Джон Лескроарт
Щети (25)

24.

Първата среща на Тристан Денарди за деня беше с неговия личен частен детектив, Майк Мойлън. Майк тъкмо сядаше в един от големите тапицирани столове на Денарди, когато каза:

— Не успях да я открия.

Денарди, който подписваше купища документи един след друг, вдигна поглед изненадано.

— Как така? Какво имаш предвид? Досега винаги си успявал да откриеш когото трябва. И обикновено го правиш за десетина минути!

— Знам. Но не и този път, Тристан. Просто е пропаднала вдън земя.

— Но ти сам ми каза, че това е напълно невъзможно!

— Много е трудно, шефе, но не и невъзможно. Първото условие е да използваш само пари в брой. Никакви кредитни карти! Второ, трябва ти комплект от фалшиви лични документи и, трето и най-важно, необходимо е да прекъснеш всички връзки с предишния си живот. Ако направиш всичко това, Тристан, а имай предвид, повечето хора не са склонни да загърбят напълно предишния си живот, ставаш на практика невъзможен за откриване.

Денарди се облегна назад в стола си.

— Мислиш ли, че Глория Гонсалвес е била чак толкова хитра, че да успее?

— Очевидно, въпреки че, шефе, не се изисква особена хитрост, а желязна воля… Който и да реши, може да си организира живота без кредитни карти и банкови сметки. Петдесет долара, може би сто — и имаш фалшив личен документ… Шофьорска книжка, паспорт или нещо от сорта. Но повечето хора просто не могат да напуснат изцяло предишния си живот — някой се жени или пък някой умира, ти разбираш по някакъв начин, сещаш се нататък… А Глория не е направила това, поне доколкото успях да разбера. Имам списък с нейните близки в Щатите и у дома…

Замислен за миг, Денарди остави химикалката си на масата, след което разтърка брадичка.

— Мислиш ли, че може да е в програмата за защита на свидетели?

— Няма начин. Обикновено там ги държат само докато дадат показания… След това ги оставят да се оправят сами.

— А какво е правила тя, след като е дала показания? Имаш ли и най-малка представа?

— Никаква — отвърна Мойлън. — Просто е изчезнала. Някой най-вероятно й е обяснил как става.

— Клиентът ми никак няма да е доволен, Майк…

— Съжалявам, сър. Мога да продължа да я търся, ако настоявате, но откровено казано смятам, че е безсмислено. Не се е появявала в никоя от моите бази данни и не съм сигурен откъде да започна.

— Опитвал ли си твоя специалитет, как го наричаше, „списъка на пицариите“? — преди години Мойлън беше впечатлил Денарди неимоверно с едно свое откритие — големите вериги, които доставят храна по домовете, включително „Пица Хът“ първо питаха за телефона и адреса на своите клиенти, след което за името за контакт. Най-сериозните вериги си съставяха списъци, които после биваха продавани на организации, занимаващи се с маркетинг и реклама, но и на други заинтересовани лица, включително частни детективски агенции, както Мойлън бе успял да разбере. „Списъкът“ беше изключително мощно средство за откриване на издирвани лица.

Мойлън отново поклати глава.

— Няма смисъл.

— Защо не?

— Заради сумите, които се изискват. Трябва да платя на трети лица да търсят в базите данни на всички щати, което ще струва много пари. А и резултатите ще излязат най-малко след ден-два. Когато ме пусна да я търся, ти ми даде срок от само четири часа, което никак не беше достатъчно. Тристан, най-вероятно е тя изобщо да не се представя като Глория Гонсалвес…

— А не мислиш ли, че може да е просто „Глория“ някоя си?

— Разбира се. Даже вероятно е точно така.

— Няма ли начин да провериш най-подозрителните Глории в околността?

— Трис, има сигурно стотина-двеста страници с Глории в Калифорния и съседните щати. Говоря ти за страници с по две колони, ситен шрифт. И то ще ми отнеме време да се добера до тези страници. Как мислиш, в нашата испаноезична общност дали е рядко това име?

— Не можеш ли да започнеш само с Калифорния, и още по-добре, направо с нашия град и околностите?

Мойлън се захили.

