Джон Лескроарт
Щети (11)

10.

Беше понеделник сутрин и Майкъл Дърбин караше към центъра. Напоследък го преследваха мисли и видения, които не можеше да си обясни изцяло. Откакто бяха пуснали Роу под гаранция, всеки път, когато се качваше в колата си и потегляше, в главата му се мяркаше заставката на сериала „Сопранос“. Чувстваше се като Тони Сопрано, който потегляше нанякъде всяка сутрин; в главата му дори звучеше песничката от саундтрака. „Купи си пистолет“ — се пееше там. Беше доста особено. Може би трябваше да направи точно това.

„Толкова е странно — помисли си той. — И въпреки това е доста на място, предвид моята ситуация. А и е толкова реалистично.“ Наистина се чувстваше като Тони Сопрано, който кара през Ню Джърси, пушейки пура. Погледна през прозореца и видя около себе си познатите булеварди на Сан Франциско. За миг се сепна, обаче идеята фикс, която го преследваше от няколко дни, се завърна отново. Всяка сутрин, щом потегляше от дома си на „Юниън“ и минаваше през Пасифик Хайтс (кварталът, където живееха семейство Къртли) се чувстваше по един и същи начин. Това усещане ставаше особено силно вечер, точно преди да се завърне у дома си; профучавайки покрай последните няколко пресечки, той изцяло се отпускаше в кожата на Тони Сопрано, мафиотския бос от източното крайбрежие, с неговия присъщ решителен поглед. Спираше пред дома си, отваряше вратата на колата и слизаше, обзет от мислите на своето алтер-его, оглеждайки се наоколо сякаш тъкмо се канеше да свие сърмите на някого.

Всеки път щом го обземаше това състояние, идваха и други мисли и фантазии. Отначало най-често се появяваше фантазията, че убива Роу Къртли. Можеше наистина да си купи законно оръжие и да превърне тази мисъл в реалност. Въпреки че никога не бе притежавал пистолет, а и обстановката в дома им не го предполагаше, можеше да промени това само за няколко дни. Спомни си, освен другото, че в гаража му има стара ловна пушка, останала от баща му. С нея на гърба или с някой новичък полуавтоматичен пистолет в джоба можеше съвсем спокойно да паркира близо до имението на Клиф Къртли някоя вечер и да пръсне главата на сина му, още щом онзи си покаже мутрата навън.

Щеше ли някой да разбере? Все пак той беше бял, семеен, от средната класа и притежаваше собствен бизнес. Нямаше криминално досие. Просто не бе възможно да го заподозрат. Можеше най-спокойно да гръмне Роу и да тури край на страховете и тревогите си веднъж завинаги.

Проблемът беше, обаче, че фантазиите му не се ограничаваха само с Роу Къртли. Щом убиеше Роу във въображението си, мислите му се насочваха в друга посока, а именно към Джанис. Това го притесняваше особено, понеже с ума си и със сърцето си я обичаше, но не само затова. През дългите трудни години след делото на Роу тя бе неговата скала и опора. Тя беше спасила семейството им, изкарвайки голямата част от приходите; тя бе поддържала Майкъл през целия му дълъг и труден преход от обещаващ, но все още едва прохождащ художник портретист, за когото работата идваше на второ място, до сегашното му положение — успял и наложил се на пазара дребен частник. Нейната ръка го бе съпроводила по пътя от изпълнените с притеснения и егоистични трепети плитчини на начинаещия художник до спокойната terra firma на обикновената, отговорна и стабилна работа, която подхождаше толкова повече на човек на неговите години.

Част от него я мразеше за това.

Не му беше съвсем ясно защо именно пускането на Роу от затвора бе отключило тези чувства, но беше сигурен, че именно тогава бяха започнали да му идват лоши мисли. Майкъл винаги беше вярвал, или поне се беше самоубедил доста добре, че всичките мъки и несгоди, които понесе за това, че беше отстоявал позицията на правото и закона пред останалите членове на журито, си бяха стрували, защото в крайна сметка този гад и социопат Роу Къртли бе отстранен от обществото. И изведнъж всичко се бе променило. Вече не вярваше в своя предишен идеализъм. Постъпката му в съда беше вече за него празен жест, който не бе довел до нищо добро нито за него, нито за обществото.

