Бо Онест
Отблизо и лично (18)

Какво се случи в Аржентина:

Изчислиха разстоянието до имението, налагаше се да преодолеят трийсетина километра в пресечена и непозната местност и решиха да наемат такси.

По пътя натам имаше още няколко хасиенди и те накараха шофьора да спре при последната, не искаха да му издават точно закъде са тръгнали. Това бе първата им мисия в чужбина след успешното завършване на обучението им във Фермата и не желаеха да се провалят. Мишената им бе един страхлив български убиец, който бе получил присъда, но заради някакво странно съдийско решение бе имал време необезпокояван да напусне Родината. Наскоро от Интерпол бяха научили местонахождението на беглеца, който се бе сврял чак в Аржентина и го бяха предоставили на Съдебна охрана, а оттам тази информация стигна до Фермата.

Сега тримата приятели почти бяха стигнали целта си.

Оставаха им 5–6 километра, които изминаха пеша, водеше Командо, който преди години бе участвал в конфликта в Камбоджа и такива терени и преходи му бяха ежедневие.

Когато стигнаха до крайната си цел слънцето вече се бе вдигнало, сега с просто око различаваха главната сграда, конюшните и къщите за работниците. Хората вече се трудеха по полето и нашите хора решиха да не се приближават повече, а и оттук виждаха всичко, което ги интересуваше. Окопаха се на един малък хълм и зачакаха, а Иво извади снимка на Илия Тодоров, огледа я внимателно и им я подаде. В базата, където се обучаваха, многократно бяха изучавали тази физиономия и я знаеха наизуст, но все пак искаха да са сигурни, а не по погрешка да убият някой невинен с подобна външност.

Времето бавно отминаваше, те лежаха неподвижно и не сваляха биноклите от очите си.

Един мъж, яздещ кон, който много приличаше на човека от снимката, на два пъти мина през полето, като явно надзираваше ратаите, но бе прекалено далеч, за да са сигурни.

Настана сиестата и всички се прибраха на сянка, което даде възможност и на тях да починат от непрекъснатото взиране.

Около 16 часа хората отново излязоха на работа и се трудиха до 18, след това уморено се насочиха към отредената за тях сграда.

Конникът отново се появи, отдалеч се чуваше как ги хока и се кара за нещо, после се приведе над гривата на коня и го подкара към конюшните.

Погледите и на тримата бяха вперени в него, защото интуитивно усещаха, че това е техният човек, но искаха да са напълно уверени.

Той се позабави в сградата, явно нахрани животното и се появи от другата страна, напът за господарската къща. Спря пред главния вход, поотупа си дрехите и влезе, а след десетина минути се появи на малко балконче на третия етаж. Беше се разсъблякъл и носеше в ръка чаша с някакво питие, но бе сложил и тъмни очила, което мигом ги увери, че това е тяхната цел. В папката с негови снимки, която разглеждаха в „Стаята на срама“ имаше подобна негова фотография с тъмни очила, бе от негово изявление по Интернет към Главния прокурор, направено няколко седмици след като избяга от дома си и се покри някъде, та да не влезе в затвора.

И тримата шумно изпуснаха въздуха си, той беше, нямаше никакво съмнение. Ето, бяха открили своята мишена и сега тя стоеше и си пиеше питието само на 300–400 метра от тях, мислеща, че е в безопасност и че убийствата на невинните момчета ще й се разминат.

Робинзон фокусира обектива и започна да снима, направи десетина кадъра и се обърна към тях.

— С тези снимки ще удостоверим, че сме го открили, а е добре да го снимаме и после, след смъртта му. Хайде да се спуснем отзад и да ви обясня как ще подходим, но мисля, че тази работа няма да се окаже толкова трудна!

Те се свлякоха от височинката и се навряха под един бодлив храст, сега с тези камуфлажни дрехи бяха съвсем незабележими.

