Бо Онест
Отблизо и лично (9)

Тогава:

Иво взе и своята чанта, вътре беше сложил ръкавици, невзрачно яке с качулка и тъмни очила, а иначе бе облечен спортно, за да е по-лесно подвижен в предстоящите събития.

Водеше си и помощник, интелигентно ромче на име Асен, цар на ключалките. Тази придобивка дължаха на циганския барон бат Сали от Самоков, който по този начин връщаше стара услуга на Робинзон.

Качиха се в пежото и потеглиха към дома на Маринов.

Пътуваха известно време, но трафикът беше слаб и не се бавиха дълго, скоро видяха грозните блокове, поставящи началото на квартала. Пак се зачуди защо ли маститият адвокат предпочиташе да живее в този непрестижен комплекс, със сигурност бе богат като Крез и можеше да си позволи дори крайморска вила, а се бе сврял при простолюдието.

Паркира колата по-далече от блока и слязоха, но този път не заключи багажника, когато спецът по бравите му отвореше апартамента, щеше оттам да си вземе багажа и да си поеме по пътя, сега само извади своята чанта с дегизировката.

Спокойно влязоха във входа и пак взеха асансьора до 7 етаж. Навярно повечето хора бяха на работа, защото не срещнаха жива душа нито във входа, нито на стълбището.

Слязоха пеша един етаж и в коридора Асен отново направи магията си, отключи и двете брави за по-малко от минута. Прегърнаха се за сбогом и той доволен си тръгна по живо, по здраво, а Иво влезе вътре и тихо притвори.

Винаги съществуваше възможност да има някой друг в апартамента, дори самият адвокат можеше да си е дал почивен ден и затова първо се налагаше да извърши обстойна проверка. На пръсти премина през всички стаи, накрая провери и банята и си отдъхна, нямаше никого.

Щеше да мине известно време докато Маринов се прибере от работа и неканеният му гост без да бърза започна да се приготвя за предстоящото.

Извади гумените ръкавици и ги нахлузи, после с влажна кърпа забърса всички брави и повърхности, които помнеше, че е докосвал. Провери в хладилника за алкохол и се спря на бутилка домашна ракия, тя бе миризлива и сценарият щеше да изглежда по-правдоподобен. Накрая взе един стол и го нагласи до прозореца, седна на него и прикрит зад пердето впери очи във входа.

Бе спокоен и хладнокръвен, в този момент нищо не можеше да го отклони от задачата му. Подготовката му бе придобита навън, в реалния свят, на пътя. Цял живот бе изпитвал и тръпката от победите, и болката от загубите.

Хората вече се прибираха от работа, долу започнаха все по-често да спират лични автомобили и таксита, а асансьорът непрекъснато се движеше нагоре-надолу. Радваше се, че Робинзон избра точно него да се справи с адвоката, открай време ненавиждаше тези невестулки с куфарчета, които за пари защитаваха най-големите отрепки. Те не бяха и чували, че трябва да помагат на хора в беда, но истински хора, не богаташи. Самите те редовно нарушаваха закона, поне две трети от тях бяха прикрити престъпници, в това число и Маринов. Как после живееха със съвестта си, той не можеше да разбере. Но така е било винаги, когато са заложени много пари хората имат склонност да заобикалят истината. С тяхната постоянна жажда за печалби отделни индивиди поемаха защитата дори на педофили, така, че колкото и да се напъваше човек, просто бе невъзможно да ги хареса. Някои от тях дотолкова се бяха специализирали в параграфчета и алинеи, че поради некадърността на обвинителите, без много труд вадеха от затвора и доказани бандити. Може десет почтени свидетели да са видели как извергът коли някого и лично да го потвърдят пред съдията, но това явно не стигаше.

Другите, по-посредствените, намираха утеха в еднаквостта, техните аргументи винаги се основаваха на пропуските. Намесваше се обиграното правистче, изтъкваше някои дребни нарушения при ареста или при обиските и съдът пускаше убиеца, сякаш това, че малко са нарушени правата му беше по-важно, а не деянието му. Примери много, а като най-голямата наглост той определяше изказванията на известен адвокат, явно откъснат от живота, защитавал доказан наркоман и взломаджия. Бандитът беше извършил 50–60 обири от жилища и най-накрая един от потърпевшите след кратко преследване успял да го гръмне с газовия си пистолет и, слава богу, по случайност да го убие. Вместо властите да наградят човека и той да стане пример за обществото, адвокатът уреди да го вкарат в затвора и там да си рисува иконите, а престъпникът изкараха невинно ангелче.

Ето, заради такива хора Иво ненавиждаше цялата гилдия и сега не изпитваше никакво състрадание към този, когото очакваше. Сега щеше да му покаже, че в неговия съд няма извъртания, няма вратички, няма резултати от вещи лица, всичко е черно или бяло, вярно или не. Преди малко циганчето го убеждаваше, че най-мразени били депутатите, но май имаше и други претенденти за короната.

Измина час, че и повече и най-после едно такси закова пред блока, от него непохватно слезе Маринов, разплати се с шофьора и пое към входа.

Иво също не губи време, стана, разкърши се малко, че нещата можеше и да загрубеят и провери дали вратата към балкона е отключена. От тази медуза не очакваше ожесточена съпротива, но знае ли човек? През цялото време си броеше наум, както беше направил и предишния път, та да има представа с колко време разполага до идването на асансьора.