— Да, шефе. По този начин ще останат само няколко хиляди имена. На всяка ли искаш да звънна? Ако го направя, ще отнеме седмица, може би повече. Както го смятам, към осемдесет човекочаса минимум и успехът е съмнителен. Меко казано съмнителен. Не ме разбирай погрешно! С удоволствие бих го направил, но трябва да ти кажа предварително какво да очакваш…

Денарди стисна устни.

— Клиентите ми наистина искат да говорят с нея, „шерифе“. Тя е последната останала свидетелка и се надяват да я убедят да не дава показания отново.

— Желая им успех. Но знаеш ли… — Мойлън замълча за миг. — Ако е толкова неуловима, искрено се съмнявам, че и от прокуратурата ще успеят да я открият.

— Да, и аз така мисля. Но ако все пак я открият първи, веднага ще я пратят в програмата за защита на свидетели и тогава, Майк, ще бъдем наистина прецакани. По-скоро бих направил всичко възможно да се доберем до нея преди тях.

— Значи настояваш да продължа, така ли?

Денарди кимна.

— Търси я до началото на следващата седмица. Тогава ще решим какво да правим.

 

 

Шийла Мареняс влезе през парадния вход на малкия частен офис на Майкъл Дърбин и се нареди на опашката, сякаш просто си чакаше реда. Когато най-накрая се озова пред гишето, тя свали тъмните си очила и се усмихна на Майкъл, който четеше вестник в малкия си полутъмен офис и от време на време поглеждаше към своите подчинени през вратата. Щом се увери, че я е забелязал, Мареняс размаха своята значка на представител на пресата и попита дали могат да говорят насаме.

Още щом се увери, че това е точно тя, Дърбин пребледня като платно.

— Не мисля — отговори той. — Не смятам, че е добра идея.

— Не искате ли да изразите вашата страна от нещата, господин Дърбин?

— Моята страна от кои неща?

— Смъртта на жена ви — уточни Мареняс. — Разбирам, че сте говорил с инспектор Глицки…

— Откъде знаете?

Мареняс сви рамене.

— Има ли значение? Според мен не е важно откъде аз съм научила, Майкъл. Моята работа е да говоря с хората и понякога те също идват да говорят с мен. Давам ти възможност, от която, мисля, все пак имаш нужда. Давам ти възможност да разкажеш всичко от твоя гледна точка, или поне да ми разясниш някои неща, за които говорят хората…

— Че защо да го правя? Мигар мога да разчитам на обективно и безпристрастно отношение? Добре си спомням какво стана миналия път…

— И тогава ти дадох всички шансове да се защитиш. Тогава ти ги пропиля по същия начин, по който мислиш да направиш и днес.

— И какъв шанс е това точно? Предлагате ми да оборвам измислени, изфабрикувани от вас обвинения, в които няма и зрънце истина. Това ли наричате шанс? За мен това е по-скоро капан.

— Казвате, че никога не сте задигал каквото и да било от предишната си работа, тъй ли? Хартия, канцеларски материали — нищо? Нима не сте подправял удостоверения за прекарано на работното място извънработно време?

— Не коментирам. Господ знае, че доколкото съм допускал грешки, те са били малки и не от значение и, за бога, бяха част от работната култура на фирмата. Всеки там прави това, в което обвиняваха и мен, ако не и повече.

— Това „всеки“ включва и вас, нали?

— Независимо дали включва и мен или не, бих искал да ви кажа, че получих много по-големи наказания, отколкото бях заслужил. Знаете ли, всеки въпрос, който ми задавате, е от типа: „Кога спряхте да биете жена си?“. Просто няма правилен отговор.

— Добре тогава — усмихна се Мареняс. — По същество, значи. Наистина, кога спряхте да биете жена си?

Дърбин сниши гласа си и прошепна почти в лицето й:

— Махайте се оттук веднага!

Внезапно от задната врата влезе Лиза Сатоу и застана до своя началник.

— Има ли проблем? — попита тя. — Майкъл, всичко наред ли е?

— Изобщо няма проблем, Лиза — отвърна той. — Оттук нататък повече няма да обслужваме тази жена в нашия офис. Искам да напусне по най-бързия възможен начин.

