Джон Лескроарт
Щети (34)

33.

Точно в десет Езтли се качи и намери Роу сам, седнал на масичката в стаята си. Роу пиеше кафе и закусваше с плодове и пушена шунка. Беше бос, облечен само в един сив пуловер, с който вероятно беше спал. Още не беше се бръснал, нито пък сресал косата си.

— Току-що ми се обади Лупе Гарсия — каза Езтли. — Някой му е казал, че са намерили Глория Гонсалвес.

Роу остави парчето пъпеш, което беше набол на вилицата си.

— Ти се шегуваш.

— Не. Няма майтап.

— Само за два дни?

— Казах ти, парите говорят.

— Страхотно — каза Роу. — Къде е тя?

— Момчето няма да каже, докато не види парите. И това е разумно…

— Е, тогава какво правим?

— Той е сега при Лупе.

Роу си взе парче бекон и подъвка мълчаливо, сякаш преживяше. После скочи от стола и грабна чашата си с последната глътка кафе.

— Времето е пари — каза той с победоносна усмивка, — нека да навлека някоя дреха, скоро ще бъда долу.

— Ще те чакам — каза Езтли. — Има още нещо…

— Какво?

— Сигурно няма да ти хареса, но не вземай оръжие.

Роу спря до вратата.

— Да не нося патлака? Какво ми говориш? Това нещо ми харесва.

— Знам, но едва ли ще ти хареса да е при теб, ако ни претърсят по някоя причина. Което, както видяхме, може да се случи. Баща ти и майка ти ще ме убият, ако оставя да те арестуват за такава глупост.

— Те няма да ме арестуват отново. Няма и да се опитат.

— Ако носиш пищов, няма да имат друг избор.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти си носиш пушкалото, нали?

— Имам разрешително. И, разбира се, това не е същият пищов от оня ден. Другият е в моята стая, в сейфа, докато намеря начин да се отърва от него.

— Но аз си имам мой. Как си представяш, колко време ще бъда без него? Така човек се чувства гол… в лошия смисъл на думата.

Езтли въздъхна, сдържайки нервите си; търпението му се изчерпваше.

— Разбирам. Знам, че се чувстваш потиснато. Но вчера, когато турихме ръка на тази играчка, си беше просто за упражнение, забавно и поучително. И в краен случай, ти знаеш къде я държиш. Но днес нямаме нужда от такива неща. Разбрано?

— Не ми харесва, но… Е, добре.

 

 

Тъй като двамата трябваше да спрат при банката, за да изтеглят пари в брой, те се появиха при Лупе някъде чак по обяд. Вече пристигнали, минаха с колата зад гърба на вече познатия склад, където бе разположена една каравана-жилище. То стоеше някак неуместно пред гол, мрачен хълм, който някога ще да е бил открита мина. Небето бе оловносиво. Рязък ветрец духаше, когато двамата слязоха от колата, качиха се по стъпалата до предната врата на жилището и позвъниха. Отвори им една ниска и яка латиноамериканка. Тя кимна простичко за добре дошли, после ги поведе по малко коридорче покрай кухнята към другата част на ремаркето, която мъжете очевидно използваха за делови цели.

Лупе и още трима латиноси бяха насядали, всеки с бутилка бира Негра Модело, в нещо като дневна. Тя би била достатъчно широка, ако не бе претрупана с вещи в безпорядък. Имаше телевизор с огромен плосък екран, ниска масичка за кафе от тъмно стъкло, метална скамейка, две кушетки и три кресла Баркалаунджър. Покрай тези обичайни вещи, Лупе или някой друг складираха разни неща както им падне. Покрай стените, върху пода бяха сложени каси бира или текила — наченати или още затворени — използвани кутии за пица, купища от списания: порно, за коли, за бойни кучета и прочее. Трите прозореца — два на едната стена и още един на другата — нямаха завеси и дори през този мрачен ден стаята изглеждаше добре осветена.

