Джон Лескроарт
Щети (28)

27.

На церемонията в крематориума бяха дошли шейсетина души. Глицки седеше на задния ред, като слушаше и си водеше бележки, докато роднини и познати на Джанис Дърбин ставаха, за да кажат по няколко думи за покойната. Майкъл Дърбин бе на ръба да се разплаче, но се владееше. Той стана, за да изтъкне качествата на покойната си жена като партньор, професионалист, помощник и майка. Кейти Новио, избухвайки в сълзи на няколко пъти, покани всички в къщата си за помена по-късно, след което трогна присъстващите, като разказа за детството на сестра си и нейната любов към семейството, за привързаността й към работата и пациентите, и най-вече за вярата й, че светът е хубаво и сигурно място. Въпреки станалото, Кейти бе сигурна, че Джанис не би искала някой да си тръгне от тази церемония, изпълнен с мъка и отчаяние. Две приятелки на покойната, едната от училище, а другата — от Медицинския университет, разказаха колко ведра и забавна и колко всеотдайна приятелка е била покойната. Семейният пастор говори с уверения тон на човек, който я познава много добре. С мощен, резониращ баритон той разказваше за доброволната й работа с умствено непълноценни деца, за нейното благородство и вяра.

Всичко това беше, мислеше си Глицки, обичайният репертоар, обичайните излияния на почит към живота на Джанис Дърбин. Но той самият не спираше да умува кой от гостите — а той бе уверен, че е някой от тях — я беше заразил с хламидия. Дори може би Джанис бе успяла да предаде болестта на някого от присъстващите.

Когато речите свършиха, Глицки излезе и застана до задната врата, оставяйки навалицата да се изниже покрай него. Не знаеше дали някой го е разпознал и със сигурност не усети някакъв намек на враждебност от който и да било гост заради начина, по който провеждаше разследването за убийството на Джанис.

Глицки бе видял всичките деца на Майкъл и семейство Новио предната събота. И сега, когато семействата си отиваха, пробивайки си път сред навалицата, той видя, че мъката от последните дни беше взела тежък данък.

Кейти, обратно на ведрата й реч вътре, беше като изпепелена от гняв и тъга. Тя държеше за ръце двете си дъщери, мрачно втренчена в празното пространство пред себе си. Няколко стъпала зад нея, съпругът й пристъпваше внимателно и някак вдървено. Джон, по-големият син на Дърбин, беше с гневно лице като навъсен облак. Той изблъска хората на вратата и веднага след като излезе от сградата си тръгна сам, без да се сбогува с никой от останалите. Майкъл Дърбин се опитваше да го следва с по-малкото си момче Питър и дъщерята Али, която водеше за ръка. Той повика големия син, но Джон само се извърна, отпрати ги с ръка и продължи по пътя си.

Присъствието на Глицки тук бе част от умиротворителната стратегия на Вай Лапиър. Той смяташе, че репортери от „Куриер“, „Кроникъл“ и някои телевизионни канали могат също да дойдат. Така те щяха да изтълкуват неговото присъствие като нещо, свързано с разследването, но не като действие срещу Роу Къртли. Освен това, той бе дошъл на церемонията с намерение да дръпне настрана Майкъл Дърбин в опит да се добере до някаква по-точна информация: или за алибито му по времето на убийството, или за възможната му връзка с Лиза Сатоу. Глицки даже мислеше, че може да тръгне по следата с хламидията и да види къде ще го отведе тя.

Но виждайки всички от семейството тъй очевидно наранени, а и с децата си наоколо, той само посрещна погледа на Дърбин и му кимна със съчувствие, когато Майкъл мина покрай него и заедно с другите отиде към колата си.

 

 

— Мисля, че трябваше да говориш с Джеф Елиът — каза Чък, пиейки бира в ъгъла на кухненския тезгях. Той говореше на Майкъл Дърбин, докато поменът продължаваше в дневната. — Трябваше да дадеш интервю за „Кроникъл“, да продължиш офанзивата.

— Ами ако офанзивата се стовари върху мен? — попита Майкъл. Той държеше чаша бърбън и отпи от нея. — Ще стане както Питър каза тази сутрин — колкото повече отричам, толкова повече ще изглежда, че крия нещо.