Сближиха главите си и Робинзон им заговори:

— Ето как ще стане! След малко тръгвате обратно към Рио Гранде и се прибирате с ферибота, а аз ще остана на позиция. Облечен съм подходящо, нося и мрежа против комари, така че мен не ме мислете. Убедихме се, че в магазините не продават огнестрелно оръжие, а с въздушна пушка от това разстояние няма как да го свалим. От бандите може и да купим някое пушкало, но това ще изисква време, а може и да ни пробутат нещо некачествено или дори неработещо. Сега сме пипнали този Илия и не мисля да му подарявам още няколко дни да живее и да тормози работниците. А и това неговото живот ли е? Невъзвращенец, далеч от дома и мразен от всички?

— Как ще подходим?

— Ще го направя с арбалет, знаете, че когато живеех в гората ловувах дивеч точно с такова оръжие и с него съм безпогрешен. А и това оръжие ми е слабост.

— Но твоят стреляше със стоманени топчета, а тук не вярвам да продават такива.

— Няма значение с какво стреля, дори за момента е по-добре да е със стрели, че причиняват по-големи поражения. Вчера в спортния магазин видях, че имаше богат избор, но няма да те обременявам с марки, мен ме интересува мощта му. Поискай от продавача някой, който е със сила на опън най-малко 175 либри, това се равнява все едно да вдигнеш 80 килограма от земята когато го зареждаш. Ще искаш полиспастен арбалет, това ако не можеш да го преведеш не е проблем, тях ще ги познаеш по колелата в краищата на лъка, през които минава тетивата. Казват се ексцентрици. Засега всичко ясно ли ти е?

— Полиспастен, сила на опън най-малко 175 либри.

— Точно така, а ако намериш 200 либри още по-добре, но те са по-редки, защото се зареждат трудно, при тях използват специални въженца или макари. Цената и на двата ще е висока, но нищо, целта оправдава средствата!

— Откъде си придобил тия знания за арбалетите? Струва ми се, че ако речеш и книга ще напишеш!

— Още като живеех в пещерата се бях запознал с едно момче от съседния град, Божо се казваше. Беше като енциклопедия в тази област! Той ме научи на всичко, което знам. А пък в София имаше двама, Марти и Людмил, те бяха спецове по лъковете, можеха да ти говорят с часове.

— И с лък ли можеш да си служиш?

— Да, но при тях са необходими ежедневни тренировки, иначе губиш форма. Докато арбалетът е като пушка, все пак там разполагаш с оптически мерник. Тази тема ми е приятна, но нямаме много време, затова нека сега да поговорим за стрелите.

— Че какво има да говорим, стрели като стрели.

— А, много се лъжеш ако мислиш, че всички са подходящи. Обикновено тия, по-мощните арбалети, стрелят и с по-дълги стрели, затова ще купиш 5–6 броя карбонови с дължина 20 или 22 инча. Ако нещо се объркаш, мери на ръка, това са около 50–55 сантиметра! Продават ги с върхове за стрелба по мишени, но те не ни вършат работа, ти искай ловни върхове с режещи остриета! При остриетата също има няколко вида, ако имаш възможност избери такива, които летят затворени, а при удара в целта се отварят, те са по-точни!

— Нещо друго за стрелите?

— Има още нещо! Да бъдат с тегло над 400 грейна, това са трийсетина грама. По-тежката стрела ще ми осигури и по-голяма кинетична енергия.

— Ясно!

— Ти, Командо, за да не скучаеш му помагай при избора, но само толкова, защото за съжаление не знаеш испански. Когато купите тези неща отново ще отидете при щанда за дрехи и ще ми купите една маска за лов и едно гили!

— Чакай, чакай, говори на български!

— Маската за лов скрива лицето ти и дивечът не те вижда, все едно си се намазал със защитни цветове. Не си ли гледал ловни филми, в които ловците носят такива маски?

— Гледал съм, използват ги предимно стрелците с лък.

— Това е така, защото се приближават много близо и трябва да са невидими, иначе дивечът ги усеща. При хората е същото. Гилито пък е специално наметало, използват го снайперистите, които проникват дълбоко в тила на врага.

