Джон Лескроарт
Щети (12)

11.

На пръв поглед дребният ръст на съдия Донахоу и нейните резервирани жестове подхождаха на жена с прикрита и донякъде плаха натура. Когато бе замислена или развеселена от нещо, чертите на лицето й не бяха никак лишени от хубост и свеж момичешки чар. Малкият й, чип нос, ясносините очи, модерните и все пак класически очила с метални рамки, гъстата кестенява коса — достатъчно лъскава, за да бъде в реклама на шампоан или боя — всичко това само допринасяше към едно доста приятно първо впечатление. Когато се изправяше лице в лице с бурните драми и обрати в съдебната зала, обаче, лицето на съдия Донахоу придобиваше съвсем различно и непривично изражение. Очите се присвиваха и веселите бръчици около тях се превръщаха в строги линии. Малката уста ставаше ядно, стиснато червено петно; нерядко нездрава руменина избиваше и по бузите на тази иначе доста впечатляваща жена, издавайки порочна склонност към гняв и раздразнение. Още щом съдия Донахоу се качи на подиума, стана ясно, че нещо вече я е извадило от равновесие. Зле прикритата нервност бе поне толкова очевидна, колкото черната съдийска тога.

Докато Дженкинс и Денарди заемаха местата си отстрани на трибунала, Донахоу хвърли мрачен поглед към Роу Къртли; Дърбин не можа да определи дали тя негодува срещу белезите на побоя, или просто удостоява един осъден изнасилвач и убиец като Роу с отношението, което му се полага. Ала погледът не омекна никак, когато се спря на прокурорската скамейка, след което обходи залата, която беше притихнала в очакване.

— Държа да отбележа от самото начало — започна съдия Донахоу с необичайно тих глас, който едва достигна до първите редове и се чу в дъното на залата само благодарение на твърде високо сложения микрофон, — че днес трябва да сложа печата си на осемдесет и пет „реда“ и да председателствам на тринайсет предварителни изслушвания. Възнамерявам да свърша всичко докрай.

„Редовете“ бяха досиетата, които се представяха официално пред върховния съд; всяко от тях се появяваше единствено като кратка бележка от един ред на календара на съда, но, разбира се, изискваше много повече работа.

— По препоръка на прокурор Фаръл реших да се заема първо с дело номер дванайсет — продължи Донахоу. — Разчитам да приключа с този цирк колкото е възможно по-бързо, за да мога да продължа с наистина важните дела. Може ли обвинението и защитата да се представят, ако обичат?

След като Дженкинс и Денарди казаха имената си, тя уточни за по-слабо осведомените, че делото е с цел единствено да определи дали е необходима временна мярка за задържане; на дневен ред стоеше също така и въпросът за евентуална отмяна на освобождението на Роу Къртли под гаранция.

— Това дело няма нищо общо с предварителното изслушване по случая за убийството на Долорес Сандовал — уточни Донахоу. — Господин Фаръл — обърна се тя към Уес, — надявам се, разбирате, че няма да се занимаваме цяла сутрин с това, нали така?

— Да, Ваша чест.

— Съгласен ли сте, господин Денарди?

— Да, разбира се, Ваша чест — отвърна адвокатът на обвиняемия.

— Добре тогава. Бихте ли прочели обвинението? — обърна се тя към съдебната секретарка.

Младата жена започна, без да вдига глава от бюрото:

— Дело дванайсет: Гражданите на щата Калифорния срещу Роулънд Къртли…

— Господин Денарди, вашият клиент съгласен ли е да пропуснем обясненията на съдебните процедури и формалното представяне на обвинителния акт и да преминем направо към делото? — прекъсна я Донахоу.

Денарди се изправи на крака.

— Да, Ваша чест — отвърна той.

— Как ще пледирате?

— „Невинен“ — отговори Роу Къртли без колебание, изправяйки се на крака след доста недискретен подканящ жест от страна на Денарди.

Донахоу днес не изглеждаше особено привързана към техническите подробности по делото; може би наистина искаше да приключи колкото е възможно по-бързо.

— Адвокат Денарди — обърна се тя към възрастния белокос мъж, — преди да преминем към въпроса за гаранцията на вашия клиент, предполагам, че ще настоявате за отменяне на временната мярка за задържане под стража, нали така?

