Джон Лескроарт
Щети (7)

6.

Имението на семейство Къртли заемаше последната третина от улица „Валехо“. Беше разположено от страната на височините, а задният двор опираше в горичките и пищната зеленина на „Пресидио“, която изглеждаше почти черна в тъмното.

Глицки бе седнал сам зад волана на своя служебен форд таурус. Страничният му прозорец беше свален изцяло. Лейтенантът гледаше през улицата към внушителната фасада на имението, която бе на двайсетина метра от пресечката, където бе спрял и се виждаше отлично. Триетажната сграда с бяла гипсова мазилка се открояваше ясно на фона на тъмнозелените дръвчета по склона. Храстчетата и кипарисите около автомобилната алея почти изцяло скриваха първия етаж, но Глицки забеляза, че шест от шестнайсетте прозореца на горните два етажа светеха. От мястото, където бе паркирал, се виждаше и дясната страна на къщата; през огромния френски прозорец на първия етаж, който бе частично скрит от живите плетове, се мяркаха проблясващи светлинки и движещи се фигури.

Глицки още не бе решил защо точно е дошъл. Разбира се, разследваше убийство, а основният заподозрян бе един от обитателите на този дом, който наскоро бе пуснат от затвора. Това бе напълно вярно. Но също така нямаше съмнение, че нещата, които Уес му бе казал по-рано същата вечер, бяха верни. Нямаше нито доказателства, нито разрешително за обиск. Роу със сигурност имаше алиби и най-вероятно изобщо би отказал да го приберат доброволно. Семейство Къртли бяха не само богати; те вече бяха придобили солиден опит в разправиите с органите на реда и в провалянето на всички техни усилия. Глицки бе напълно сигурен, че още щом се появи на вратата, те щяха да повикат своя адвокат и знаеше, че ще трябва да се изправи срещу него с празни ръце.

Но на лейтенанта изобщо не му пукаше.

Той държеше цялото семейство да разбере, че вече е по дирите им. Искаше да им припомни, че въпреки парите им и несметните им богатства, последния път той бе излязъл победител; трябваше да им покаже, че и този път ще спечели. След убийството на Фелисия Нунйес, той все пак щеше да издейства задържане поради „особени обстоятелства“, нещо, което не му се бе удало преди заради грешката, допусната при делото „Сандовал“. Може би дори щеше да успее да доведе нещата до смъртна присъда, защото вече му бе ясно, че Роу заслужава единствено такава.

Желанието му беше детинско, недисциплинирано, и някак примитивно. Глицки разбираше това добре и донякъде го беше срам. Все пак имаше непреодолимото желание да покаже на това опасно и безскрупулно семейство, че щетите, които бяха нанесли на кариерата му, не го бяха пречупили, и че дори бе успял да си възвърне предишните високи позиции. Въпреки че Къртли бяха дали всичко от себе си да го съсипят с клевети, очерняне и лоши намеци, той отново оглавяваше отдел „Убийства“.

Глицки отвори вратата на своя „Форд“. Когато светлинката до шибидаха светна, той погледна часовника си. Беше десет и петнайсет и отдавна бе минал часът, до който бе разрешено на полицай от Сан Франциско да проверява граждани, които не са доказани извършители на престъпление. Той знаеше, че още щом звънне на вратата, ще въоръжи семейство Къртли с основание да твърдят, че им оказва полицейски тормоз. Но вече имаше готов отговор: обстоятелствата около смъртта на Фелисия Нунйес, заедно с ролята, която бе изиграла тя на предходното дело, бяха достатъчно основание за спешен разпит с основна цел Роу да бъде елиминиран като заподозрян. Можеше дори да твърди, че им прави услуга.

Лейтенантът излезе от колата, засенчена от високите кипариси край оградата и тръгна по красивата, притихнала улица.

