Джон Лескроарт
Щети (1)

Пролог

Фелисия Нунйес го видя облегнат на стената на една жилищна сграда. Гледаше точно към спирката, на която тя обикновено слизаше от трамвая. Сърцето й заби лудешки; струваше й се, че чува всеки негов удар. Вместо да слезе, тя се премести по-далеч от вратата и седна с гръб към него на една от седалките точно зад ватмана. Трамваят потегли отново и ускори. Без да смее да се обърне, тя все пак успя да го зърне отново с ъгълчето на окото си.

Беше ли той наистина? Много приличаше на него. Косата му бе малко по-дълга от последния път, когато го бе видяла в съдебната зала. Ала нямаше как да сбърка стойката му. Бе опрял подметката на единия си ботуш в стената; яките му, лишени от слънчев загар ръце бяха кръстосани на гърдите.

Фелисия знаеше защо е дошъл. Чакаше, и нямаше никакво съмнение, че е дошъл за нея. Едно време й се привиждаше навсякъде, дори когато знаеше, че той е в затвора и няма как да я открие. Беше прекарала години в програмата за защита на свидетели. Нямаше начин да я открият — нито той, нито неговите хора. И все пак в продължение на година-две той й се привиждаше всеки ден.

А днес?

Днес беше сигурна, че е точно той. Повечето други пъти това бяха мъже, които й напомняха за него — косата, ръцете, фигурата му… Но днес беше той и никой друг — всички части бяха събрани заедно, частите, които нейното обсебено от ужас съзнание помнеше, сякаш беше вчера. Това беше нейният демон, чудовището, което повече не бе мислила, че ще види.

Тя слезе на следващата спирка. Вратите се затвориха зад нея. Спирачките се отпуснаха със свистене и трамваят влезе със стържене в наклонения завой, оставяйки я сама на ъгъла. Тя никак не обичаше да харчи пари излишно; можеше да си направи чаша кафе и вкъщи, ала той може би още я дебнеше. Ако я видеше, можеше, не, щеше със сигурност…

Младата жена не можеше дори да си представи какво можеше да стане. Не, за момент си представи. Побиха я ледени тръпки. Тя влезе в „Старбъкс“ и си поръча кафе. То струваше колкото половин час от работата й на чистачка, но тя имаше нужда от малко време да помисли; също така, искаше да му остави известно време да си тръгне, ако все пак чакаше нея.

Как бе успял да я открие? Тя не можеше да си обясни, ала седна до прозореца, за да види, ако случайно се появи измежду пешеходците.

Първата малка глътка кафе опари езика й. Болката сякаш пречупи нещо в нея. Тя остави картонената чаша и се помъчи да удържи напиращите сълзи на гняв и болка.

„Бастардо^[1] — извика тя наум. — Отвратително, животоунищожаващо копеле!“

Дълго потисканите спомени изникнаха отново ясни и непокътнати. Сякаш отново беше само на осемнайсет.

Слънцето светна в очите й на излизане от вечерното училище, което семейство Къртли й разрешаваха да посещава два пъти седмично за уроците си по английски; плащаха таксата като част от работното споразумение. Тя бе дошла толкова отдалеч, за да работи за тях, а те в замяна бяха осигурили необходимите документи и се задължаваха да й помогнат да научи езика; някой ден тя щеше да бъде гражданка на Съединените щати, където децата й щяха да израснат свободни и да получат образование.

Фелисия едва можеше да повярва на късмета, който я бе измъкнал от бедността в Гватемала. Бе израснала в мизерия, а майка й бе починала наскоро, оставяйки Фелисия кръгъл сирак на седемнайсет. Но сега мечтите й наистина се сбъдваха. Бе в Щатите вече пет месеца; въпреки че отначало се бе страхувала от робски труд и лошо отношение, до този момент нищо не се бе случило. Синът на семейство Къртли, млад мъж с похотливи очи и силни ръце, със сигурност беше някой, от когото трябваше да се пази, ала иначе семейството бе точно това, което изглеждаше на пръв поглед — добри хора, безмерно богати, които наемаха бедни млади момичета от Латинска Америка на работа единствено от доброта и щедрост. И Господ, с цялата си мъдрост, някак си бе успял да доведе техния посредник точно до вратата на Фелисия.

Момичето вървеше по тротоара, свело очи, за да се предпази от палещото слънце. Бе топла есенна вечер и Фелисия носеше бяла лятна рокля и червени сандали, съвършено удобни за хълмовете на Сан Франциско. Тя каза „довиждане“ на една от своите съученички, която я бе изпратила донякъде, и сви в една от пресечките, която водеше към парка „Пресидио“, който тя трябваше да прекоси, за да стигне до дома на семейство Къртли. Бе почти преполовила разстоянието, когато той изскочи иззад един храст и й препречи пътя. Дърветата хвърляха плътни сенки върху алеята, ала бе достатъчно светло, за да може тя да види уверената усмивка, с която той я приближи.