Цялата атмосфера на ред и благоприличие, която Донахоу се бе опитала да наложи в началото на заседанието, мигновено се изпари. Денарди, който още беше на крака, повиши тон без никакво колебание.

— Точно така, Ваша чест! По време на неправомерен арест без съдебно разрешително, извършен от лейтенант Ейбрахам Глицки и двама други полицейски служители в събота вечер, моят клиент Роу Къртли е бил жестоко пребит и подложен на морален тормоз. Последствията от побоя можете да видите и днес в залата.

— Ваша чест — прекъсна го Аманда Дженкинс, скачайки от мястото си. — Възразявам срещу използването на понятието „неправомерен арест“. Обвиняемият е отишъл до жилището на лейтенант Глицки и е заплашил семейството му с насилие. Както знаете, по член четиристотин двайсет и две от Наказателния кодекс…

— Ваша чест, може ли? — прекъсна я Денарди и, без да дочака позволение от Донахоу, която не го прекъсна, продължи: — Споменаването на член четиристотин двайсет и две е напълно неуместно. Абсурдно е да се смята, че посещението на моя клиент в дома на лейтенанта е с противозаконна цел. Няма никакви доказателства, особено предвид формата на ясна заплаха, която се отбелязва в предпоставките за прилагането на член четиристотин двайсет и две…

По принцип адвокатите винаги трябваше да насочват забележките си към съдията, но положението явно беше преминало границата на нормалното в една съдебна зала; Донахоу може би не искаше, а може би и не можеше да спре словесната престрелка между прокуратурата и защитата.

Дженкинс се обърна направо към Денарди.

— Отричате ли, че клиентът ви е посетил дома на лейтенант Глицки? — попита тя.

Възрастният адвокат поклати глава с лека усмивка, сякаш нещо го беше развеселило.

— Не, разбира се, че не. Господин Къртли е отишъл там, но с цел да изрази гражданската си позиция по проблема с полицейския тормоз, което е негово конституционно право. Да не забравяме, че предишната вечер лейтенантът е посетил дома на семейство Къртли, и то без всякакво основание. Моят клиент има правото да даде вербален израз на своето негодувание срещу подобен произвол.

— Без основание ли е отишъл там Ейб? — прекъсна го Аманда. — Не говорите сериозно, нали? Лейтенант Глицки е разследвал убийството на свидетелка по предишното дело на господин Къртли. Това не е ли достатъчно основание, според вас?

— Ако наистина вярвате, че е станало точно така, мис Дженкинс, а не е просто чист полицейски тормоз. А последното, както знаете, е ежедневна практика в нашия град, за съжаление…

— О, за бога, може би просто не съм склонна да приема вашето мнение по въпроса, адвокат Денарди, за което, впрочем, ви плащат, и то доста добре. Но доказателствата сочат точно към противното, и недейте да ни заблуждавате! Господин Къртли е започнал боя! — повиши тон Дженкинс, след което се обърна към съдия Донахоу. — Ваша чест, тези недомислени намеци за полицейски тормоз са просто смешни. Свидетелка по предишното дело на обвиняемия е била убита и в това няма нищо случайно. Не трябва много ум да се досетим кой стои зад това — виновен е Роу Къртли!

— Безумие! — извика Денарди, давайки израз на добре подготвения за случая гняв. — Само погледнете клиента ми! Това, което ме вбесява, и което не убягва на присъстващите в залата, са следите от начина, по който полицията се е отнесла с господин Къртли. Той е бил пребит почти до смърт! Как бихте го определили, Ваша чест, ако не като полицейски тормоз?

Донахоу сякаш осъзна, че положението почти напълно се е изплъзнало от контрол и удари леко с чука, след което прочисти гърло.

— Мис Дженкинс, мистър Денарди, ако обичате, нека не навлизаме в лични кавги. Сигурна съм, че ще стигнем до дъното на цялата работа и можем да направим това без да повишаваме тон, нали тъй? Имате ли нещо против да седнете — и двамата? Благодаря ви. Нека продължим със случая. Господин Фаръл — обърна се тя към окръжния прокурор, — обвинението запознато ли е с условията за пускане под гаранция на Роулънд Къртли?