 

 

Прислужникът, който отвори вратата, очевидно бе нов в дома на Къртли. Глицки не си го спомняше от последния път, когато бе идвал преди десет години. Тогава имаха само портиер, а този път отвори професионален иконом. Мъжът изглеждаше на малко над четирийсет години и бе доста представителен. Имаше осанката на борец. Прилежно сресаната му коса бе гарвановочерна, прошарена тук-таме със сребристо. Тъмносивият му костюм и черната вратовръзка говореха за студена ефикасност. Ацтекското му лице остана каменно при вида на Глицки. Не го впечатлиха нито извадената значка, нито настояването на инспектора да говори с някой член на семейството.

Икономът имаше изключително дълбок басов глас без следа от акцент и говореше с преувеличена любезност.

— Имате ли среща? — попита той.

— Не. Както вече ви казах, аз съм от полицията, от отдел „Убийства“.

— Разбирам. Имате ли разрешително?

— Не. Надявам се, че ще мога да говоря с някой от семейство Къртли. Искам да ги уведомя за една наскоро възникнала ситуация.

— Можете ли да ми предадете съобщението?

— Бих предпочел да говоря лично с тях.

Мъжът замълча за миг, преди да вземе окончателно решение.

— Как казахте, че се казвате? Повторете, моля.

— Лейтенант Глицки. Отдел „Убийства“, Сан Франциско.

— Да, сър. Изчакайте, ако обичате. Ще проверя дали някой от тях е свободен — отвърна мъжът, след което се обърна и затвори вратата в лицето на Глицки тихо, но решително.

Лейтенантът се обърна и реши да се поразсее малко, гледайки алеята и улицата зад нея. Там, където свършваше градината, нямаше нито ограда, нито порта — никакви препятствия към външния свят. За първи път това му направи впечатление. Какво ли беше значението на тази липса? Какво говореше тя за семейство Къртли, как се съвместяваше с тяхната гордост и арогантност? Наистина в този квартал нямаше особено много пешеходци, а колкото минаваха, не бяха твърде опасни, за разлика от, да кажем, обитателите на Тендърлойн Дистрикт. Ала всички съседни къщи имаха огради и железни порти. Най-вероятно семейство Къртли предполагаха, че всеки се досеща кой точно живее тук. Бяха уверени, че никой не би се осмелил да ги обезпокои, защото това би означавало да предизвика техния гняв и отмъстителност. Оградата просто не беше необходима, нямаше нужда и от порта; психическата бариера беше достатъчна.

Глицки дочу приближаващи стъпки отвътре и се обърна. Вратата се отвори и на прага се появи Роу Къртли.

Младият мъж бе понапълнял малко през времето, което бе прекарал зад решетките, ала светлосините му очи и тясната, нервна челюст все още му придаваха вид на голямо, намусено дете. През няколкото седмици откак го бяха пуснали под гаранция, светлорусата му коса бе пораснала и покриваше ушите му. В затвора бе успял да се сдобие с белег на челото, който започваше малко над веждите му и се губеше в гъстата коса. Бялата му тениска без ръкави бе затъкната в панталоните и откриваше на показ две големи силни ръце с още по-ясно изразени отпреди бицепси. Явно беше, че доста е тренирал през последните години.

Виждайки Глицки, Роу се засмя презрително и поклати глава с привидно неверие.

— Ез каза, че си се дотътрил чак дотук и ни притесняваш късно вечер, и то през почивен ден. Отначало не повярвах — казах му, че със сигурност вече си се научил да не вършиш подобни лудории. Тъй че дойдох да видя лично, и ето те наистина! Бая смелост имаш, трябва да ти се признае. Пак се показваш пред дома ми. Какво, за бога, искаш този път?

— Надявах се да те елиминирам като заподозрян за едно убийство, което е било извършено днес.

— Със сигурност това си искал. Коя патица си е намерила края?

Глицки замълча за миг.

— Кой е казал, че жертвата е жена?

Лицето на Роу за миг изгуби всякакво изражение, след което на него се появи крива усмивка.

— Опа! Хвана ме, и то още на вратата. Добра работа! Може би е добре да повикам адвоката си, преди да съм се изложил още повече. Да не би да носиш диктофонче?

— Не.

Роу цъкна с език.

