Джон Лескроарт
Щети (43)

42.

— Досега нямаше доказателства — каза Глицки. — Дори след като си помислих, че може би е той, трябваха доказателства. И трябваше да го изиграя — обясни той и огледа двете си събеседнички.

Лейтенантът седеше в сепаре в ресторанта на Лу Гърка два дни по-късно. Беше минало пладне и денят беше изненадващо свободен от досадни задължения. Доколкото прочее не се налагаше да бърза със специалитета (агнешко в повече за втори път в рамките на две седмици), Ейб пиеше студен чай. Седнали срещу него на масата, Вай Лапиър и Аманда Дженкинс сръбваха от чашите си с диетична кока-кола. Това съвсем не беше случайна среща. Лапиър бе наминала към кабинета на Глицки с цел да разбере какво е свършил инспекторът и защо, за да може после да го защити пред кмета Кроуфърд. През това време Дженкинс, която движеше обвинението срещу Чък Новио, бе дошла, за да събере цялата информация по случая. Двата разговора можеха лесно да бъдат обединени и преместени в неформалната обстановка на гръцкия ресторант срещу Съдебната палата.

— А какво най-напред те накара да помислиш за него? — попита Лапиър.

— Не можах да се сетя веднага — усмихна се Глицки с престорена стеснителност. — Всъщност изобщо нямаше да се сетя, но той ми каза една лъжа. Първия път, когато говорих с него, аз го попитах за многото му разговори с мобилния на Джанис. Каза ми, че двамата с Джанис подготвяли парти изненада за жена му, Кейти Новио. Но по-късно Кейти ми каза как те са планирали голямото духане на свещи за нейния четирийсети рожден ден. Тя беше наясно с планирането, така че изненада не е имало, нали? За щастие това противоречие ми дойде на ум преди две-три вечери.

На Лапиър не й хареса това обяснение.

— И само с тази лъжа като улика, ти, Ейб, изложи на риск живота на един гражданин?

— Добре, две неща. Не беше само лъжата. Това измислено парти изненада ме накара да се замисля за Джанис и Новио и това ме доведе до мисълта, че колата му може би е била на нейния паркинг.

— Ейб, това си е доста далече от улики за убийство — намуси се Лапиър.

— Съгласен. И аз не бих рискувал нечий живот, на гражданин или на когото и да е, ако това беше всичко, с което разполагах. След като имах Новио в главата си, след като приех, че нямам надежда във връзка с г-н Кроуфърд, Къртли и така нататък, аз до среднощ се рових в Интернет. За Новио имаше петнайсет хиляди резултата в Гугъл.

— Петнайсет хиляди?! — възкликна Дженкинс.

Глицки кимна, сръбвайки от своята чаша зелен студен чай с лед.

— И естествено аз намерих това, което ми трябваше, за около пет минути.

— Ти се бъзикаш — втренчи се в него Дженкинс.

— Да — каза Глицки, — всъщност отне ми повече от три часа, но пак бях късметлия…

— Извинявай, Ейб, но какво търсеше? — попита Лапиър.

— Нещо като нищо, знам ли… — Глицки се загледа в салфетката си. — Сигурен бях само в едно, че ако някой ме лъже при разследване, обикновено има причина. И това бе очевидно преднамерена лъжа, а Новио би имал интереса да казва истината, ако иска да скрие извънбрачната си връзка.

— Е, какво намери? — върна го към темата Дженкинс.

— Два материала в малък вестник от Нова Англия през 1995-та. Ставаше дума за скандал, какъвто очевидно е имало и там. Новио бе посочен като един от професорите, заподозрени в търгуване с оценки срещу секс. Втората статия просто посочваше, че всички обвинения са снети вследствие на постигнато споразумение.

— Замазали са нещата, на момичето е било платено, а Новио е бил експедиран за Сан Франциско с куп добри препоръки — кимна Дженкинс.

— И аз така си помислих — каза Глицки, като сдъвка малко от натрошения лед в чашата. — И така, шефе — обърна се той към Лапиър, — аз знаех за изневярата на Джанис, за хламидията, за старите истории на Новио със студентки и за това, че е опитен лъжец. Така че отидох в офис сградата на Джанис и открих, че той често е паркирал там в извънработно време. Спирал е точно под прозореца, където гръмна пушката завчера… Така че имах случая с изневярата на Джанис, но без доказателства и без улики за убийство.

— Окей — каза Лапиър, — ето тук вече става забавно. Значи тогава отидохте при Майкъл Дърбин. Защо при него?

— Жена му беше жертвата, шефе — усмихна се той. — Дърбин искаше да хване убиеца, който и да е той. Ако искаш да знаеш истината, аз отидох с идеята да дръпнем конците на Новио, но точно той предложи театрото с пушката, което си беше направо блестящо. Имай предвид, че Новио никога нищо нямаше да признае, дори ако го бяхме хванали натясно с любовната история. Би се изпуснал за убийството само пред някой, за когото не подозира, че играе с нас.

