Джон Лескроарт
Щети (10)

9.

Беше осем и половина вечерта и дъждът се бе превърнал в монотонен студен душ. Уес Фаръл гледаше пороя през прозореца на кметството.

Той не беше единственият нов човек на изборна длъжност тази година. Кейти Уест наскоро бе приключила двата си мандата като кмет и според слуховете се канеше да се премести в щатския парламент на Калифорния в Сакраменто. Нейният приемник бе четирийсет и пет годишният Лийлънд Кроуфърд, бивш адвокат и член на неправителствени организации. Встъпването в длъжност на Фаръл и Кроуфърд бе съвпаднало с промени в полицейския департамент. Дългогодишният началник на SFPD^[1] Франк Батисте се бе пенсионирал официално в деня преди клетвата на Фаръл и на негово място, след дълго търсене из целите Съединени щати, което сякаш нарочно бе пропуснало няколко доста обещаващи кандидати сред старшите офицери в Сан Франциско, бе назначена Вай Лапиър, четирийсет и осем годишна афроамериканка и бивш заместник-шеф на полицията във Филаделфия.

Още преди Роу да бъде откаран в болницата „Сан Франциско Дженеръл“, където той в момента бе под стража, семейство Къртли бе позвънило на Уес. Не след дълго последва обаждане от самия Кроуфърд, който викаше Уес на спешен разговор в своя изкусно украсен кабинет и, както Фаръл предполагаше, щеше да използва тази възможност да наложи своята воля и да докаже управленските си умения. Новият кмет бе висок почти метър и деветдесет. Гъстата му къдрава черна коса тъкмо бе тръгнала да посивява около слепоочията. Кроуфърд би могъл да се нарече красив или поне представителен, ако не беше твърде широката му усмивка и постоянната му битка с екземата, която загрозяваше лицето и ръцете му. За разлика от Фаръл, който бе направил своя офис възможно най-приветлив, Кроуфърд имаше неприятния навик да използва старинното си бюро като бариера между себе си и останалите. Тази вечер, обаче, явно беше решил да направи изключение. Вместо да посрещне гостите си официално, той бе седнал до сгъваема масичка за кафе, около която бяха разположени в полукръг Фаръл, Лапиър, Глицки и Аманда Дженкинс.

Кроуфърд не беше прополицейски в убежденията си — той бе известен с това, че вярва в минималната намеса на силите на реда в градските дела. Подобно на Фаръл, той бе дългогодишен член на борда на съдебните защитници и бе убеден, че полицаите и детективите от следствената служба са склонни да пренебрегват правилните процедури и да нарушават правата на заподозрените по всяко време. За него полицейският произвол беше не изключение, а по-скоро правило и обичайно ежедневие. Току-що бе получил пример в подкрепа на своята теория, и то само няколко седмици след встъпването си в длъжност, а от обаждането, което бе приел същата вечер от семейство Къртли, по всичко личеше, че се канят да обвинят него за случилото се. Кроуфърд знаеше, че немалка част от електората му чете вестника им. Беше кмет едва отскоро и нямаше намерение да се изложи на обстрел още от началото на мандата си. Затова и бе свикал тази среща.

— Значи искате да ми кажете, лейтенант, че дори имайки предвид настоящата ситуация, бихте действали отново по същия начин? — обърна се той към Глицки.

— Без колебание — отговори началникът на отдел „Убийства“. — Този мъж заплаши семейството ми. Ако е необходимо, и утре съм готов да предприема същите мерки.

Кроуфърд повиши глас:

— И утре пак ще действате по същия начин, така ли? Без разрешително? И дори след като окръжният прокурор изрично ви е казал да не правите така? Не сте уведомили нито прекия си началник, госпожа Лапиър, нито мен. Невменяем ли сте, лейтенант, или просто не можете да се контролирате?

— Извинете ме, сър — намеси се Вай Лапиър. — Но ако Роу Къртли не бе излязъл пиян от дома си и не бе нападнал моите подчинени, нищо подобно нямаше да му се случи. Лейтенантът и другите четирима просто са се видели принудени да неутрализират заплахата, а през това време аз и чиновниците от департамента вече подготвяхме необходимите документи за арест.

— Аз пък чувам съвсем други неща — отвърна остро Кроуфърд. — От това, което ми обясниха семейство Къртли, си правя извода, че Роу не е отишъл до къщата на Глицки с цел заплаха.

Дженкинс се изсмя презрително.

— О, да, естествено, че не е! — процеди през зъби тя.

Кроуфърд спря студения си поглед върху нея.