— Ти навремето нали имаше нещо такова?

— Имах, и въпреки че го бях правил сам, ми вършеше чудесна работа. Моето бе с втъкани папрати, клонки и листа и така се сливах с околната среда, че дори и да ме настъпиш в гората, пак нямаше да ме видиш. В случая ще купиш фабрично произведено гили, има богат избор и ще гледаш да е с по-зелени тонове, тук местността е такава. Днес наблюдавахме нашия човек от 300 метра, но когато реша да стрелям с арбалета, трябва да съм най-много на 50! Гилито и маската за лов ще ми помогнат да се приближа почти до балкона и да се прицеля точно. Сега се сетих, че за мерника нищо не съм ти казал. Искам или оптически, но най-малко с четирикратно увеличение, или колиматорен, те са със светеща точка и от близка дистанция са незаменими. Когато купиш арбалета дай някое песо в повече на продавача, но го искай прострелян, демек с настроен мерник, кажи му да го нагласят за 50 метра! Дотук всичко ясно ли е?

— Да, запомних подробностите, а и Командо слуша, ако нещо забравя ще ме подсети.

— Не трябва да забравяш, защото не ми се ще да губим още няколко дни в чакане на подходяща възможност. Обаче сега искам малко да сменим темата! За оръжието и маскировката ме разбрахте, нека поговорим за това как ще се оттеглим безопасно. Колкото и да мисля, все повече се уверявам, че с ферибота не е сигурно, зависими сме от прекалено много хора, от капризите на времето, а и на него сме като в капан. Най-добре идете с нашия хазяин на кея и наемете някоя лодка за два-три дни, но да бъде бърза и сигурна! Парите отварят много врати, като предложиш достатъчно ще наемеш най-доброто, но не взимай надуваем „Зодиак“, както ни препоръча лекторът във фермата. Разстоянието е голямо, обикновено има и вълнение и в такава ситуация една надувна лодка не е най-доброто решение. Вярно, спецчастите по целия свят ги използват, но за кратки преходи или в тихи води. Потърсете някоя здрава, голяма и мощна ладия, а резервоарът да е пълен с гориво! Густаво няма да се учуди, той знае, че искаме да снимаме птиците и молбата ти ще му се стори логична, а за да омекне още повече, измисли и някаква загадъчна жена, която ще водите на разходка!

— Значи купуваме оръжието и другите дреболии, наемаме лодката и после какво?

— Ще гледате до следобеда да сте готови с всичко и като го натоварите в лодката подкарвате насам! С джипиеса лесно ще ме откриете, аз оттук няма да мърдам. Все пак всичко се случва и ако не ме намерите на това място се връщайте в квартирата, а на следващия ден елате пак!

— Разбрано!

— Ще привържете лодката някъде на брега и ще я замаскирате, ще ми донесете нещата и като мръкне аз ще опитам да го доближа. Тогава ще видим какво ще стане. Ако имам добра видимост ще стрелям, ако не, ще оставим за следващия ден. Сега важното е, че вече сме го открили и рано или късно ще се доберем до него.

— Освен арбалета и стрелите ще трябва да мъкнеш и фотоапарата, та да докажем, че сме го очистили.

— Няма нужда, вие ще снимате оттук и пак ще имаме доказателство. Впрочем, докато уговаряте лодката, намясто се огледайте и за някой по-голям съд, как е закотвен, в движение ли е, такива работи. Ако стане напечено може да го вземем на заем и да бягаме с него!

— Искаш да кажеш, да го откраднем!

— Наречи го както искаш, важното е да отървем кожите! Дори и до Патагония да достигнем по вода, пак е нещо, оттам ще търсим друг превоз, а собственикът ще си получи обратно корабчето. Щом нацисти като Айхман са успели с години да се крият в тази държава, не виждам какво може да попречи и ние да го сторим. Сега тръгвайте, а утре по това време ще се оглеждам за вас!

