Джон Лескроарт
Щети (32)

31.

Идеята на Роу по-рано същия ден беше повече или по-малко в насоката на играта. Той бе говорил на Тифани за някои от нещата, които се бяха променили през годините, прекарани от него в затвора. Не само iPod-ите, телефоните и всякакви други технологии, но и другите промени, които бяха направили света да изглежда толкова различен едва десет години по-късно.

Гигантските търговски центрове и обширните хипермаркети с намалени цени, с всичко онова, което някога можеш да помислиш да купиш, събрано на едно място. И от друга страна, изчезващите независими книжарници. Сега, ако искаш да купиш книга, каза Тифани, имаш един или два основни избора, Бордърз или Барнс и Ноубъл. И те бяха горе-долу едно и също. Или кафенетата — Старбъкс на всеки ъгъл и прочее. Кой би могъл да предвиди това?

Но тези примери подсетиха Тифани да му разкаже за още едно от най-новите неща из града, което отначало й се бе видяло трудно за вярване, но което, според нейни приятели, видели го с очите си, вече не се смятало за необичайно — хората носели оръжие без да се крият и на обществени места. Това било очевидно улеснявано — според Тифани — от Туитър, Фейсбук и прочее социални мрежи, все названия, за които Роу не беше чувал и даже не знаеше за какво говори тя. Но тези хора някак си влизали във връзка и се срещали в определени заведения от веригата Старбъкс. Там правели демонстрация на Втората поправка^[1], излагайки на показ пушкалата си, носени открито в кобури както някога в Дивия Запад.

Това, според Тифани, ставаше всеки ден, а защо пък точно в Старбъкс и тя не знаеше. Но не било само в кафенетата. Някъде миналата седмица, тълпа от около седемдесет души ходели на показ по Бейкър Бийч^[2], всичките въоръжени. Интересно, нали?

И Роу мислеше така.

Тънкостта била, че оръжията не могат да бъдат заредени. Това щяло да бъде незаконно, защото имаше градски, областни и щатски закони, забраняващи носенето на заредени оръжия на обществени места. Но за Роу беше поразително, че самото носене на незаредени оръжия, ако не са скрити, не само не се забраняваше, но дори бе специално защитено от Втората поправка.

И всичко това беше толкова безсмислено! Защото можеш да си носиш желязото празно като музеен експонат, но с три-четири пълнителя патрони в джобовете и всъщност да заредиш толкова бързо, за колкото време си вадиш цигарите. Обаче за Роу важното беше не дали има някакъв смисъл, а че изобщо се случва. Толкова хора, разхождащи се открито с напълно истински пищови на бедрата си! Той каза на Езтли, че те двамата наистина трябва да се разходят из града и да намерят едно от тези места, което те веднага направиха.

Бяха късметлии и с времето, което избраха, за да потеглят. Наближаваше пет, когато излязоха от „Момо“ и се появиха в едно кафе Старбъкс съвсем наблизо. Още преди да спрат колата, забелязаха от улицата не само необичайната навалица в заведението, но и трите черно-бели патрулни коли, паркирани отпред. Нито Езтли, нито Роу имаха страх от полицаите, а освен това знаеха, че полицаите пред Старбъкс са просто участъков обход. Ако не друго, тяхното присъствие носеше някакъв колорит. Така че Езтли остави колата на общинския паркинг на една пряка разстояние, извади патроните от своето оръжие и затъкна пищова в колана си, след което свали сакото на костюма си и го остави върху седалката на колата, тъй че да няма никакво съмнение дали оръжието беше скрито, или не.

И двамата бавно тръгнаха да видят какво е положението.

Със сигурност имаше четирийсетина души, чакащи без видима цел или пиещи своето макиато^[3], или каквото там беше, и носещи патлаци. Униформените ченгета — осем в момента — бяха учтиви, но внимателно проверяваха, че оръжията са незаредени. Всичките фукльовци бяха сравнително добре облечени и добре изглеждащи. Мнозина имаха вид на хора със стабилна професия. Бяха предимно мъже, макар че имаше повече жени, отколкото Роу би предположил — седем или осем.