— Не е ли вярно, мис Дженкинс, че лейтенантът се е появил миналата вечер пред дома на Роу с единствената цел да му окаже натиск? Роу просто е искал лейтенантът да разбере как се чувства той от цялата работа.

Лапиър сбърчи вежди и се намести в стола си. Дори и да не оправдаваше напълно действията на Глицки, се чувстваше длъжна да защити своя подчинен, поне докато успее да го хване насаме и да му скъса ушите. В крайна сметка, тя бе съгласна с начина по който бе постъпил, въпреки недоглеждането с разрешителното и подкрепата прозвуча в гласа й:

— С цялото ми уважение, господин Кроуфърд, миналата вечер лейтенант Глицки просто е отишъл да се осведоми за действията на заподозрения по времето, когато една от свидетелките по неговото дело е била убита. Това е рутинна полицейска работа.

Кроуфърд поклати глава.

— Семейство Къртли не мислят така. Лейтенантът не е записал разговора и почти не е задавал конкретни въпроси. Всъщност, дори и според разказа на лейтенант Глицки, момчето на Къртли не е заплашило семейството му явно, дори, бих искал да подчертая, Роу не е казал и една груба дума.

Глицки бе побеснял от яд. Понеже не вярваше, че ще може да каже нещо без да избухне, той се обърна към Дженкинс, която разбра погледа му и отвърна вместо него:

— Сър, как мислите вие? Когато един осъден убиец позвъни в къщата на полицая, който го е арестувал и коментира децата му, това не е ли явна заплаха? Какво бихте искали лейтенантът да направи?

— Добър въпрос, мис Дженкинс, но за него си има и добър отговор. На ваше място бих настояла хора, които не са пряко засегнати от тази така наречена заплаха, да извършат ареста. В краен случай, ако той настоява лично да го извърши, бих го накарал да уведоми своите началници и да вземе разрешително. За бога, поне е трябвало да действа по правилата!

— И как мислите вие, сър, как бихме се почувствали всички, ако, докато „следва правилата“, семейството му бъде убито? — ядоса се Дженкинс. — И какво значение ще имат правилата тогава?

— Това е мелодраматична помия — отвърна Кроуфърд и показа всеизвестната си широка усмивка. — Честно казано, на мен ми е съвършено ясно, а мисля, че и на целия град ще му стане ясно най-късно утре, че проблемът сте вие, мис Дженкинс — с тези думи кметът направи широк жест с ръка, — и вие, лейтенант Глицки. Обсъждаме тази удобна за вас така наречена заплаха срещу семейството на лейтенанта, а всички знаем, че истинският повод за ареста е, че вие сте се договорили един с друг да провалите решението на съда да пусне Роу Къртли под гаранция след обжалването на присъдата му.

Дженкинс гневно вдигна брадичка.

— При цялото ми уважение, сър, това е съвършена измислица.

Кроуфърд се изправи на стола си и стисна подлакътниците.

— Не мисля, мис Дженкинс. Това, с което си имаме работа, е произвол от страна на полицията и прокуратурата в най-лошата възможна форма. Просто класическо нарушение на правата на заподозрения и тормоз и аз нямам намерение да го подкрепям. Не и в моя град. Имате ли представа за каква сума семейство Къртли искат да осъдят кметството? Някой иска ли да опита да познае?

— Няма значение — каза Дженкинс. — Каквото и да поискат, няма да го получат.

— Бихте ли си заложили работата на бас, мис Дженкинс? Защото мисля, че обстоятелствата предполагат точно това. Просто ме поставяте в ситуация, в която нямам избор. Сега мисля да се обзаложа с вас дали ще ни глобят със сто милиона долара! Имате ли представа колко пари са това?

След дълго мълчание Глицки най-сетне се осмели да отвори уста.

— Този човек е осъден убиец, Ваша чест, и заплаши семейството ми. Мястото му е в затвора.

— Е, със сигурност постигнахте целта си, лейтенант. Обаче действахте противно на решението на съда и, предвид това, нямам представа колко дълго ще можете да го задържите в ареста. Вие как мислите, кажете честно? — с тези думи кметът внезапно прекъсна мислите си и погледна Фаръл в очите. — Уес, доста сте мълчалив днес. Смятате ли да повдигнете обвинение срещу Роу Къртли?

Фаръл, който все още не бе свалил шлифера си, изглеждаше ядосан. Беше се облегнал назад на стола със скръстени ръце и кръстосани крака. След известно колебание той каза:

— И аз също тълкувам посещението на Роу в дома на Ейб като недвусмислена заплаха. Мисля, че съдът ще се съгласи с нас на предварителното заседание в понеделник. Ейб просто направи това, което се налагаше. Ако Роу не беше от семейство Къртли…

Кроуфърд вече не можеше да се сдържа.

