Джон Лескроарт
Щети (37)

36.

Езтли и Роу се прибраха вкъщи малко след шест.

Отначало Роу искаше да се отбие отново при „Момо“, където да хапне и пийне нещо на бара, докато дойде Тифани. Но беше петък вечер и Езтли бързаше да се прибере в дома Къртли навреме. Бяха му казали, че трябва да си облече смокинга и към осем да откара съпрузите Къртли в хотел „Сейнт Френсиз“, където имаше някакъв благотворителен търг на редки вина. Така се движеше разписанието на Езтли през последния месец. Въпреки че беше много натоварен и с Роу, той бе съвсем наясно кой му разписва чековете всеки месец и ако Клиф и Тереза се нуждаеха от своя иконом, той трябваше да си бъде на мястото.

Любезен и с повдигнат дух заради благоприятния развой на следобедните събития с Глория Серано, Роу не бе възразил. И така в седем, Езтли и тримата Къртли бяха събрани всички в така наречения „малък кабинет“ — тиха, сравнително малка стая с книжни рафтове и камина, точно до трапезарията.

Облечени полуофициално, Клиф и Тереза споделяха бутилка шампанско „Кристал“, седнали коляно до коляно на малкото канапе срещу играещите пламъци на камината. Роу седеше във високо кресло, поставено напряко. Той бе взел душ и се бе преоблякъл в синя копринена риза с дълги ръкави и панталони в цвят каки. Голите му стъпала бяха положени на едно диванче. Роу държеше чаша от оловен кристал и бутилка „Реми Мартен“. Езтли стоеше в официалното си облекло срещу двамата родители и сина, близо до камината, където можеше да държи под око входа на стаята. Той не бе пушил марихуана с Роу по пътя, нито пък беше пил със семейството тази вечер. Тъй като щеше да бъде на двойна служба — шофьор и бодигард — носеше полуавтоматичен пистолет четирийсети калибър в кобур под мишницата си, различен от оръжието, което беше използвал за Мат Люис.

Роу разказваше на родителите си за добрия си късмет днес, за това, че бе намерил Глория и я бе разубедил да свидетелства.

— Ей, хора, учудващо беше да я видиш. Тази промяна в нея, която добре разбирам и която показва какво означава да живееш във вина — разказваше той. — Тя беше съвсем различна. Каза ми, че изпитвала само угризения, задето е свидетелствала срещу мен последния път.

— Вярвам ти — каза Тереза. — Винаги съм мислила, че е добро момиче, преди тя да изрече ония лъжи на свидетелската скамейка.

— Много добро — присъедини се Клиф. — И мисля, едно от най-хубавите, наистина.

— Още е такава — каза Езтли.

— Във всеки случай, яко дупе — продължи Роу. — И наистина важното е, че няма начин да отиде отново да свидетелства. Тя дори ме попита има ли как да говори с Тристан и да се отметне от нещо, може би от всичките си показания последния път.

— Роу — каза Клиф, — това е фантастично. Наистина фантастично!

— Но ми е любопитно как я намери — попита Тереза. — Разбрах от Тристан, че това се е оказало малко трудно и под въпрос.

— Е, той използваше частен детектив. Аз пък имах Ез.

Всички очи се обърнаха към иконома, който сви рамене в знак на скромност.

— Аз просто пуснах слух сред братята хиспанос. Не беше трудна работа. Имаме си мрежа от сговорни хора. И всъщност, тя не се криеше.

— Е, добре, но въпреки това, твоите усилия бяха доста по-ефикасни от работата, свършена от нашия адвокат, комуто плащаме, нали?

Езтли се усмихна.

— Имахме късмет. Но аз понякога предпочитам да имам късмет, отколкото само ум.

— Виж — каза Тереза, — тази Глория не беше ли последната? Имам предвид, последната, която може да бъде призована за следващия ти процес?

Роу блажено сръбваше от своя коняк.

— Е, никога няма да свидетелства, както излиза. Тя дори не е разбрала, че съм бил в затвора и съм излязъл.

Доста безизразното лице на Тереза почти успя да изрази изненада.

— Как може да не знае за това?

— Не мисля, че тя е голяма читателка на вестници, мамо — усмихна й се Роу. — Нито пък гледа новините.

— Тя има три малки деца — добави Езтли. — Изглежда е доста заета с тях.

— Е, това обяснява всичко — каза Тереза.

Клиф добави:

— Това е, общо взето, целият случай, няма да извадят други доказателства, прав ли съм?

— Да се надяваме — каза Роу. — Те нямат нови свидетели, вече нямат и старите. Точно на това Тристан се надяваше от началото и сега изглежда, че точно така се получава.

— Значи няма да те върнат в затвора? — попита го Тереза.

Роу сръбна още коняк, а на лицето му се появи унило изражение.