— Но това можеше да убие Дърбин!

— Всъщност не — поклати глава Глицки. — Нямаше и най-малката вероятност. Не и с халосни патрони в пушката. В най-лошия случай, можеше да бъде обгорен.

— Лошо обгорен. И да съди града с иск за някаква огромна сума.

— Вярно. — Той посрещна погледа на прекия си началник. — Напълно възможно. Но да си кажа правичката, не се притеснявах много за това. Майкъл нямаше да го направи. От процеса на Роу Къртли го познавам като особняк с чувство за справедливост. Той постъпи както трябваше и си отнесе последствията. Беше изцяло съзнателен и знаеше какво прави, когато реши да ни сътрудничи. Беше съсипан, когато разбра за Джанис и Новио. Беше бесен, но съвършено на себе си.

— И така — продължи Аманда. — Хайде да се върнем към началото. Какво е накарало Новио да замисли убийство? Излизането на Роу от затвора?

— Точно така — каза Глицки. — Джанис току-що е казала на Новио какво смята да предприеме. Щяла е да съсипе живота му — семейството му, кариерата му… Не се е решила достатъчно бързо наистина да го изобличи. И това колебание — може би няколко дни, седмица или повече — й е струвало живота. Защото приятелят Чъки си е мислил, че е свършен, че отива в пандиза и вероятно е бил прав. Междувременно Роу излиза от затвора и опожарява апартамента на Фелисия Нунйес. Новио знае за връзката на Дърбин със случая Роу и му идва тази блестяща идея. Да направи така, сякаш е бил Роу! И виж, като отиде, да разкъса и картините. Това е съвсем като Роу, нали? — Лицето на Глицки леко помръкна. — И да знаете, аз почти помогнах на Новио да се измъкне.

Лапиър протегна ръка през масата и докосна неговата.

— Това „почти“ е пресилено, Ейб. На твое място не бих вземала всичко толкова на сериозно. И ако приемем, че имаме случай при специални обстоятелства, което си е така, бъди спокоен за моята позиция — че Майкъл Дърбин е участвал доброволно.

Глицки кимна сдържано, помълча за малко, после кимна отново.

— Не би било неточно — каза той.

 

 

След касапницата миналия петък, редакцията на „Куриер“ беше в състояние на катаклизъм. Клиф и Тереза Къртли управляваха пряко вестника. Без тяхното присъствие в самолета нямаше пилот и Шийла Мареняс го усещаше пряко. Офис мениджърът вече беше въвлечен в битка на три фронта с отговорния редактор и директора продажби; продукцията залежаваше и слуховете за поемане на собствеността от враждебната група Макклъчи караха всекиго да се страхува.

Последните четири седмични рубрики на „гнусната“^[1] Мареняс бяха възхвалявали семейство Къртли и тяхното дело, както си му е редът. Покрай това, тя ковеше желязото, докато е горещо, обстрелвайки колкото може полицейското управление и окръжния прокурор за тяхното безскрупулно преследване на Роу Къртли. За нея той беше човек „който няма никаква вина, освен произхода си от добро семейство, дръзнало да се опълчи на закостенялата правозащитна система в града“, която в отговор се хващала за всеки възможен трик с буквата на закона в съгласувани усилия да отнеме гражданските права на Роу.

Със своята мрежа от информатори в Съдебната палата, от миналия понеделник тя бе разбрала, че всъщност Роу Къртли не е убиецът на Джанис Дърбин. И за нея това не бе друго, освен пряк и привидно логичен път да направи заключение, че той няма нищо общо и с останалите убийства.

Сега тя бе стигнала до средата на своята петъчна колона. В нея здраво бе подхванала анализа на убийствените деяния на Линда Салседо в имението на Къртли. Те били работа на слабо интелигентна домашна прислужница, на която й е крив светът. Оформяше се като емоционално излияние с общи приказки, от тоя род писания, в които Шийла най-много я биваше. Тя още се бореше с материала си, когато вратата на кабинета й се отвори и един мъж нахълта като повей на беснеещ ураган.

„Кой го е пуснал този мъж? Какво правят на пропуска, че не са го спрели?“ — помисли си тя. Скочи от стола си и се хвърли да застане лице в лице с него, същевременно посегна и към телефона, за да викне охраната, а в очите й проблясваше бяс заради това нахлуване в нейното творческо уединение.

— Какво, по дяволите…

В следващия момент обаче, тя го разпозна. Остави слушалката и се опря с ръце на бюрото си.

— Вие сте Майкъл Дърбин — каза сухо тя.

— Точно така. — Дърбин бе облечен в джинси и небрежно яке без ръкави и носеше голяма платнена чанта за книги през рамо. — Как сте тази сутрин?