— Но той е син на Къртли, по дяволите! Това е и основния повод да ви събера да си побъбрим, ако още не сте се досетили! — почти извика той и огледа полукръга от каменни лица пред себе си, като се спираше на всяко едно от тях. Накрая погледът му се закова върху новата началничка на полицията. — Най-малкото, госпожо Лапиър, очаквам от вас да отстраните лейтенант Глицки от случая и да му забраните да се занимава с това последно убийство, имам предвид случая с тази Нунйес. На мен ми е съвършено ясно, че той изобщо не е безпристрастен, когато става въпрос за Роу Къртли.

Лапиър пое дълбоко въздух, сетне го изпусна шумно. След тази среща нямаше да се учуди, ако времето й на сегашния пост се окаже най-краткото в цялата история на Сан Франциско, но знаеше, че няма избор и може да отговори на кмета по един-единствен начин.

— Сър, лейтенантът е началник на отдел „Убийства“, и в това му качество аз нямам право да се намесвам в това как разпределя ресурсите и служителите на отдела, включително и себе си. Уважавам решенията му и мисля, че в случая, а и по принцип, той може да действа както намери за добре.

Притиснат в ъгъла, Кроуфърд нямаше какво да отговори и се обърна отново към Фаръл.

— А ако пуснат Роу в понеделник, Уес, тогава какво?

— Съдът има последната дума и ние ще се съобразим с решението му.

— А телесните повреди, които е получил? — попита кметът. — Здравата сте го набили.

Глицки отговори, още преди да е чул края на въпроса:

— Оказа съпротива при арест — каза той. — И то много сериозна. Нанесе сериозни травми на двама от нашите редови полицаи. И за това ще му повдигнем обвинение.

— Чудесно! — каза сухо Кроуфърд. — Нямам думи, просто чудесно!

 

 

Фаръл, Глицки и Дженкинс бяха дошли при кмета с колите си и бяха спрели на общинския паркинг точно срещу кметството. След като разговорите и порицанията свършиха, те притичаха под дъжда и се спряха едва в асансьора, мокри и изстинали като улични котки; чакаха с нетърпение да се приберат у дома.

Глицки, който вървеше най-отпред, посегна да натисне копчето на асансьора. Ала Фаръл внезапно мина пред него и закри с ръка таблото с бутоните.

— Стой за момент, Ейб. Искам да си поговоря с теб и Аманда.

— Не мислиш ли, че е малко късно, Уес, а и, може би, няма нужда да ти казвам, че сме бая измръзнали — оплака се Дженкинс, която носеше една от обичайните си къси поли и бе обгърнала тялото си с ръце; леката блуза явно не беше достатъчна бариера срещу студа. — Не може ли някой друг път?

— Знаеш ли, всъщност… — пресече я Фаръл с необичайна за него безцеремонност. — Не може, по дяволите, Аманда — изстреля той и изгледа двамата с Глицки доста студено. — Сега сте ми на мушката и двамата. Искам да ви е ясно, че никак не ми е приятно положението, в което ме поставихте преди малко.

Глицки и Дженкинс се спогледаха.

— Какво има? Сякаш не ви е особено ясно за какво ви говоря, може би? Хич не се правете. Говорихме как е правилно да се постъпи още сутринта, или сте забравили?

— Това беше, преди Роу да навести дома ми… — намеси се Глицки.

— Ха така! Твоят дом, а? Добре. Това ми е ясно. Но, Ейб, има едно нещо, което не мога да си обясня. Дори и да приемем, че това е била заплаха парекселанс срещу семейството ти, в което не съм напълно убеден…

— По дяволите, точно такава е била! — прекъсна го Дженкинс.

— Може би. Но защо все пак да смятаме това посещение за заплаха? Няма ли и друга възможност? Ако е искал да те нарани, Ейб, или да причини нещо на семейството ти, защо не го е направил, когато е имал тази възможност? Трея му отваря вратата — и бум! Никой не е знаел, че идва при вас. Стреля и изчезва! Но не го е направил. И защо? Някой от вас може ли да ми каже правилния отговор? — Фаръл замълча за миг, за да си поеме дъх, направи няколко крачки напред-назад, след което отново спря пред Дженкинс и Глицки и ги огледа изпитателно. — И дори и да е било заплаха — окей, но защо не сте взели разрешително? Кажете на дежурния съдия, направете нещата по каналния ред! Не е като да няма поне един на долния етаж, дори и в събота следобед! Вместо това, Ейб, ти си се понесъл с две коли разгорещени новаци и просто сте отишли и сте му наритали задника. Пълна свинщина! Но, Ейб, подозирам, че точно това си искал да постигнеш.

