Джон Лескроарт
Щети (26)

25.

Въпреки че не издаде смущението си пред Брако, Глицки беше по-объркан и по-разколебан в себе си, отколкото му харесваше. Машинално се разхождаше по коридорите на третия етаж на Съдебната палата, където обикновено срещаше Трея, за да прекарат по няколко минути заедно в разгара на работния ден. Днес, обаче, това очевидно не беше в кръга на възможностите — усещаше пустотата от отсъствието й все по-осезаемо. Той се спря пред стъклената врата на кабинета й. Помещението беше празно — явно Фаръл още не бе успял да я замени. От съседния офис се чуваше гласът на главния прокурор. Глицки подмина вратата на Трея и надникна в отворения офис на Фаръл; Уес седеше на едно от диванчетата вътре и говореше с някого по стационарния си телефон.

— Не — тъкмо казваше той. — В момента не можем да ви дадем повече информация… Съжалявам, не коментирам.

Глицки почука по касата на вратата. Фаръл му даде знак да изчака, след което махна към телефона с отвращение и се обърна отново към слушалката:

— Сигурен съм, че е така, но на този етап не можем да ви кажем повече… Да, разбирам, че трябва да направите това, което ви се налага… Но да, в момента още няма резултати… Не можем да ви кажем повече. Най-добре е просто да изчакаме и да видим как ще се наредят нещата… Съжалявам, имам неотложна среща и трябва да ви оставям, а и нямам какво повече да ви кажа. Да. Благодаря ви… Приятен и на вас.

С тези думи Фаръл хлопна слушалката, показа среден пръст на телефона и се обърна към Глицки, който тъкмо се чудеше кой стол да избере.

— Някой малоумник се е изпуснал пред пресата, че скоро смятаме да повдигнем нови обвинения срещу Роу. Това, ако още не си се досетил, беше Мареняс.

— Днес е доста заета — намръщи се Глицки. — Само преди половин час е дошла да тормози мойто момче Брако, но не го е питала за новите обвинения, а за разследването. Бог знае какво е намислила.

— Е, сигурно е говорила и с още някой — въздъхна Фаръл. — Понеже мен ме разпитваше за предстоящото предварително изслушване. Дори от някого беше научила, че възнамеряваме да обединим трите дела за убийства в едно, за да покрием изискванията за „особени обстоятелства“ и да искаме отмяна на гаранцията…

Глицки се разходи до масата за четене, която Фаръл ползваше за бюро и почука два пъти по повърхността й. Той помълча малко, след което се обърна към Уес.

— Нямам идея кой би могъл да ни издаде. Не мисля, че е Чоморо. На срещата снощи ми се стори леко особен, но според мен не е пионка на Клиф Къртли. Въпреки че не ни подписа разрешителното за обиск, останах с впечатление, че е на наша страна.

Фаръл кимна в знак на съгласие.

— Спомни си, обаче, кой тъкмо излизаше от кабинета му.

— Барето.

— Това е правилният отговор, Ейб — усмихна се Фаръл. — Печелиш сто долара награда.

— Мислиш, че е звъннал на нея ли? На Мареняс?

— Да, но няма значение кой на кого е позвънил. Има куп други възможности. Не е изключено да е някой страничен човек. Някой от администраторите, някой пристав… Няма нужда да почваме ново разследване, Ейб — смигна Фаръл.

— Лошото е, че тя е чула и възнамерява да си отпечата статията. Няма съмнение, че и Роу и Денарди вече знаят и са подготвени.

— Добре. Значи знаят. И какво от това? Не бяхме планирали да разберат, но какво значение има, в крайна сметка?

— Доста голямо, мисля.

— Дали?

— Да. Представи си какво ще стане, ако Роу реши да се добере до някой, който в момента е член на журито в районния съд. Ами ако реши да посегне на Аманда и дори на мен?

Глицки се настани в един от простите дървени столове и огледа стаята замислено.