— Дръж си телефона включен, трябва да имаме постоянна връзка!

— Добре, но не прекалявайте с разговорите, не искам някой клинчещ работник случайно да чуе звъненето и да разкрие позицията ми! После може да сподели с другите и Илия да се усети, че дебнат него, затова ме търсете само в краен случай!

— Окей, разбрахме се!

Иво и Командо внимателно тръгнаха обратно към пристанището в Рио Гранде, още сутринта бяха закупили билети за отиване и връщане и сега не очакваха да имат проблем с местата. Докато достигнат до градчето мръкна съвсем, но фериботите се движеха денонощно и те знаеха, че ще успеят да се придвижат до Пуерто Уилямс, за да изпълнят поръчката на Робинзон.

Ето, в далечината се видя кея и те се затичаха към чакащия там кораб, а капитана, като ги видя, даде знак до машинното да изчакат още няколко минути.

Вече бе захладняло и ги настаниха на една закрита палуба, където имаше и барче с кафе и закуски. За да не губят време после да търсят ресторант в града, те си поръчаха по няколко сандвича и докато стигнат брега успяха да заситят глада си.

От пристанището наеха такси, което ги откара направо в квартирата, а там първо се отбиха в къщата на Густаво. Командо позвъни и любезният им домакин се появи на вратата.

— Добър вечер, сеньор Густаво, искаме да ви попитаме нещо.

— Кажете, приятели мои!

— За утре следобед сме планирали малка разходка в океана, знаете ли как можем да наемем подходяща лодка?

— Тази нощ отново съм на работа, но сутринта се връщам. Ще поспя малко и ако искате ще ви заведа на кея да изберете нещо според вкуса си.

— Идеално, колко добре стана, че се запознахме с вас! Ще бъде ли удобно около 14 часа отново да ви обезпокоим?

— Разбира се, ще отидем с моята кола и там ще ви помогна.

— Благодарим ви предварително, много сте любезен!

Тримата се разделиха и той отиде да се приготвя за смяната си, а те се запътиха към своето бунгало и удобните легла за няколкочасов освежителен сън.

Магазините отваряха около девет часа местно време и тази сутрин те много-много не бързаха със ставането. Чак в осем Командо се размърда, повъртя се в кухничката, почука на вратата на Иво, за да му каже, че кафето е готово и отиде в банята да се приготви за настъпващия ден.

След час и двамата бяха готови, отново преговориха заръките на Робинзон, натъпкаха чантичките с достатъчно пари и излязоха. Всъщност преди обед имаха да посетят само спортния магазин, където се надяваха да купят всичко необходимо, после да се приберат и да чакат хазяинът им да се върне от работа. Решиха да походят пеша и се насочиха към центъра, без да обръщат внимание на подсвирващите им таксита.

Аржентина се оказа съвсем прилична страна, в магазините имаше всичко, останалите хора дружелюбно се усмихваха и по улиците почти не можеха да се видят полицаи. Навярно не бе съвпадение, че последният папа се бе родил точно в тази държава.

Техният сънародник Стефан Величков не бе сгрешил, когато преди години бе избрал да емигрира именно на това място, животът тук бе наистина много по-спокоен отколкото в България, беше все едно да сравнят тяхното тихо градче със София.

Когато стигнаха до магазина се насочиха направо към щанда с ловните стоки, привлякоха вниманието на продавача и Иво му посочи арбалетите, висящи на стената, припомни си изискванията на техния ментор и заговори:

— Искаме да купим един по-мощен ловен арбалет, какъв ще ни препоръчате?

Служителят, разпознавайки ги, че са клиенти с възможности се впусна в многобройни обяснения и технически подробности, като сочеше оръжията зад себе си.

— Какво казва тоя — зашепна му Командо — не е нужно да ни рецитира Библията. Попитай го ще ни осигури ли всичко, каквото търсим?

— Доколкото разбрах имат само три-четири модела по 175 либри, останалите са или с обикновен лък, или по-слаби.