— Ола! — поздрави го тя с пресилена усмивка, надявайки се, че ще я остави на мира и ще продължи по пътя си. Тя направи опит да го заобиколи, ала той пристъпи встрани точно пред нея.

— Толкова си хубава — каза той с равен глас. Въпреки че продължаваше да се усмихва учтиво, дишането му бе станало учестено. Той извъртя очи надолу. Следейки жеста му, тя видя, че е разкопчал ципа си и мъжкото му достойнство стърчи навън.

— No, por favor — каза тя и повтори: — Por favor!

Продължавайки да се усмихва, ала със студен и пронизващ поглед, той я сграбчи с две ръце за кръста и я притисна до себе си.

— Не си мисли да се боричкаш! — каза грубо. — Ще те убия!

Въпреки това тя опита с всички сили да се измъкне от желязната му хватка, ала в отговор той й зашлеви жесток шамар, без да пуска кръста й. Със същата ръка, с която я бе ударил, той я стисна за гърлото и я бутна назад, докато най-накрая успя да я събори на тревата. С другата ръка той разтвори краката й; опитваше известно време да проникне в нея, докато най-накрая успя. Тя изпищя, ала той затисна устата й с длан, прошепвайки отново в ухото й, че ще я убие. Тя му вярваше с цялото си същество, затова пое остатъка от мъчението мълчаливо. Когато всичко свърши, той стана и я изгледа с триумфална усмивка, тъпчейки ризата си обратно в панталона. Каза й, че харесва нейните сандали и се радва, че не ги е събула заради него.

— Доста секси — каза той. — Толкова много го искаше, че даже нямаше време да ги свалиш! Скоро ще се видим пак и може би отново ще го правим! — добави той, обръщайки глава.

Фелисия се опомни. Кафето й бе изстинало. Беше седяла неподвижно в продължение на двайсет и пет минути. Вън бе паднала мъгла и се стелеше по улицата на талази, духана от студения вятър. Ако той още я чакаше на същото място, със сигурност в момента зъзнеше. Фелисия излезе навън и се загърна в тънкото си есенно палто. Тя реши да се разходи до ъгъла, откъдето можеше да провери дали той я чака и, ако още беше там, да реши къде да се скрие. Ала той бе изчезнал.

Въпреки това, тя потрепери отново, закопча най-горното копче на палтото си, вдигна яката и сведе поглед към земята, подминавайки сградата, пред която го бе видяла. Продължи нататък с бързи стъпки, хвърляйки крадешком погледи към входовете, във всеки от който той можеше да я дебне. Спирайки в безистена, където се намираше входът на малкото й жилище, Фелисия провери дали вратата е заключена. Всичко беше наред. Тя излезе отново на улицата и се огледа в двете посоки. Асфалтът блестеше, измокрен от лекия есенен дъжд. Погледът й се плъзна към пощенските кутии. На номер шест бе ясно напечатан надписът „Нунйес“. Тя цъкна с език. Колко непредпазливо! След като отвори входната врата и се изкачи по стръмното стълбище до третия етаж, тя най-накрая достигна единственото място, където се чувстваше в безопасност — спалнята, мъничкия хол, кухненския бокс.

Тя заключи и залости вратата. Излизайки на прозореца, отново хвърли поглед към улицата, чиито мокър асфалт отново лъщеше на следобедното слънце. Тя се опита да си спомни — беше ли затваряла вратата на спалнята след себе си на излизане тази сутрин. Някак си този момент й се губеше. Въпреки това, Фелисия Нунйес си позволи една малка усмивка. Може би дори не беше видяла него преди малко. Беше си позволила да се поддаде на отминали демони. Параноята, страшните спомени, събудилият се отново първичен ужас бяха идвали и преди; тя нямаше съмнение, че ще се появяват и занапред.

Но Фелисия не можеше да им позволи да властват над живота й. Трябваше да се пребори с миналото. Може би още имаше време за промяна, възможност да се измъкне от сянката на този момент на ужас и отчаяние. Мнозина бяха преживели и по-лоши неща и бяха продължили напред, постигайки велики неща.

Тя въздъхна дълбоко и измина трите стъпки до вратата на спалнята, след което я побутна с върха на обувката си, надзъртайки вътре.

„Виждаш ли? — помисли си тя. — Няма никой.“ И как можеше да има — та нали апартаментът й бе заключен, както и входната врата. А и какво би искал от нея, какво повече му трябваше — светът бе пълен с млади момичета. Все пак тя вече не беше красавицата, която бе дошла в Сан Франциско на осемнайсет. Нарочно не искаше да е хубава и избягваше силното изкушение да се грижи за външния си вид.

Хубостта бе съсипала живота й.

С тази мисъл тя отвори вратата на спалнята.