Джон Лескроарт
Щети (23)

22.

Повечето от репортерите в „Куриер“ работеха в общите помещения. Мареняс беше единствената, която имаше собствен офис. Бе постигнала този статус не само заради отличния си, непогрешимо индивидуален писателски стил, но и защото нейната коментарна рубрика „Нашият град“ беше всъщност най-популярната и най-четената част от целия вестник. Мареняс имаше истински журналистически нюх за новините и особено за тази част от тях, която бе конфликт под похлупак, който можеше с умела журналистическа намеса да бъде раздухан в сензационен скандал. Не пречеше също, че Мареняс беше отгледана от малка със система от убеждения, която съвпадаше с тази на нейните началници^[1], и защитаваше тези си виждания със страстния огън на истински вярващ човек.

В офиса на „Куриер“ тъкмо беше свършила обедната почивка; Мареняс влезе с леко закъснение в сградата, след един плодотворен обед с прессекретарката на Лийлънд Кроуфърд. Все още се чудеше как да опише в статията си първите седмици от мандата на новия кмет — наистина, той си имаше силни страни, а и беше доказал, че е верен на хората, които го подкрепят. Лийлънд заслужаваше най-добрите възможни думи. Мареняс не се притесняваше особено за своята обективност — още от много отдавна я бяха обвинили в едностранчива защита на собствените позиции, а и обективността, като цяло, беше съмнителна ценност в света на медиите. Освен това тя вече беше не само репортер — имаше си собствена рубрика, беше коментатор. Изразяването на лично мнение, нюансирането на събитията по начин, който тя сметнеше за правилен, влизаше в спецификата на официалната й длъжност.

Мареняс знаеше, че единствената практическа роля на вестниците е като инструмент за формиране на общественото мнение; те бяха най-вече средства за реализиране на политически планове чрез умовете и сърцата на масите. Лийлънд Кроуфърд бе приел доста от парите на Клиф Къртли по време на кампанията си за кмет. Сега бе още в началото на мандата си; трябваше му още време, за да овладее най-важните лостове на своя пост. Въпреки това обаче, Кроуфърд показваше недвусмислено, че не е забравил кой му маже филията с мед и масло — новият кмет имаше голям потенциал като бъдещ съюзник на семейство Къртли в политическите войни, които не стихваха в Сан Франциско. Една окуражителна статия от страна на Мареняс — и може би благосклонността на Кроуфърд щеше да бъде осигурена завинаги; според Мареняс, която имаше немалък опит, не се изискваше твърде много, за да стане кметът верен съюзник на Клиф и Тереза. Те, със сигурност, щяха да имат нужда от неговата подкрепа през следващите години.

„Как ли точно да подходя? — мислеше си Мареняс. — Може би няма да е лоша идея да сравня безупречното представяне на Кроуфърд с безумните публични изяви на Уес Фаръл и спорните му качества на главен прокурор.“

Една подобна стратегия със сигурност имаше потенциала да се превърне в сериозно оръжие.

Тъкмо когато Мареняс влезе в своя офис, стационарният телефон на бюрото й звънна. Тя вдигна слушалката, цвърчейки името си в микрофона по стандартен, заучен начин.

— Шийла, Клиф се обажда. Излезе нещо ново. Имаш ли минутка? Отлично. Слизам веднага.

Мареняс отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади оттам ръчно огледалце, за да се увери, че изглежда безупречно. Нямаше от какво да се притеснява — на четирийсет и три тя изглеждаше по-добре, отколкото петнайсет години по-рано. Със сигурност бе успяла да си изгради собствен стил, едновременно професионален и интелектуално издигнат за пред по-неопитните погледи. Лъвската грива от гъсти черни къдрици, която бе носила като студентка, сега беше опитомена в чупливи черни вълни, които се спускаха по раменете й. Лицето й бе по-добре поддържано от всякога — усмивката й, блеснала под черните като въглени очи, внушаваше истинност и доверие у хората, особено след успешната операция преди няколко години. Зъбният хирург бе успял не само да подмлади тази усмивка, но и да я направи по-хубава, отколкото самата природа се беше осмелила.

Мареняс остана повече от доволна от външния си вид; тя върна огледалото в чекмеджето и си позволи кратка доволна усмивка, мислейки, че ако вестникът отиде към съкращения, спокойно можеше да осигури мястото си, като съблазни Клиф, който винаги я бе намирал привлекателна. Вкусовете на самата Мареняс, обаче, вървяха в друга посока — тя по-скоро би спала с Тереза, отколкото с Клиф. От друга страна, какъв беше смисълът да съблазняваш втория човек в йерархията? Дилемата оставаше нерешена.