— Защо не звъннеш на Мареняс? Можеш да й кажеш, че е получила грешна информация. Кажи следното: „Госпожо Мареняс, имате фалшива информация. Държа да отбележа това, за да не стават недоразумения. След като затворих, обмислих стратегията, която ми предложихте и прецених, че е изначално погрешна. Не знам как сте попаднали на тези слухове, обаче искам да ви уверя, че разследването на полицията продължава и в момента в прокуратурата няма единно мнение как да се действа по-нататък. Още нямаме достатъчно доказателства за нови обвинения, затова в момента смятаме да изчакаме преразглеждането на старото дело на Роу“. Как ти звучи?

— Ами после? — попита Фаръл с известно съмнение в гласа.

— После, естествено, ще задвижим делото.

— Предлагаш да излъжа ли?

— Не, за бога. Просто, Уес, ще кажеш, че отново си променил решението си. Даже, ако те питат после от медиите, можеш да кажеш, че си чул тази идея от тяхната колежка Мареняс и, след като си размислил, ти се е сторила удачна. Забавно, нали?

Фаръл се отпусна в диванчето и разтърка слепоочията си.

— Да помислим пак. Ако все пак задвижа делото, Мареняс веднага ще каже на целия свят, че съм я излъгал най-безочливо. Как мислиш, ще ми се отрази ли на репутацията? Ейб, не подценявай „четвъртата власт“^[1]!

— Че кого го е грижа? Вече ще си задвижил обвинителните процедури — отвърна Глицки. — Роу ще бъде в предварителния арест, което е най-важното. Няма да може да убие никого междувременно. Планът ми изглежда добър, а на теб?

Фаръл поклати глава.

— Не ми е позволено да лъжа, Ейб. Трябва да оставя нещата така. „Без коментар“ е най-доброто, което мога да постигна в момента. Срещу това никой не може да възрази — действията на прокуратурата, както знаеш, могат да бъдат пазени в тайна, ако това е необходимо. Така казва законът. И знаеш ли защо — за да не могат да бъдат заплашвани свидетелите, съдиите и журито. Никой не може да оспори този казус — предвиден е, за да можем ние да си вършим работата без страх от отмъщение, а, да ти кажа, Ейб, в момента ме е страх не на шега. Ако не знаех, че го следят денонощно, сигурно щях да се замисля дали да повдигам това обвинение…

— Като си говорим за това — усмихна се Глицки мрачно. — Днес чух, че още от сутринта са му изгубили дирите.

 

 

Роу и Езтли се смееха, леко напушени и възбудени от това колко лесно им се бе удало да избегнат подозрителната сива кола, която бе чакала в една от преките до имението. Не беше никак трудно — икономът бе излязъл да огледа околността рано сутринта, след което, забелязвайки подозрителната кола, бе подкарал по улицата видимо сам в ранния следобед. Роу просто беше легнал на задната седалка на джипа. Едва три пресечки по-нататък джипът бе спрял, за да може Роу да заеме любимото си място до шофьора.

— Ако не беше толкова смешно, щеше да е направо тъжно — обади се Роу, след което за пореден път избухна в неконтролируем кикот. Двамата с Езтли се смяха до сълзи.

Малко по-късно господарският син и неговият иконом чакаха в един полупразен склад в индустриалната зона северно от Сан Бруно, едно от работническите предградия на Сан Франциско. По-късно същата вечер складът щеше да се превърне в арена за кучешки бой със залагания, който щеше да започне в осем. Имаше още четирийсет минути до началото на боя и Роу бе настоял да подранят, за да заемат хубави места. Младият мъж изглеждаше доста нетърпелив и изнервен. Вината за това беше, може би, в разговора, който току-що бе провел със своя адвокат. Денарди го беше уведомил за липсата на успех в търсенето на Глория Гонсалвес; това никак не беше добра новина. Тази жена трябваше да бъде открита и неутрализирана по най-бързия начин, иначе Роу отново можеше да се окаже в затвора. Ако Денарди не беше способен да я открие, може би Роу сам трябваше да се заеме със задачата.

Двамата с Ез бяха обсъдили възможностите и, както винаги, по-възрастният мъж имаше добър и доста практичен план как да бъде решен този въпрос. Езтли отдавна беше изградил приятелство с Лупе Гарсия, който не само организираше боевете с петли и кучета, но и беше неформалният тартор на една от най-големите гватемалски банди в цялата околност. Лупе беше човекът, към когото винаги можеше да се обърнеш, ако искаш пари назаем, ако желаеш да разиграеш големи суми на комар, да си купиш наркотици или немаркирано оръжие, или да си намериш жена за съпруга или секс робиня.

