Джон Лескроарт
Щети (39)

38.

Фаръл прекоси прага от вътрешния коридор до външния си кабинет и спря пред рафта с книги. Устата му се разтегна в непресторена усмивка, докато ръцете му се разпериха с немалка доза театралност.

„Слънцето грее, секретарката ми се връща, Роу Къртли се измъкна към небесата, където ще го съди друг велик апелативен съд. Има ли нещо по-хубаво в живота?“

Трея се надигна от стола иззад бюрото си.

— Има мечи лапи^[1] на масата ви — каза тя. — Как сте?

— Във всеки случай добре за начало. Много мило. Благодаря!

— Няма защо. Това е нещо като извинение. Съжалявам за отсъствията, за това, че се измъкнах така. Не исках да те изоставям в този критичен момент, но…

Фаръл махна с ръка в знак, че въпросът е приключен.

— Няма нужда от обяснения, Трея — лицето му изрази загриженост, — трябваше да приема това по-сериозно. Може би да оставя Герт с вас. Може би тогава щеше да бъде в безопасност…

— Съжалявам за това.

— Аз също. — Усмивката му беше напълно изчезнала. — Опитвам се да се утешавам с мисълта, че тя беше нещо като мъченик за делото. Кучият син Клиф я уби, опитвайки се да ме сплаши и почти успя. Вместо това обаче, за моя голяма изненада, станалото ме плесна като камшик в задника и ме накара да се размърдам. Въпреки че в края на краищата, мисля, това не беше от особено значение.

— Не. Имаше значение. Така или иначе всичко щеше да свърши в петък вечер. Ти просто даде една осигуровка.

— Може би. Това е друг добър обрат. Но ако някой ми беше казал, че мога да продам живота на Герт за живота на Роу, не съм сигурен, че бих го направил. Въпреки че е животно…

— Животно беше той.

— Добре, стана тя каквато стана. — Сменяйки темата, той посочи бюрото си. — Има ли нещо, което трябва да знам, освен мечите лапи?

Трея хвърли поглед към книгата, която държеше до компютъра.

— Вай Лапиър искаше да говори с теб, когато се появиш. Също и господин Кроуфърд.

— Лично?

— Точно така. После — продължи Трея — нищо друго до 10 часа, когато ще приемете клетвата на двамата нови помощник окръжни прокурори. Имената им са в папката ти. След това, в дванайсет часа, обяд с Братството^[2] и няколко думи за подготовката в случай на бедствия.

— Точно по моята специалност! — изхили се Фаръл.

— Не се притеснявай. Взех основните теми от информационната служба. Пак ти казвам, не забравяй папката и си отличник. Искаш ли чаша кафе?

— Би било чудесно. Е, Трея…

— Да, сър?

— Хубаво е, че отново си при мен.

 

 

— Мисля, че съм изпил свръхдоза витамин D, или имам махмурлук, или каквото се сетиш от сорта — каза Глицки.

Дизмъс Харди имаше ангажимент в съда тази понеделнишка сутрин, но работите едва-едва се влачеха в отделите, така че във всеки случай неговото изслушване нямаше да започне навреме. Така че той се отби в кабинета на Глицки да похапнат заедно фъстъци и да убие време с приятеля си.

— Ти не може да си взел свърхдоза витамин D. И с моя изключителен опит в махмурлука, не съм виждал махмурлия, който да прилича на теб. Как го усещаш?

— Странно. Това е сякаш съм почти, как да кажа, щастлив, знам ли?

— Я виж! — Харди си взе един фъстък. — Това наистина ще да е странно. И колко изискано и точно определяш шибаното усещане. Почти, както казваш, ама сам не знаеш. Пусни резето, Кати, Глицки е на кеф. Случва се веднъж на пет високосни години.

— Беше като в края на тунела — продължи Глицки, правейки се, че не усеща майтапа. — Това слънчево сияние…

— Е, слънцето грее и тук.

С кисело изражение Глицки хвърли поглед нагоре-надолу по високите прозорци на кабинета.

— Я, тук било само 12 градуса. Долу беше 28. Шестнайсет градуса разлика!

— Лейтенантът също е блестящ математик. Но, мога да кажа, рядка наслада е да те видя щастлив, дори само почти щастлив. Мислиш ли, че това може да има нещо общо със семейство Къртли?

— Не го изключвам — каза Глицки, на свой ред хапвайки фъстък.

— И колко случая се изчистиха, че си почти щастлив?

— Е, като не броим преразглеждането на делото, най-малкото Фелисия Нунйес, Мат Люис и Джанис Дърбин. Без да споменавам Герт, кучето на Уес. Плюс поразиите, които Роу няма шанс никога да направи на Глория Гонсалвес, на децата й, на моите деца или на нечии други…

— Без да се хващаме за дреболии — каза Харди след нерешителна пауза. — Но последния път, когато говорехме, ти каза, че има един малък проблем с Джанис Дърбин?