— Ах, ето те и теб! — поздрави я Клиф с усмивка. — Смея ли да твърдя, че изглеждаш дори по-добре от обикновено?

— О, спри с тези ласкателства — усмихна се доволно Мареняс, след което излезе иззад бюрото и приближи своя началник, подлагайки първо едната, после и другата си буза на целувките му. Както беше техен обичай от край време, тя и Клиф се настаниха на противоположните краища на кожения диван, който гледаше през остъклената двукрила врата на балкона към улица „Кастро“ и залива в далечината.

— Как мина твоят обяд с кмета? — попита Клиф вместо предисловие.

— Не с него, с прессекретарката му — поправи го Мареняс. — Но мина доста добре, смея да твърдя. Тя говори много четивно — усмихна се Шийла. — Все едно се беше подготвила да я цитират във вестник. Впрочем няма нищо чудно — това й е работата. Извадих някои доста хубави неща от интервюто — засмя се тя. — Но да не ти развалям изненадата — с тези думи тя се премести по-удобно на дивана и кръстоса крака. — Чувам, обаче, че кметът остава на заден план и си дошъл при мен с по-горещи новини. Вярно ли е?

— Не толкова горещи, колкото смущаващи — отвърна Клиф. — Нов епизод от разправията на Роу с властите…

Мареняс се засмя весело.

— Сигурно се шегуваш! Мислех, че след миналата седмица вече са се отказали…

— Не знам дали са способни да се учат от грешките си — отвърна Клиф.

— И ние не сме способни. Какво е станало, отново онзи Глицки ли?

— Не, въпреки че той все още е шеф на „Убийства“ и е ясно, че от него са дошли заповедите. Беше друг инспектор, на име Брако.

Мареняс кимна.

— Дарел. Познавам го. Какво е направил този път?

— Може би всъщност трябва да му благодарим — усмихна се Клиф. — С действията си от тази сутрин всъщност ни предоставя възможността да напишем тази история. Днес Брако дойде на среща с нас в офиса на Тристан Денарди, с цел да ни зададе няколко въпроса. Тристан до последно настояваше да не се съгласяваме при никакви обстоятелства, но аз не го послушах. Тъй като ти беше заета с други неща, решихме, че Роу все пак би могъл да даде показания с напътствието на Денарди, обаче поставихме като условие да присъстваме и аз, и Тереза.

Шийла вдигна вежди с изненада.

— Продължавай — подкани го тя.

Облягайки длан на брадичката си, Клиф замълча за момент, след което се наведе към нея и каза с привидно спокойствие:

— Глицки, оказва се, разследвал друго убийство, някаква нелепа случайност в онази част на града, която е към края на „Сънсет авеню“… Разбира се, той е сметнал, че нещата не са случайни и кой, мислиш, е първият заподозрян? Мисли, че Роу е свързан и с това убийство, затова поиска днешната среща под претекст, че дава на Роу възможността да потвърди алибито си за времето на другото убийство.

— За другото убийство ли?

— Да, Шийла. Доста странна тактика, нали?

— Разбира се. Но кое друго убийство имаш предвид?

— Една жена е изгоряла в дома си миналия петък — отговори Клиф.

— Чух — прекъсна го Мареняс. — Беше в официалните комюникета на полицията, пускаха го и от информационните агенции. Но каква е възможната връзка на Роу?

— И аз това попитах. Ще се изумиш, като ти кажа. Шийла, просто трябва да се посмеем заедно на това безумие. Помниш ли онзи нелеп, твърдоглав председател на журито по време на делото на Роу преди десет години?

— Майкъл Дърбин — сбърчи вежди Мареняс, след което щракна с пръсти. — Ето кой беше онзи човек — възкликна тя с блеснал поглед.

— Кой човек, Шийла? По-свързано, моля.

— Миналата седмица. На делото при съдия Донахоу имаше един тип, който ми изглеждаше леко познат. Опитах се да му задам няколко въпроса, и той веднага се впусна в словесни нападки срещу мен! Знаех, че съм го виждала някъде и преди. Беше Дърбин. Сигурна съм в това.

— Бил е на делото за гаранцията на Роу ли? — учуди се Клиф. — Че защо му е трябвало?