Металната врата на склада се отвори и голямото помещение бързо започна да се пълни. В тълпата беше и Лупе, обграден от три дебеловрати горили. Той се насочи към една широка странична врата и я отключи; вратата, както Роу вече знаеше, водеше към арената, където се провеждаше самият бой. Лупе обичаше лично да чисти мокета, който беше необходим, за да могат питбулите и мастифите да имат стабилна опора и да не им се хлъзгат лапите. Не че Гарсия нямаше възможността да натовари някой друг с тази задача… Просто обичаше да върши някои неща сам, а и миризмата на кучешка кръв му допадаше.

Езтли, Роу и бодигардовете застанаха пред вратата и зачакаха. Гарсия беше вътре и миеше с маркуч следите от боя предишната нощ. Трябваха му само няколко минути. Когато свърши, той спря кранчето, след което излезе и затвори вратата след себе си. Преди това обаче, Роу успя да хвърли един поглед в помещението — беше подредено не без вкус; в средата бе построена арена с високи метални огради, около седем на осем и половина метра; застлана беше с червен мокет, а около нея бяха наредени три редици столове.

Лупе приближи с топла приятелска усмивка и размени съзаклятнически поглед с Ез. Гарсия не беше едър мъж, но не бе и твърде дребен — около метър и седемдесет и пет висок, жилест и мургав, той носеше косата си на опашка досущ като своите индиански прародители. Дрехите му бяха съвсем обикновени — сини дънки и зелено брезентово яке, под което се виждаше черна памучна риза. Единственото по-особено бяха каубойските му ботуши. Тежка на вид сребърна обеца-кръст висеше от дясното му ухо, а татуировки покриваха опакото на ръцете му и се губеха в ръкавите на ризата. Двамата с Езтли си стиснаха ръцете, след което, без да се пускат, се прегърнаха с незаетите си ръце.

Двамата заговориха бързо и, разбира се, на испански. Лупе напомняше на Роу на гангстерите от „Ла Еме“, които беше срещал в затвора. Мексиканските бандити не си общуваха особено с останалите в „Сан Куентин“, особено с белите, но бяха направили изключение за Роу, за което той най-вероятно трябваше да благодари на Езтли. Подобно беше положението и в момента; Роу беше сигурен, че ако бе дошъл сам, изобщо нямаше да го пуснат да влезе. Ез представи Роу възпитано, след което обясни, вече на английски, защо са дошли. Лупе кимна няколко пъти. Лицето му изразяваше разбиране и съчувствие за проблемите на Роу със закона. След като свърши с обясненията, Езтли му подаде бял запечатан пощенски плик.

— Две хиляди долара — обясни той. — Това е, задето те притесняваме. Останалите пет хиляди ще ги дадем на теб, или на който и да е друг, стига да получим информация за тази Глория Гонсалвес.

Лупе се усмихна радостно, като малко дете, на което са дали голям подарък. Не след дълго Роу и Езтли се сбогуваха с него. Оставаха само десет минути до началото на боя с кучета, но двамата единодушно решиха, че не е добра идея да остават. Щом се върнаха в колата, Езтли подкара към центъра по едно от живописните шосета, които се виеха из хълмовете. Роу запали един джойнт и дръпна от него няколко пъти, след което подаде ръчно свитата цигара на своя иконом.

— Лупе ми допада — каза бавно той, издишайки дима. — Но трябва да ти кажа, че постъпихме много добре, като не донесохме и останалите пет хиляди. Видя как реагира при вида само на два бона, нали? Мисля си, че ако му бяхме дали и петте в добавка, щеше да си помисли дали да не ги задържи за себе си и да забрави за Глория изобщо.

— Нямаше само да си помисли — усмихна се Езтли. — Щеше да направи точно така — с тези думи икономът избухна в дрезгав кикот. — Според мен сега се чуди как да се добере до останалите пет хиляди. Но ти не се притеснявай. Не е наша грижа как ще открие онази жена, но съм почти сигурен, че ще успее. Още утре ще е пуснал цяла армия гладни разбойници по дирите й.

