след което с почервеняло лице се обърна към адвоката си.

— Какво, за бога, Тристан? Трябва ли да понасям всичко това ден след ден? Той отново тръгна да ме обвинява…

— Не говори, за бога — изрева възрастният мъж като ранено магаре. — Нито дума повече! — след което бързо се обърна към Брако. — Тази среща свършва, и то още сега! — Каза той, опитвайки се да се овладее. — Веднага!

Брако бързо сграбчи диктофона си от масата, след което, без да го изключва, каза:

— За какво точно искаш да те разпитваме с детектор на лъжата, Роу? Не съм споменавал да са стреляли по никого!

— Не отговаряй — каза Денарди спокойно, но властно. Вените на челото му обаче, все още видимо пулсираха.

— Няма страшно, той вече ни даде отговор — отбеляза Брако.

— Пълен абсурд! — каза Клиф Къртли, изправяйки се в цял ръст.

Денарди се обади като негово ехо:

— Така е, нищо не е признал. Въобразявате си.

— Добре — усмихна се Брако. — Щом е така, не би имало защо да се притеснявате.

Роу пристъпи към него заплашително.

— И без това нямам от какво да се притеснявам, мърльо — процеди през зъби той.

— Стига, Роу — спря го Денарди с костеливата си ръка, след което му препречи пътя с цяло тяло. — Тръгвайте, инспектор — наполовина извърна лице той.

— Готово — каза Брако, отстъпвайки крачка назад. — Тръгвам, си. Добре си поговорихме. Приятен ден на всички ви — усмихна се той.