— Кофти. Иначе би могъл да използваш тая дреболия в съда.

— Още мога.

— Олеле, цял съм се разтреперил! Особено ако наистина е била убита някоя жена…

— Искаш ли да познаеш коя е?

— Не мисля. Няма да е никак добре, особено ако позная. Как би изглеждало това според теб? Разбираш за какво говоря, нали?

— Да. Твърде си умен, за да се хванеш на подобна елементарна въдичка, Роу. Но това, за което съм дошъл, е да те попитам къде си бил този следобед и с кого.

— Аз пък не мисля, че ти дължа каквито и да е обяснения.

— Точно така, не ми дължиш. Но и на двама ни би спестило доста проблеми, ако ми кажеш къде си бил.

— Точно това е и моята цел, сержант. Иска ми се да ти спестя доста проблеми.

— Вече съм лейтенант. Повишиха ме.

— Без бъзик? Е, поздравления, значи! Мислех си, че кариерата ти е отишла на бунището след моето дело… Все пак арестува грешния човек, нали се сещаш?

Устните на Глицки се свиха леко в ъгълчетата.

— Е, не мисля, че беше арестуван грешния човек. Осъдиха те, нали? Сещаш се…

— Какво да се сещам?

— Давай да говорим по същество. Къде беше днес следобед?

— Навън. Карах за удоволствие.

— Сам?

— Естествено. Радвам се на свободата си.

— Къде отиде?

— До долината Напа, после до Сонома. Накрая се върнах тук за вечеря.

— Спря ли някъде?

— Взех си хамбургер и шейк в „Тейлърс Рефрешър“ в Напа. Знаеш ли това място? Чудесна, проста храна. Не е като завъртените глупости, които сервират по ресторантите в нашия квартал.

— Мда — каза Глицки. — Добро място. Какъв точно шейк?

— Шоколадов.

— Чудесно. Сещаш ли се за някой там, който би те разпознал? Може би някой, който работи в „Тейлърс“?

— Нямам представа.

— А колата ти?

— Какво за нея?

— Каква кола караше?

— Z-4 роудстър. Баварец, нали се сещаш? Кабрио.

— Какъв цвят е?

— Лилав.

— Бие на очи значи.

— Хората го забелязват, да. Страшна кола е! Това ли е всичко, което искаше да ме питаш?

— Добро начало е.

— И кого са убили?

Глицки погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Скоро ще бъде по новините. Пусни си телевизора и виж сам.

— Роу? — дочу се женски глас от втория етаж. Беше Тереза Къртли. — Кой е там по това време?

Роу Къртли се поколеба за миг, след което се усмихна разсеяно и погледна възрастния полицай право в очите.

— Никой — процеди той през зъби, след което затвори вратата.

 

 

Глицки можеше без проблем да се прибере вкъщи. Може би това би бил най-добрият вариант в случая. Но кръвта му кипеше и той знаеше, че Трея няма да може да спи, ако той ходи напред-назад в хола или просто седи на дивана, затова потегли обратно към центъра, остави колата си на общинския паркинг, качи се по стълбите и влезе в малката, самостоятелна вселена, която беше неговият офис. Светлината сякаш го дразнеше, затова изключи лампите и опря длани на бюрото си. Пет тесни, запрашени прозорци бяха единствената връзка с външния свят. Въпреки тях дори и през деня бе трудно да се чете без включена лампа. На лявата стена висяха няколко семейни снимки в рамки, а до тях бяха окачени куп почетни грамоти. Сред тях се открояваше една — Глицки бе избран за полицай на годината на Сан Франциско през осемдесет и седма; имаше и други немалки отличия. Под рамките стоеше шкаф, пълен с дреболии и спомени — старата му фуражка на патрулен полицай, топка за американски футбол, подписана от неговите съотборници от Сан Хосе Стейт Юнивърсити и още много други малки, но важни за него неща. Цялата дясна стена бе заета от полици, пълни с папки с избрани случаи, които Глицки бе разследвал. Зад гърба му имаше библиотека, пълна с доста разнообразни за стандартите на един полицай книги — стотина романа с меки корици, пълната колекция от морските новели на Патрик О’Брайън заедно с томовете с анотации към тях, десеттомна Енциклопедия Британика, съкратен вариант на Оксфордския речник, който все пак беше огромен, пълен справочник на медицинската фармакопея, половин дузина книги за спорта, преведените либрети на „Севилският Бръснар“ и „Тоска“ (един от синовете на Глицки от първия му брак, Джейкъб, бе доста обещаващ баритон в операта на Сан Франциско). На горния рафт бяха наредени множество четива по наказателно право, сред които се открояваше калифорнийският наказателен кодекс.

