Джон Лескроарт
Щети (2)

1.

Рано сутринта, стягайки се за първия си ден на новата работа, един хубав, добре сложен, късо подстриган мъж застана пред огледалото до гардероба на спалнята си; бе само по най-обикновени боксерки от магазина на Jockey. Бъркайки в гардероба, той извади една тениска — най-горната от голямата купчина в отделението, заделено специално за блузи. След като я облече, той отново се огледа в огледалото, глътна си шкембето, каквото всъщност нямаше, сетне се обърна с театрално завъртане. Надписът на тениската гласеше: „Сватба насила — жена или смърт“^[1].

— Не си го и помисляй! — сопна се приятелката му, изправяйки се ядосано в леглото.

— Радва ме — възрази той.

— Уес, теб те радват всичките ти тениски!

— Вярно е. Глупав е онзи, който си купува тениска, която не му допада.

— По-глупав е онзи, който е областен прокурор на Сан Франциско и отива на работа с тениска, която само би могла да бъде възприета погрешно. Така и ще стане, вярвай ми.

— От кого?

— От всекиго. Всички… по най-различни причини.

— Сам — каза Уес, сетне се разходи до леглото, сетна до нея и сложи ръка на бедрото й. — Първо, никой няма да я види. Не е като да я нося отдолу под вратовръзката си. Освен това, ако случайно получа инфаркт и се наложи колегите да разкъсат ризата ми, какво толкова? Надписът не е твърде неприличен, просто игра на думи, миличка!

— Не е игра на думи, това е политическа позиция!

— Каква точно?

— Показва, че подкрепяш отвличанията и сватбите насила, че за теб бракът не е свещена институция. Не мислиш, че жените имат равни права. Избери си което искаш от горните. Най-малкото, показва, че си доста нетактичен, цялостно нетактичен.

— Хората вече го знаят — засмя се той.

— Забавляваш се, но това никак не е игра. Всичко, което правиш, невинно или не, оттук нататък ще бъде приемано като израз на твоите виждания. Не ти ли е ясно? Мислех, че вече си го разбрал още по време на изборите за окръжен прокурор.

— Май не съм. Все пак искам да ти напомня, че спечелих.

Саманта направи кисела физиономия.

— Уес, ти спечели с деветдесет гласа от общо триста и петнайсет хиляди, и то след като главният ти опонент почина една седмица преди гласуването.

— Казваш го, сякаш е лошо нещо. Слушай, мила: това е доказателство, че Бог е искал да спечеля. Не би взел господин Декстър обратно при себе си, ако не бе желанието му аз да съм главен прокурор. Това е очевидно, аксиоматично, може би дори бих казал, кармично.

— Ти си безнадежден случай.

— Надявам се, че не. Все пак, това е едва първият ми ден на работа; сигурен съм, че ще става далеч по-зле с времето — каза той, сетне стана и се разходи до гардероба. — Ако наистина мислиш, че има значение, ще ида с тениската, която бях заделил за утре — съгласи се той.

— И утре ли ще носиш от онези?

— Сам, нося тениска всеки ден; те са улики, които стъпка по стъпка водят към скритото ми „аз“.

— Вече не е толкова скрито. Пресата ще иска да види тениските ти, ако се разчуе за тях.

— Нека иска. Ако се разчуе, това ще ме направи по-ye ne sais quoi^[2]. Ще изглеждам малко по-шантав, но много по-симпатичен за хората. Все пак, ако настояваш, за клетвата ще сменя тази тениска с утрешната — каза той добродушно и извади следващата тениска от купчината. Надписът гласеше: „Предозиран с лекарства в името на вашата безопасност“.

— Много по-добре! — възкликна Саманта. — Не, наистина мисля, че е по-добре. — Тя сведе глава и въздъхна. — Не ми обръщай внимание! Не, хич не ми обръщай внимание!

— Хей, Сам — каза той, — ако не можеш да се забавляваш, какъв е смисълът от всичко?

 

 

Само четири дена по-късно нямаше и следа от никакво забавление.

Офисът на Уес Фаръл на третия етаж на Районния съд приличаше по-скоро на портиерски килер. Половин дузина кутии с досиета бяха сложени до прозореца, който гледаше към Брайънт стрийт. Елегантните, изискани мебели на неговата предшественичка бяха изчезнали; Уес бе присвоил за временно ползване бюро и няколко стола от съседните офиси по коридора. Бе донесъл също и миниатюрния баскетболен кош от стария си офис и го бе завинтил върху един от рафтовете с книги.