Когато Роу влезе в заведението, той беше може би единственият без оръжие, допуснат вътре, с изключение на персонала.

Двамата с Езтли останаха достатъчно дълго, за да пийнат кафе, все още летящи в небесата на марихуаната, докато тълпата започна да се разпръсква. Разбира се, както и очакваха, полицаите не ги разпознаха. Връщайки се към гаража, те изчакаха на алеята, докато видяха един от фукльовците. Това бе шкембест, оплешивяващ мъж на средна възраст в донякъде небрежно делово облекло. Оръжието в кобура на бедрото му изглежда бе голям полуавтоматичен пистолет с дръжка, правена по поръчка. Той ги подмина и влезе във входа.

Езтли го настигна бързо и тихо, след което го просна на земята и вън от съзнание с бърз саблен удар по врата. След по-малко от пет минути Роу носеше трофейното оръжие и бе прибрал патроните в джоба си. Двамата с Езтли излетяха от гаража, ревейки от смях, защото всичко това им се видя едно истинско и добро приключение.

Малко по-късно, около единайсет и половина, Роу току-що бе изгасил доскучалия му телевизор в стаята си. Той не бе толкова уморен, колкото отегчен, а когато беше отегчен, ставаше развратен. И със сигурност не искаше да чака до два часа или по-късно, когато Тифани щеше да излезе. Освен това, не искаше да започва нещо сериозно с която и да било мацка, не и докато имаше толкова възможности на една ръка разстояние.

Стаята на Роу бе на третия етаж, на другия край на къщата, над спалнята на неговите родители. Езтли, готвачката и две чистачки имаха стаи два етажа под тази спалня, в сутерена. За да улеснят връзките в къщата с площ седемстотин квадратни метра, семейство Къртли бяха инсталирали сложна интерком система между различните етажи и стаи.

Това, което бавно се зараждаше в него този ден бе придобило завършен вид и го човъркаше отвътре. Започнал да се възбужда, Роу стана от леглото, отиде до шкафа си и взе пистолета, който бе задигнал този следобед. Пробва тежестта му в едната си ръка, после и в другата, оценявайки дизайна. Беше си просто красота. Чисто нов. Около двайсет и пет сантиметра дълъг, с голям пълнител, побиращ седемнайсет патрона. Атлазеният гланц и направената специално за клиента дървена ръкохватка радваха окото на Роу. Едно оръжие, което няма как да не забележиш, влизайки в стаята.

 

 

Двайсетгодишната Линда Салседо чу тихото бръмчене на интеркома през одеялото. В първия момент дори не можа да разбере откъде идва повикването. Когато се събуди напълно, тя полежа в мрака на стаята. Искаше да разбере дали това й се бе причуло, или някой Къртли наистина се нуждаеше от нещо, макар и толкова късно през нощта. Това щеше да бъде необичайно, тъй като нейната работа да поддържа стаите лъснати от чистота й отнемаше целия ден и тя си я вършеше. Накрая почистваше трапезарията след вечерята и оттам нататък по правило времето си беше нейно. Но, разбира се, ако някой се нуждаеше от нещо по което и да е време — да зареди тоалетна хартия, да отпуши мивка, да смени крушка и прочее — тя трябваше да отиде и да се погрижи за това.

Ето, наистина, интеркомът бръмчеше, вече за втори път.

Въздъхвайки, тя отметна завивките, отиде бързо до вратата и натисна бутона за отговор.

— Да.

— Линда, здравей. Аз съм Роу. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно.

— Не ме безпокоите. — „Не, просто си седя тука в полунощ и чакам да свърша нещо, надявайки се някой от вас да позвъни“ — помисли си с досада тя.

— Добре. Виж какво, като вземах душ, съборих шампоана и го разлях. Мисля си дали не можеш да дойдеш и да го почистиш. Не бих искал да стана и да се подхлъзна посред нощ.