След бързо кипналата кавга между Дженкинс и Денарди тишината, която настъпи в залата след този въпрос, беше доста обезпокоителна.

Фаръл мълча няколко секунди, след което си прочисти гърлото.

— Ваша чест — започна той, — обвиняемият в момента очаква преразглеждане на предишното дело за убийство. Пуснат е от „Сан Куентин“ под гаранция. Едва няколко дена след пускането му на свобода един от ключовите свидетели по делото е станал жертва на убийство. Лейтенант Глицки е отишъл да разпита господин Къртли за местонахождението му по време на това престъпление. Едва на следващия ден обвиняемият е отишъл до прага на дома на лейтенанта и е заплашил него и семейството му…

Денарди нямаше намерение да остави очевидното неоспорено.

— Ваша чест, това сме го чували и преди и просто не е вярно — намеси се той.

Фаръл също наруши протокола, понеже съдия Донахоу явно не беше особено придирчива по отношение на реда в залата, и се обърна към опонента си:

— Напълно вярно е, Тристан, и ти си наясно с това.

— Изобщо не е така, Уес. Кажете ми една-едничка дума на заплаха, която моят клиент е изрекъл. Дори ми дайте и обяснението, което лейтенант Глицки дава за случилото се, ако изобщо се е потрудил да измисли такова.

— Господин Къртли е посочил дъщерята на Глицки с ръка. Казал е със заплашителна интонация, че е много хубаво дете.

Вдигайки ръце в театрален жест, Денарди се засмя и се обърна към съдията.

— Нямам възражения, Ваша чест. Да кажеш на едно дете, че е хубаво — това ли наричате заплаха?

— Адвокат Денарди — повиши тон Фаръл, губейки търпение, — самото идване в дома на лейтенанта е заплаха. Господин Къртли е осъден изнасилвач и убиец, пуснат под гаранция. Заподозрян е в убийството на главната свидетелка по делото си и е отишъл до вратата на човека, който разследва убийството. Трябва да сте невменяем, за да не осъзнавате какво точно се е случило.

Донахоу отново удари с чука.

— Господа, ако обичате — каза тя. — Прокурор Фаръл, доколкото си спомням, обсъждахме пускането под гаранция, нали така. Каква е била изискваната сума?

— По предишното дело — десет милиона долара, Ваша чест. Когато служителите на реда са се опитали да арестуват господин Къртли, той е извадил пистолет и е стрелял по един от тях. Опит за убийство на полицай е престъпление, което определено нарушава условията за пускане под гаранция.

Кимайки мъдро, Донахоу попита:

— И кой определи тази сума?

— Съдия Барето.

— И какви са исканията на прокуратурата в този момент?

— Настояваме за отменяне на гаранцията, Ваша чест. Искаме обвиняемият да остане в ареста предвид поведението му наскоро и криминалното му досие.

— Просто невероятно! — извика Денарди. — Пълно безумие.

Донахоу кимна, въпреки че защитата не бе поискала думната официално.

— И какви са точно настоящите обвинения, господин Фаръл? — попита тя.

Фаръл погледна в бележките си с безизразно лице, сигурен, че го чакат нови препятствия. Знаеше, че по отношение на казуса със заплахата той, Глицки и Дженкинс стоят на относително твърда почва — бяха си изградили случая предварително. Ала шумотевицата около ареста и така наречения побой заплашваше да засенчи причината за обвинението, а и твърде недостатъчните основания на Глицки и Дженкинс вероятно нямаше да издържат. Освен това Донахоу изглежда изместваше фокуса на дискусията от евентуалната мярка за временен арест към по-цялостния и по-рисков въпрос за запазването или отмяната на освобождението под гаранция. Трябваше просто да премине някак си през това дело. Само малко кураж…

— Заплаха срещу служител на закона, Ваша чест… — започна той. — Член четиристотин двайсет и две; опит за убийство на полицай (шестстотин шейсет и четири и сто осемдесет и седем). Троен опит за въоръжено нападение срещу служител на закона (член двеста четирийсет и пет), като при единия случай имаме утежняване на обстоятелствата заради употреба на огнестрелно оръжие. Имаме и нанасяне на телесни повреди на трима офицери, по член двеста четирийсет и три. Всички тези обвинения се утежняват, заради факта че горните действия са извършени от обвиняемия, докато е бил на свобода под гаранция, както е според член дванайсет, алинея втора, точка първа на Наказателния кодекс.