Клиф и Тереза Къртли бяха седнали на два прости сгъваеми стола, които бяха сложени пред бюрото; току-що бяха поздравили Уес за победата му на изборите и размениха кратък многозначителен поглед. Собственици на втория най-голям вестник в Сан Франциско — The Courier, те имаха опит в това да получават това, което искат, от няколко различни бранша: автомобилния транспорт, пристанищата, фирмите, които се занимаваха с градските отпадъци. Имаха големи очаквания към Фаръл, понеже бяха основните спонсори на кампанията му за областен прокурор. Освен това, The Courier бе пуснал няколко неприкрито хвалебствени статии за Фаръл, заставайки зад неговата кандидатура.

Фаръл си бе „написал домашното“ по отношение на семейство Къртли. Знаеше, че техният син Роу бе прекарал изминалите десет години с доживотна присъда с право на помилване след двайсет и пет години за изнасилването и убийството на една от семейните домашни прислужници, Долорес Сандовал. В деня преди изборите за прокурор, Върховният съд на Съединените щати бе отказал да отмени решението на Федералния апелативен съд, или по-точно отделът, отговарящ за щата Калифорния, бе върнал делото обратно в Сан Франциско за ново преразглеждане. Федералният апелативен съд някак си бе отменил присъдата на Роу, отменяйки решенията както на Калифорнийския апелативен съд, така и на Калифорнийския Върховен съд. Роу беше на свобода до ново преразглеждане.

Клиф явно бе дал мълчаливото си съгласие Тереза да продължи разговора. Нейното лице, изопнато от ботокса, се изкриви в подобие на усмивка и тя прочисти гърло.

— Искахме да говорим с вас за нашия син Роулънд, както може би сте се досетили вече.

Фаръл се усмихна, защото знаеше, че така изглежда по-приветлив.

— Какво има? — попита той подчертано. — Невинен ли е все пак?

— Цялата история е пълна гавра с правосъдието! — каза гордо Тереза. — Надяваме се, че с нов човек начело във вашата служба, ще можем да получим нещо в замяна на изгубеното време и усилията, които положихме. Искрено се надяваме, господин Фаръл, че обновлението, което носите тук ще помогне да се постигне съгласие за всички и че ще започнем да лекуваме раните на миналото…

— Разбирам ви — отвърна Фаръл. — Въпреки това, не съм сигурен доколко по-нататъшният ход на делото зависи от мен.

— Разбира се, че зависи! — отвърна Тереза. — Бихте могъл да не го подлагате на ново разглеждане. Всичко това е във властта на окръжния прокурор!

— Да, наистина, но разбирате, че няма как да сторя това. А семейството на жертвата?

— Но тя не е била негова жертва, Уес — отвърна Тереза, снишавайки глас сякаш искаше да приспи малко дете. — Точно това е проблемът. Той не й е причинил вреда по никакъв начин! Само ако можехте да накарате семейството й да разбере това…

Клиф сбърчи вежди.

— Какво семейство? — взе думата той. — Първо трябва да ги откриете, където и да са се скрили в Гватемала. Успех! Няма го това семейство, което би могло да ви притеснява. Но синът ми е тук, и трябва да бъде освободен!

Фаръл прочисти гърло.

— Доколкото разбирам, вашата жалба е в противоречие с доказателствата по първото дело — каза той, имайки предвид двете други жени, които бяха дали показания под клетва, че са били изнасилени от Роу.

Новият окръжен прокурор знаеше също така, че успешната жалба на семейство Къртли се основаваше на факта, че цялото семейство на жертвата се бе появило в съда носейки на гърдите си значки с черно-бяла снимка на хубавата и усмихната Долорес Сандовал. Това, според Върховния Апелативен съд бе силно предубедило журито. Според федералните власти, това бе единствената причина за осъждането на Роу Къртли. Въпреки че Върховният Апелативен съд бе известен с това, че от време на време взема особени решения, това бе просто бисер, какъвто Фаръл не бе виждал през цялата си кариера.

Клиф Къртли махна с ръка, сякаш за да прогони мълчаливото негодувание, което видя в погледа на окръжния прокурор.