— Окей — каза тя, изпускайки въздишка на умора и разочарование. „Разлял си шампоан. И не би искал да опиташ сам да го почистиш, нали? Боже опази!“ — След две минути, сър, може ли?

— Да — каза той. — Две минути е добре. Даже три. Спокойно.

— Gracias.

— De nada.^[4]

Тя беше спала по нощница. Размисли дали да я свали и да облече обичайната работна униформа. Но това й се видя излишно усилие — нали трябваше просто да се качи и да почисти нещо разлято. Щеше да й отнеме не повече от минута. Така че тя реши просто да си метне пеньоара и да си обуе сандалите. Щеше да свърши бързо и след пет минути да се върне и отново да заспи.

Изглежда нямаше други будни в къщата. Но коридорите бяха осветени от малки нощни лампи в нишички по стените. В тяхната светлина тя изкачи три етажа, до най-горния; на площадката се обърна вляво, отиде до затворената врата на Роу в най-далечния край на коридора и леко почука.

— Влизай! — чу се отвътре.

Когато тя влезе, първо се изненада, че Роу вече бе угасил всички светлини. Вероятно отиваше към заспиване и нямаше защо да й говори отново — вече й беше казал какво има да върши.

— Би ли затворила вратата след себе си? — чу гласа му тя оттам, където трябваше да бъде леглото.

Линда направи каквото й бе казано и наоколо остана само мрак. Тя постоя в пълно мълчание, очаквайки очите й да свикнат с тъмнината и да може да отиде в банята, където Роу бе разлял шампоана.

— Можеш да светнеш лампата — каза той.

Линда отново изпълни каквото й беше наредено, като се извърна да натисне ключа до вратата. Когато се обърна в посоката на гласа, тя леко отскочи назад и нададе тих, уплашен вик, с ръка на устата и разширени от ужас очи.

Роу, излегнат върху покривалото, бе чисто гол и с пълна ерекция. Той държеше пистолет, насочен към сърцето й. С другата си ръка той потупа мястото до себе си на леглото и се усмихна широко.

— Никой няма да ти направи нещо лошо, ако си разумна — каза той. — Просто ела насам и свали това от себе си. Ще легнем с тебе и ще се чувстваме добре.

 

 

Връщайки се с колата си от жилището на Лиза към къщата на Чък и Кейти, Майкъл Дърбин усещаше само, че кашата е пълна.

Чувстваше вина, без съмнение, но и блаженство, заради времето, прекарано с Лиза. Повтаряше си, че не е отишъл при нея, за да легнат заедно, а просто защото чувстваше необходимост от някого, с когото да говори, на когото можеше да може да се довери. Имаше нужда от някой, който вярваше в него. Но беше ли предполагал, карайки към Лиза, че те ще се развихрят да правят секс? И ако беше, какво толкова? Толкова скоро, след като Джанис бе мъртва? И какво толкова, каза си отново той. Нали Джанис бе наистина мъртва и вече кремирана. Той беше верен, докато смъртта ги раздели, както се бе заклел. И не й дължеше нищо след това.

Дърбин се чувстваше объркан от всичко, през което трябваше да мине и мислеше, че Лиза е достатъчно умна и чувствителна, за да му помогне да го премине. Джанис я нямаше. Нямаше ги и неговите картини. По-големият му син мислеше, че баща му е способен да убие. В работата му започваха големи сътресения. И при цялата тази бъркотия какво толкова, че беше спал с друга жена за първи път от двайсет години? Също, че караше из града с ловната си пушка в багажника на колата…

Не бе сметнал за нужно да каже на Глицки истинската причина защо бе ходил до гаража си по-рано тази вечер, след последната почит. Той просто съвсем неочаквано бе попаднал на срязаните си платна; дори не бе дошъл, за да прави нещо с картините си. Всъщност бе отишъл да вземе пушката. Не беше съвсем наясно дали се нуждаеше от нея за отбрана, или за нападение. Но след като веднъж му дойде мисълта да има това оръжие на една ръка разстояние, той вече не можеше да я прогони от главата си.