— Ваша чест! — извика Денарди, скачайки на крака. — Нямало е никакъв опит за убийство! Един от полицаите просто е изтървал служебното си оръжие и господин Къртли го е взел от земята.

— И е дръпнал спусъка ли? — обади се Дженкинс от прокурорското място.

— Не мисля, Аманда — удостои я с полуобръщане Денарди, след което отново продължи пледоарията си. — И освен това, Ваша чест, така нареченото въоръжено нападение е било просто опит за самозащита от страна на моя клиент. Лейтенантът и другите двама са спрели пред дома му без разрешително за арест. Господин Къртли е излязъл от дома си, за да види каква е причината за засиленото полицейско присъствие, при което тримата са го нападнали от засада. Това е чист неправомерен арест, както казах и преди; отново настоявам, че е станало точно така. Всеки би се възпротивил срещу подобно отношение и всеки е в правото си да се защитава, когато върху него упражняват сила незаконно.

Тази кратка реч предизвика леки аплодисменти в залата и негодувание откъм прокурорската скамейка, но съдия Донахоу отново реши, че моментът да се наложи още не е дошъл, оставяйки нещата да вървят постарому.

— Ваша чест — започна Фаръл, надигайки глас над глъчката, която тъкмо беше започнала да утихва. — И тримата полицаи, които са взели участие в ареста, в момента са в залата и имат готовност да дадат показания по случая.

Тук, обаче, Донахоу явно вече имаше възражения. Тя стисна уста и характерната нервна руменина изби по бузите й.

— Нямаме намерение да превръщаме това кратко заседание в дело по обвиненията, мистър Фаръл. Единствената ни цел днес е да определим мярката за неотклонение, ако изобщо се спрем на такава; мисля, че казах това достатъчно ясно, още щом излязох на трибуната. Въпросът в момента е дали да бъде отменена гаранцията, или не, и, честно казано, се изкушавам да върна делото на съдия Барето и да видя какво мисли той по въпроса.

— Ваша чест! — каза Дженкинс, заставайки до Фаръл, едва успявайки да запази добрия тон. — С цялото ми уважение, както господин Фаръл вече ви каза, гражданите^[1] настояват решението за освобождение под гаранция да бъде отменено. Дори и сумата от десет милиона долара не е достатъчна в настоящия случай. Самият факт, че обвиняемият е бил пуснат на свобода е подигравка със закона и правосъдието.

— Чакайте, чакайте — прекъсна я Донахоу. — Не мислите ли, че се изказвате твърде остро?

— Подигравка е, съгласен съм — намеси се изненадващо Денарди, ставайки на крака. — Но това, което е подигравка, са лъжливите обвинения, които сме принудени да слушаме днес в съда! Тези обвинения не са само изфабрикувани, те са плод на лична вендета от страна на лейтенанта и прокурор Дженкинс, заради която, както вече видяхме, те са готови да нарушават законния ред и да използват средствата на силите на реда неправомерно…

— Стига, господин Денарди — прекъсна го Донахоу. — Достатъчно чухме. Приемам възраженията ви. Дайте ми минута да обмисля случая; бихте ли били така добър? — попита тя и заби нос в бюрото, разлиствайки няколко от страниците в папката пред себе си.

След като взе химикалката си, тя направи няколко бележки, след което вдигна поглед неуверено и отново обърна няколко страници. Залата потъна в тишина. След минута-две съдия Донахоу вдигна поглед и удостои първо прокуратурата, сетне Денарди с ведра, уверена усмивка. Едва ли беше възможно човек да се държи по-двусмислено.

— Мисля, че съдия Барето е установил добър прецедент по случая — започна тя. — Евентуалната временна мярка за неотклонение е под въпрос заради съмненията в това доколко законен е бил арестът. Мисля, че настоящото освобождение под гаранция би могло да бъде продължено срещу разумната в този случай сума от петстотин хиляди долара.