— Не искам да съм кутсузлията на семейството и да предизвиквам съдбата — каза той. — Знаете, че ще опитат. Не виждам да са се отказали. Но сега наистина имаме надежда.

— Глицки няма да се откаже — съгласи се Тереза. — Той е такава досадна неприятност! Трябва да намерим начин да го преместят в друг отдел или нещо подобно.

Но Клиф поклати глава.

— Не е важен Глицки. Важен е Фаръл. Ако той приеме, че няма доказателства, не могат да искат повторно разглеждане на делото. И ние трябва да се заемем с него. Всъщност, ние вече стигнахме до него. Отново благодарение на Ез.

Езтли едва доловимо потвърди, като наклони глава.

— Склонен съм да мисля, че Фаръл е почти изцяло неутрализиран — каза той.

Клиф сведе поглед към празната си чаша за шампанско.

— Е, всичко това плаче за наздравица. А тъкмо съм свършил шампанското. Ез, ти също можеш да сръбнеш, просто за да отпразнуваме всичко това.

— Както желаете, сър. Ще звънна да донесат още.

 

 

Дарел Брако стоеше отвън под неприятно ръмящия дъжд. Бяха на същата улица, два блока по-надолу от дома Къртли и чакаха още две момчета от общо десет — толкова беше голям екипът, който Лапиър бе събрала, за да осъществи ареста на Роу Къртли. Брако вече бе разположил хората си на позиции около къщата, но искаше да бъде сигурен, че елементът на изненада няма да бъде подложен на риск. А за беда последните две момчета идваха чак от центъра, носейки заповедта за арест.

Двойка фарове проби мъглата на завоя към тази улица две пресечки по-нататък. Дарел въздъхна с облекчение, когато новодошлите паркираха зад малкия керван, образувал се зад неговата кола. Не можейки да овладее нервите си, Брако изскочи и отиде да посрещне новите, докато шофьорът тъкмо отваряше вратата.

— Заповедта? — Това бе всичко, което можа да изрече.

— Тук е. — Шофьорът се удари с юмрук по гърдите. По звука Брако позна, че момчетата вече носеха кевлар, както и останалите от екипа.

Никой не биваше да поема рискове.

Сега вече всички бяха готови. Брако почувства нова вълна облекчение. Време беше. Той преброи хората си за последен път. Те се бяха събрали около него, всички на линия, всички добре инструктирани.

— Окей, момчета — каза. — Тихо и внимателно. Хайде да тръгваме.

 

 

Езтли отиде до масичката в дъното на малкия кабинет, върху която имаше различни ядки и хрупкави бонбончета, вече на свършване. Взе малко сребърно звънче и го разлюля. Мелодичен звън се разнесе из къщата.

Появи се една от служебно облечените млади жени в кухнята. Езтли невинаги си даваше зор да запомни имената им, защото имаше малко работа с тях. Той мислеше, че тази се казва Линда, но не би рискувал да я повика по име и да сбърка. Езтли се гордееше, че винаги е непогрешимо учтив.

— Още една бутилка „Кристал“, моля — каза той. — Голяма бутилка от хладилника. А, и още две чаши за шампанско.

Тя огледа тримата Къртли, седнали по местата си, очите й се спряха на тях за момент. На Езтли му се стори, че прочита в лицето й някаква борба да потисне израза си на негодувание. Той сам не бе имунизиран срещу подобни чувства и знаеше, че е трудно постоянно да усещаш непреодолимата пропаст между слуги и господари.

Когато нейните очи се върнаха към него, той кимна с разбиране и тя му отвърна с реверанс, както беше обучена. След това тя се взря в почти празния поднос с ядки и мина да го вземе, за да го отнесе със себе си. Очите му проследиха гладкото съвършенство на бедрата й, докато тя пресичаше трапезарията, преди да изчезне обратно в кухнята. За момент Езтли си помисли, че може да преразгледа твърдото си поведение през целия си досегашен живот — никога да не ухажва персонала. Тази млада жена беше достатъчно хубава, за да си заслужава усилията.

Но колкото бързо му бе дошла тази мисъл, толкова бързо той я прогони. Нищо добро не можеше да излезе. Само виж какви проблеми бе имал Роу. Въпреки че станалото бе отпреди години, то още рушеше живота му. Имаше достатъчно жени, които не живееха под същия покрив и на които Езтли можеше да се радва.

Само след половин минута младата прислужница се появи отново с чашите и шампанското, увито в обикновена бяла кърпа. Пренасянето на скъпата бутилка и на луксозните изтънчени чаши очевидно я правеше нервна — чашите заплашително звънкаха една в друга — и тя остави всички тези неща на малката масичка с видимо облекчение, че е успяла, без нищо да счупи. След още един малък поклон тя се завъртя и тръгна обратно към кухнята.