И за какво бе пожертвал своята страст — рисуването? Някак си не можеше да се отърси от огорчението, което заплашваше да погълне цялото му същество. Но каква беше причината за гнева му към Джанис?

Оказва се, имаше такава. Още навремето, преди делото „Къртли“, Джанис можеше да изкарва достатъчно пари, за да издържа семейството, ако искаше. Просто беше достатъчно да премине на пълно работно време, нещо, което тя постоянно отлагаше, цитирайки грижата за децата и дома. Тя бе настояла, и двамата заедно бяха решили, че не искат да дават синовете си на ясла или детска градина. Просто щяха да се редуват — единият да работи сутрин, а другият вечер — и така щяха да могат да отгледат децата сами, както според Джанис беше редно.

Фактът, че Майкъл бе изгубил постоянната си работа заради машинациите на семейство Къртли наистина беше променил начина им на живот, налагайки им финансови ограничения. Но истината беше друга — и двамата го знаеха. Тя се издигаше между Майкъл и Джанис като невидима стъклена стена навсякъде, където бяха заедно, но особено в дома им. Истината беше, че въпреки всичко щяха да успеят да се оправят, ако бяха продължили постарому. Майкъл можеше да продължи да рисува, да не спира да усъвършенства техниката си, да взема от време на време поръчки от богати клиенти, да започне да излага по-често работата си в галерии, да расте в сферата на изкуството, докато може. Досега — той беше сигурен в това — усилията му щяха да са дали щедри плодове. Може би нямаше да бъде богат и известен, но поне щеше да има име и репутация. И щеше да прави това, което обича, това, за което вярваше, че е роден.

Джанис, обаче, подмолно — защото подмолна беше цялата й натура — бе видяла пролуката, която бе чакала от години и нито за миг не спря да оказва натиск върху Майкъл да търси постоянни доходи. Искаше от него да бъде добър съпруг според нейните убеждения, да бъде непоклатима финансова опора на семейството. И така в продължение на шест години, в разцвета на силите си, той бе работил в склад и боядисвал къщи; беше работил като барман, декоратор и дори като градинар. Изкуството, неговата най-голяма страст, трябваше да бъде пожертвано. Вече дори не му беше хоби. И през цялото това време Джанис го бе водила за ръка — понякога с тихи упреци, понякога с приятелско рамо и го бе отвела далеч от неговото призвание. Накрая идеята му да започне собствен бизнес като франчайз на UPS бе изглеждала почти негова собствена. И тъй като Майкъл беше умен, организиран и старателен, този бизнес бе успял и в момента процъфтяваше. И Джанис го обичаше, но не защото беше той, а защото се бе превърнал в мъжа по поръчка, когото тя винаги бе искала — потънал в работа, солиден, подчинен на задълженията си към семейството.

Все пак, мислеше си Майкъл, това само по себе си не беше толкова лошо. Може би можеше да й прости — с времето. Може би можеше да приеме, че това е цената, която е трябвало да плати за всичко — за жената, която обичаше и за семейството, което беше създал. Може би такъв беше редът на нещата — предишният Майкъл, художникът и съзидателната натура, който Джанис сигурно мислеше за вятърничав, може би наистина трябваше да си отиде.

Той вярваше, или поне се беше накарал да вярва, че всичко това си струваше — струваше си да пожертва изкуството, собственото си аз, за да задържи Джанис и да я направи щастлива. Беше си казал, че това е начинът, по който нещата трябва да се развият, по същия начин, по който навремето си бе казал, че саможертвата му по време на делото „Къртли“ си струваше. И може би щеше да продължи да си казва това, ако Джанис му бе останала вярна.

А сега всичко изглеждаше по друг начин. Майкъл беше сигурен, че Джанис има тайна връзка с един от пациентите си.

