Джон Лескроарт
Щети (5)

4.

Три седмици по-късно, точно в пет и пет в един петъчен следобед, началникът на отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско вдигна телефона си, без да дочака края на първото позвъняване.

— Глицки — каза той, придърпвайки тефтера и химикалката.

— Лейтенант — обади се безизразен женски глас с леко метални нотки. — Имаме женско тяло; вероятен палеж в апартамент на „Бейкър“ номер двайсет и четири. Най-близкият булевард е Оук. Апартамент номер шест. Огънят е овладян. Отдел „Палежи“ поема контрол над случая, но все пак решихме да ви звъннем. Насам идват местните патрули, капитанът на районното, бърза помощ и хората на „Съдебна медицина“.

— Прието — отвърна Глицки. — Ще изпратя екип. „Бейкър“ двайсет и четири, апартамент номер шест, нали така.

— Точно така.

Глицки затвори телефона и стана. Беше доста едър, петдесетгодишен мъж, висок около метър и осемдесет и пет. Тежеше над сто килограма. Като студент в „Сан Хосе Стейт Юнивърсити“ бе играл нападател в отбора по футбол. Оттогава теглото му не беше мръднало. Въпреки че очите му бяха сини, кожата му бе тъмна, а носът — гърбав. Баща му Нейтън беше евреин. Майка му Ема, отдавна покойница, бе афроамериканка. Късата къдрава коса на Глицки бе почти изцяло посивяла. Дълъг, грозен белег разделяше устните му под ъгъл. Днес, както повечето дни на новата си работа, той носеше цивилни дрехи — черни обувки с кръгли бомбета, тъмносин панталон с тънък черен колан, светлокафява прилежно изгладена риза и черна вратовръзка. Въпреки че изглеждаше добре, никой не би го нарекъл суетен.

На бялата дъска, която висеше срещу бюрото му, той ежедневно записваше с маркер задачите на дванайсетте си подчинени инспектори, както и делата, с които бяха натоварени. Днес цялата дъска бе запълнена. Убийствата бяха зачестили от миналата зима насам.

Глицки заобиколи бюрото си, след което се запъти към стаята на главните инспектори. За момент спря пред дъската. Нямаше особена нужда, понеже знаеше наизуст всичко, което се случва. Разполагаше с шест подчинени екипа от по двама, както и с един инспектор, който работеше сам. Всеки от инспекторите в момента работеше поне по два случая. Имаше нужда от повече хора, но с целите бюджетни проблеми на полицията бе извадил късмет, че щатът на „Убийства“ не бе съкратен допълнително от малоумниците и блюдолизците, които контролираха тези неща.

Откак се ожениха, втората му жена Трея безуспешно се опитваше да го накара да смени постоянното си изражение — безизразна маска, увенчана със студен и леко заплашителен поглед. Глицки, обаче, отказваше — твърдият поглед му помагаше много в работата, въпреки че понякога плашеше малките деца, даже и неговите собствени. Страничните ефекти, обаче, си струваха, а и той винаги бе смятал, че за децата е добре да имат малко страхопочитание към баща си. Глицки застана до прозореца. Голямото му интелигентно чело засенчваше острия син поглед. Когато мислеше за нещо или мечтаеше, което се случваше нерядко, винаги бе леко намръщен и белегът се открояваше по-ясно.

По същия начин, по който никой не го наричаше суетен, много малко хора биха си помислили да го определят като „симпатяга“.

Когато Глицки най-накрая успя да стигне до местопрестъплението, лавирайки през пиковия трафик, здрачът бе почти отстъпил пред задаващата се нощ. За сметка на това, около скромната триетажна сграда в имитация на викториански стил беше пълно със светлини — червените и сини лампи на полицейските коли, каските на пожарникарите, уличното осветление и прожекторите, свалени от няколко фургона, които бяха маркирани с отличителните знаци на частни телевизионни станции; всичко приличаше на снимачна площадка.

Глицки паркира по средата на Бейкър стрийт до един от пожарните камиони, който блокираше движението. Слизайки от служебната си кола, той вдиша с наслада крайморския въздух на Фриско, за съжаление примесен с тежката миризма на дим. Глицки показа значката си на полицая, който контролираше достъпа до сградата, след което се промуши под жълтите ленти.

Началникът на екипа, който бе потушил пожара, лесно се разпознаваше по бялата каска. Глицки забеляза, че разговаря с мъж в цивилни дрехи. Двамата бяха застанали до безистена, през който се стигаше до входа на сградата. Началникът на „Убийства“ ги приближи; обувките му шляпаха по все още мократа улица. Спирайки за миг, за да закопчае тежкото си кожено яке, той забеляза няколко „квартални“, които стояха безцелно, облегнати на патрулните коли. За миг се изкуши да иде при тях и да ги скастри. Време беше да се качат обратно в колите и да се върнат към патрула. Знаеше, обаче, че единствено може да бъде разбран погрешно — „големият мъж“, лейтенантът от отдел „Убийства“, който се взема твърде на сериозно и не зачита „редовните“ ченгета.