Езтли поднесе бутилката шампанско на съпрузите Къртли, представяйки я за тяхното одобрение. Клиф отговори с леко кимване, а Тереза каза:

— Сигурна съм, че е добро.

Езтли долавяше нещо от разговорите на семейството, които сега се въртяха около Шийла Мареняс и последната й статия. Ставаше дума за Лийлънд Крофърд, неговите виждания за полицейското управление и колко добре започвало то да работи. Икономът отиде до масичката, с опитна ръка отстрани станиола на гърлото, разхлаби телта, после внимателно обърна бутилката, задържайки тапата на мястото й. Със задоволително изпукване бутилката се отвори без разливане на скъпоценната течност. Най-напред Езтли наля една от чашите за Роу и прекоси стаята, за да му я подаде. После започна да налива на Клиф и Тереза, оставяйки за накрая своята половин чаша.

Той беше при Роу, когато усети зад себе си завърналата се млада жена. Този път тя идваше с поднос ядки, покрит със сребрист купол. Тя го разположи на малката масичка, като разчисти място наоколо, след което остана мълчаливо до нея за момент, като се държеше с ръце за двете й страни, сякаш това й беше нужно, за да запази равновесие.

Усещайки ненужното забавяне, Езтли се обърна, за да види дали всичко бе наред с нея. Точно тогава тя вдигна сребристия купол и го постави пред подноса като щит, който пречеше на Езтли да вижда какво става зад него. После младата жена спусна двете си ръце под него и извади някакъв предмет. За момент Езтли беше объркан, защото виждаше нещо странно и неочаквано за тази обстановка, толкова странно, че той бе вцепенен за момент. Тя държеше в ръце голям полуавтоматичен пистолет и започна да го вдига пред лицето си.

Когато объркването се проясни в ужасяваща и безнадеждна реалност, Езтли пусна бутилката шампанско, която държеше с дясната си ръка и със същия замах изби чашата от ръцете на Роу и тя политна към пламъците на камината.

— Ез! — Клиф трепна от внезапния шум и хвърчащата стъклария. — Какво, по дяволите…

Дясната ръка на Езтли се пресягаше за неговото собствено оръжие, а той самият се обърна към Линда, така без да иска й предостави по-широка мишена, но нямаше друг избор… Преди да извади оръжието от кобура си, тя вече бе насочила своя пищов в гърдите му.

Той дори не чу първия гърмеж, тъй като оловото го удари точно над сърцето и го хвърли по гръб на пода. После, сякаш отдалеч, той вече чу и веднага усети втори изстрел, с изгаряща болка в рамото си, а после, сред затихващите и угасващи шумове на този свят, още няколко гърмежа един след друг.

Докато накрая всичко затихна.

И потъна в мрак.

 

 

Роу сякаш не вярваше, че това наистина се случва. Не така очакваше да умре.

Той бе така отпуснат от тревата и алкохола, че се чувстваше сякаш разтопен в креслото, хлътнал във възглавничката. Тъкмо се пресягаше да вземе чашата си, когато Езтли внезапно обърна глава и погледна към Линда, после хвърли бутилката и чашата и посегна, за да извади пистолета си.

Не го извади никога повече…

А тя продължаваше да натиска спусъка. Друг изстрел удари падналия Ез — Роу сякаш бе започнал да забелязва всичко около себе си в стаята, без да може никъде да избяга, без да може дори да се сниши…

Сега чуваше скимтенето на майка си, а Линда стреля в баща му, който се опитваше да стане и после отново се срина назад. Сега тя завърташе оръжието, като стреляше непрекъснато, без да има време да се прицели, но вече насочваше пищова към гърдите му и…

Той усети първото парче олово, целия му пронизващ път отпред назад в тялото си, някъде ниско в червата, а силата от удара го просна назад и встрани в креслото.

Не можеше да свали поглед от нея. Тя все още насочваше онова нещо към него. Той се опита да вдигне ръцете си, но те сякаш не му се подчиняваха.

— Недей… — започна той.

Тя отново дръпна спусъка и нещо сякаш разкъса дясната ръка на Роу. С крайчеца на окото си той видя майка си да става… после видя как Линда се обърна към нея и стреля, повтаряйки изстрела, преди Тереза да се срине на колене.

Тереза бе още жива, но Линда не си губеше времето с майката, а продължаваше да върви напред, протегнала ръце с оръжието пред себе си, прицелвайки се точно в лицето му.

Той срещна погледа й.

Въпреки шока и болката, мозъкът на Роу се опитваше да намери смисъл във всичко това. Какво бе станало, защо? Какво толкова… Значи тя не е била в настроение? Снощи трябваше да се пребори с нея, за да го направи, но какво от това? Станалото, станало. Той не можеше да повярва, че тя не е свикнала да го прави. Тя беше голямо момиче. Тя…

Той усети как оръжието се притиска високо в дясната му буза.

— Адиос — каза тя. — Глупако.