— И без това доказателствата няма да са достатъчни при евентуално преразглеждане. Чел сте, предполагам, папките от предишното дело и сигурно сам ще се убедите! Ами другите две така наречени жертви? Кои, за бога, са те? Изобщо не е трябвало да им разрешават да дават свидетелски показания! Роу признава, че е правил секс с момичето, но тя също го е искала. Вече изобщо няма с какво да се захване обвинението и никога не е имало!

— Все пак…

Тереза отново прочисти гърло.

— Каквото и да решите — дали ще има дело, или не, сигурна съм, че ще вземете правилното решение. Най-малкото бихте могъл да ни подскажете колко голяма би била евентуалната гаранция за Роу…

Фаръл поклати глава.

— Не бих искал да изглеждам несъпричастен към вас и към положението на вашия син, но не мога да сторя това. Такива случаи се водят като „особени обстоятелства“ и не подлежат на гаранция.

— А! — Мускулите на лицето на Тереза не можаха да поместят изпънатите й от ботокса черти и за да компенсира, тя вдигна показалец. — Точно това е и целият смисъл. Това не е случай с „особени обстоятелства“! Никога не е бил такъв!

Фаръл не успя да скрие объркването си.

— Моля? — попита той.

— Това бе единственото добро, което Шарън Прат стори за нас и то след цялата помощ, която й оказахме — обясни Клиф, без да скрива своята неприязън към предшественичката на Фаръл.

С добре отрепетирана ловкост, Тереза сякаш продължи мисълта на своя съпруг:

— Обвиненията бяха за изнасилване и убийство — обясни тя. — А не за убийство при опит за изнасилване, както се полага, за да има „особени обстоятелства“. Две отделни обвинения!

Фаръл отбеляза наум логическия парадокс. Ако Роу наистина бе извършил престъплението, то обвинителният акт със сигурност трябваше да бъде „убийство при опит за изнасилване“. Това, обаче, очевидно бе „убягнало“ на Шарън Прат.

— Значи нямаме „особени обстоятелства“ — съгласи се сухо той.

С други думи, обвиняемият подлежеше на пускане под гаранция.

Тереза се усмихна леко.

— Точно така. Винаги е подлежал на гаранция и сега отново може да бъде пуснат!

— А миналия път пуснаха ли го под гаранция? — попита Уес.

— Не — отвърна Клиф. — Онзи фашист Томазино отказа да го пусне.

Уес кимна мълчаливо. Томазино всъщност имаше безупречна репутация във Върховния съд.

— Сам разбирате, че имаше предразсъдъци от самото начало — добави Тереза. — Проявяваха се през цялото съдебно дело. Беше очевидно за всички!

— И сега искате…

— Сега — подхвана отново Клиф, — гаранцията отново е законна опция и е на дневен ред. Тъй, че, Уес, бихме искали да отправим лична молба към вас: ако чуете, че има изгледи делото да се поднови, молим ви да се намесите отрано. Най-малкото, което можете да сторите, е да държите преразглежданията далеч от ръцете на Томазино. Може дори да дадете да се разбере, още преди делото да е стигнало до съдилището, че сте готов да пуснете Роу под гаранция.

— Не искаме от вас публично изказване — каза Тереза настоятелно. — Важен е резултатът. — Тя направи кратка пауза, след което продължи с по-мек тон: — Сега, след като е вече вън от този ужасен затвор, Уес, просто се радваме на всяка минута с нашия син вкъщи!

Фаръл трудно можеше да си представи нещо по-близко до ада от това, някое от трите му вече пораснали деца да дойде на гости на него и Саманта за повече от три-четири дена. Въпреки това той видя своя шанс да приключи добронамерено неудобната среща, показвайки, ако не желание да сътрудничи, то поне разбиране и съпричастност към двамата Къртли.

— Разбирам как се чувствате — каза той. — Обещавам ви да прегледам случая отново и ще направя всичко възможно да се съобразя с вашите искания.

При все това, новият окръжен прокурор знаеше, че дори и при добро желание, би могъл да промени твърде малко. Изглежда, обаче, че твърдостта в гласа му успя да ги заблуди. Тереза оправи полата си и стана.

— Това е всичко, което искаме от вас, Уес, наистина! — каза тя.