Самата идея, че му бе минала мисълта да ги скастри, го накара да се замисли. Беше вън от себе си от гняв. Чувството го бе заварило неподготвен. Беше петък вечер и по това време трябваше да е у дома при семейството си. Не му се свидеше извънработното време. Винаги бе готов да работи и след края на смяната. Беше го яд на политиците и бюрократите — те не му оставяха избор. Когато нямаше достатъчно хора, трябваше да върши работата сам. Знаеше, че винаги би могъл да изпрати вече твърде зает екип да се заеме и с този случай, но това не беше добър началнически ход, а и просто не беше в негов стил.

Петдесет стъпки надолу по улицата някой даваше интервю пред камерите; беше насъбрал и тълпа зяпачи. Глицки, обаче, това не го интересуваше и той се запъти към сградата. Огънят вече бе угасен. Пожарникарите навиваха маркучите си и почистваха останките; готвеха се да потеглят. Всяка стъпка на лейтенанта се придружаваше от хрущенето на парченца стъкло. Щом приближи, той разпозна началника на екипа пожарникари — беше Норм Шекли. Говореше с главния инспектор в отдел „Палежи“, Арни Бекър.

Потискайки тъмните си мисли, Глицки отново възвърна привичното си изражение и каза „привет“ на двамата, които го поздравиха сърдечно.

— Май вече изпращат големите шефове да разследват убийства! — отбеляза весело Бекър.

— Сам се изпратих — отвърна Глицки небрежно. — Бях единственият останал на етажа — обясни той и сви рамене. — А вие какви ги вършите? Какъв е точно случаят?

— Определено е палеж. Пожарът е започнал на третия етаж. Извадили са късмет — съседката е усетила пушека рано и е повикала пожарната. Има щети от водните струи, но обитателите ще могат да се върнат след по-малко от седмица. Апартаментът, където е започнал пожарът, обаче, е тотална щета.

— А жертвата?

— Не знаем много за нея все още. Апартаментът е бил нает от жена на име Фелисия Нунйес.

Глицки сбърчи вежди за миг.

— Май ми е познато името отнякъде…

Бекър сви рамене.

— Със сигурност има повече от една с това име. Доста често се среща. Както и да е, жертвата вероятно е наемателката, но още не знаем със сигурност. Трябва да изчакаме резултатите от челюстните отпечатъци… — Инспекторът от „Палежи“, който бе свикнал да вижда какво ли не, все пак видимо помръкна. — Инспектор Глицки — продължи той, — със сигурност човекът, който е подпалил апартамента, първо е подпалил нея. Била е гола, или почти. Този, който го е извършил, първо е залял женските й части с нещо и я е подпалил. Огънят се е разпространил оттам.

— За изнасилване ли говорим?

— Вероятно, поне така ми се струва… Мисля, че първо я е убил, въпреки че това е работа на съдебните медици. Тяхна работа е да кажат как я е убил. Никой не е чул нито писъци, нито звуци от борба, а и двата апартамента — на долния етаж и от срещуположната страна — са обитаеми. Сигурно никога няма да бъдем съвсем сигурни за изнасилването — ще се изненадам, ако открият материал за ДНК анализ. Доста е обгоряла…

Глицки преглътна, мъчейки се да потисне погнусата.

— Никой ли не е видял нападателя?

— Никой, лейтенант. Никой не е видял нищо — отвърна Бекър. — Вече сме пуснали хора из квартала да разпитват. Вече говорихме с наемателите. Онзи или е бил много предпазлив, или е имал невероятен късмет, а може би и двете. Изчезнал е вдън земя. Кофти случай.

— Не думай — каза Глицки и се обърна към Шекли. — Тук ли са вече от „Съдебна медицина“?

Старши пожарникарят кимна.

— Пуснах ги да се качат. Фаро и неговите хора… Но от това, което Арни ми разказа преди малко, няма много какво да се гледа…

— Нищо ново — отвърна Глицки и погледна към зеещите черни дупки на мястото на прозорците на третия етаж. Лъчи от фенерчета се пресичаха по опушения таван. Той въздъхна тежко. — Може ли да се кача?

При такива случаи главният пожарникар винаги отговаряше за достъпа до местопрестъплението — затова и Глицки бе длъжен да попита за позволение. Шекли кимна и се обърна към инспектора от палежи:

— Разбира се, ако Арни няма нищо против.

— Нямам — отвърна Бекър. — Всъщност и аз ще се кача.