Джон Лескроарт
Щети (13)

12.

Беше петък сутрин; делото беше отминало предишния ден. Глицки тъкмо бе станал от леглото и мина покрай кухнята, поглеждайки към дъщеря си, която ядеше палачинки. Съсредоточена подобно на скулптор, който довършваше нов шедьовър, Рейчъл обираше чинията с навито резенче, опитвайки се да събере колкото може повече кленов сироп. Пееше си някаква песничка. С едно бързо движение детето поднесе хапката към устата си, внимавайки да не капне от сиропа на покривката. Едва тогава малката забеляза баща си. Пълната й уста не попречи на веселата усмивка.

— Я, татко е станал вече — каза тя, мляскайки.

— Станал е. Как е моето слънчице тази сутрин?

— Добре!

Глицки се приближи и я целуна по темето.

— Ще си говорим, като се наядеш, окей? Не бива да се говори с пълна уста — обясни той, след което се приближи до печката и си сипа чай от чайника, който Трея бе загряла предварително. Беше му сложила и чаша на масата. Когато се обърна, видя, че Рейчъл беше сбърчила вежди въпросително.

— Събота ли сме днес? — попита тя.

— Не.

Детето замълча за миг.

— По халат ли ще ходиш на работа?

— Точно така!

— Ама наистина ли? — оживи се детето.

— Да. Реших, че ще е забавно. Ти как мислиш?

— А те дали ще ти позволят?

— Кои те?

— Всички.

— Мислиш, че някой ще се опита да ме спре ли? Ами ако ги погледна по оня начин?

— По кой начин?

— Ей този — каза Глицки и се наведе към лицето на дъщеря си. Орловият му нос и белегът го правеха строг по принцип, но когато се намръщеше, ставаше наистина страшен. Той направи най-безкомпромисната си възможна физиономия, сбърчи вежди и почти допря носа си до този на Рейчъл, ръмжейки заплашително.

Детето избухна в смях.

— Хей! — каза Глицки. — Ама че ти сега трябва да се уплашиш. Какъв полицай съм аз, ако не мога да плаша хората?

— Плашиш другите, но не и мен! Знам кога ме баламосваш!

— Не те баламосвам, а само се упражнявам!

— Май трябва повече да се упражняваш.

Глицки седна и посръбна чая си.

— Права си. Може би трябва. Къде е майка ти?

— В хола е. Разправя се със Зак. Май пак се е напикал — каза тя и зачовърка в чинията с вилицата, след което бодна последната сочна хапка и я изяде. — Няма да носиш халата си на работа, нали? — каза тя с пълна уста.

— Не, миличка. Просто малко бавно се обличам за работа тази сутрин.

— И мама бавно се обличаше, да знаеш.

— Така ли? Не забелязах.

— И тя беше по халат.

— Наистина ли? Може би трябва да си направим клуб на халатите — усмихна се Глицки.

 

 

Лейтенантът си вземаше почивен ден изключително рядко. Преди години, когато беше получил инфаркт, а не много след това го бяха простреляли, си беше позволил доста дълга отпуска; така се налагаше, но това не му пречеше да се чувства виновен. Оздравяването му се беше проточило; раната от куршума беше повлякла след себе си усложнения, които бяха твърде многобройни, за да ги помни всичките. Тогава беше излязъл в пенсия за инвалидност за година и половина. В крайна сметка, работещите граждани на Сан Франциско му бяха осигурили с данъците си петстотин трийсет и два дни у дома на пълна заплата. Това нерядко тормозеше съвестта му. Петстотин трийсет и два дни бяха повече от достатъчно болнични за цяла кариера; дължеше на града всичките си останали работни дни; вътрешно знаеше, че не е редно да взема повече, особено когато не беше болен.

Подобно на мъжа си, с изключение на отпуските около ражданията на Рейчъл и Закари, Трея не си беше вземала болнични през цялото време, докато беше на служба при предшественика на Фаръл, Кларънс Джакман. Бяха минали само няколко седмици от началото на мандата на Уес и тя все още се боеше да не остави у новия си началник неприятно впечатление. Искаше той да знае, че тя не е от хората, които си вземат болнични когато им е угодно.

Трея влезе в кухнята, заварвайки съпруга си да пие чай по халат. Леко се намръщи; тъкмо беше успяла да му зададе няколко въпроса, когато Закари влетя и се затича около масата. Предната година го беше блъснала кола; беше получил тежко мозъчно сътресение и оттогава носеше специална предпазна шапка през цялото време, когато не спеше. Трея внимаваше да не я сваля. Малкият се качи в детското си столче и погледна с недоверие празната чиния пред себе си.

— Рейчъл ми е изяла палачинките! — измънка недоволно той.