— Колко време смяташ, че ще му отнеме?

— Когато си говорехме двамата, ми каза, че около седмица. Бих се изненадал, ако не успее и за по-малко време. Имай предвид, че в нашата диаспора слуховете се разпространяват моментално, а няколко хиляди долара са страшно много пари за някои хора.

— Ез, Денарди взема по няколко хиляди долара в хонорари всеки ден. Нищо не са.

— Ето, виждаш ли — отвърна Езтли, подавайки джойнта, — просто два различни свята. Но ти трябва да познаваш и двата.

 

 

По времето, когато беше партньор с Дизмъс, Фаръл бе изключително доволен от умението, с което Филис се справяше на рецепцията. Тя беше безукорно любезна с хората, с които трябваше да се поддържат добри отношения и отпъждаше останалите с настървението на адския пес Цербер, който пазеше вратите към отвъдното. За изминалите седем години Фаръл не си спомняше да е вдигал слушалката на телефона си, без да знае точно с кого говори и по какви въпроси. Откак бе оглавил окръжната прокуратура, за това се грижеше Трея.

След като жената на Глицки бе напуснала, телефонните разговори се бяха превърнали в един от основните проблеми на Фаръл. Налагаше се да намери някой друг, който да изпълнява нейните задължения със същото умение, но до този момент подходящи кандидати още нямаше. Въпреки че бе отпратил Трея с предупреждение и строги думи, Уес би я взел обратно на работа без колебание. Никак не му се искаше да повишава временно някой от другите чиновници в съдебната палата, защото това означаваше да се довери на човек, когото почти не познава, а последните дни бяха показали недвусмислено колко опасно би могло да се окаже това. Фаръл едва сега разбираше колко е важно да има доверени хора около себе си, особено по време на кризисна ситуация, в каквато той се намираше непрекъснато през последните няколко седмици. Освен това Уес възнамеряваше да назначи Трея на предишния пост веднага щом тя се върне. Ако повишеше някого, дори с уговорката, че е временно, рискуваше да си има проблеми със синдикатите след това. Фаръл знаеше, че може да разчита на Трея Глицки; бе сигурен, че тя няма да го предаде при никакви обстоятелства. Всеки новоназначен човек можеше да се окаже нечия пионка. Всеки второстепенен човек в Съдебната палата можеше да се окаже потенциален шпионин на враговете, независимо дали това бяха семейство Къртли, или някой друг, подобен на тях.

В този момент стационарният телефон звънна и прекъсна мислите на Фаръл за пореден път. Уес не знаеше кой го чака от другата страна на линията, но в същото време не можеше да рискува да не вдигне. Въздъхвайки дълбоко, той посегна към слушалката.

— Окръжната прокуратура — каза той, — Уес Фаръл.

— Господин Фаръл — чу се от другата страна един глас, който Уес вече познаваше доста добре. — Клиф Къртли е. Днес получих доста смущаващи новини.

— О, мистър Къртли! Радвам се да ви чуя. Как сте?

— Никак не съм добре, по дяволите, и ако искате да знаете истината, досега разчитах на вас. Мислех, че сме се разбрали.

— За какво точно?

— За това, че вече трябваше да сте сложил точка на всички тези безумия, които вашите хора мътят с цел да навредят на сина ми — повиши тон гласът от слушалката. — Мислех, че след цирка миналата седмица всичко е на път да се изясни. Роу е отново при нас, за което, мисля, трябва да благодаря и на теб. След като го пуснаха, останах с впечатлението, че ние двамата — вие и аз — все още работим в рамките на нашето споразумение. Мислех, че се появихте в съда единствено по политически причини, бях сигурен, че ще оставите Роу на свобода до преразглеждането на делото. Не беше ли така. Уес, знам, че бяхте на наша страна съвсем доскоро.

— Не точно, господин Къртли.

— Да, но постъпвахте правилно. А сега няма и следа от предишното разбирателство между нас. Уес, забравяте своите покровители! Колкото до сина ми, нямате никакви доказателства, иначе Глицки вече щеше да го е оковал във вериги. Ще ви кажа единствено това: ако придвижите това обединено дело, не мисля, че ще ви се отрази добре.