При тези думи залата избухна в овации, които бяха прекъснати от Дженкинс, която не можеше да се сдържа повече.

— Ваша чест! — избухна тя.

— Кажете, прокурор Дженкинс! — обърна се към нея Донахоу. — Както знаете, настоящото заседание е просто с цел да решим дали е необходима мярка за неотклонение. Няма жури, което да впечатлявате с изящна реторика. Знаете поне толкова добре, колкото и аз, че обвиняемите също имат права. Всичко останало ще изясним по-нататък — настоя Донахоу, след което прибегна до любимата си фраза: — Ще стигнем до дъното на нещата, бъдете сигурна. Обвиненията за насилие и заплаха срещу служители на реда, съпротивата по време на арест ще бъдат разгледани по-нататък; всичко това предстои и мястото му е на предварителното изслушване по случая. А междувременно си направих бележка да преразгледам въпроса с пускането под гаранция когато стане време да разглеждаме тези нови обвинения срещу господин Къртли.

В залата последва нова вълна ръкопляскане и Донахоу се усмихна, доволна, че е взела решение, което е угодно на народа.

— А сега, господин Денарди — продължи тя, — да приемем ли, че нямате възражения срещу условията за освобождение под гаранция?

Това, което питаше всъщност, беше дали Денарди има нещо против делото по новите обвинения срещу Роу да се проточи отвъд наложения от закона срок от десет дни, който трябваше да се спази, ако обвиняемият остане в ареста. И, естествено, на Роу щеше да му е от полза делото да се проточи колкото може повече. След предварителното изслушване Денарди можеше да избере да отсрочи същинското заседание с поне два месеца. Това беше началото на добре отработена тактика, посредством която компетентен адвокат можеше да отложи евентуално съдебно решение с година или повече.

— Ваша чест! — изправи се Дженкинс за последен опит, въпреки че възможностите за промяна на изхода от делото бързо се изчерпваха, а и очевидно вече беше и доста уморена. — Гражданите имат възражения.

Донахоу я погледна с лека неприязън.

— Благодаря ви за изразеното становище, прокурор Дженкинс, но защитата има право да се подготви за делото. Господин Денарди?

— Защитата е съгласна делото да бъде отложено, Ваша чест. Ще имаме нужда от доста време, за да проверим професионалните досиета на офицерите, извършили ареста. Два месеца от днес до предварителното заседание?

— Имате ги.

— Благодаря ви.

— Моля — каза небрежно Донахоу, след което погледна за последен път към Фаръл и Дженкинс и сви рамене, сякаш се извиняваше, че не е имала възможността да промени нещо, което те отлично знаеха, че беше в силите й. След това тя се обърна към съдебния пристав:

— Призовете следващото дело.

 

 

Залата се изпразни, освобождавайки място за второто дело за деня.

Дърбин погледна към Роу Къртли, който тъкмо стискаше ръката на Денарди с доволна усмивка. Новоосвободеният добър гражданин се обърна, кимна на кмета и на баща си, които седяха на първия ред и прегърна майка си, която беше дошла да го види.

„Няма я болезнената гримаса, която правеше допреди малко — помисли си Майкъл. — Вече няма нужда да показва колко са го били!“

— Пълен фарс — прошепна той в ухото на Новио. — Опитвам се да повярвам какво се случи пред очите ни и още ми е трудно!

— Във велика страна живеем — каза Новио с мрачна усмивка. — Няма съмнение в това…

Дърбин не можеше да свали поглед от мъжа, когото бе помогнал да пратят в затвора преди десет години. Роу се измъкна от прегръдката на майка си и огледа залата. Очите му за миг се спряха на Майкъл. Беше ли го познал? Дърбин бързо извърна лице, избягвайки острия поглед. Сърцето му заудря като парен чук. Когато реши, че е в безопасност, вдигна поглед отново. Роу, естествено, вече се беше обърнал към първите редове и по-точно към Глицки, Лапиър и двамата сержанти, които се бяха скупчили около Фаръл и Дженкинс, очевидно бесни до краен предел.