— Майк. — Чък положи ръка върху рамото на Дърбин. — Чуй ме. Ние знаем кой го е направил, нали? Забеляза ли нещо да липсва от статията на Мареняс? Като мотивите, известни досега и които сочат към Роу. Спомена ли тя, че си председателствал журито на процеса Роу? Не. Или че Джанис беше твоя съпруга? Не. Или убийството на другата жена, свидетелката? Не. Или някаква друга сносна причина Глицки да се е насочил към Роу, а не към теб? Ти на мига можеше да кажеш на Елиът много неща, защото твоята страна на нещата не намира място в публичната дискусия, нали така?

— Не мисля. Не мога повече нищо да направя. Имам предвид, след като дори Джон си мисли, че…

Чък го прекъсна с жест.

— Не, не го мисли. Стегни се, Майкъл. Джон е просто съсипан от смъртта на майка си и кой може да го съди за това? Той не смята, че ти наистина имаш нещо общо, гарантирам ти. По дяволите, той е само на осемнайсет години. Чуди се накъде да насочи всички тези свои чувства, които дори не признава, че изпитва. Просто Мареняс му е „пуснала мухата“ и той си го изкарва на теб.

— Грешиш, Чък. Джон не е толкова глупав.

— Така е, но точно сега е в много тежко положение. Остави го да се оправи.

— Какъв друг избор имам? Дори не зная къде е отишъл.

— Той ще се върне, не се тревожи за това. Междувременно можеш да се обадиш на „Кроникъл“. Знаеш, че те са готови да говорят с теб. В цялата история дай на Роу главната роля, която му принадлежи.

— Този кучи син! Ами ако реши да отмъщава на мен или на децата, тогава какво?

При тези думи Чък замълча и отпи голяма глътка бира.

— Не бях помислил за това — каза той.

— И аз не бях мислил твърде сериозно. — Майкъл надигна чашата си и я пресуши. — Знам какво трябва да направя и не се шегувам. — Снишавайки глас, той каза: — Трябва да убия този човек лично.

Чък поклати глава.

— Не. Това е много лоша идея.

— В гаража е останала една стара ловна пушка. Имам я отдавна; остана от покойния ми баща. Не могат да направят балистична експертиза на ловна пушка, нали? Просто ще ида пред къщата на Роу някоя нощ, ще почукам на вратата, и после стрелям и не питам. След това ще хвърля пушката в залива. Ще кажем на Глицки, че съм бил тук през цялото време с теб, давейки мъката си в алкохол.

— Вече ти казах, че това е лоша идея. Сега ти го казвам пак. Наистина, Майк, много лоша идея.

— Нямам никаква друга.

— Тогава остави тази. Тя издиша отвсякъде. Ти не си убиец, Майкъл, не можеш да го направиш. Това ще съсипе живота ти.

Дърбин остави чашата си, приключвайки с пиенето за тази вечер.

— Не мога да търпя това повече, Чък. Трябва да направя нещо, просто още не съм решил какво.

 

 

Шийла Мареняс дебнеше зад вратата на конферентната зала на третия етаж на съдебната палата. Вай Лапиър вече излизаше от обедната си среща. Говореше с един от своите главни детективи и не забеляза репортерката, преди тя да се стрелне и да й прегради пътя.

— Извинете, госпожо, имам само един кратък въпрос към вас.

— И аз ще се радвам да отговоря — каза Лапиър, поглеждайки часовника си — след четирийсет и пет минути на моята пресконференция. Затова правим пресконференции, за да отговаряме на печата. Сега, бихте ли били…

Тя тръгна напред, но Мареняс я изпревари странично, като блокира отново пътя й.

— Това не може да чака!

— Е, боя се, че ще трябва, защото…

Мареняс й прегради пътя.

— Не е ли вярно, че сте разпоредили денонощно наблюдение, за да следите къде ходи Роу Къртли? Че сте предвидили бюджет и дори извънредно работно време за това наблюдение? И въпреки цялото време и прахосничество, май никой не знае къде е Роу в момента? Не е ли вярно това? Нали имахте идеи за ефективно изразходване на полицейския бюджет, който е вече в преразход? Как бихте могли да оправдаете толкова скъпо и безполезно пилеене на пари и персонал?