 

 

С песничката от „Сопранос“ още в главата, Майкъл Дърбин спря на паркинга срещу съдебната палата. Таксата беше доста солена — двайсет долара на ден без право на повторно влизане и излизане. Първото съдебно заседание беше насрочено едва след час, но въпреки това паркингът бе почти пълен. Първата пресечка на „Брайънт стрийт“ беше пълна с полицейски коли и черни служебни лимузини. Имаше и няколко фургона от местните телевизии и дори два от държавните.

Дърбин излезе от колата си, плати двайсет долара на служителя и закопча шлифера си — студеният вятър и утринната мъгла още не бяха отминали. Сивата гипсова мазилка на съдебната палата изглеждаше почти синя на утринната светлина. Майкъл бе започнал да се качва по стълбите, когато нещо в близката тълпа от около стотина протестиращи му направи впечатление. Обръщайки се, той огледа лозунгите им: „Свобода за Роу“, „Пуснете Роу“, „Стига полицейски тормоз“… Един от по-циничните му направи впечатление — „SFPD да го духа“.

„Свобода на словото — помисли си Дърбин с горчивина. — Не е ли прекрасно?“

Част от протестиращите изглежда нямаха нищо против да останат отвън, но над половината тръгнаха да се качват по стълбището, макар и бавно. Неколцина репортери бяха обградили тълпата и прилежно интервюираха добрите граждани. Погледът на Дърбин се спря върху едно лице и стомахът му се сви. Беше Шийла Мареняс, същата продажница, която на времето той наричаше „подлата Мареняс“. В този миг му мина през ума, че вероятно голямата част от тълпата, особено тези с по-цивилизованите лозунги, вероятно бяха наети от Клиф Къртли. Накъдето и да извърнеше поглед, хората разлистваха сутрешния „Куриер“, в който арестът на Роу и призивите за оставка на Глицки бяха на първа страница.

Дърбин не искаше да се сблъсква с Мареняс и с никой от останалите репортери, затова се смеси с тази част от тълпата, която си проправяше път по стълбището. Пет минути по-късно вече бе успял да премине през металдетекторите на входа.

За миг спря във фоайето, за да успокои нервите си. Нервите му още бяха обтегнати от срещата с Мареняс. Част от него все още се чудеше защо беше дошъл тук — дали за да види поредния съдебен фарс, или за да се измъкне от сутрешната рутина във фирмата. В този момент пред него се появи познато лице — беше Чък Новио, мъжът на сестрата на Джанис. Чък тъкмо го бе забелязал и вдигна ръка за поздрав.

— Окей, Чък, аз имам извинение — каза Майкъл, приближавайки по-високия мъж. — Идвам, за да се уверя, че ще върнат Роу обратно в затвора, където му е мястото. А ти какво правиш тук?

Новио отвърна с привичната си небрежна усмивка.

— Моля? Майк, миличък, не си ли чувал за предмета „История на САЩ“? Преподава се в университетите. Това ми е работата. А ако този случай не е история, здраве му кажи. Освен това, моите студенти просто обожават подобни изцепки. Подобни неща ги карат да усещат, че историята е наоколо, че се случва във всеки един момент. И то си е така.

— Това не е история, Чък. Това е просто една отрепка, която трябва да бъде прибрана зад решетките или по-лошо.

— Шегуваш ли се? — попита Новио с усмивка. — Историята е просто парад на отрепките, безкрайна редица от говеда. Един след друг, тук и навсякъде. Точно в това е тръпката!

— Радвам се на ентусиазма ти — отвърна Дърбин. — Все пак трябваше да ми кажеш вчера на вечеря, че ще идваш насам. Можехме да дойдем заедно.

— Не бях решил дали ще идвам. Едва тази сутрин ми се стори добра идея. А и ти не каза, че ще идваш насам.

— Не съм ли споменал? Може би и аз не съм бил сигурен дали ще идвам насам. — Дърбин се замисли за миг. — Как мислиш, че ще протече?

— Мисля, че засега ще го оставят в ареста.

— И аз се надявам така да стане.

— А как може да стане иначе? — учуди се Новио.

Дърбин извърна поглед към тълпата от нелицеприятни протестиращи.