— Това е добре, нашият приятел искаше точно такъв.

— Въпросът е кой от двата производителя да изберем, едните са американски, а другите тайвански.

— Ами звънни му и го попитай, и без това трябва да проверим дали при него всичко е наред!

Иво направи знак на продавача да го изчака и набра номера на съгледвача, дебнещ Илия Тодоров на острова.

— Ало, шефе, можеш ли да говориш?

— Да, около мен няма жива душа. Какво те човърка?

— Първо искам да ти кажа, че всичко е наред, следобед Густаво ще ни води на пристана да изберем лодка. Сега сме в магазина и с Командо се двоумим какъв арбалет да ти вземем — тайвански „Ман Кунг“ или американски „Тен Пойнт“.

— И двете марки са световноизвестни, но предполагам, че американският ще е поне три-четири пъти по-скъп. Тъй като вършат еднаква работа купи „Ман Кунг“, стига силата му на опън да е над 150 либри!

— Водят го „МК–400“ и е 175 либри, това достатъчно ли е?

— Напълно, убиец е, а другите неща има ли ги?

— Предполагам, виждам стрели с всякаква дължина и с различни върхове.

— Купи ми карбонови, но ако няма и алуминиевите ще свършат работа! Не забравяй и маската, а освен това поискай и едно флаконче смазка за тетивата, тя няма да е от стоманено въже като моята и трябва от време на време да се смазва! Май съвременните ги правят от дакрон.

— Всичко ще вземем, не се притеснявай! На щанда за дрехи видях и снайперистки наметала, накрая и там ще се отбием. Как изкара нощта?

— Ако изключим мравките, змиите, комарите и буболечките всичко мина спокойно, нашия човек седя на балкона до полунощ и изкърка почти цяла бутилка алкохол. После се прибра, а тази сутрин рано-рано зъл и вкиснат подкара работниците, все едно гледах „Робинята Изаура“. Ако и тази вечер излезе на балкона може и да му е за последно, но засега не искам да говоря предварително. Не забравяй да помолиш продавача служителите да ти прострелят мерника, нека го нагласят за 50 метра точна стрелба!

— Ясно, разбрах! Ако няма друго ще затварям, би трябвало следобед по някое време да се видим.

— Поздрави на Командо и довиждане!

Телефонът замлъкна и Иво отново се обърна към човека зад щанда с новата информация.

За около час бяха готови с всички покупки, оставиха и добър бакшиш на доволния продавач, а той ги покани в стрелбището да присъстват на прострелването. Те и двамата многократно бяха стреляли със самоделния арбалет на Командо, дори преди две години с него убиха едно подкупно ченге в Търново, но за гледката, на която станаха свидетели се оказаха неподготвени. Това бе едно наистина върховно оръжие, стрелата летеше с над 100 метра в секунда и се забиваше толкова дълбоко, че после не успяваха да я извадят, налагаше се да развиват самия връх и той оставаше вътре в пълнежа на мишената.

Накрая, когато го нагласиха за необходимата дистанция, пъхнаха арбалета в специален камуфлажен калъф, подарък от магазина и служителите ги изпратиха до изхода.

Навън, натоварени с оборудване те махнаха на първото такси и се прибраха направо в квартирата. Първата част от плана им беше изпълнена.

Препакетираха всичко отново, натъпкаха по-дребните неща в раниците си, като апаратите оставиха на видно място, та домакинът им да не се чуди къде са тръгнали с толкова багаж.

Хапнаха, починаха малко и към два часа почукаха на вратата на Густаво, който би трябвало вече да е готов и да ги чака.

— Идвам, идвам скъпи гости, само да взема ключовете от колата. Гледам доста сте се натоварили.

— Няма как, трябва и да се работи. Значи мислите, че няма да е проблем да наемем лодка.

— Ще ви заведа при мой познат, който се занимава с риболов. Катерът му е бавен, но сигурен, няма да ви подведе. Само за днес ли ще го искате?