— Добре — каза тя, — но както виждате, още пиша колоната си. Обикновено не приемам срещи, преди да си свърша работата за деня. — „Глави ще падат заради това — мислеше си Мареняс. — Кой го е пуснал тоя палячо в сградата.“ — Но след като сте тук, бих могла да ви отделя няколко минути — усмихна се тя любезно. — Какво мога да направя за вас? Желаете ли да седнете?

— Добре би било. — Той придърпа едно сгъваемо столче, опряно на бюрото й. Когато се настани, Мареняс също седна.

— Е?

Дърбин сви устни и пое въздух.

— Е, Шийла, нали мога да ви наричам така? — усмихна се той. — Забелязвам, че през последните няколко дни вие променяте досегашния си метод за изчистване на името Роу Къртли, вземайки всички факти от полицейското разследване и така нататък.

— Да, точно това аз…

Дърбин я спря, вдигайки ръка.

— Както се досещате, аз съм добре запознат с това, което правите, Шийла. По-добре от много други. Днес съм тук да ви кажа какви щети нанесохте, да узнаете колко близо сте били до разрушаването на моето семейство и на мен самия, но и да знаете, че ние излязохме от всичко това по-силни и по-добри.

— Е, радвам се да го чуя.

— Моля ви! — отново я спря той. — Вие и вашите отровни писания направихте много, за да убедите сина ми Джон, че баща му е могъл да убие майка му.

Мареняс отмести погледа си.

— Много съжалявам за това. Ах следвах фактите, каквито ги познавах тогава. За протокола, не съм публикувала нищо, което е невярно като факт. Така че, ако искате да предявите съдебен иск, забравете…

— Не се съмнявам, че така оправдавате вашия занаят и поведението си на палач. Това правите вие — отбирате фактите, които ви изнасят, пренебрегвате контекста и избягвате отговорността.

Мареняс направи муцуна на обидена добродетелност.

— Аз не съм безотговорен журналист, господин Дърбин. Аз съм разследващ репортер. — Тя посочи към плакетите за своите награди и постижения. — Нали не мислите, че ги ръсят като пуканки на кого да е?

— Сигурен съм, че не. Но нека ви представя няколко факта. Можете да си вземате бележки, ако искате. Първо, разбира се, най-важния — не съм убил жена си. Второ, аз обичам децата си. Трето, след като не съм убил Джанис, предполагаемата връзка с моята добра приятелка Лиза Сатоу не може да бъде мотив за това убийство, нали така? Що се отнася до нейната поддръжка за мен на работното ни място, това беше просто приятелска лоялност, а не заговор да прикриваме нещо. Разбирате ли всичко това?

Шийла сви рамене в знак на несъгласие.

Дърбин продължи:

— Накрая няколко прекрасни новини за моите бъдещи планове. Ще взема застраховката живот на Джанис и достатъчно от застраховката пожар, за да построя нова къща. Ще възродя моята кариера като художник, за чието разрушаване помогнахте преди 10 години. Как ви звучи?

— Добре — каза Мареняс, вече определено изнервена. Погледът й прехвърчаше напред-назад между Дърбин и вратата зад него. — Звучи добре. Много се радвам, че вашите неща се уреждат. Но сега наистина ще настоя да напуснете.

Дърбин се наклони на стола си.

— Добре, но искам да знаете, че са ми останали достатъчно пари да се справя с вас. Ако някога пак видя името си във вашите колони, ще платя на когото трябва да ви убие като червей, каквато сте.

Зашеметена от словесната атака, тя само се взря в него.

— Освен ако, разбира се, не ме приемате сериозно, както ми се струва. В такъв случай ще трябва просто да го направя лично, тук и сега.

Дърбин посегна към чантата си и извади малък пистолет.

Очите на Мареняс се разшириха от страх. Тя протегна ръце пред себе си.

— За бога, недейте. Не, моля ви. Господи, ще умра от страх! Толкова съжалявам. Не съм искала никого да нараня. Просто се опитвах да върша работата, която мога най-добре. Моля ви! Моля ви, недейте!

Дърбин леко се усмихна със стиснати устни.

— Добре — каза той. — Аз изглежда получих вашето лично внимание. А това е пластмаса. — Той протегна ръка и сложи пистолета играчка върху бюрото й. — Вземете го като сувенир, да ви напомня за мен. И не си и помисляйте да викате полиция. В крайна сметка, как мога да причиня вреда някому с пластмасово пищовче? И мога да ви гарантирам, че те ще се съгласят с позицията ви в статията за Роу Къртли — че да плашиш хората не е кой знае какво. Но никога не забравяйте това, което ви казах. Ако името ми се появи отново в статиите ви, ще бъдете убита. А сега — той се усмихна, — желая ви приятен ден.