— Не, изобщо… — започна да отрича лейтенантът.

— Недей да лъжеш професионален лъжец, Ейб! Не се и опитвай! С тази последна дивотия си дал на тия изроди Къртли всичко, което им е необходимо да повдигнат срещу теб обвинение, че тормозиш скъпото им синче престъпник. Или бъркам?

— Но той се съпротивляваше… — Глицки отново се опита да вземе думата.

Ала Фаръл го отряза отново:

— Хич не ме интересува какво е правил! — надигна глас окръжният прокурор. — Не ме ли разбра, пак ли трябва да повтарям? Кметът е напълно прав за начина, по който печатът ще подходи към тази история, и то не ти говоря само за вестника на Къртли. Мога да те уверя, че и „Кроникълс“ няма да те пожалят ни най-малко.

— Стига, Уес — прекъсна го Аманда. — Сам знаеш, че печатът не е основният проблем.

— Окей, може би не е. Даже мисля, че си права. И знаеш ли защо? Проблемът, Аманда, е, че ме поставяте пред свършен факт. Сега съм принуден да ви защитавам и да заставам зад гърба ви, а вие постъпихте точно по начина, който обсъдихме днес и решихме, че е най-погрешният възможен.

— Спри за минутка, Уес — намеси се Глицки, който вече беше започнал да се ядосва не на шега. — Уговорихме се, че ако се появят доказателства или той ни даде повод, е време да го арестувам и ти ще ме подкрепиш изцяло, нали така?

— Нали току-що го направих, и то пред кмета! — отговори Фаръл и вдигна пръст. — Доста бързо забравяш! Но има нещо, което не разбирам, Ейб, и, за бога, то ме смущава неимоверно много — продължи той с равен глас, но всеки можеше да види, че е съвършено бесен. — Защо, с твоята чудесна причина да арестуваш Роу съвсем правомерно, не се отби при мен да споделиш? Знаеш ли как циник като мен възприема това? Сега ще ти кажа как. Мисля, че сам си даваш сметка, че основанията не са достатъчно солидни. Опасявал си се, че ще сложа вето, нали? И знаеш ли какво? Може би наистина щях да те спра.

— И защо?

— Защото, за бога, не беше достатъчно за арест, не и предвид политическата страна на нещата и всички останали гадости, които ще ни се стоварят на главите през следващите месеци, а аз те уверявам, че такива ще има. И ти сам знаеш, за бога, и въпреки това ми плю в лицето и се впусна в саморазправа. Днес все едно ми каза в очите да си го начукам. И двамата направихте точно това. И знаете ли кога разбрах? Когато шибаният Клиф Къртли ми звънна — о, да, звънна първо на мен, а след това на Лийлънд Кроуфърд и му поиска да ти вземе значката. Запознат ли си с това, Ейб? И ето ме тук — защитавам и двама ви, а вие подходихте по най-погрешния възможен начин, направихте всичко наопаки. Бесен съм, Ейб, даже бесен е слаба дума. — Фаръл се обърна за миг и погледна в нощта, след което се обърна отново към Дженкинс и Глицки и продължи: — И държа да отбележа, че се чувствам предаден и намушкан в гърба и от двама ви и не знам какво ще се случи в понеделник. Мога само да ви кажа, че ако съдът нареди Роу да бъде освободен от ареста, и тримата сме загазили яко. При всички случаи вече сме врагове с Лийлънд Кроуфърд, за което ви благодаря особено. Чудесна работа! — завърши той.

Изчерпал силите си, се обърна и натисна копчето на асансьора, ала преди да го натисне, спря за миг и наведе глава.

— Вие се качвайте — каза той. — Аз ще сляза по стълбите — с тези думи той посегна, отвори металната врата и погледна към зле осветеното тясно стълбище.

 

 

Глицки се прибра у дома едва в десет и четирийсет и пет. По-рано същата вечер се бе чул с Трея, която му бе звъннала, докато беше в болницата и току-що бе получил обаждане, че го чакат в кабинета на кмета незабавно. Тогава беше казал на жена си, че ще се прибере у дома след около час, ала срещата с кмета, избухването на Фаръл на паркинга и последвалият половинчасов разговор с Аманда Дженкинс бяха превърнали изминалото време в почти три часа.