— Само виж тая тайфа. Чувал ли си за рода Къртли?

Новио сви рамене.

— И какво от това? Синчето им е осъден убиец, който е пребил двама полицаи, оказвайки съпротива при ареста. Ако щеш ми вярвай, но мисля, че никой съдия на планетата не би го пуснал на свобода.

— Дано си прав.

— Прав съм, разбира се. Искаш ли да се обзаложим?

— Не, разбира се — отвърна Майкъл, усмихвайки се за първи път. — И аз искрено се надявам да си прав.

— Но ако се обзаложим и се окаже, че сбъркам, печелиш пари, нали? Давам ти залог две към едно в твоя полза.

— Имаш двайсет от мен — отвърна Дърбин, протягайки ръка уморено.

— Готово! — извика радостно Чък.

Двамата си стиснаха ръцете.

 

 

Зала единайсет побираше малко над сто зрители и беше оформена като театрална сцена. Въпреки че бяха подранили, Дърбин и Новио едва успяха да открият свободни места и седнаха на предпоследния ред.

Арестът на Роу Къртли бе не само на първа страница в „Куриера“; „Сан Франциско Кроникъл“ също беше публикувал доста голяма статия. Повечето от местните канали бяха пуснали репортажи за историята във вечерните новини. Пускайки телевизора в десет, Дърбин бе попаднал на един от тях и той бе последното нещо, което беше видял, преди да заспи на дивана в хола. Беше сам; синовете му си бяха легнали отдавна, а след вечерята у семейство Новио Джанис бе отишла на спешна консултация с един от пациентите си. Дърбин имаше известна представа за кого точно става дума, въпреки че не знаеше точно името му.

Майкъл беше хванал част от интервю с Уес Фаръл, новия окръжен прокурор, който изглеждаше доста уморен на вид и с изпито лице. Последваха няколко думи от бесния на вид Лийлънд Кроуфърд, който каза, че може би е време да се създаде специална комисия, която да се занимава с „културата на насилие и груби правонарушения“, която според него бе дълбоко вкоренена в полицейските сили на Сан Франциско. Разбира се, в ефира се появиха и Клиф и Тереза Къртли, които роптаеха срещу жестоката несправедливост от страна на силите на реда и настояваха, че лейтенант Глицки, а не Роу трябва да бъде в ареста.

И двамата Къртли бяха седнали на първия ред в залата. Щом Дърбин ги видя толкова наблизо, жлъчката отново се надигна в стомаха му.

— Проклети самодоволни копелета — прошепна той на Новио. — Чудя се дали наистина вярват, че Роу наистина не е извършил нищо от това, в което го обвиняват, или просто не ги е грижа. Имам предвид, как може човек да продължи да оказва подкрепа на сина си, ако знае, че той е убиец?

Новио, заслушан в глъчката наоколо, обходи първия ред с поглед в търсене на Клиф и Тереза.

— Може би жената, която е убил, е толкова надолу в тяхната йерархия на еволюционното или икономическо развитие, че просто не се брои за човешко същество. Или това, или пък сигурно е имал добра причина. Щом е била достатъчно добра за него, значи няма проблем и за тях.

Дърбин поклати глава.

— Да, разбира се.

Изглежда заседанието щеше да започне всеки момент. Двама пристави влязоха през портала от лявата страна на трибуната, следвани от възрастна дама, която зае секретарското място отпред. Друга, по-млада жена, очевидно стенографка, седна на бюрото от едната й страна. По едната от пътеките през зрителските места слязоха мъж и жена в полицейски униформи. Щом ги видя, Майкъл се обърна и прошепна в ухото на Новио:

— Това е Глицки, високият мъж с орловия нос и белега. А тази до него е Вай Лапиър, новата му шефка.

Малко след тях влезе и Фаръл. Очите му бяха зачервени от безсъние, но с изключение на това видът му беше безупречен — носеше доста скъп на вид черен костюм, бяла риза и елегантна червена раирана вратовръзка. Зад него вървеше хубава жена на средна възраст, която Дърбин веднага разпозна.