— Нямам представа — отвърна Мареняс и поклати глава. — Е, каква пък е неговата роля в цялата работа? Да не са убили и него?

— Не. Шийла, изгорената жена от миналия петък е била съпругата му, Джанис Дърбин. Някой й е светил маслото, след което е изгорил цялата къща около нея.

Мареняс си пое дълбоко дъх, след което въздъхна и призна:

— Това никак не е хубаво.

— Изобщо не е. Но това, което искам да ти кажа за цялата работа е, че полицията, по някаква тяхна си изкривена логика смята, че Роу има нещо общо с тази работа. Цялата работа е толкова мъглява… Не ми се вярва дори в полицията да мислят сериозно, че Роу я е убил, но това убийство им идва твърде удобно, за да не го използват като начален сигнал за поредната атака срещу сина ми. И не ги спря дори фактът, че Роу беше с нас почти цялата сутрин в петък… Той обясни това на Брако и ние с Тереза го подкрепихме, понеже наистина бе вярно. Това е самата истина, Шийла. Той наистина спа в стаята си до късно миналия петък, след което дойде да закуси с нас малко след девет и половина и, давам ти честната си дума, не е убивал никаква жена в „Сънсет“ и не е подпалвал дома й. Това просто не се е случило…

Шийла кимна.

— Все пак ченгетата са решили да го тормозят с въпроси — сбърчи вежди тя.

— Точно така. И искаш ли да чуеш още нещо? Следиш ли новините от снощи — онзи следовател от прокуратурата, когото са застреляли насред бордеите на Филмор?

— Да, какво за него?

— Очевидно и това го е свършил Роу, особено ако питаш Брако и Глицки.

Мареняс се усмихна мълчаливо.

— О, боже! Момчето ти явно не си е почивало тия дни! — засмя се тя.

— Да, не мислиш ли? На какво друго ти прилича тази работа? Всъщност, тогава е обядвал с Тристан в „Тадич“. Двамата са обмисляли стратегията си за следващото дело, след което двамата с Ез са се разходили до планетариума. Особено ли ти се вижда? Според мен, денят им е бил достатъчно забавен и без да застрелват някакъв си следовател по пътя. — Клиф замълча за миг, след което въздъхна. — Цялата работа, обаче, отдавна е надминала границите на забавното и дори на приемливото, Шийла.

Най-бляскавата звезда на „Куриер“ се изправи и се протегна, излагайки на показ безупречното си тяло. Когато се обърна, тя попита:

— И какво възнамеряваш да правиш сега?

Клиф се наведе напред и посрещна погледа й.

— Е, цялата история, тези полицейски безумия… Разбираш, Шийла, нали? Откак пуснаха Роу, полицаите го подозират за всяка нелепа смърт в Сан Франциско. Мисля, че това трябва да се каже черно на бяло. Но по-важното е, че трябва да се напише нова статия за тази проклета Джанис Дърбин, история, в която Роу да не се споменава изобщо, защото аз съм абсолютно сигурен, че той няма и най-малката връзка с това безумно семейство. Не е убивал нито нея, нито онзи копой от прокуратурата…

— Клиф, мисля, че общественото мнение отдавна е на наша страна — увери го Мареняс. — Особено след последните две чудесни статии за полицейския произвол в града, не мисля, че някой взема на сериозно техните мерзки нападки.

— Съгласен съм — усмихна се Клиф. — Би било интересно в следващата статия да опишеш колко далеч може да стигне полицията, водена от слепи предубеждения и желание да се намери изкупителна жертва. Мислиш ли, че можеш да направиш мъничко журналистическо разследване и да напишеш тази история?

— Със затворени очи, сър. Изобщо не се притеснявайте за мен!

 

 

— Да не сте си нещо сърдити с мама? — попита Рейчъл.

Глицки тъкмо беше спрял своя „Форд“ на паркинга пред летището. Трея беше слязла с децата и той реши да ги изпрати до вратите на терминала. Ейб настоя да ги изпрати до самите багажни гишета, желание, което жена му посрещна с ледено мълчание. Цялата тази непривична студенина доведе до въпроса на Рейчъл.

Двамата, баща и дъщеря, бяха изостанали около десетина метра зад Трея и Закари, за да могат да разменят дума-две необезпокоявани. Рейчъл стискаше с едната си малка ръка голямата лапа на Глицки, а с другата дърпаше розовото си багажно куфарче на колелца. На гърба си момичето носеше своята любима раница-маймунка, която тя наричаше Алис.