Изпитателният поглед на Клиф се спря за миг върху Фаръл. Заплаха ли беше тази малка, необяснима нотка, която Фаръл долови в него? След малко обаче и той се изправи.

— Добре е човек да си дава сметка кои са истинските му приятели — каза Клиф. — Знаете, че The Courier е вестник с доста влияние в този град…

— Не съм толкова вещ в политиката… Както може би сам сте разбрал от хода на изборите — отвърна Фаръл. — Но все пак се надявам да продължа да вземам правилни решения.

Тереза стисна ръката му и кимна сдържано.

— Наистина, Уес, това е всичко, което искаме от вас — каза тя. — Благодаря ви за ценното време, което ни отделихте.

— За мен беше удоволствие. Вратата ми винаги е отворена за вас.

 

 

Кабинетът на Аманда Дженкинс, който беше малко по-надолу по коридора, също бе винаги отворен. Все пак Фаръл почука.

Той и неговата заместничка бяха работили заедно от доста време. Въпреки това, а може би точно затова, в отношенията им имаше известна неловкост. Може би несъгласието беше на професионално ниво. Дженкинс се бе издигнала като прокурор, докато Фаръл, напротив, беше адвокат до мозъка на костите си. Може би по-важно, обаче, беше, че по време на прословутото дело за убийство, което бе направило Фаръл известен, той се бе изправил лице в лице с Дженкинс и бе спечелил решителна победа, оневинявайки напълно своя клиент.

Освен всичко друго, миналата година Дженкинс бе обмисляла тя самата да се кандидатира за окръжен прокурор. Ала силните на деня, които в крайна сметка се бяха спрели на Уес Фаръл, бяха намекнали на Дженкинс недвусмислено, че я смятат за „кон с капаци“ — тя бе жена и, според тях, можеше да гледа на нещата единствено през призмата на женските си проблеми. Освен това те смятаха, че е доста консервативна в някои отношения, например в това, че смята, че домашният арест не е подходяща мярка за извършителите на углавни престъпления. За сметка на това, обаче, малко след изборите за окръжен прокурор същите сили не се бяха посвенили да придвижат напред кандидатурата на Дженкинс за заместник-прокурор; The Courier не скъпеше похвалите си за нея — тя имаше нюх в следствените дела, познаваше отлично всичките си колеги в окръжната прокуратура, и, не на последно място, имаше отлични връзки в политическите среди, поне сред жените по високите етажи.

И ето, Фаръл и Дженкинс бяха на новите си постове вече четири дена, а това щеше да бъде първата им среща след церемонията по встъпване в длъжност.

Дженкинс вдигна поглед от купчината документи на бюрото си и изправи облегалката на въртящия си стол.

— Сър? — каза тя вместо поздрав.

Фаръл се обърна наполовина, сякаш искаше да види дали не ги подслушват. Още беше наполовина в коридора.

— Няма никакъв „сър“, Аманда, това съм аз, Уес. Бях „Уес“ за теб, когато заедно държахме изпитите си и дори когато изборите ни изправиха един срещу друг. Не помниш ли?

— Да, сър.

— Да, Уес.

Тя пое дълбоко въздух.

— Окей, Уес.

— Точно така. Свободно! — пошегува се той. — Имаш ли минутка? — попита той, влизайки вътре. — Нали нямаш нищо против да затворя вратата?

Дженкинс бе изпечен прокурор с железни нерви; бе винаги професионално облечена. Може би единственото изключение беше нейният патент — късите поли, които изкарваха на показ наистина главозамайващите й крака. Тя удостои новия си началник с изтормозен поглед и сви рамене; „затрупана съм с работа“ личеше от всяко нейно движение. Въпреки това тя избута стола си назад и сключи ръце в скута си. Бе готова да слуша.

— Казвай, какво има? — попита тя.

Фаръл затвори вратата и дръпна един от столовете.

— Току-що си побъбрих приятелски с Къртли и жена му.

— Доста бързо действаш! — каза тя с весели пламъчета в погледа. — Нека да позная! Пробвали са да те убедят да отмениш новото дело на Роу; след като не са успели, са поискали да го пуснеш под гаранция.

— Да не би да си турила „бръмбар“ в офиса ми?

Дженкинс нямаше чувство за хумор.

— Надявам се, отпратил си ги с ритници.