Като паркира в алеята на Новио, Майкъл провери колко е часът, преди да угаси двигателя. Беше един и двайсет през нощта. Той излезе и отиде да отвори багажника. Пушката си беше там, заедно с кутията патрони дванайсети калибър, която вървеше с нея. Така че той взе и пушката, и кутията и ги пренесе до вратата на кухнята. Няма смисъл да притежаваш оръжие, помисли си той, ако не ти е подръка в краен случай.

Една лампа все още светеше в дневната. Майкъл мина през кухнята, а Чък го изгледа от мястото си, в стола за четене. В скута му имаше листове хартия, а други лежаха на купчина до него, на пода.

— Още ли си буден? — попита Майкъл.

— Не мога да спя. А ти какво правиш с това нещо? — Чък небрежно посочи към оръжието.

— Държа го под ръка.

— Заредена ли е? Не бих се чувствал много спокоен със заредено пушкало в къщата.

Вместо отговор, Майкъл скърши цевите и погледна през тях.

— И двете цеви са празни — отвърна той, след което показа малката картонена кутия. — Патроните са тук.

— Къде ще я държиш?

— При мен. А Кейти каза ли ти… последното?

— Не съм я виждал. Беше заспала, когато се прибрах. Какво е станало?

Майкъл седна, оставяйки пушката на масичката за кафе между двамата и му разказа как е намерил съсипаните картини.

— Всички? — Чък се наведе напред в стола си.

— До една.

— Кучи син — каза Чък. — Защо го е направил?

— Защо е убил Джанис? По същата причина — да удари мен.

Чък се отпусна назад, сякаш бе изтощен. Той се взря в пушката, после в лицето на Дърбин.

— Не ме заблуждавай — каза той. — Мога да разбера какво те изкушава.

— Малко е да се каже, че ме изкушава, Чък. Ако не бяха децата…

Майкъл загуби контрол над себе си за момент, срина се, после забрави за какво бе говорил и мисълта му се отклони в друга посока.

— Да се върнем на думата. Виждал ли си Джон тази вечер?

— Не, бях зает и не съм виждал никое от децата. Защо?

— Той не се беше върнал, преди да изляза същата вечер. Пратил е съобщение на Кейти, че ще си дойде по-късно. По-добре да отида и да проверя.

С тези думи той стана и напусна стаята.

Чък отново се наведе напред, пресегна се и взе пушката, след което скърши цевите на коляно и отново ги провери, лично. После ги изправи.

Майкъл отново се появи на вратата.

— Още не се е върнал. По дяволите!

— Джон е голямо момче, Майк. Всичко ще бъде наред.

— Престани! Мразя тези думи! Писна ми от всичко! — Майкъл пристъпи напред в стаята. — Какво правиш с пушката?

— Пак проверих дали не е заредена. Не бива да се разхождаш със заредена пушка, Майк. Джон ще се върне късно, можеш да го застреляш по погрешка.

— Едва ли. Къде е той?

— С приятели, сигурен съм. Прати му съобщение, кажи му, че се безпокоиш.

Дърбин отстъпи към дивана и тежко се отпусна върху него.

— Прав си. Да, прав си.

— И помисли дали да не поспиш малко.

— Ти също. — Майк замълча за миг. — Мисля, че ти почваш да липсваш на Кейти.

Чък рязко вдигна поглед. Гневни бръчки се изписаха между очите му.

— Защо го казваш?

— Тя спомена нещо такова.

— Това не е работа на другите!

— Не бих казал така. Просто предавам нещо важно, което си заслужава. От мъж, който е останал без жена си, до друг, който все още има жена.

За няколко дълги секунди Чък се взираше в Майкъл с нещо като откровена злоба, после въздъхна тежко. Гледайки купа хартия на пода и по-малката пачка листа върху коленете си, той си докара измъчена усмивка.

— Съжалявам, Майк. Май че и двамата сме уморени. Може би трябва да отложим всички тези разговори…