За разлика от Дърбин, Глицки сякаш не се боеше от погледа на младия Къртли. Когато Роу спря поглед върху лейтенанта, очите им за миг се срещнаха в мълчалив дуел. Доскорошният арестант се усмихна самоуверено и поклати глава, сякаш двамата с Глицки си бяха направили добра шега, след което вдигна показалеца си към по-възрастния мъж и, за огромна изненада на Дърбин, се направи, че стреля по него с невидимо оръжие.

Глицки сякаш не обърна никакво внимание. Лицето му беше като тържествена дървена маска. Тънкият белег беше по-бял от всякога, а погледът му не помръдваше. Накрая Роу беше принуден да оттегли своя.

— Исусе Христе — обърна се Дърбин към Новио.

— Какво има?

— Видя ли това?

— Да, разбира се. Твоят Роу явно е доста курназ момче.

— Плаши ме безумно много. Даже се страхувам дали току-що не ме разпозна.

— И какво значение има?

— Нямам представа… — каза Дърбин и погледна крадешком към първите редове, където Роу все още говореше с кмета и с родителите си. Един от приставите се присъедини към групичката, очевидно с намерението да ги накара да напуснат залата, и каза нещо, което завърши с „да махнем арестантските дрехи и да попълним документите за гаранцията ти“. — Може би нищо не е станало. — Майкъл се обърна отново към Новио. — Но ако ме е забелязал отново тук, със сигурност ще последва нещо лошо.

— След всичките тези години ли? — попита Чък. — Не мисля така.

Дърбин сви рамене.

— Надявам се да се окажеш прав — отвърна той, след което въздъхна тежко. — Може би не биваше да идвам тук и да гледам този цирк. Ако наистина иска да си го върне на хората от предишното дело и ако ме е забелязал…

Новио го хвана за лакътя.

— Спокойно, Майкъл. Дори и той да е убил онази свидетелка по предишното си дело, било е, защото тя е щяла да даде показания на следващото. С теб изобщо не е същото.

— Окей. Сигурно си прав.

Защо ли наистина беше дошъл? Дърбин мислеше и не можеше да си даде отговор. Дали защото искаше да види делото си — това, за което беше жертвал толкова много — завършено? Може би наистина му беше необходимо — много искаше този безскрупулен престъпник да бъде върнат обратно в затвора и да остане там до края на дните си. Но това не се беше случило. В този миг Майкъл осъзна, че е уплашен. Страхуваше се за живота си. Не искаше Роу или никой друг от семейство Къртли да си спомнят за него.

Задните редове на залата вече бяха започнали да се изпразват. Дърбин и Новио се смесиха с тълпата. След няколко минути вече бяха в кулоарите на съдебната палата. Майкъл вече нямаше търпение да се махне, да бъде по-далеч от това място. Ала кулоарът също беше препълнен и твърде малко от хората сякаш имаха намерение да се запътят към изхода. Всички останали се бяха събрали на групички и говореха помежду си, възбудени от току-що приключилата драма. Някои от по-любопитните и амбициозните може би искаха да разменят дума-две с кмета на излизане.

Дърбин тъкмо си проправяше път към изхода, когато се озова рамо до рамо с Шийла Мареняс. Тя бе извадила диктофона си и тъкмо интервюираше някои от „случайните“ хора в залата. Майкъл тъкмо я видя и понечи да се извърне, когато тя се обърна и натика микрофона в лицето му.

— Здравейте, Шийла Мареняс от „Куриер“. Кратък коментар, сър. След това, което чухме днес за ареста на Роулънд Къртли и за начина, по който са се отнесли с него, мислите ли, че проблемът с полицейския произвол вече е станал достатъчно сериозен?

Преди дори да може да обмисли думите си, отговорът на Дърбин сякаш се изплъзна от устата му:

— Не, не мисля. Изобщо не мисля, че това е толкова сериозен проблем, за разлика от съдиите, които продължават да дават на осъдените изнасилвачи и убийци карта за излизане от затвора^[2].

Очевидно изненадана от отговора, понеже повечето от присъствалите на заседанието днес бяха клакьори, подкупени от семейство Къртли, Мареняс отстъпи крачка назад и огледа лицето на Дърбин изпитателно.

— Познавам ли ви отнякъде? — попита тя.