Устата на шокираната Лапиър увисна полуотворена за момент, но тя бързо се овладя.

— Без коментар — каза тя. — Без коментар. Сега ще ме извините…

При тези думи, нейният сащисан в същата степен заместник, взе ръката й. Без да докосва Мареняс, той внимателно отведе Вай настрана, след което двамата бързо влязоха в нейния кабинет и той затвори вратата зад тях.

 

 

Хектор Мурильо не бе запознат с концепцията за шестте степени на разделение^[1]. Той беше двайсет и седем годишен работник гастарбайтер, който бе дошъл от Мексико преди няколко години и още си оставаше нелегален. През последните осем месеца Хектор постоянно работеше в четиричленния екип за градинарство и дребни домашни ремонти на Ернесто Серано. Беше все още ниско в йерархията по две причини: работил бе най-кратко време за Роберто, освен това беше мексиканец, а не гватемалец.

Но общо взето печелеше добре.

Разликата между „ниско“ и „високо“ в йерархията не беше чак толкова голяма, особено когато началникът му Роберто правеше сам това, което и другите правеха: да се почисти някоя отводнителна тръба, да се разпръсне чакъл, да се напръскат или подкастрят дръвчета. В крайна сметка Хектор бе благодарен да има редовна работа, за която му плащаха в брой всяка седмица.

Хектор живееше в къмпинг за каравани малко на изток от междущатска магистрала 101 в Маунтийн Вю. Вечерта често засядаше на бутилка бира с други мъже, главно от Мексико, които се намираха горе-долу в неговото положение. Точно това бе правил миналата вечер, когато Хорхе Кристобал, един от приятелите му в къмпинга, спомена за наградата от пет хиляди долара, предлагана от Лупе Гарсия за откриването на жена, чието име преди години е било Глория Гонсалвес. Говореше се, че майка й е починала в Гватемала, а преди това е придобила добри пари. Нейните адвокати намерили Лупе, с неговите връзки в землячеството, с надеждата, че срещу процент от наследството някой ще помогне да открият дъщерята, така че тя да си вземе парите.

Във всеки случай такава беше версията, която Хектор чу.

Отначало, той не бе мислил много по въпроса, освен че се опитваше да си представи какво значат пет хиляди долара накуп. Той изкарваше шейсет и два долара на ден, шест дена седмично, около хиляда и петстотин на месец. Това покриваше храната, наема, дрехите и бирата. И много малко други неща. Той не притежаваше кола дори в съсобственост; нямаше здравна осигуровка. И при всички лишения, беше струпал спестявания, близки до нулата, за две трети от годината тежка работа.

Хектор лежеше в леглото си, опитвайки се да спи с тази огромна цифра долари, плуваща в мозъка му. Чак тогава си спомни, че жената на Роберто се казва Глория. И тя беше гватемалка — или поне трябваше да бъде, тъй като Роберто беше от тази народност. Със сигурност би било странно, ако Глория не беше оттам.

Мексиканецът се събуди с тази възможност в главата си. Мислеше върху нея, докато работеха сутринта в първите си за деня шест къщи. Не искаше никому да издаде това, което знаеше. Той познаваше Роберто. Знаеше, че ако му каже за парите, а жена му наистина е била Гонсалвес, Роберто можеше сам да отиде при Лупе и да поиска наградата. Хектор щеше да е късметлия, ако получи малка част от нея. Същото се отнасяше и за тримата работници, неговите колеги. Ако имаха някаква представа за какво става дума, те непременно щяха да искат част от наградата срещу всяка информация, която му дадат. Хорхе Кристобал от къмпинга щеше да бъде достатъчно лош, ако се окажеше посредник между Хектор и Лупе. Изглеждаше, че всеки, който би поискал наградата, трябваше да бъде в комбина с някой като Хорхе. Но най-малкото, ако Хектор отидеше при Хорхе с истината — ако това беше истината — той все още можеше да има някакъв коз в ръцете си и би могъл да сведе неговия дял от петте хиляди долара до минимум.