Тази вечер, обаче, Глицки бе сляп за всичко наоколо. Току-що бе обмислил и отхвърлил идеята да отиде направо при дежурния съдия на нощна смяна, чийто кабинет се намираше някъде из долните етажи и да вземе от него разрешително за обиск на базата на догадката на Роу, че жертвата е жена. Въпреки че Глицки намираше известна утеха във факта, че можеше при следващото дело да използва този лапсус в своя полза, все пак за момента нямаше никакви солидни доказателства. Въпреки това, днешният разговор бе премахнал от ума на Глицки донякъде интуитивно и най-малкото съмнение, че точно Роу бе убил Нунйес.

Глицки извади един адвокатски тефтер от бюрото си и надраска няколко реда. На първо време трябваше да открие Глория Гонсалвес, последната свидетелка от предишното дело, преди убиецът изнасилвач да е успял да се добере до нея. Трябваше и да събере и няколко „шестици“ — снимки в анфас и профил на Роу и две други лица, които да показва наоколо.

И още една бележка: как бе успял Роу да се добере до адреса на Нунйес? Беше ли си уредил среща с нея? Може би бе звънял у дома й или на мобилния й номер? Звънял ли беше някой от неговите адвокати на Фелисия? Живееше ли тя все още в същия апартамент, както по време на предишното дело?

Слагайки тефтера настрана, той извади своя ролодекс и завъртя барабана с листчета, след което набра мобилния телефон на Арни Бекър. Инспекторът от „Палежи“ вдигна на второто позвъняване въпреки късния час. Явно още беше на работа. Знаеше кой му звъни и започна направо:

— Откри ли нещо, Ейб?

— Две-три неща… Имам и основен заподозрян.

— Доста бързо действаш.

— Още ли си там?

— Да. Моите момчета едва сега започват. Твоите от „Съдебна медицина“ току-що си тръгнаха. Ние, обаче, смятаме да работим цяла нощ.

— Медиите дали вече знаят коя точно е Фелисия Нунйес?

— Не. Единствено знаят, че тя е жертвата.

— Свидетелствала е по дело за убийство и е щяла да бъде призована съвсем скоро да даде показания срещу същия човек.

— Кой е това?

— Роу Къртли.

— Същият, когото Фаръл пусна наскоро, нали?

— Всъщност Барето го „откопча“, но да, той е.

— Гадна работа. Пуснали са го и той е дошъл и я е убил.

— Бих се обзаложил, че точно така е станало.

Бекър въздъхна продължително.

— Защо изобщо ги пускат тези копелета? — попита той.

— Чудесен въпрос, Арни. Доколкото знам, свързано е с основите на правосъдната ни система и с правото на обжалване… Питай своя конгресмен или някой друг по високите етажи.

— Проклетници…

— Да. Както и да е… Най-важното е, че е карал лилаво БМВ Z-4 кабриолет и може би го е паркирал някъде наблизо, преди да се качи в апартамента. Някой сигурно го е видял. Приготвил съм и няколко „шестици“, които можеш да започнеш да показваш из квартала утре. Ако са го забелязали, ще имаме основание да го приберем и да го разпитаме хубавичко, може би дори ще получим разрешително да обискираме проклетото му имение… Попаднахте ли на нещо вече?

— Така мисля… — Бекър замълча за миг. — Но не искам да ти давам напразни надежди все още.