Още от улицата забеляза, че прозорците не светеха. Не беше намерил удобно място да паркира и му се наложи да ходи почти половин километър през дъжда. Щом отвори вратата, свали подгизналото си яке и го окачи на закачалката. Без да светва лампата, той остана за минута-две в полутъмното антре, заслушан в дъжда, след което се спря до прозореца на гостната, вдигна щорите и погледна към мокрите улици, които лъщяха на уличното осветление.

— Какво има? — сепна го гласът на Трея. Беше решил, че вече е заспала, ала тя седеше съвършено будна на дивана в полутъмния хол и го чакаше.

— Просто гледам дъжда — отвърна той, все още облегнат на прозореца, след което рязко се обърна, стреснат от една очевидна липса, която едва сега му направи впечатление.

— А къде са момчетата, които трябваше да вардят тук? — попита той.

— Изпратих ги у дома, след като ми каза, че си арестувал Роу…

— Заповедите им бяха да чакат тук, докато дойда.

— Казах им, че могат да си ходят. Всъщност, отначало се възпротивиха и се наложи аз да им заповядам…

Глицки въздъхна.

— А с теб какво става? Да не ти се е развалил телефонът? — попита Трея със сприхава нотка в гласа.

Той я погледна в очите.

— Не ми трий сол на главата, жено!

— Само казвам…

— Да, разбирам. Но просто недей, моментът никак не е добър. Съжалявам, наистина. Бих звъннал, но просто нямаше как.

Тя потупа възглавницата на дивана до себе си.

— Ела, седни.

Той приближи бавно и се отпусна на дивана, сякаш изтощен от дълъг физически труд.

— Ял ли си нещо? — попита го тя.

— Не съм. Но недей да ставаш — помоли я той и стисна ръката й. — Всичко наред ли е при теб?

— Добре сме. Просто доста се уплашихме…

— Вече е в ареста.

— Знам, нали ми каза.

— Тези гадове Къртли искат значката ми. Мисля, че и кметът вече иска.

— Не мисля. Според мен не го е грижа чак толкова, а ако наистина не ти мисли доброто, ще те гледа известно време и ще си промени мнението.

— Да не забравяме и твоя началник.

— Уес ли? — попита Трея.

Глицки усети леко напрежение в тялото й, което беше притиснато до неговото.

— Той не искаше да арестуваме Роу още. Твърдеше, че идването му тук не е било истинска заплаха.

— Няма как да знае. Не е бил тук, когато се случи.

— Зная. Но не това го ядоса най-много. Просто ми каза, че е трябвало да му звънна, преди да действам. И може би наистина трябваше. Както и да е, изглежда съм го вкарал между чука и наковалнята…

— Бедният Уес!

— Беше доста разстроен днес. Даже си беше направо бесен.

— Затова че си арестувал Роу ли? Ейб, това си беше заплаха. Нито ти, нито той бяхте тук, но аз бях и нямам никакво съмнение. Да не мислиш, че си измислям?

— Никой не мисли това, мила.

— Освен, може би, Уес.

— И той ти вярва… Просто мисли, че е трябвало, преди да действам, да взема съдебно разрешително за арест, или най-малкото да говоря първо с него. Сигурно е прав. Може би трябваше също така да пратя някой друг да извърши ареста.

— Мислех, че целият ти екип е претоварен със задачи.

— Така е. Все пак…

— Ейб, не можеш да спечелиш всички битки. Такъв е светът…

— Да, така е — прекъсна я той и стисна ръката й. — Но можеш да спечелиш някои битки. Както и да е, най-важното е да не си разваляте отношенията с Уес заради мен.

— Спокойно, няма да си ги развалим.

— Беше побеснял. Никога преди не съм го виждал такъв.

— Такава ни е работата. Изнервя ни — отвърна тя. — Едва сега малко по малко е започнал да усеща какво е да си главен прокурор. Отговорностите му идват малко в повече и не иска да прави грешки, особено в началото.

— Нещо повече — отвърна Глицки. — Тресе го параноя; иска всички около него да са безупречни. Страхува се, че ако някой се издъни, ще завлече и него. И правичката да ти кажа, днес май направих точно това.

— Глупости — отвърна Трея. — Просто си свършил това, което е трябвало.

— Точно така — съгласи се Глицки. В гласа му се прокрадна студена нотка. — И какво от това?

— Не си постъпил противозаконно, нали? А и моралното право ми се струва на твоя страна.

— Така е. Всичко си беше правилно и законно.

— Ето, виждаш ли? — този път беше ред на Трея да стисне ръката му. — Какво може да ти навреди тогава?

— Нямам представа — каза той и поклати глава. — И изобщо не съм сигурен, че искам да разбера.