Когато Езтли и Роу влязоха, Лупе се изправи. Той и Езтли се поздравиха с прегръдки и тупване по гърдите. После Лупе делово кимна на Роу и каза нещо на испански. Езтли отговори, после преведе за Роу:

— Казва, че това е добър начин да търсиш хора. Като обявиш награда.

Роу сви рамене.

— Всичко е добро, стига да върши работа — каза той.

— Тука е вашият човек, Хектор. — Лупе заговори на английски заради Роу. Той посочи към един от мъжете, който се залюля напред върху своя Баркалаунджър, чувайки името си, после се изправи. Приятно очакване и услужливост бяха изписани на лицето му, ръцете му бяха стиснати пред гърдите.

Роу го погледна и се засмя.

— Това момче изглежда сякаш ще се напикае всеки момент. — Отново се чу смях, подобен на кучешки лай. Същевременно Роу направи знак към Хектор и дребният работник подскочи, сякаш го бе ударил ток. Всички други се изкискаха. Роу се изправи и се засмя отново, после се обърна към Лупе:

— Кажи му, че не хапя. — После се обърна към Хектор направо: — По-спокойно, Хосе, не хапя.

— Хектор — каза с треперлив гласец мъжът.

— Хектор, Хосе, все тая. Да си дойдем на думата, къде е Глория?

Хектор хвърли жален поглед към Лупе, който тутакси го разтълкува на английски и каза:

— Първо парите.

— Първо парите? Естествено — с драматична въздишка и дълбоко кимване Роу бръкна в предния джоб на джинсите си и извади дебела пачка сгънати стодоларови банкноти. Като протегна ръка към Лупе, той каза: — Искаш ли да ги преброя пред вас?

— Не — каза Лупе. — Ако не са точно, той ще ни каже. — После погледна към Хектор, чиито очи бяха приковани в банкнотите. — Е, Хектор, тези хора са били пътя дотук, за да говорят с тебе. Време е да им кажеш каквото знаеш.

Хектор извади мобилния си телефон.

— Нали това е жената, която търсите. — Той посочи снимката на дисплея.

Роу я позна тутакси.

— Точно така. Къде е тя?

Но Хектор, разбирайки може би, че държи положението само преди да е изгърмял козовете си, изписа на лицето си извинително изражение и каза на английски:

— Съжалявам, но преди това бих искал да получа парите си.

— Ето ти ги парите — каза Роу, посочвайки пачката и погледна към Лупе: — Дай му проклетите пари.

Лупе отново се обърна към Роу.

— Какво ще прави той с всичките тия мангизи? Къде ще ги сложи? Има ли изобщо банкова сметка? Аз искам да му спестя доста неприятности.

— Мен какво ме засяга всичко това? — каза Роу.

В крайна сметка Лупе неохотно подаде пачката, после мина отново на испански и каза нещо на Хектор, който просто взе банкнотите, кимна удовлетворено и ги набута в джоба на панталоните си.

Роу се обърна към Хектор.

— Окей, ти си взе парите. Казвай сега.

От другия джоб на панталона Хектор извади сгънато парче хартия, отвори го и го подаде на Роу. Той видя името ГЛОРИЯ СЕРАНО, изписано с молив и печатни букви, улица, адрес и думата Сънивейл най-отдолу. Роу посочи името и попита Хектор:

— Значи, Глория Серано.

— Да.

— Знаеш ли със сигурност, че живее на този адрес — каза Роу, после друга мисъл му мина през главата. — Какво правим, ако излезе, че адресът не е точен?

Хектор направи обидена физиономия.

— Знам, че е точният адрес. Познавам съпруга й.

— Знаете ли къде живее тоя глупак, ако нещо се окаже грешно? — каза Роу на Лупе.

Лупе се обърна към един от другите двама мъже и каза нещо на испански.

— Близо до Хорхе. Той ще може да го намери.

— Наистина ли?

— Да — каза Лупе. — Няма проблем. — После посочи парчето хартия. — Това е твоята жена.

Хектор каза още няколко изречения на испански, след което всички останали латиноси се спогледаха, накрая избухнаха в смях.