— Нямаше те — нацупи се Рейчъл.

— Тук бях!

— Но излезе…

— Хей, стига — каза Трея, приближавайки до масата. — Стига сте се карали, вие двамата! Ще направя още и за двама ви. Ейб? Ти искаш ли — тестото е готово, имаме още много.

— Ще се насиля, но всъщност да. Благодаря, мила.

— Още палачинки! — извика на висок глас Трея, усмихвайки се радостно.

— Хей, татко — погледна го Закари, смръщвайки нос. — Как стана така, че още не си се облякъл?

— Не ми викай „хей“ — скастри го Глицки. — „Хей“ се вика на добитъка. Не съм се облякъл, защото днес съм в болнични.

Спирайки да бърка тестото, Трея се обърна.

— Наистина ли?

Глицки кимна.

— Наистина.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Нищо. Може би ще си сготвя обяд у дома. Може би ще ида да видя баща си. Ще мисля върху нещата.

Трея скръсти ръце на гърдите си.

— А би ли искал компания?

— Не мислех да те моля — усмихна се Глицки. — Но щом предлагаш, приемам с отворени обятия.

 

 

Дърбин влезе в офиса си през задния вход. Идваше на работа с половин час закъснение и неговият заместник-мениджър Лиза Сатоу го посрещна с леко повдигане на веждата, ала той избегна неизказания въпрос, махвайки с ръка, след което се насочи към машината за кафе.

Двайсет и осем годишна, общителна и оправна, свръхкомпетентна в работата си, неомъжена и, може би най-важно от всичко, изключително приятна за окото, Сатоу беше, според мнението на Дърбин, една от основните причини за успеха на малкото частно предприятие в тези трудни времена. Тази сутрин, както и всяка предишна, тя бе отворила офиса по разписание, без да чака началника си. Така беше направила и в понеделник сутрин по време на делото. Техният бизнес препращаше колети на UPS, FedEx и Parcel Dispatch; беше, освен това, и регистриран пощенски клон в района. В момента, в който Дърбин пристигна, вече се бяха оформили доста дълги опашки на всяко от седемте гишета.

Половин час по-късно сутрешният час пик отиваше към своя край. Стационарният телефон на Дърбин звънна в кабинета му. Той влезе, затвори вратата и вдигна на второто позвъняване. Едва беше казал „Здравейте“, когато разпозна гласа на единия от съседите си.

— Майк? Добре е, че най-накрая те открих! Трябва да дойдеш насам, и то веднага. Мисля, че има пожар у вас…

 

 

Скачайки в колата си, Дърбин се понесе по улиците с превишена скорост. Почти му се искаше да го спре някой полицай; не му се мислеше за това, което го чака. Той опита да набере Джанис, ала го посрещна само студеният глас от телефонната компания, казвайки му, че номерът е временно недостъпен. От няколко булеварда разстояние мерна първите валма пушек. Щом стигна кръстовището на „Юниън“ и „Броудуей“, видя, че над целия квартал се издигаха валма черен дим. Колоната пушек беше почти толкова висока, колкото „Сътроу Тауър“^[1]. Това не беше просто случаен кухненски пожар…

Със свистене на гумите той най-накрая влетя в своята уличка, Ривера стрийт, и видя, че няма да може да се приближи на по-малко от сто метра, без да продължи пеша — улицата беше преградена от полицейски коли и жълти ленти. Пред сградата бяха спрели шест пожарни камиона. Четири маркуча бълваха огромни струи през счупените прозорци и въпреки това домът изглеждаше изцяло погълнат от пламъци.

 

 

Сестрата на Джанис, Кейти Новио, дойде при Дърбин, който тъкмо разговаряше с началника на пожарникарите. Скръстила ръце, сгушена в топлото си есенно яке, тя не правеше никакво усилие да скрие сълзите си.

— Не мога да понасям това повече — каза тя, подсмърчайки. — Очакването ме убива.

— Зная — отвърна Майкъл. — Мен също.

— Не мога да спра да се страхувам, че е останала вътре!

Дърбин я прегърна леко през раменете.

— Нямаме никаква причина да мислим, че е у дома.

— Майкъл, не е отишла на работа! — каза Кейти със смесица от страх и гняв в гласа. Веднага щом беше получила обаждането на Майкъл, тя беше дошла направо тук, но по пътя, не успявайки да се свърже с Джанис, беше спряла пред частния кабинет на сестра си, който се намираше срещу търговския център „Стоунстън“. Светлините в кабинета не светеха. За да се увери, Джанис беше удряла по вратата; беше викала, но без никакъв резултат.

— Зная. Каза ми вече. Но това все още не значи, че е вътре. Може да е отишла някъде по работа и да не ни е казала.

— И си е изключила телефона ли?