— Всъщност не — поклати глава Глицки. — По-скоро теоретично. Нямаше да можем да го докажем пред Голямото жури. А сега не е и нужно.

— Добре.

— Какво добре?

— Нищо — махна с ръка Харди. Още един фъстък бе сдъвкан. — Не бих искал да съм непосредствената причина да се сринеш в обичайните си страхове.

— Няма как. Точно сега съм във висините на живота си, твърде вкопчен в чувството. — Глицки се облегна в стола на колелца и се захили.

— Ако продължиш с това неестествено веселие, Бог ми е свидетел, ще викна Бърза помощ.

— Да подхванем „Би Джей Томас“ — каза Глицки.

— Знам я. „Дъждовни капки“, „Хубав ден, Чарли“ — усмихна се Дизмъс. — Знам всяка песен, която приятелите ни от университета някога са подхващали.

— Разбира се. Не очаквам друго, при твоята жива памет.

— Добре тогава. С моята жива памет, трябва да ти кажа, че Роу Къртли има неподлежащо на съмнение алиби както за Джанис, така и за Мат. Това не е теоретично, както казваш. Това е факт.

— Е, ние никога няма да знаем със сигурност, защото родителите му бяха при Дърбин, а икономът го оправда тогава, когато убиха Мат. Доколкото и тримата са мъртви, предпочитам да вярвам, че и двете алибита ще останат под въпрос. Като получиш безплатен подарък от Всевишния, склони глава и кажи „Благодаря ти, Боже“. Тези случаи са приключени, Диз, и закрити. Това трябва да поддържаме. Това ти казвам аз, разбираш ли какво ти казвам?

— Не споря — каза Харди. — Ти знаеш по-добре. — Харди отново се изхили. — Както великият бас китарист Рей Браун каза веднъж: „Просто дойдох в града да се почерпя с шибаняците“.

 

 

Аманда Дженкинс се чувстваше не по-привлекателна от ряпа.

Тя беше спала по не повече от три часа на нощ, след като бе научила за Мат. А последния уикенд — въпреки несъмненото приключване и въздаденото небесно правосъдие, въплътено в смъртта на семейство Къртли и техния иконом — беше още по-изнурена. Тя бе имала връзка с Мат повече от година, но не бе срещала родителите му, нито трите му сестри, нито по-големия му брат. Въпреки това, в събота тя бе включена в разширения семеен кръг за помпозното опело в „Свети свети Петър и Павел“ на площад Уошингтън, след това за погребението в Колма, след което бе седяла между майка му Нан и сестра му Паула на приема във Фиор Д’Италия.

Това мъчение бе продължило някъде докъм седем. После тя и Нан — оттогава най-добра нейна приятелка — бяха отишли на старомодна шумна разпивка по Северния бряг, където се скачиха с няколко помощник окръжни прокурори и ченгета, които също идваха от погребението. Въпреки алкохола, или може би точно заради него, тя вчера, в неделя, се събуди преди изгрева и поплака доста, почти непрестанно до късния следобед. Чак тогава нейният смазващ махмурлук започна да изчезва и Аманда си позволи двучасова дрямка. В неделя вечерта тя пи малко по-умерено, яде малко китайска храна вкъщи и отново не можа да заспи до три сутринта.

Така че, когато дойде в полицейската лаборатория в девет и половина, тя беше наясно, че е далеч от най-добрата си физическа форма. Все пак, трябваше да играе картите, които бяха в ръката й. Знаеше, че нейните козове са краката й, така че би било глупаво да не ги разиграе. И тъй, тя беше в тъмнозелена минипола, възможно най-късата, а за връхна дреха носеше безмилостно втален спортен пуловер. Всичко това върху триинчови токчета. Като се огледа в огледалото преди да излезе, беше основателно сигурна, че никой няма да си губи времето да открива бледността на лицето й, хлътналите й бузи, зачервените й очи.

Тя беше подала заявката си в събота рано сутринта на едно момче стажант от Института по криминалистика, който обеща да я предаде в лабораторията заедно с останалите пратки за деня. Глицки беше прав и нямаше правен проблем да се връчи заповед за обиск в имението на Къртли. Аманда беше още там, в два часа сутринта, когато намериха сейфа в стаята на Езтли и го отвориха. Това, което откриха вътре, увеличи до 6 на брой пушкалата в къщата — оръжието, с което бяха убити семейство Къртли и Езтли, патлакът в подмишничния кобур на Езтли, револверът „Смит и Уесън“ в сейфа му и още три пищова в други незаключени чекмеджета по лицевата дъска на съпружеското легло. Четири от оръжията бяха калибър .40 — същият, използван при убийството на Мат Люис.