— На какво се смеят — обърна се Роу към Езтли.

— Хектор посъветва Лупе как би могъл да смъкне някоя пара, когато жената получи наследството си. Лупе може да намине и да си направи устата за малка награда, тъй като е помогнал да я намерят, така че тя да си поиска своето.

След като на свой ред потъна в смях за близо минута, Роу погледна Хектор със зловеща ирония и каза:

— Добра идея, Хосе. — После се обърна към Езтли. — Да си ходим, Ез. Изпяхме си урока тук.

 

 

Лупе, свитата му и Хектор все още се навъртаха из стаята, когато Лупе отиде до единия прозорец да наблюдава Езтли и Роу. Двамата влязоха в колата си и скоро потеглиха от паркинга.

Хектор стоеше и чакаше бог знае какво, близо до Хорхе Кристобал и съдружника на Лупе, един жилав мексиканец, когото наричаха Даниел. Като се увери, че колата на Роу е изчезнала зад ъгъла на склада, Лупе се обърна и се запъти към Хектор.

— Ей, човече — заговори с Хектор на испански, — още изглеждаш като някой, дето ще се подмокри. Трябва да пуснеш една вода, май.

Хектор наистина местеше тежестта си от крак на крак, с ръце в джобовете, сякаш му беше студено. Лицето на Лупе, извито в полуусмивка, още не издаваше каквато и да било заплаха, когато дясната му ръка, свита в юмрук, внезапно се вдигна и удари лошо Хектор по бузата.

Хектор залитна, блъсна заднишком прасците си в масичката за кафе и тежко се преобърна през нея, падайки по гръб върху пода. Преди изобщо да има време да дойде на себе си, Даниел вече се бе заел с него. Притисна ръцете му с колене и забъхти лицето и главата му с вихрушка от юмручни удари. След като го смаза и докара до безпомощно състояние, Даниел скочи на крака и, все още не излял докрай беса си, ритна Хектор по главата два, три, четири пъти.

Докато накрая Лупе се пресегна и го задържа.

— Даниел! Престани!

Сякаш неспособен да се сдържи, Даниел нанесе още един удар с крака си и най-после неохотно отстъпи, дишайки тежко. Продължи да отстъпва, докато Лупе мина покрай масичката и се наведе над почти неподвижното тяло на Хектор. Той посегна към джоба на джинсите му. Извади пачката долари, после се изправи и му даде като бонус още един ритник.

— Идиот.

После се обърна към Хорхе и Даниел, като разлистваше пачката и броеше.

— Две, три, четири, пет.

Той подаде първите пет стотачки на Хорхе, после преброи същия равен дял за Даниел. Накрая сведе поглед към все още легналия в несвяст Хектор.

— Предложих му на това копеленце две хиляди, а той ми казва не, парите си били негови.

Той отново се върна към Хектор, стрелна се с глава и се изплю върху него, после даде с поглед знак на Даниел.

— Върви да разкараш някъде тази мърша — каза Лупе. — Хорхе, извади за всички по една бира, ако обичаш.

 

 

Фаръл имаше нужда от числото дванайсет, за да прокара обвинение. Но както се оказа, той бе убедил цели четиринайсет от членовете на Голямото жури да дойдат в почивния си петък на извънредно заседание. От час и половина те седяха с лице към Аманда Дженкинс и слушаха внимателно; мнозина си водеха бележки, докато тя приключваше с изложението на случая Роу Къртли.

Дженкинс знаеше, че въпреки по-ранната присъда за Сандовал, сега нещата бяха на ръба. Тя се нуждаеше от дванайсет гласа, за да мине обвинението. Беше почти сигурна, че вече има десет. Но всичките четирима скептични членове на журито, независимо един от друг, правеха на пух и прах свидетелите с въпроси около липсата на физически доказателства при случая Нунйес.

Особено настъпателен бе един от тях, пенсиониран учител на име Джулиън Рос. Не намирал ли инспектор Глицки за необичайно това, че полицията не е открила физически доказателства, насочващи към г-н Къртли като евентуален убиец на Нунйес? Глицки подчертавал наличието на мотив, състоянието на трупа при откриването му и други сходни черти между двете убийства — на Сандовал и Нунйес, но не давал конкретни доказателства.