— Не, миличка, просто имаме временно неразбирателство — успокои я Глицки.

— Но ти не си й сърдит, нали?

— Не съм — казах ти вече!

— Знам, но мисля, че тя ти е сърдита — възрази Рейчъл.

— Може би, миличка, може би.

— Че защо?

— Защото реших да не идвам с вас на почивка.

— Защо не, татко? Нямаш ли нужда от ваканция? Мама каза, че това било „нещо като почивка“.

— Знам, миличка, но „нещо като почивка“ не значи почивка. Ако наистина отивахме да се забавляваме, щях да дойда.

— Но защо все пак не можеш да дойдеш?

— Опитай да познаеш.

Рейчъл вдигна малкото си личице и погледна баща си в очите.

— Ако позная, ще се ядосаш.

— Няма — успокои я Глицки. — Обещавам.

— Работата е, нали?

— Точно тъй, миличка.

— Винаги е работата, татко — намуси се Рейчъл.

— Вече звучиш точно като майка си — захили се Глицки.

— Но трябва ли да работиш през цялото това време?

— Ако не се налагаше, смяташ ли, че нямаше да дойда с вас?

— Не зная. Сигурно.

— Не, миличка, ако не трябваше да остана тук, винаги бих дошъл с вас! — усмихна се Глицки. — И знаеш ли защо? Защото ви обичам! Обичам всички ви — теб, Зак, майка ви.

— Дори и мама ли?

— Особено мама.

В това време Трея и Зак вече бяха достигнали ескалатора, който водеше към металдетекторите. Трея се обърна и викна подир тях:

— Хайде, вие двамата! Елате, време е да тръгваме!

Рейчъл погледна към баща си за последен път.

— Не ми пука какво казва мама. Мисля, че се е побъркала.

— Мисля, че си права, миличка — усмихна се Глицки тъжно.

Не след дълго семейство Глицки се нареди на опашката на багажните гишета. Закари все още носеше своята предпазна каска. Ейб и Трея все пак решиха да се прегърнат преди заминаването, за да разсеят поне малко подозренията и мрачните предчувствия на децата. Тъкмо бяха струпали куфарите на купчинка, когато Глицки се наведе към Зак и Рейчъл и им каза да се държат за ръце и да пазят багажа.

— Имаме нужда с майка ви да си кажем довиждане само ние двамата — обясни той, след което стисна ръката на Трея. След кратко колебание тя се съгласи, след което отстъпи няколко крачки встрани, следвана неотлъчно от Ейб.

Глицки прегърна жена си през кръста и я притисна до себе си. Отначало тя стоеше като истукан, сякаш мислено се намираше някъде другаде, но най-накрая въздъхна и притисна ръце към гърба на мъжа си.

Отмятайки глава назад, тя най-накрая каза:

— Обичам те, Ейб, да знаеш!

— Аз също те обичам, мила. Съжалявам, че се налага…

Тя го спря с жест.

— Млък, глупчо! Аз също съжалявам, просто се налага да измъкна децата оттук…

— Разбрах това.

— Ейб, направи необходимото. Вкарай този звяр в клетка. Свърши това, което си започнал. Знам, че иначе не може.

— Най-малкото ще се опитам — кимна Глицки. — Това се изисква от мен. И, държа да отбележа, „за протокола“ както казват вашите тиквеници от прокуратурата, че ще внимавам. Спокоен съм, миличка. Нищо няма да ми се случи.

Трея се насили да се усмихне.

— Надявам се, Ейб. Въпреки че някой и друг урок не би ти дошъл в повече.

— Пазете се и вие, и приятно прекарване!

— Ще се опитаме.

— И ще си говорим всеки ден по телефона, нали? — усмихна се Глицки.

— Да — отвърна Трея. — Всеки ден, да знаеш, че ще си водя бележки и за най-малкия пропуск.

— Може би няма смисъл да питам, но мислите да се върнете, нали?

— Да, Ейб — успокои го Трея и го целуна по бузата.

Часовникът, вграден в свода на терминала, показа кръгъл час. Трея погледна циферблата крадешком, след което отново стисна ръката на мъжа си и се обърна към Рейчъл и Зак, които бяха седнали върху два обърнати куфара. Глицки им помаха и смигна хитро като анимационен герой, след което тръгна обратно към паркинга.