По някаква причина Аманда бе станала болезнено съсредоточена върху всички детайли около убийството на Мат. Тя усещаше, че Роу го е убил. Но някак си за нея бе станало много важно да бъде абсолютно сигурна, най-малкото по този начин да си помогне да разбере по-добре, да приеме нещата по-леко. Въпреки това знаеше, че голите факти около смъртта на Мат няма да бъдат достатъчни.

Според твърденията на Линда Салседо, оръжието за масовото убийство петък вечер е бил личният патлак на Роу. Така че Аманда бе направила заявка до лабораторията за балистичен тест с куршум от пищова, съпоставен с куршума, който бе убил Мат. След като си го беше отбелязала като приоритет, като цел за атака, тя се надяваше да има резултат веднага. Мислеше, че тестът ще бъде първото свършено нещо в „Криминалистика“ за този понеделник сутрин, приемайки, че някой би работил дори извънредно за тази цел.

Когато позвъня в 8, надявайки се да има някакви новини, там дори не бяха започнали. Когато научи името на експерта по балистика, Джон Бътлър, после усети, че той звучеше по телефона като мъж под 30 години, тя отвори гардероба и посегна за миниполата си.

Сега Бътлър я бе поканил при себе си, като й показваше с неприкрита гордост сравнително новата лаборатория. Тя се намираше във ведомствената сграда 606 в Хънтърс Пойнт — огромна и модерна постройка, последен писък на модата в сравнение с малките и клаустрофобични лаборатории от недалечното минало. Аманда охкаше и ахкаше по пътя и междувременно стигнаха неговите офиси. Бътлър явно беше омаян — нямаше съмнение, че куршумите щяха да бъдат първата му свършена работа за деня.

Предвид че никой не беше благоволил да се заеме с нейната заявка през уикенда, Аманда бе учудена колко малко време всъщност е било нужно. Лабораторията наистина бе изцяло модернизирана и увеличила възможностите си. Стрелбата и компютърният анализ на балистичните резултати вече отнемаха не повече от пет минути на тест.

Тя се бореше с нервите си и остатъчния алкохол, докато чакаше резултатите от първия тест — Хънтър сравняваше куршума, който бе убил Мат с образци, изстреляни от личното оръжие на Роу, както и с такива от револвер „Смит и Уесън“ и от полуавтоматичен военнополицейски 9-милиметров „Берета“. Напрежението бе почти непоносимо. Тя седеше до микроскопа на Бътлър и докато той настройваше уреда, постоянно се опитваше да надникне през окуляра, а, когато той работеше, кършеше нервно ръце в скута си. Накрая Бътлър й позволи да погледне. Резултатът от този тест беше очевиден, макар й обратен на нейните очаквания. Очевидно нямаше съвпадение.

— О, боже — каза тя на Бътлър, — как е възможно?

— Всичко е точно. Имахме още три опита.

Установиха съвпадение едва при второто оръжие, което бе открито в дома на семейство Къртли.

 

 

Глицки беше слязъл в кабинета на Аманда на третия етаж. Стоеше облегнат на едно от чекмеджетата, а вратата зад него бе затворена.

— Това не означава, че не е бил Роу — каза той.

— Не, Ейб, но Мат е бил убит с пистолета на този Езтли. Имам предвид не с този, който е носил обикновено, а с немаркираното оръжие, извадено от сейфа му. Регистрирано е на негово име. И докато сме си на думата, кажи ми, ако можеш, как стават тия работи? Как такова момче, такъв откровен главорез, може да си извади разрешително?

— Той е американски гражданин, нали? Натурализиран, но така или иначе американец. Работил е като охранител. Не е бил криминално проявен в Калифорния. Но най-вече, Клиф Къртли е бил зад него, дърпайки конците, а неговото име доскоро убеждаваше всички. Нямало е никакъв проблем да си извади разрешително.

— Да, обаче ние имаме проблем, Ейб. Не виждам как въпросният Езтли ще остави Роу да гърми с неговия патлак. Не си представям някой да даде на Роу дори да пипне личното му оръжие, пък камо ли да гърми с него. Той може да го обърне към тебе и да дръпне спусъка само за веселба!

— Би могъл — каза Глицки, прехапвайки устна. — Има ли отпечатъци на Роу по самия пищов?

— Не.

— А на иконома?

— Няколко.

— Хм…

— Тогава какво означава всичко това, Ейб? Ако Роу не го е застрелял…

— Както и да изглежда, аз все пак мисля, че най-вероятно Роу го е направил…

— Знам. Но ако все пак не е бил той? — попита Аманда с леко треперещ глас. — Тогава какво ще правим?