— А тя какво прави тук? — обърна се той към Новио.

— Коя?

— Тази с дългите крака. Аманда Дженкинс.

— Откъде я познаваш?

— Беше прокурор на предишното дело на Роу. Не знаех, че и тя ще бъде тук днес.

— Майк, струва ми се, че всички, освен общинския пъдар са на днешното заседание — пошегува се Новио.

През това време Глицки и Лапиър бяха вече преминали покрай парапета, който разделяше зрителските места от трибунала и тъкмо заемаха местата си на привилегирования първи ред, който беше запазен за близките на страните по делото и второстепенните свидетели. На двете места до тях вече седяха двама млади сержанти от полицията в парадни униформи — единият чернокож, а другият — бял. Фаръл и Дженкинс заеха местата си на прокурорската трибуна точно пред тях. Дори от мястото си в дъното на залата Дърбин долавяше студенината, с която новият главен прокурор и заместничката му седнаха един до друг; двамата нито споделиха погледи, нито си проговориха.

На масата на защитата сякаш властваше възрастен мъж с царствена грива от чисто бяла коса. В отговор на някакъв жест от един от приставите, който Дърбин не можа да интерпретира, адвокатът се обърна към Клиф и Тереза Къртли, които седяха на първия ред точно зад него. Те явно му казаха нещо, защото той стана от мястото си, запъти се към задната врата зад трибунала и изчезна по коридорите, запазени за съдиите и другите служители в сградата.

— Това беше адвокат Денарди — обясни Дърбин на своя съсед. — Виждал съм го и преди.

— Сигурно — отговори Новио. — Шоуто скоро ще започне. Настрой се за зрелища.

Дърбин преглътна тежко. Стомахът му отново се сви.

— Така е — отвърна той. — Времето наближава.

Зад тях в залата се дочу глъчка. През една от страничните врати влезе самият кмет, Лийлънд Кроуфърд. Двама яки бодигардове му проправяха път през тълпата; Кроуфърд говореше оживено с Шийла Мареняс, която нетърпеливо движеше пръсти по диктофона си, може би надявайки се да вземе интервю с него в този удобен момент. Кметът слезе по стълбите. След като се увери, че всички в залата са го забелязали, седна на предварително запазеното за него място точно до Клиф Къртли. Виждайки това, Аманда Дженкинс прошепна нещо в ухото на Фаръл. Окръжният прокурор, леко стреснат, се обърна към публиката, за да се увери с очите си. Намекът на Кроуфърд не можеше да бъде по-ясен.

Не без известна церемониалност в походката, възрастният адвокат влезе през задната врата, следван от своя клиент. Последния път, когато Дърбин беше видял Роу Къртли, богатият наследник бе гладко избръснат, представителен млад мъж с късо подстригана коса. Тогава носеше елегантен костюм и вратовръзка. Това беше преди повече от десет години. Този път Роу изглеждаше съвсем различно — носеше оранжев затворнически анцуг и домашни чехли; китките и глезените му бяха стегнати във вериги, а благодарение на окаяния си вид, подутото лице и гипсираната ръка, Роу изглеждаше като сломен от живота човек, тъкмо прескочил средната възраст. Беше небръснат, а светлата му коса бе всичко друго, но не и сресана. Устата му беше подута; имаше лепенка на носа си и огромна морава синина под окото. Щом пресече подиума, следван от Денарди, публиката отначало се смълча, след което избухна в гневно мърморене и ругатни.

Новио се усмихна, след което се наведе към Майкъл и прошепна в ухото му:

— Силен ход! Гледа да спечели съчувствие…

Дърбин долови гневни реплики срещу полицията от реда пред себе си; в глъчката се смесваха реплики като „нацисти“, „побойници“, „копелета“, „прасета“…

Ала преди суматохата да достигне до връхната си точка, Роу се настани до адвоката си на подсъдимата скамейка, а приставът застана до трибунала и извиси глас:

— Всички да станат на крака! Единайсети департамент на Централния съд на щата Калифорния е вече в сесия. Процесът ще се ръководи от съдия Ерин Донахоу.