— Не точно, но в общи линии да. Казах им, че ще проуча отново въпроса и ще се постарая да взема най-правилното решение.

— Няма какво да проучваш. Тяхното момче Роу е чудовище.

Фаръл вдигна ръка с идеята да я спре. Тя издиша шумно няколко пъти.

— Вече попрегледах стенограмите. Но тъй като ти си била прокурорът тогава, реших да се отбия при теб. Със сигурност ще е по-бързо, отколкото да изчета всичко.

Дженкинс тлееше от яд.

— Видя ли под какъв претекст са го пуснали онези откачалки от Върховния апелативен? Семейството на жертвата носело значки със снимката й, тъй че делото явно било съпътствано от „федерални конституционни грешки“. Чувал ли си подобна идиотщина? Имам предвид, дори за Деветия цирк^[3] това е твърде много!

Фаръл я остави да излее гнева си. Тя сякаш нямаше намерение да спре скоро:

— Надявам се, че някой от онези съдии има дъщеря! Надявам се Роу да я срещне и… Не. Всъщност не се надявам на това. Но, Исусе Христе! На това момче мястото му е в затвора! Какво им каза? Имам предвид, какво каза на семейство Къртли?

— Нищо, всъщност. Първо исках да чуя твоето мнение.

— Моето мнение ли? — Тя се облегна назад в стола си и притвори очи. — Дръж го в ареста. Гледай да насрочиш преразглеждането възможно най-скоро. Няма какво да се мисли, Уес. Тоя тип е изнасилил поне осем жени, пребил е жестоко три от тях и накрая е успял да убие последната.

— Осем?

— Най-малко осем, Уес. Най-малко. Спал е с всички прислужници, които са били доведени от Гватемала и Ел Салвадор от фирмата, която набира персонал за семейство Къртли. Всяка от тях е била с работна виза. Всичките осем отначало бяха съгласни да дадат показания, ала шест от тях са били подкупени с по сто хиляди всяка.

— Това факт ли е?

— Сто процента. Както знаеш, в нашия чудесен щат не можеш да накараш жертва на изнасилване да даде показания, ако не иска. Тя може просто да откаже да се яви в съда. Всяка от тези жени е предпочела да вземе по сто хиляди долара, и то тази сделка съвсем не беше неофициална. Не можехме да сторим нищо.

— Всичките осем жени са казали отначало, че Роу ги е изнасилил?

Дженкинс сви устни и пребледня.

— Уес, тези жени са били изнасилени от Роу.

— Не се и съмнявам — каза Фаръл спокойно, желаейки да избегне евентуална конфронтация. — Но все пак искам да попитам, подали ли са жалба, когато изнасилванията са се случили?

Не последва отговор.

— Аманда?

Очите й блеснаха гневно.

— Роу ги е изплашил до смърт, Уес. Не казвам нищо за семейство Къртли, които са имали абсолютна власт над живота им. Плюс това не са били сигурни, че ще им повярват.

— Приемам това за „не“. Никоя от тях не е подала жалба, нали така?

Дженкинс изгледа Фаръл свирепо. Лицето й беше като от камък.

— Наистина се надявах, че няма да трябва да водим този разговор.

— Какъв разговор точно?

— Преливаш от пусто в празно! Извърташ доказано углавно престъпление, само защото такъв е политическият климат.

Упрекът удари Фаръл като шамар. Той се облегна назад и поклати глава, сетне отвърна на атаката.

— Питам те един-единствен изясняващ въпрос и веднага аз ставам враг?

— Говорила съм с тези жени, Уес. Познавам ги лично. За мен няма съмнение — всяка от тях бе насилвана.

— Добре — каза Фаръл. — Значи всички сме съгласни с това.

— Нека всички да се съгласим също така, тъй като явно си говорим честно, че Къртли ти бяха фенове през цялата ти кампания. Може би чувстваш, че им дължиш мъничко… сътрудничество.

— Това изобщо не е вярно, Аманда. Не съм им давал никакви обещания. Доколкото знам, Роу е в ареста и ще бъде там, докато дойде време да се появи в съда. Със сигурност не съм замислил нищо, което би могло да го върне обратно на улицата. Такава е истината, Аманда. Независимо какво си мислиш, не получавам нареждания нито от семейство Къртли, нито от когото и да било. Е, понякога от Саманта… — Уес замълча и пое въздух, за да се поуспокои малко. Бързината, с която нещата бяха ескалирали, го хвана леко неподготвен. — Работя по правилата, окей? Изобщо нямам задни мисли, ако искаш да знаеш.