— Заплашвате ли ме, Клиф? Наскоро разгледах отново клаузите за наказанията, които се полагат при опит за оказване на натиск върху служител на закона.

— Не, Уес. Нищо подобно. В момента вие ме заплашвате. Всичко, което искам да ви кажа е, че вие самият ще се почувствате много по-добре, ако турите край на това безумие. Направете го веднага, докато още има време. Това, ако приемем, че моята информация е вярна, разбира се. Бог знае — може би съм чул просто слухове. Ако е така, на което искрено се надявам, нито аз, нито вие, господин Фаръл, имаме за какво да се притесняваме.

 

 

Езтли и Роу се бяха разположили на бар „Момо“, популярно заведение, в което те току-що бяха обядвали; бяха недалеч от мястото, където „Джайънтс“ тренираха. Както обикновено Езтли беше пил малко. Но в ранния следобед Роу вече беше ударил четири чаши уиски Джак Даниълс, плюс две наливни бири и два джойнта от хубавия материал на Езтли. Все пак младият мъж не изглеждаше много обременен от тях.

Роу говореше с Тифани, една разголена сервитьорка, млада, светлокестенява, със свежо лице, страхотна усмивка и предизвикателни гърди.

— Не, абсолютно вярно е — обясняваше Роу, — нямаше ме цели девет години.

— Не е възможно! — Тя погледна през рамото му към Езтли. — Вярно ли е?

— Да, мис — каза той. — Накрая го освободиха за преразглеждане на делото.

— О, боже — каза тя. — Искам да кажа, че, разбира се, това е супер, дето са го освободили, но девет години! Как сте издържали?

— Продължавах да твърдя пред всеки, който може да го чуе, че съм невинен — каза Роу. — Аз просто никога не съм губил вяра, че това е може би единствената страна в света, в която може да получите някаква справедливост, ако сте наистина невинен. Понякога това отнема време, но искам да вярвам, че системата наистина работи.

Със своите съвършени и добре лакирани пръсти момичето докосна ръката на Роу, положена върху масата.

— Е, вие сте по-стабилен и се владеете, отколкото аз въобще бих могла. Ако бях аз, щях да мисля само за това, колко много от живота си съм загубила. Щеше да ми бъде толкова мъчно…

— И аз бих могъл да мисля по този начин, предполагам, но би било губене на време. Това мога да ви кажа. Вижте ме сега, седнал в страхотен ресторант в най-великия град на света, млад и здрав, говоря с красива жена…

— О, моля ви…

Роу вдигна здравата си ръка.

— Не ви четкам, скъпа, това не е комплимент, щом е истина. Надявам се, че не отивам твърде далеч, като казвам един очевиден факт. А важното за мен е, че не искам да прекарам дори само ден от живота си като гледам в миналото със съжаление. Цялата оная работа остана назад. Предпочитам да гледам напред с надежда. И животът в този миг е тъй хубав! Целта ми е да правя, ако трябва, дяволски усилия, но да продължавам така завинаги. Впрочем, разрешено ли ви е да пиете, докато сте на смяна. Може ли да поръчам, за вас, едно…

Тя отметна коса и го удостои със сияйна усмивка.

— Съжалявам, не мога. — Тя отново докосна с пръсти ръката му. — Трябва да нагледам другите си маси.

След като тя се отдалечи, Роу се обърна към Езтли:

— Ти беше прав. И аз си мислех, че ако спомена „затвор“, тя ще се впечатли.

— Някои го правят, други не. — Езтли сви рамене.

— Ако продължим навън — каза Роу, — аз ще взема такси от нейното място. Или ще остана там и утре ще се стиковаме.

— Чудно. Хайде, каквото стане. — В този момент мобилният изцвърча в колана му, Езтли го взе, погледна дисплея и каза: — Баща ти.

 

 

— Той живее с жена, която се казва Сам Дънкан — каза Клиф. — Тя управлява Центъра за подпомагане на жертвите от изнасилвания на Хай стрийт.