Шийла Мареняс, обаче, току-що забелязала значката на Лиза, която показваше името й, под което с по-малки букви пишеше „заместник-мениджър“, не беше готова да си тръгне без бой. Тя погледна косо към младата жена и изстреля:

— Госпожице Сатоу, вярно ли е, че господин Дърбин е закъснял за работа в онази петъчна сутрин, когато се случи фаталният пожар в дома му?

— Не отговаряй, Лиза — предупреди я Майкъл. — Каквото и да кажеш, тя ще намери начин да го извърти.

Сатоу поклати глава в лицето на Мареняс.

— Нямам мнение по въпроса — каза тя. — Знам само, че моят началник настоява да напуснете. — Тя се обърна към Майкъл. — Да звъня ли на деветстотин и единайсет?

Четиримата останали клиенти от сутрешния час пик бяха започнали да се споглеждат, ала в този момент мястото притихна: дори касиерите прекъснаха работата си за момент. Дърбин погледна към гишетата, след което кимна на своята помощничка.

— Давам й десет секунди — каза той.

— Добре — каза Мареняс, отстъпвайки крачка назад. — Но не ме обвинявайте по-късно, ако вашата страна не бъде представена после в статията. Опитах се да ви дам шанс.

— Опитвате се да ме вкарате в капан. Ето защо сте дошли. Имате още две секунди и след това Лиза ще повика полицията.

— Вие ще страдате — отвърна Мареняс. — Сам си го изпросихте — с тези думи тя се обърна и излезе.

 

 

— Не — каза Брако и вдигна крака на бюрото си. — Това не е съвсем вярно. Казах ви, че разследването продължава и оттам нататък не мога да ви предоставя допълнителна информация.

— Но, инспектор Брако — парира го Мареняс. — Снощи сте интервюирал Роу Къртли във връзка с тези убийства.

— Това е съвършено вярно.

— И смятате, че този разпит не е част от системния полицейски натиск, оказван на Роу през последните седмици?

— Съвсем не. Полицията няма за цел да тормози нито господин Къртли, нито когото и да било друг.

— Имате ли предвид други заподозрени, освен Роу Къртли?

— Градът е пълен с възможни заподозрени, госпожо — отвърна Брако.

— Включвате ли и Майкъл Дърбин в списъка?

Инспекторът се поколеба за миг.

— Не сме открили доказателства, които да свързват господин Дърбин по някакъв начин с престъплението.

— Но нямате доказателства и по отношение на Роу, ако разбирам правилно.

— Вече казах всичко, което имам да кажа по въпроса.

— Защо решихте, че е необходимо да интервюирате господин Къртли, без да имате доказателства срещу него? — попита Мареняс.

— Решихме да му дадем шанса да ни предостави алиби.

— И той успя ли да направи това?

— Както предполагам знаете, той ни предостави алиби за времето, в което е било извършено престъплението.

— Това го изважда от списъка на заподозрените, не съм ли права?

— Освен ако алибито не се окаже скалъпено — усмихна се Брако. — Но ако показанията му са верни, можем да приемем, че не е заподозрян в убийството на Джанис Дърбин — увери я Брако, след което свали крака от бюрото си и продължи: — Слушайте, Шийла, съжалявам, но трябва да прекъсна нашия разговор всеки момент. Разследването ни продължава — това е единственото, което мога да ви кажа в момента. Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза.

— А убийството на Мат Люис?

— Не съм запознат със случая — отвърна Брако. — Това убийство се разследва от мои колеги.

— Все пак сте попитал къде е бил Роу в момента, когато престъплението е било извършено, нали така?

— Госпожо Мареняс, при всяко убийство на служител на закона ние хвърляме мрежите си много нашироко.

— Отново, обаче, нямате доказателства, които да уличават Роу по някакъв начин, нали?

— И двете разследвания продължават, госпожо Мареняс, и още не сме елиминирали никого от списъка със заподозрените.