— Кажи все пак — каза Глицки. — И най-малкото нещо е добра новина.

Бекър отново се поколеба.

— Още не сме съвсем сигурни как да го тълкуваме, но до краката й открихме две локвички обгоряла гума или пластмаса; утре ще знаем със сигурност.

Сърцето на Глицки сякаш се преобърна. Няколко години по-рано вече беше получил един инфаркт. Въпреки че днешното усещане изобщо не беше толкова силно колкото онзи път, той все пак тури ръка на гърдите си и пое дълбоко въздух.

— Била е с обувки, когато я е убил — каза той без ни най-малко съмнение в гласа.

— Поне така изглежда. Не сме сигурни. Има ли значение?

Глицки все още дишаше на пресекулки.

— Роу Къртли винаги е постъпвал по един и същи начин с жените, които е изнасилвал. Винаги е настоявал да не си свалят обувките.

— Че защо?

— Бог знае, Арни. Трябва ли да има причина?

 

 

— Съжалявам, че ти звъня в такъв неудобен час, Уес — чу се гласът на Глицки от другия край на линията, — но исках да научиш новините първи. Предлагам ти да вземем разрешително за обиск веднага щом се уверим, че локвичките разтопена гума са били обувките на Фелисия.

Фаръл въздъхна от другия край.

— Не мога да го направя, Ейб. За бога, дори не сме напълно убедени, че тялото е на Нунйес! И, как да ти кажа, може и никога да не узнаем със сигурност. Ако никога не е ходила на зъболекар в Щатите, което ми се струва доста вероятно, зъбните отпечатъци няма да ни дадат никаква информация. А без потвърдена самоличност нямаме нищо, с което дори да свикаме жури. По време на последното му дело споменаваше ли се нещо за неговия навик с обувките?

— Не зная, Уес, но можеш съвсем лесно да провериш. Обаче аз говорих с изнасилените прислужници още преди да подкупят повечето от тях. Те всички казаха едно и също нещо за обувките. Никога не ги свалял — явно това му е нещо като фетиш.

— Напълно ти вярвам. Но не е убил никоя от другите жени, нали?

— Убил е една и е пребил жестоко три от тях.

— Тази, която е убил, Долорес Сандовал, е била открита навън в парка, нали? — попита той и продължи, без да обръща внимание на мрачното мълчание на Глицки: — Имам предвид, не е изгорил никоя досега. Тук имаме ново развитие. Това не е старият му начин на действие, нали така? Тоест, откъде сме сигурни, че точно той го е извършил?

— Знам, че е той, Уес. Просто някой в затвора му е подшушнал, че като изнасилиш и убиеш някоя, е добра идея да изгориш тялото и всичко наоколо, за да скриеш доказателствата…

— И точно затова, както ти каза и Бекър по-рано, никога няма да получим доказателства, че Нунйес е била изнасилена, нали така?

— Най-вероятно не.

— Окей, значи това е недоказуемо. Освен това няма и нищо, което да подскаже, че Роу е бил в жилището й, нали? Няма свидетели…

— Все още не.

— Окей. Все още не. Няма доказателства за сексуално насилие. Имаме просто тяло на жена, което е обгоряло в пожар. Дори не знаем причината за смъртта. Нали? Имам предвид, удушена ли е била, простреляна, намушкана? Ти ми кажи.

— И това сигурно няма да разберем, Уес. Много зле е обгоряла.

— Това ти казвам, Ейб. Може би е била убита, а може би не. Откъде да знаем? Може би е носела свещ на път за банята и е получила сърдечен удар, паднала е и така е причинила пожара.

— Нищо такова не се е случило.

— И аз не мисля така. Да ти кажа, вероятно си прав за всичко и Роу я е убил. Но „вероятно“ не ни върши работа пред прокурора и ти сам го знаеш.

— И какво ще правим тогава?

— Нямам идея, Ейб. Можем да се надяваме, че ще допусне грешка и ще се издаде.

— Имаш предвид да допусне грешка, докато убива другата свидетелка, нали?

— Не — отвърна главният прокурор. — Преди това.