Тя не го удостои с отговор. Беше стиснала устни решително.

— Уес, те се мъчат да ме унищожат откак изпратих русото им синче в затвора. Цяло чудо е, че изобщо имам каквато и да е кариера след всичко, което ми причиниха.

— И ето те все пак тук. Не си коя да е, а номер две в прокуратурата! Назначи те същият човек, за когото знаем, че е тяхна марионетка. Тъй че кой е печелившият в цялата картинка?

— Номер две не е номер едно.

— Наистина, но все пак не бих нарекъл кариерата ти свършена, нали? А ти остават доста повече години, отколкото на мен, тъй че на твое място никак не бих губил надежда. Също така, ако бях на твое място, не бих избухвал в лицето на шефа си за нещо, което той няма намерение да направи.

Аманда замълча и сведе глава.

— Просто не вярвах, че ще можеш да им устоиш. Не знаех даже дали ще искаш да им се противиш… Съжалявам. Не бях права.

— Прощавам ти — каза Фаръл. — Но само този път.

 

 

Уес Фаръл бе успял да намери малко време в заетото си разписание. Двамата с неговата секретарка Трея Глицки употребиха ценните минути, за да разопаковат още кутии с документи. Трея бе яка, доста хубава жена със смесен произход — най-вече чернокожа, но със сигурност имаше и азиатска кръв. Съпругът й Ейб бе началник на отдел „Убийства“ в полицията; имаха три деца. Рейни вече учеше в колеж, а Рейчъл и Закари, на шест и на три години съответно, живееха при родителите си.

Фаръл седеше на ръба на бюрото си, оставяйки повечето от черната работа на Трея.

— Казвам ти! — възкликна той. — Наистина не ми е мястото тук! Тази работа не е за мен. Може би трябва да си подам оставката, преди да съм свършил твърде голяма поразия.

Трея спря подреждането за момент, обърна се и погледна часовника си.

— Поставяш нов рекорд, струва ми се — каза тя. — На Кларънс му отне цяла седмица, преди да му се доще да напусне — отбеляза тя, визирайки предишния си началник Кларънс Джакман. — Помниш, че остана на тази позиция девет години, нали?

— Не съм замесен от неговото тесто — отвърна Фаръл. — Кандидатирах се за този пост единствено за да попреча на фашистите републиканци да го завладеят. Един вид, направих услуга на Саманта и нейните приятелки феминистки.

— И на латиносите и гейовете също така.

— Вярно, да, и на някои от тях. Все пак не забравяй, че може би съм получил около стотина гласа от бели хетеросексуални мъже над средната възраст. Точно с толкова спечелих! — възкликна радостно Фаръл, след което подритна бюрото с токовете на обувките си. — Вярно ли е? Кларънс също е искал да напусне?

— Всеки ден го казваше в продължение на два месеца. Но не се притеснявай, миличък! Ти все пак подобри рекорда за най-малко дни в този кабинет, преди да изразиш неизбежното желание да се пенсионираш.

— Успокои ме. А той защо остана цели девет години? За Кларънс говоря…

Трея замълча за миг и продължи с равен глас:

— Пристрасти се към властта, която получаваше тук.

— Питам те съвсем сериозно.

— Попита ме. Това е моят отговор. Власт.

Фаръл избухна в неприличен кикот.

— Е, това не съм аз. Не бих могъл да съм по-далеч от тези мисли.

— Съвсем не! — засмя се Трея в отговор. — Разбира се, че не си! — промърмори тя мрачно, вдигайки тежка купчина книги.

— Сарказъм ли долавям в гласа ти?

— Не мисля, може би е от акустиката в помещението — отвърна тя, поставяйки книгите на един от празните рафтове, сетне се обърна и го погледна в очите. — Предполагам, искаш от мен да говоря с Аманда, нали?

— Не. Мисля, че се разбрахме. Нямам намерение да я подхлъзна нито по случая „Къртли“, нито по какъвто и да било друг повод. Надявам се, това вече е ясно на всички.

— Всички се надяваме да не го направиш — отвърна Трея.