 

 

Веднага щом приключи разговорът с Мареняс, Брако се замисли дали да не звънне на Глицки. Лейтенантът още не беше елиминирал никого от своя списък на заподозрените в убийството на Джанис Дърбин, най-малкото Роу Къртли. Нещо повече — Глицки и Арни Бекър бяха готови да заложат главите си, че именно Роу я е убил. И докато младата надежда на семейство Къртли очевидно имаше пръст в смъртта на Мат Люис или поне така личеше от разпита, случаят със смъртта на мисис Дърбин вече не изглеждаше толкова прост. Роу бе предоставил алиби; нещо повече — беше го направил доброволно, уверено и без присъщата си арогантност. Имаше и четирима свидетели, готови да потвърдят думите му. Разбира се, не можеше да се разчита изцяло на показанията на Клиф и Тереза, нита на другите двама, които Роу беше споменал — Езтли и онази домашна прислужница, Линда. Но това алиби, макар и под въпрос, все пак навеждаше младия инспектор на мисълта, че може би някой друг е убил Джанис.

— Земята вика Брако — чу се весел басов глас.

Дарел вдигна очи от бюрото, посрещайки погледа на своя началник.

— Здравей, Ейб — каза той, отмествайки с ръка купчината непопълнени документи, която се бе натрупала на бюрото му.

— Трябва и аз да се науча на този трик — засмя се Глицки. — И на мен ми се иска да мога да спя с отворени очи.

— Не спях, а размишлявах — отвърна Брако.

— Добре тогава — потупа го по рамото Глицки. — Размишлението е една от дейностите, които одобрявам. И за какво си се замислил толкова?

— Шийла Мареняс се отби преди малко. Току-що приключих едно доста досадно интервю.

— Надявам се, че не си й казал твърде много.

— Казах само, че двете разследвания продължават и още нямаме основен заподозрян по нито едно от тях.

— И тя повярва ли ти?

— Според мен не я беше грижа особено какво й казвам. Мисля, че ще напише статията си по начина, по който си е наумила, какъвто и да е той.

— И така, кажи ми за какво размишляваше преди малко.

— Свърших това, което ми поръча, шефе, и ми се струва все по-вероятно, че алибито на Роу за Джанис Дърбин е истинско.

— Щом така смяташ…

— Роу каза, че има четирима свидетели, готови да потвърдят думите му.

— Да, знам — родителите му и двама от прислугата — каза Глицки язвително, след което погледна своя подчинен с известно съмнение.

— Не споря, Ейб — усмихна се Брако. — Просто казвам…

— Все пак интересни наблюдения — каза Глицки и се облегна на бюрото, след което присви очи. — Любопитни неща ми казваш, Дарел. Ще ги имам предвид.

— Има още нещо — добави Брако, сключвайки ръце пред себе си на бюрото.

— Слушам.

— Ръката на Роу, шефе. По време на срещата още беше гипсирана.

— Е? Какво толкова странно има в това?

— Ами следното. Ти сам ми каза вчера, че Джанис Дърбин е била удушена, и то с голи ръце. Няма следи от колан, въже или нещо от сорта. Нали така? — с тези думи Брако погледна своя началник в очите, следейки неговата реакция.

Едва ли трябваше да се изказва по-ясно — всяко ченге, което се занимаваше с разследването на убийства, знаеше колко трудно е да удушиш човек с голи ръце, дори и без гипс. Жертвите винаги се бореха, и то продължително. Самата мисъл, че някой би могъл да извърши подобно нещо с една ръка бе абсурдна. Разбира се, това все пак беше възможно, но се искаше голяма разлика в силите на убиеца и жертвата му.

От промяната, която настъпи в лицето на лейтенанта, Брако разбра, че се е изразил достатъчно ясно. Той продължи:

— Страут откри ли някакви признаци, че е била съборена на земята преди да я удушат? Някакви прорезни рани, охлузвания по главата?

— Трябва да проверя, за да сме сигурни — отвърна Глицки. — Но, ако не ме лъже паметта, не спомена да е имало. А това е Страут, нали се сещаш? Ако имаше нещо, щеше да каже.

Брако се облегна назад, видимо доволен.

— Интересна картинка — усмихна се той. — Представи си само! Роу Къртли е в онази къща и души Джанис с една ръка, без да я е съборил на земята, без да я е удрял по главата. А тя рита, блъска… Вероятно е викала. И при все това знаем, че притежава огнестрелно оръжие, ако приемем, че именно той е застрелял Мат Люис по-късно същия ден. Любопитно, не мислиш ли?