Дърбин сви рамене.

— Понякога го изключва. Понякога изобщо забравя да го вземе. И защо би била вътре? Няма никаква причина!

— Не знам. Не знам, изобщо не знам, Майкъл! — Очите на Кейти се стрелнаха към опустошената от огъня двуетажна постройка. Пожарът вече беше овладян, въпреки че два маркуча още бълваха вода вътре и от горния край на прозорците още излизаха кълба черен дим. — Боже, толкова ме е страх! — изхлипа Кейти. — Толкова ме е страх, че е в къщата!

Дърбин отново я притисна до себе си.

 

 

Чък долетя тичайки; беше паркирал в съседната улица, не намирайки удачно място заради кордона. Кейти прегърна съпруга си, който наведе глава до нейната и я целуна леко, сетне, движейки ръка по гърба й, той прошепна няколко окуражителни думи в ухото й.

След минута той погледна през рамо към Дърбин.

— Съжалявам, че ми отне толкова време. Проверих си съобщенията едва след сутрешната лекция — извини се той.

— Боже, Майкъл! Исусе Христе — каза той, поглеждайки към догарящото жилище, сетне замълча. — Къде е Джанис? — попита той най-накрая.

Кейти, обляна в сълзи, издаде нечленоразделен звук и скри лице в гърдите му.

— Не знаем още — отвърна Дърбин мрачно. — Ни вест, ни кост. Не си вдига телефона.

Чък хвърли поглед към догарящия пожар, след което отново се обърна към Дърбин и махна към пожарникарите.

— А те знаят ли нещо?

— Още не. Инспекторът по палежите влезе вътре само преди пет минути. Не е излизал оттогава.

Майкъл едва успя да довърши, когато от входната врата се появи инспекторът. Беше Арни Бекър. Вървеше приведен, все едно брулен от невидим насрещен вятър. Походката му навяваше мрачна решителност. Бекър вдигна поглед и очите му срещнаха тези на Дърбин; началникът на пожарната команда ги беше представил един на друг преди около половин час. Инспекторът извърна поглед, след което се обърна в противоположната посока и прошепна няколко думи в ухото на един от подчинените си.

 

 

Дърбин каза на Кейти и Новио да изчакат за момент, след което също се запъти към сгъваемата маса, на която бяха седнали Бекър и началникът. Приближи навреме, за да чуе последната дума на инспектора — „полиция“.

— За какво ви трябва полицията? — попита Дърбин.

Двамата мъже се обърнаха и го погледнаха. Израженията им говореха сами за това, което беше станало. Нямаше нужда да казват и дума, за да бъдат разбрани. Въпреки това, Бекър протегна ръка и я сложи бащински върху лакътя на Майкъл.

— Много съжаляваме, господин Дърбин. Имаме лоши новини. На горния етаж открихме обгорено тяло на жена.

Кейти и Чък вече бяха до Майкъл.

— Не, господи! — изпищя младата жена, раздирайки въздуха. — Боже мой, Джанис! Как е възможно?

Чък се обърна да я прегърне, но беше вече късно — Кейти падна на колене и заудря лице в земята.

 

 

След като и двамата се обадиха на работните си места, оставяйки не съвсем ясни причини за отсъствието си, Ейб и Трея оставиха Рейчъл в нейното училище, а Зак — в детската градина, след което се върнаха вкъщи и скочиха направо в леглото. Там прекараха целия предобед. Беше единайсет и нещо и те седяха в едно от сепаретата на италианския ресторант „Гаспаре“.

— Най-добрата пица в целия град! — възкликна Трея. — Хич не ми допадат тези наскоро отворили места в центъра, да знаеш! Толкова са стерилни! А старите ресторантчета не могат да стъпят на малкия пръст на това място.

— А „Томазос“? — попита Глицки.

— Добро е, няма спор. Просто не е толкова добро.

— А „Ей-Сикс“?

Трея поклати глава.

— Пак ти казвам. И там готвят доста добре, но се чака твърде дълго. Нека те попитам нещо, разрешаваш ли?

— За пицариите ли?

— Не.

— Окей. Стой за момент — каза Глицки, оставяйки предпоследното резенче пица в чинията си. — Да не искаш да ме питаш за битката при Термопилите?

— Моля? — намръщи се тъмнокожата жена. — Нищо подобно. Бъркаш.

— Битката при Термопилите — усмихна се Глицки. — И как можеш да ми кажеш, че бъркам, като не знаеш за какво говоря?

— Знам за какво говориш — каза Трея намусено, след което се усмихна до уши. — Битката между гърците и някой друг, нали така?

— Правилно. Много добре. Коя година?

— Знаех си, че ще ме питаш за подробности. Някоя си година в древна Гърция, откъде да знам? Познах ли?