— Ние ще му платим за три дни, та да е спокоен човекът. Ако успеем да направим качествени снимки може и още днес вечерта да го върнем, ако ли не — утре или вдругиден. Но когато отидем при него му кажи, че нямаме нужда от кормчия, ние сами ще се справим!

— Това е малко необичайно, но вече ви познавам и ще гарантирам за вас.

— Нямаше да искаме подобна услуга от него, но на лодката ще имаме и гостенка, а тя е стеснителна. Сега разбираш ли защо искаме да сме сами?

— Вече ми е ясно, нашите жени са по-срамежливи от европейките. Хайде, качвайте се!

Сеатът избръмча и шофьорът подкара към крайбрежието, след двайсетина минути спряха на тясното площадче пред някакво рибарско селище. Всички слязоха и Густаво ги поведе към една голяма рибарска лодка, привързана към кея, на която някакъв човек димеше с лулата си и гледаше към тях. Когато се приближиха достатъчно, забелязаха, че морякът е метис или индианец, но знаеха, че в Аржентина все още живеят десетки местни племена и не се учудиха.

Густаво се забърза към рибаря и зарадван му извика:

— Педро, водя ти клиенти, слез да те запозная с хората!

Индианецът се раздвижи и пъргаво скочи от палубата. Двамата се здрависаха, техният хазяин ги представи и дръпна човека към колата си. Поговориха десетина минути и само веднъж повишиха тон, но накрая явно постигнаха споразумение, стиснаха си ръцете и тръгнаха обратно.

— Господа, Педро ще ви отстъпи лодката си, но иска да му предплатите за три денонощия. Освен това ще ви напълни резервоара догоре с гориво и ще ви даде електронен навигатор, за да не се загубите по крайбрежието.

— Дали приема американска валута?

— Естествено, 300 долара ще оправят работата, по сто на ден.

Командо извади пачка банкноти и се разплати със собственика, после и тримата пренесоха багажа им от колата на лодката. Педро ги вкара в командната рубка и им показа как работят някои уреди и как се управлява лодката. Не беше сложна работа, няколко лоста, копчета и кормило, а и те повечето уреди нямаше да ги ползват.

Командо натисна пусковия бутон и двигателя глухо забоботи, стрелките по циферблатите заеха местата си и те се приготвиха да отпътуват. Изпращачите им скочиха на сушата и отвързаха въжето, което придържаше лодката, Командо даде бавен напред и изви руля към океана. Всичко беше наред, катерът послушно изпълняваше всички команди и като изсвириха със сирената двамата поеха навътре в открития океан. Часът вече бе 16 и те нямаха много време, затова форсираха мотора и от скоростта носът се вирна над водата.

— Тренирай, ако успеем да изпълним нашите намерения на Сейшелите и купим няколко корабчета ще ни трябват и моряци!

— Ела, хвани руля и дръж посоката, сам ще се убедиш, че никак не е трудно да управляваш плавателен съд!

Загледаха се в компаса и стабилизираха курса, според изчисленията им Огнена земя бе точно отпред, но заради местоположението на Робинзон се отклониха с няколко градуса надясно. Бяха решили да не му звънят повече, вече се бяха чули и знаеха, че при него всичко е наред.

Двигателят монотонно боботеше, катерът пореше водата и бързо гълташе милите, след около час пред тях се появиха очертанията на острова. Докато Командо се занимаваше с управлението Иво провери координатите и на джипиеса, който показа, че се движат в правилната посока и ще акостират на два-три километра от мястото на засадата.

— Хайде да се преоблечем още оттук, по-добре е на брега да не губим време!

— Подай ми раницата, маскировъчните ми дрехи са там!

Съблякоха своите ярки туристически одежди и бавно и внимателно се преоблякоха в камуфлажни униформи, обуха и здраво стегнаха вързанките на туристическите си боти. Напъхаха старите дрехи в един сандък на палубата и бяха готови, а и брегът вече бе на петдесетина метра.