Глицки не можеше да предложи нещо твърде утешително.

— Разбери — каза той, — който и да е дръпнал спусъка, Роу е бил отговорен. Той е отговорен за всичко това.

 

 

Свръхдозата витамин D или каквото там беше, бе изветряла напълно, когато Глицки се появи пред бюрото на Дарел Брако с подробности за убийството. Неговият инспектор попълваше някакъв административен доклад. Той бе изцяло погълнат в писанието си, когато Глицки се бутна в ъгъла на бюрото му, седна на плота и каза:

— Не желая дори да започвам да ти обяснявам колко не ми се ще да ти задавам този въпрос.

— Тогава недей — каза Брако, вдигайки поглед.

— Аха, ама тук са раздадени картите. Отивам аз тази сутрин на работа и светът е чудничко място. Просто щастие! Роу Къртли ни се махна от главата завинаги, както и целия му отвратителен дом. Всичките случаи изглеждат приключени. Дотук всичко е супер, нали?

— Да, и на мен така ми се струва.

— Така. И знаеш ли какво се случи? Аманда отива на работа тази сутрин и се отбива в лабораторията, за да вземе балистичната експертиза на куршума, който уби приятеля й.

— Окей.

— Не е толкова окей. Всъщност този куршум не е изстрелян от пищова на Роу, а от този на бодигарда му.

— Нали не искаш да кажеш, че Роу не го е направил? — Брако се хвана за главата и погледна към небесата.

— Не искам. Тази експертиза не значи, че Роу не е виновен. Но ти знаеш най-добре какво би трябвало да си помислим. Най-вероятно Роу не е стрелял лично. Сигурно е бил другият, икономът.

— Ето защо проклетият ацтек ни предложи да мине на полиграф — попита Брако и щракна с пръсти. — Кучият син щеше да го мине успешно, нали така? Щеше да ни преметне, за бога! — досети се Брако и внезапно се ухили. — Но това са просто чуднички новини. Четиринайсет години съм ченге и накрая ми се удава истинската възможност да кажа „икономът го е направил“. Колко приятно, нали?

— Не искам да е бил икономът, така че хич не е приятно.

— Не бих се косил за това, Ейб. Вероятно е бил Роу. Както и да е, какво значение има вече? Всички, за които има значение, са мъртви.

— Не е така. Важно е за мен.

— Защо?

— Защото аз съм абсолютно сигурен, че Роу е убил Мат Люис. Той е имал мотив, искам да ти кажа. Имал е и благоприятна възможност. Едно време не се съмнявахме, че е бил точно той. Сега вече не е толкова ясно, вече има съмнение. Може и да не го е направил, в крайна сметка.

— Пак ти повтарям, Ейб, какво от това, на кого му пука? И той, и икономът са мъртви.

— Пука ми на мен, защото започнах да се съмнявам по другия случай, за който бях напълно сигурен. Джанис Дърбин.

— Не — каза Брако. — За Джанис Дърбин нямаме никакво съмнение. С обувките, огъня и така нататък. Това определено е почеркът на Роу.

— Може би — каза Глицки. — Освен ако не е бил там. Имаше алиби, не помниш ли?

— Дрън-дрън.

— Добре, спомни си разговора си с него в кабинета на Денарди, когато Роу по същество призна, че е убил Мат Люис и все пак накрая излезе, че не е така.

— До, но аз все още мисля, че той е дръпнал спусъка.

— Добре. Мисли, каквото искаш. Но в същия разговор той ни представи алиби за сутринта, когато бе убита Джанис Дърбин. Помниш, нали?

— Разбира се. Родителите, икономът и прислужницата.

— Прислужницата — каза Глицки. — Това ще да е била Линда Салседо, нали?

Брако отново седна и се облегна назад, затваряйки очи.

— Това ли беше въпросът, който не искаше да ми задаваш?

— Не исках е дори меко казано.

— Тогава пак ти повтарям. Недей!

— Но трябва. Тя е последният човек на света, който би искал да дава на Роу алиби за нещо. Не е била на съд досега и няма адвокат. Искам да минеш през предварителния арест и да видиш дали ще проговори пред тебе. Питай я дали си спомня Роу да е излизал рано сутринта през последните две седмици. Тя вече ни каза, че заспива късно. Ако тя все пак потвърди неговото алиби… ако той не е могъл да бъде там…

— Той е бил там, Ейб, в Дърбинови. Той трябва да е бил там.

— Да, знам. Но ще бъде по-добре да сме сигурни, Дарел. Иди и я разпитай. Винаги е по-добре да сме сигурни.