Пет хиляди долара! Това беше невъобразима сума!

Те не си оставяха много време за обяд, не повече от двайсет минути. Но този път Хектор се уреди да седне близо до Роберто, който обикновено обядваше малко настрани от екипа си. Когато храната бе наполовина изядена, Хектор подхвана разговор с началника си, под предлог, че сам имал приятелка и възнамерявал да се жени.

— От колко време — попита на испански той — си женен?

— От осем години. — Роберто вдигна рамене малко учудено.

— И как е?

— Добре. Имах късмет. Глория работи много и е добра майка. Недей да се жениш за момиче, което не обича децата.

— Не това е проблемът — каза Хектор.

— Ако имаш проблем, може би трябва да помислиш повече за решението, което ще вземеш. Не бива преди женитбата вече да имаш проблеми.

— Може би не е чак такъв… не знам. Затова исках да питам тебе.

— Не знаеш дали имаш проблем?

— Знам, че има нещо, но не знам дали е проблем.

Роберто почака мълчаливо.

— Тя е…

— Как се казва?

— Мария.

— Дотук добре.

— Мария живее в Щатите от седем години.

— Има ли гражданство? Защото, ако има, да, жени се за нея!

— Не. Не още. Тя е като мен. Но тя е прихванала разни идеи от някои жени, които познава. Тя казва, че не би било справедливо да я карам, ако се женим, да променя името си.

Това изглежда обърка Роберто за момент.

— Че как така да променя името си? Има ли по-хубаво име от Мария?

— Фамилното име — каза Хектор. — Да стане като моето, Мурильо.

— Мурильо е добро име. Защо да не иска да го приеме?

— Не става въпрос за името. Тя иска да бъде съвременна американска жена.

— Но тя не е американка.

— Така е. Но тя говори добър английски. Тя иска да се вписва тук. Това е моята нова култура, казва.

Роберто се намръщи.

— Тя никога няма да се впише в културата тук. Не го ли знае? Децата й или техните деца, може би. А може би не. Не искам да ти казвам какво да правиш с тази жена, но ще бъда откровен. Това не ми звучи добре. — Той отхапа от своето бурито и бавно задъвка, сякаш обмисляше въпроса от всички гледни точки.

Хектор не пропусна възможността да продължи.

— И жена ти нямаше колебания да смени името си?

— Разбира се — кимна Роберто. — Изобщо не сме го обсъждали. Не бих позволил да се обсъжда това. Тя е моя жена, значи носи моето име.

— Точно така си мислех и аз — каза Хектор. Освен дето се притеснявам, че моето име, Мурильо, няма да й подхожда добре.

— Глупости. Че какво значение има това. Как се казва тя сега?

— Гонсалвес — каза Хектор. — Мария Гонсалвес.

Роберто каза нещо като „я виж“ и триумфално размаха ръце във въздуха.

— Знаеш ли, че това беше името на жена ми, точно Гонсалвес. Щом веднъж го смени, то никога не й липсваше. Кажи това на твоята жена. И ако още не иска да го направи, не те съветвам да бързаш с тази женитба. Жена, която не иска да носи твоето име, може да ти създава и други неприятности.

 

 

Езтли купи две пирожки от един малък руски магазин в близките предградия. Той захапа едната, докато вървеше обратно към Хай стрийт. Когато я изяде, разопакова другата и взе блистера с таблетки, който беше купил от един агромагазин. От него извади четири хапчета и с притискане ги напъха в плънката на пирожката, след което хвърли мазната хартия и опаковките от таблетките в един контейнер за отпадъци на две пресечки от руския магазин.

Зави вдясно на една пресечка от Центъра за подпомагане жертвите на изнасилвания. Даваше вид, че се шляе напосоки, безцелно, разглеждайки витрините. Спирайки на две врати от Центъра, за да разгледа ваканционните оферти на една туристическа агенция, той изчака, докато двойка възрастни жени спря да се порадва на хубав жълт лабрадор, който беше завързан на пейката. Кучето изглеждаше в добро настроение; то лижеше ръцете на възрастните дами, които го галеха.