— Вкарай катера в оня шубрак, хем няма да се вижда, хем ще е защитен от вятъра! Ако успеем да си свършим работата може още тази нощ да потеглим обратно, но я си представи, че Илия точно тази вечер е решил да отиде някъде на бар, тогава може и да почакаме.

— Да ти кажа, и пет дни да го чакаме не ме бърка, имаме сандвичи и вода, имаме си и нашата компания. Кога друг път ще ти се случи да нощуваш в аржентинските степи и да си разказваш истории с приятели. Оня вече е пътник, не го мисли повече, а се наслаждавай на момента! Знаеш, че с каквото се захванем го докарваме докрай, а и с такъв като Робинзон успешният край е предизвестен. Давай сега да привържем здраво лодката за тези корени, че приливът като нищо ще я отнесе!

Събраха всичкия багаж до левия борд и с умела маневра на кормилото го долепиха за брега, а после скочиха в гъстата растителност. Прекараха едно здраво въже през халката на носа и друго в задния край на корпуса и завързаха с троен възел краищата им до близкия дънер. Разтовариха багажа и го разпределиха помежду си, после бавно се запътиха към имението.

Челен дозор отново бе Командо, който на всеки 5–6 крачки спираше и се ослушваше, а после продължаваше. Напредваха с постоянна скорост и би трябвало след час да са на позиция, но веднъж им се наложи да заобиколят цяло поле с работещи жени и загубиха още ценно време.

— Виждаш ли оня хълм — зашепна Командо — там трябва да е Робинзон! Още десетина минути и сме там!

Отново се запровираха през шубраците, наоколо започна да мръква и скоро работниците щяха да прекратят работа. Усилиха темпото, оставаха им още двайсетина метра, когато от земята до тях безшумно се надигна Робинзон и ги дръпна надолу.

— По-тихо, момчета, точно отпред пасе стадо лами, а пастирът клечи до тях. Нека да изчакаме, скоро ще се стъмни и той все някога трябва да ги вкара в обора!

— Откога са тук?

— През целия следобед, изключих и телефона да не би случайно да звънне. Не че е голям проблем, щях да го приспя и да го завържа, но по-добре е да избягваме свидетелите. Вие всичко ли носите?

— Твоята поръчка е изпълнена на 100%, а лодката, здрава и голяма е скрита на брега.

— Така ви искам, сега остава само да чакаме!

След малко стадото с екзотичните животни потегли към чифлика, звънчетата на ламите издаваха, че те все повече се отдалечават от тях. Нашите хора отново нарамиха багажа и тихо се качиха на хълмчето, откъдето имаха пряка видимост към балкона на Илия.

— Нашият човек следобед виждал ли се е?

— Тук е, навярно скоро ще прибере коня и ще се появи. Дайте да разопаковаме нещата, че да съм готов, мога и по-рано да тръгна към него.

Извадиха покупките, стрелите и арбалета оставиха за накрая. Робинзон облече гилито и наистина сякаш се скри в шумата, седнал на земята с него приличаше на купа сено. Пресегна се, извади арбалета от калъфа и започна да го оглежда. Прикладва и се взря през мерника.

— Отлично, точно каквото ми трябваше. За този модел само бях чел, той е от най-новите разработки на тайванците. Ето, тук в паспорта му пише, че лъкът ускорява стрелите до 360 фута в секунда, това са близо 110 метра. Много съм доволен! Покажи ми и стрелите!

Иво му подаде колчана с десетина стрели в него, всичките с ловни върхове.

— Ето за това говорех, виждате ли тези режещи краища? Така са проектирани, че по пътя си минават през всичко, вени, сухожилия и дори кости. Целта им е да причинят масивен кръвоизлив, при този вид лов дивечът умира от кръвозагуба, а не от шока, както е при огнестрелните рани.

— Ще излезе, че който вади нож, от нещо подобно и умира. — Има логика в думите ти, кръвта се измива с кръв! И мерникът ми харесва, за близко разстояние е идеален. Подай ми сега и маската, няма какво да чакам повече!