Аманда бе почти на края на силите си.

Скоро членовете на журито щяха да получат формални инструкции и да започнат дебатите си. Фаръл бе посъветвал Дженкинс да им даде кратка почивка преди това. Той имаше още нещо, което да извади пред Голямото жури.

 

 

Уес бе вече тук, на мястото за свидетели. Той бе дошъл по време на почивката, след като Аманда му бе звъннала на мобилния телефон. Двама чиновници от окръжната прокуратура го придружаваха. Един от тях буташе количка с доста голяма картонена кутия, която те взеха и положиха на масата за доказателства пред своя шеф.

Присъствието на Фаръл тук пораждаше, меко казано, крайно сериозни проблеми. Той знаеше, че когато един окръжен прокурор е свидетел по свой случай, това можеше да бъде политическо самоубийство, или най-малкото огромен юридически гаф. Съдът можеше да каже, че с главния прокурор като свидетел, неговата служба не би могла да продължи да се занимава със случая. Можеше дори да отхвърли всяко обвинение като резултат от прокурорска липса на професионализъм и лошо ръководене.

Фаръл можеше да си представи как думи като неетично и незащитимо се появяват в крайното решение.

Фаръл знаеше какво се очакваше от него в този случай: да се обърне към отдела за конфликт на интереси към Федералния съд и да му предаде за решаване казуса с Роу Къртли. Дори и да не го знаеше, Аманда Дженкинс му го беше повторила три пъти в рамките на пет минути преди той да излезе на мястото за свидетели.

Фаръл, обаче, не искаше и да чуе. Ако ме изгонят от прокуратурата, мислеше си мрачно той, поне ще мога да нося всяка шибана тениска, която ми харесва.

Междувременно прогониха от залата всички, с изключение на Аманда, Фаръл и членовете на журито. Всичко ставащо тук щеше да остане в тайна, докато приготвят препис от решението и го връчат на защитата. И междувременно, дай боже, Роу Къртли щеше да бъде зад решетките, докато Фаръл и хората му се прегрупират и подготвят планове как да го задържат на топло. Дори ако Федералният съд поемеше случая, за да го приключи, Фаръл и неговата служба щяха да са направили каквото могат.

Заседанието започваше.

Запитан от Дженкинс, Фаръл обясни на Голямото жури защо се явява пред него.

— Вчера следобед ми се обади Клиф Къртли, бащата на Роу. Той се бе добрал до информация, че аз събирам Голямото жури в редовното време следващия вторник, за да му представя доказателствата, които чухте днес.

— Кажете на Голямото жури какво ви каза той — обади се Аманда.

— Каза ми, цитирам ви точно: „Не искам това нещо да се движи пред Голямото жури. Иначе ще стане лошо за вас лично“.

Изведнъж Фаръл се хвана за предното перило на свидетелското място, сякаш щеше да припадне. Преглъщайки тежко, той се бореше да потисне веднага емоциите си и да възвърне самообладанието си.

— Извинете ме, каза той — трудно е.

Дженкинс взе донесената по-рано картонена кутия, маркирана като „веществено доказателство“ и я постави пред него.

— Кажете ни, моля, разпознавате ли съдържанието на тази кутия?

— Да.

— Бихте ли показали съдържанието на Голямото жури.

След като отвори картонения капак, Фаръл се пресегна с две ръце, вдигна тялото на Герт и внимателно го положи на масата. След като бавно и дълго я погали с обич, за последно, той погледна към членовете на журито, някои от които изглеждаха буквално поразени.

— Това е моето женско куче Герт. Вчера то беше завързано в градинката срещу работното място на моята приятелка.

Аманда попита:

— Господин Фаръл, направихте ли нещо по въпроса? Как постъпихте с тялото на Герт?

— Отнесох го рано снощи в полицейската лаборатория за изследване.