Скри се зад първия ъгъл на коридора, защото ако се притаеше зад входната врата и домакинът случайно си доведеше гост, нямаше да има накъде да мърда. Сега разполагаше с достатъчно пространство и при нужда можеше да се развихри.

Чу как кабинката пристигна, входната врата на жилището се отключи и след време се захлопна, а по мълчанието на влезлия разбра, че друг с него няма.

Оня с пъшкане съблече палтото си и неканеният му гост мислено отчете този факт, сега ударът му нямаше да изгуби от силата си в дебелия плат. Някои шаячни балтони са като бронежилетки, с този плътен слой дреб в тях можеха да спрат и куршум.

След миг Маринов се показа иззад ъгъла, точно срещу него и изненадано хлъцна, после се озърна, сякаш търсеше път за бягство. Но с това си и остана, всичко се разви за секунди и той прие съдбата си.

Иво събра трите си пръста и с въртеливо движение ги заби в слънчевия сплит на дебелака и дори през сакото и останалите дрехи усети как достигна чак до гръбнака.

Корейците са нарекли този удар „цуки“ и той обикновено се прилага със свит юмрук, а сега при начина, използван от него, силата му се удвои. Човекът само изхриптя и се свлече на пода, беше изгубил съзнание на мига.

Спокойно, вече без да бърза, нападателят му взе бутилката с ракия и на малки дози започна да излива течност в гърлото му, 50–100 грама стигаха. Нямаше нужда от много, наля само колкото мирисът да създаде мнение на хората долу. Отрепката рефлективно преглъщаше по-малко, но не издаваше никакви други признаци на живот и Иво сериозно се притесни да не умре преждевременно. Тогава причината за смъртта вече щеше да е друга, а той не искаше да променя плана.

Вдигна го на рамо и отиде до балконската врата, като преди да я отвори, внимателно огледа насрещните тераси. В далечината някаква жена простираше, но беше с гръб, други хора по балконите засега не се виждаха. Това беше рядък шанс и той се възползва, бързо го изнесе, огледа се още веднъж и рязко го бутна през парапета.

Това беше! Без да се бави, влезе вътре и огледа стаята за нещо необичайно, отдолу вече се чуваха първите викове. Взе една неизмита чаша от мивката, наля малко ракия в нея и я остави на масичката, бутилката също.

Когато идва предния път внимаваше да не размести нещо, а и нямаше много време, днес пък се налагаше да стои до прозореца и да чака домакина си. Вече работата беше свършена и можеше да си позволи набързо да огледа наоколо.

Отвори шкафовете, погледна под спалнята и зад радиаторите, но нищо скрито не намери. Издърпа всички чекмеджета, отвори дори аптечката в банята, пак нищо. Това не беше логично, човек е като катерица и обича да крие разни неща тук и там, а в апартамента бе необичайно стерилно.

Минутите се нижеха бързо, трябваше вече да приключва и да се омита, но оставаше само дрешника и той реши да отдели няколко секунди и на него. Обнадежден го отвори, но и там освен няколко одеяла по рафтовете и три възглавници, облечени с калъфки нямаше нищо друго.

Е, това беше, налагаше се вече да тръгва. Момент, забеляза, че едната възглавница е по-различна от другите, очертаваха се някакви буци в нея. Измъкна я и се оказа, че калъфката вместо с пух е пълна с наредени пачки с банкноти, и то много. Сега донякъде му се изясни защо Маринов живееше в този евтин квартал, той или мамеше данъчните или събираше пари за нещо, но беше превърнал апартамента си в трезор.

Иво извади старото яке от чантата си и го облече, а после на негово място напъха пачките направо с калъфката, затвори вратата на дрешника и след един последен оглед тихо напусна жилището. Нямаше никакво време и извика асансьора направо от етажа, искаше в него на спокойствие да приготви телефона си за снимане.

До партера беше напълно готов, излезе и още отдалеч видя съседите да се трупат около тялото, някои жени истерично крещяха, а други сочеха нагоре към балконите. За тези отрудени хорица ужасната гледка бе абсолютна рядкост и щяха да я описват и на внуците си, все едно да видят стадо крави по столичната „Витошка“.

Иво си сложи качулката и спокойно се приближи, като пътьом търсеше място за най-подходящ ракурс. Ето го тялото, ръцете и краката бяха като разкачени, част от черепа липсваше, навярно от удар в нечий балкон. Този щеше да си отиде в затворен ковчег, неминуемите поражения след шест етажа гравитация не оставяха нищо на въображението.

Тълпата още не беше толкова голяма и той лесно успя да направи няколко хубави фотографии на трупа, а после тихо се отдалечи към колата си.

Чак когато стигна до нея се огледа и като не видя нищо подозрително набра номера на Робинзон:

— Здравей, аз съм! Един човек току-що падна от високо и направих интересни снимки. Ще ви трябвам ли или да се прибирам?

— Прибирай се, чакахме те да звъннеш!

Иво се качи в колата си, изчака една линейка с включени светлини да премине и подкара към близкия хранителен магазин. След това щеше да се качи на хълма в къщата на Командо, да си вземе една гореща вана и да излезе на просторната тераса, за да чака приятелите си.