— Ти се шегуваш — каза Езтли. — Всичко се урежда чудесно.

— Знам, че е така. Не бихме го измислили по-добре. Всъщност няма значение с какво се занимава тази Сам. Проблемът е, че както Шийла е разбрала от своите източници в Палатата, Фаръл продължава с още от своите законови трикове. Готви се да свика Голямото жури и се надява, че то ще запрати Роу обратно в пандиза, без никаква възможност за гаранция.

— Колко пъти могат да пробват неща от сорта срещу нас?

— Очевидно толкова често, колкото си искат.

— Как искате да го отиграя?

— Виж, замисълът е да се прати послание на Фаръл, но не искаме да изглежда, както стана при Глицки, като лична заплаха, дори съвсем косвена. Знаеш по какъв начин те поддържат напрежението в Съдебната парата. Както казва Шийла, някой да ги настъпи по крака, те веднага ще опитат да го свържат с Роу, за да го докарат в съда. Мисля, че просто трябва да накараме Фаръл да помисли какво е най-доброто и в негов интерес — да даде заден ход на тази мръсотия, да се откаже от безсмислицата с Голямото жури, да си използва мозъка, в крайна сметка.

— И мислиш, че ще стигнем до него чрез тази жена?

— Не мисля, че тя лично трябва да пострада, Ез. Не мисля, че това ще реши нещо, освен да ги вбеси още повече. Мисля си, може би, за някаква поразия на мястото, където работи. Нищо сериозно. Но така направено, че Фаръл да разбере за какво става дума. Както го направиш, по твое усмотрение.

— И в рамките на колко време?

— Колкото е удобно за тебе. Направи си разчетите. Следващите два или три дни, може би, но нещата са променливи…

 

 

Глицки говореше с Нед Монтен от отдел „Изчезнали лица“. Навън вятърът отново бушуваше и в малкия кабинет свистенето му постоянно отекваше. Монтен беше кабинетно ченге от кариерата — около четирийсет и пет годишен, оплешивяващ и възпълен, с около четирийсет паунда над идеалната форма за командос. Той се усмихна приветливо под червеникавото си снопче мустаци.

— Аз дори не знам дали гледам на правилното място, Ейб. Осем или девет години, това е съвсем студена следа. Приемам, че вече сме гледали във всяка обичайна база-данни.

Глицки кимна.

— Шофьорски книжки, имиграционни и социални служби, както каза ти. И аз гледах там преди няколко часа. Но си мисля, че тя се е омъжила и е променила името си.

— Тя би имала същия номер на правоспособен шофьор. И същия паспорт, да приемем. Мислиш ли, че живее и работи легално?

— Тя е дошла от Гватемала с работна виза. Валидна, докато тя беше в програмата за защита на свидетели. След това, не знам.

— Получила ли е гражданство?

— И за това нищо не знам.

— Добре, ако е получила, ще има някъде протокол за това. Безполезен, разбира се, ако по-късно си е сменила името. Но не си ли помислял, че се е върнала у дома, може би? Тук тя е била жертва на престъпление. Може би вече не иска да е у нас.

— Бих казал, че това е възможно, Нед. Но как да намериш някоя си Гонсалвес в Гватемала? Все едно да откриеш някой Смит в САЩ.

— Е, добре дошъл в „Изчезнали лица“ — каза Монтен с характерната си усмивка. — Ако някой наистина иска да изчезне и да си остава изчезнал, това не е сложно като ядрена физика. Освен ако… ей, ти можеш да помислиш за наемането на частен детектив. Те използват всяка база-данни, която могат да купят или даунлоднат и която ние нямаме право да използваме. Разбира се, и те нямат право, но като си в частния сектор, никой не те проверява.

— Голяма новина ми казваш, Нед — каза иронично Глицки. — Покъртително.

Монтен сви рамене и се усмихна под мустак.

— Просто ти припомням как стоят нещата, Ейб. Това е начинът.

— Да. Впрочем, нямам достатъчно бюджет за моите хора. Как бих могъл да наема частен детектив. Не ми се и мисли как бих оправдал разходите.

— Ще кажа, че вероятно не би могъл.

— Аз пък ще кажа, че вероятно си прав.