Аманда се обърна към членовете на журито и обясни:

— Господин Фаръл не може да свидетелства за резултатите от изследването, защото не го е направил сам. Но това, което са му казали лаборантите обяснява това, което той е направил после, така че аз ще го попитам: Господин Фаръл, какво научихте от лабораторията?

Фаръл не можеше да прикрие чувствата, изписани на лицето му.

— Някой е отровил моето куче.

— Господин Фаръл, вие споменахте работното място на вашата партньорка. Какво е то?

— Тя управлява Център в помощ на жертвите от изнасилвания на Хай Стрийт.

— Има ли този Център средства за наблюдение?

— Да.

— Въз основа на казаното от лабораторията, прехвърлихте ли някакви фотоси от средствата за наблюдение?

— Да.

Дженкинс извади една черно-бяла снимка на БМВ Z-4 „Роудстър“ и я отбеляза като веществено доказателство.

— Според данните от средствата за наблюдение, кога е заснета тази снимка?

— Около времето, когато кучето е било отровено — каза той.

— Можете ли да видите регистрационния номер на тази кола? — Тя извади заверен документ от Департамента по моторни превозни средства, маркира го като веществено доказателство и го подаде на Фаръл. — Кажете на Голямото жури, господин Фаръл, въз основа на снимката и на този документ, чия кола е била паркирана пред Центъра точно преди да бъде отровено кучето ви?

— Според регистрационния документ — каза Фаръл — тази кола принадлежи на Роу Къртли.

Дженкинс направи дълга пауза, около минута, преди да завърши.

— Въпроси от Голямото жури? Господин Фаръл, вие сте свободен.

След като, подобно на другите свидетели, получи от председателя напомнянето да не обсъжда своите показания, Фаръл стана. Кимвайки сдържано на минаване край Дженкинс, той излезе от залата.

 

 

Слязъл в кабинета си, Фаръл затвори и заключи вратата зад себе си. Осъзнаваше с цинична откровеност страшната стъпка, която беше направил и цялото му тяло се тресеше от вътрешно напрежение. Отивайки до масата за джаги, той стисна две от ръчките и се отпусна върху тях с цялата си тежест, след което, затваряйки очи, преглътна мъчително, за да не повърне.

В миналото бе преодолял трудни моменти: много от съдебните дела, проваления си брак, проблеми с децата, всякакви проблеми в живота. Но никога преди не беше губил напълно вяра в себе си като добър човек, честен човек, с добър характер. И току-що бе направил — по своя воля, преднамерено, съзнателно — точно това.

Фаръл не се самозалъгваше. Съзнаваше, че това, което беше казал и показал на Голямото жури можеше да бъде от второстепенно значение — дори тук той беше стъпил на тънък лед. Но знаеше също, че начинът, по който го беше направил, излизайки като свидетел на собственото си дело, беше най-малкото непрофесионален, ако не и откровено неетичен. Направил бе нещо, което не трябваше.

В залата на Голямото жури никой не можеше да оспори неговата власт. Тя беше фактически абсолютна и следователно абсолютно податлива на корупция. Спомни си какво му каза Трея Глицки през първия му ден на новия пост: че неговият предшественик Кларънс Джакман беше останал толкова дълго, защото се бе пристрастил към властта. И сега Фаръл ясно разбираше какво тя бе имала предвид.

Това беше неговият Рубикон: той бе постъпил нечестно, знаеше, че е нечестно и пак щеше да постъпи нечестно при подобни обстоятелства.

После изведнъж бурята в него се уталожи до спокойно приемане на нещата. Той отпусна мъртвата хватка върху ръчките на масата за игра, усети отново собствената си тежест върху краката си. Наблюдавайки сякаш отвисоко разбитите остатъци от своята съвест, той не чувстваше нито мъка, нито вина, а само повей на тъга и съжаление заради предишната си благородна привързаност към правилното и честното, последен спомен от идеализма на неговата младост.

Имаше само едно нещо важно за него сега: в свещената потайност на онази зала, Дженкинс да получи дванайсет гласа.