— Не мисля — отвърна той. — Сигурно бих се сетил за вас.

Тя не сваляше поглед от лицето му.

— Извинете ме — каза той. — Търся изхода.

 

 

Нашият град

Автор: Шийла Мареняс

Беззаконието напредва с малки, но сигурни стъпки.

В началото на миналата седмица, както писахме по-рано в тази рубрика, Роулънд Къртли, синът на собствениците на „Куриер“, беше пуснат под гаранция в очакване на преразглеждане на делото за престъпление, което може би е извършил, а може би не, преди цяло десетилетие. Въпреки че е обвинен в убийството на жена, с която със сигурност е имал връзка, господин Къртли наскоро беше освободен от Федералния апелативен съд на основание предразсъдъците, които подкопаваха обективността на съда по време на предишното му дело. Роулънд Къртли бе пуснат под гаранция, за да може адвокатът му да се подготви за новите предстоящи битки със съдебната система. И всичко би протекло нормално, ако не бяха прекомерните усилия от страна на департамента на полицията в Сан Франциско, в частност действията на началника на отдел „Убийства“, лейтенант Ейбрахам Глицки.

Глицки беше главният разследващ инспектор по предишното дело срещу господин Къртли и един от основните свидетели по време на съдебното заседание. Няколко дена след пускането на Роулънд под гаранция, една от свидетелките при процеса, протекъл преди повече от десет години, Фелисия Нунйес, е загинала при пожар в апартамента си. Въпреки че тази смърт още не е официално обявена за убийство, лейтенант Глицки е предприел самоволни действия, отивайки пред прага на господин Къртли, твърдейки, че целта на посещението му е да се осведоми за алибито на Роулънд по време на престъплението. В същото време, обаче, лейтенантът не е записал разговора; явно е, че визитата му не е имала никаква друга цел, освен да се окаже психически натиск върху заподозрения.

Желаейки да обсъди въпроса за посещението на лейтенанта, господин Къртли е потърсил Глицки в дома му на следващия ден, посещение, което началникът на „Убийства“ веднага е окачествил като заплаха срещу него и семейството му. С това измислено обвинение в ръка, лейтенант Глицки се е появил заедно с още четирима полицаи пред дома на семейство Къртли. Без да показва разрешително и пренебрегвайки изцяло гражданските права на Роулънд, Глицки се е опитал да го арестува. Когато господин Къртли е поискал обяснение, полицаите са го нападнали и хладнокръвно са му нанесли жесток побой, при който са го удряли по главата и раменете, причинявайки множество охлузвания и отворени рани върху лицето му и счупвайки ръката му, след което са го натикали в патрулната кола насила и са го заключили във временния арест на SFPD, където той остана до тази сутрин.

Вчера Роулънд Къртли беше изправен в съда. Бяха му предявени множество абсурдни обвинения, включително опит за убийство. Тази подигравка с правосъдието, която би била смешна, ако не беше трагична, бързо завърши с решението на съдия Ерин Донахоу, която освободи Роу под гаранция въпреки специално оркестрираното дрънкане със саби на полицейския департамент (в залата присъстваше дори новият началник на полицейския ни департамент, госпожа Вай Лапиър, заедно с окръжния прокурор Уес Фаръл, заместничката му Аманда Дженкинс и самия лейтенант Глицки). Не бива да пропускаме и появата на другите двама офицери, нанесли побоя, която не би могла да бъде нищо друго, освен преднамерен опит да се сплаши обвиняемият.

Рядко се случва полицията в нашия град толкова отявлено да демонстрира своето пълно пренебрежение към гражданските права на хората, към личното им пространство и към законоустановените процедури при разследването на криминални случаи. Фактът, че лейтенант Глицки все още остава на длъжност, която му предоставя значителни отговорности и авторитет, говори, че полицейският тормоз, грубите нарушения на конституционните права на гражданите и пренебрежението към устоите на правосъдната система се подкрепят от хора на най-високо ниво в полицията и прокуратурата. И когато законите и самите устои на нашата демокрация бъдат подкопани толкова злонамерено, колкото в този случай, можем да бъдем сигурни, че безобразието напредва и заплахата нашата страна на свободата да се превърне в полицейска държава става все по-реална.