— Как мислиш, дали е било четиристотин и осемдесета преди Христа?

— Там някъде. Добре звучи. Звучи ми правилно.

— Напълно правилно е — отвърна Глицки. — И, да ти кажа, всичко, което свършихме днес, беше съвсем редно и хубаво.

— Все пак не ми отговори на въпроса, който щях да ти задам — скастри го Трея. — Ако си спомням правилно, щях да те питам дали се чувстваш толкова виновен за днешната ваканция, колкото и аз.

— Е, какво ще ме питаш? — заяде се Глицки.

— Как така какво ще те питам? Шегуваш ли се? — попита Трея, след което поклати глава и се усмихна. — Още от младини ми усукваш главата с твоите измишльотини — захили се тя, след което срамежливо погледна в чинията си.

— Май ставаше въпрос за някаква измислена вина, нали така? — Глицки се пресегна през масата и сложи ръка върху нейната. — Наистина ли ти е гузно?

Трея извърна поглед.

— Малко — отвърна тя, след което въздъхна. — Чувствам се все едно съм предала Уес. Все още е толкова бос като окръжен прокурор, милият. И не си следи всичките срещи и ангажименти. Ако не съм там да го храня с лъжичка…

— Стига, Трея, той е голямо момче. Ще се оправи.

— Не е, да ти кажа. И май тази длъжност му е малко над възможностите.

— Забелязал съм.

— Не си единствен. Знам, че не четеш „Куриер“, но там сипят хули срещу него всеки ден. Чудят се как да го разнищят.

— Този вестник е парцал. Никой човек с нормален интелект не го чете.

— Прав си за това, че е парцал. Но не се заблуждавай, Ейб. Много хора го четат. Този вестник купува и продава гласове, трябва да имаш това предвид…

Глицки сви рамене. Политиката и гласуването не бяха част от неговата вселена и той не криеше презрението си към хората, за които тези неща бяха от значение.

— Нямам представа, скъпа, и не ме е грижа. Ако питаш мен, Уес си заслужава да го поразлюлее малко бурята.

— Не знам как ти дава сърце да говориш такива неща, Ейб. Притискат го от всички страни и въпреки това те подкрепи в съда миналата седмица.

— С огромна неохота… Да не забравяме, миличка, че причината Роу Къртли да беснее из улиците в момента е именно бездействието на Уес в онзи решителен момент, когато трябваше да се опълчи на Барето. Тогава можеше да настоява да няма пускане под гаранция и със сигурност щеше да успее.

В този момент беше ред на Трея да сложи ръката си върху неговата.

— Знам, скъпи. Той беше наивен. Разчиташе, че всичко ще се размине без да си разваля отношенията с Клиф Къртли. Сега вече знае как стоят нещата. Знам, че и ти и Уес направихте най-доброто, което ви беше по силите. И не мисля, че беше безрезултатно. След ареста се съмнявам, че Роу би се осмелил да посегне на семейството ни.

Глицки се намръщи.

— Да се надяваме. Бих бил много по-щастлив, ако Уес беше оказал натиск върху Донахоу да насрочи по-скорошна дата за делото със заплахата и съпротивата при арест. А по отношение на това дали се чувствам виновен, че съм си взел един ден болнични… Малко. Да ти кажа, не мисля да ми става навик. След понеделнишкото дело, с тази откачалка отново на свобода, и при положение че нямам достатъчно инспектори, а и бюджетът не позволява да наема повече… Не знам, Трей — обърна се той към нея с любимия си прякор. — Чувствам, че в съда и прокуратурата вече гледат на мен като на слон в стъкларски магазин. Трябва някак да разпръсна лошите настроения, преди да навредят на мен и на моите хора, да кажем Дженкинс. Даже си мисля — дали не е по-добре да напусна отсега?

— Наистина ли ти минава това през ума?

— Понякога. Често, всъщност. Не знам какъв е смисълът от всичко.

— Как така? Миличък, смисълът е, както винаги, да вкарваш убийците в затвора…

— Да — отвърна Глицки. — Ама после те ги пускат.

— Невинаги. Дори, да ти кажа, доста рядко го правят.

— Знам, знам. Права си. Ето защо си взех деня по болнични. Трябва да се гледа на нещата в перспектива. Като си говорим за това… — Глицки не успя да довърши. Телефонът му вибрираше и той го извади от джоба си.

— Ако са от службата, хич недей да вдигаш — каза му Трея.

Ала Глицки поклати глава.

— Не е от „Убийства“ — отвърна лейтенантът. — Арни Бекър… Мисля, че е важно — отбеляза той, сетне прие повикването. — Арни! — каза той. — Друже! Ейб на телефона. Какво има?