Приятелят им си сложи и маската, прикрепи колчана под лъка на арбалета, обърна се към тях и вдигна палец.

— Снимайте всичко, оттук имате чудесна видимост! Аз сега с пълзене ще се приближа колкото мога по-близо до оградата и ще го чакам да излезе както снощи. Ако всичко мине по план още тази вечер ще прекосим залива, ако ли не, и утре е ден! Наметалото е качествено и по някое време може и да ме изгубите от поглед, но не се притеснявайте, следете и снимайте Илия и неговите реакции. Далечко е, но и апаратите и биноклите са качествени, така че не очаквам проблеми. Имате ли нещо да ме питате, защото тръгвам?

— Мисля си, че бай Петко пожела да му занесем ушите на ножарчето, ако падне от балкона опитай да ги вземеш!

— Моля се да не пада, ако остане горе ще ни даде поне 15 часа преднина. Докато съмне, докато го потърсят, а и докато го намерят ние трябва да сме далеч, на път за Мирамар. Хайде, аз тръгвам!

Той се претърколи и се свлече надолу, скоро заради спецификата на екипировката му престанаха да го виждат и само движението на стъблата издаваше местоположението му, но скоро замръзнаха и те.

Вече почти се смрачи и без уред за нощно виждане нямаше как повече да го наблюдават, затова прехвърлиха вниманието си към главната сграда на имението и пътят, водещ към входа. Не чакаха дълго, Илия бе запрял коня си и сега уморено се прибираше към стаята си.

„Какъв живот — помисли си Иво — имал е всичко, и приятели, и родина, а навярно и пари, щом е тръгнал по дискотеките. Само една негова постъпка, явно в нетрезво състояние тотално бе объркала живота му, а и на всички негови близки. Да не говорим пък за живота на роднините на жертвите му. След време оттук щяха да съобщят новината за убийството му на неговите родители, защото той не се съмняваше, че те знаят къде е и по някакъв начин комуникират с него. Той не ги винеше, кой баща и коя майка ще предадат детето си, пък било то и убиец. Но защо Илия е взел това грешно решение да бяга, имал е достатъчно време да помисли и да разсъди, че постоянното озръщане ще го убие по-бързо и от смъртна присъда. Впрочем с това бягство той сам си бе подписал присъдата, родителите на убитите от него момчета биха дали мило и драго да видят и извършителя в гроба. Най-добре за него щеше да е, ако бе влязъл в затвора, зад решетките щеше да разполага с достатъчно време да осмисли постъпката си и въпреки лошите условия за живот там, поне щеше да бъде спокоен. По-нататък я намаляване на присъдата, я поредната амнистийка и погледнеш, след някоя и друга година излязъл на свобода. Сега живееше навън, но бъхтеше в жегата от сутрин до вечер, нощем заради спомените се напиваше и спеше с отворени очи, винаги нащрек. Не живот, а монотонно съществуване. Сега убийството му нямаше да е нещо лично, просто се надяваха да покажат и на другите кандидати за бягство, че няма къде да се скрият, по-добре да си понесат последиците.“

Беше се замислил и когато залегналият до него Командо го срита, се сепна и видя, че в стаята на беглеца някой е запалил лампата. „Започва се, ако излезе на балкона е свършен!“

Но мишената им не бързаше да се показва на чист въздух, той навярно влезе в банята, преоблече се и чак тогава си наля питие.

Вратата на балкона се отвори и двамата се залепиха за окулярите, Иво гледаше през обектива на фотоапарата, а Командо през бинокъла. И двамата можеха да си представят през какво гледа смъртоносния им приятел, свил се на десетина метра от оградата и чакащ най-подходящия момент. Навярно червената точка на колиматорния мерник се бе фокусирала в перилата, където Илия имаше навика да се обляга след всяка глътка, а тетивата бе запъната и едва удържаше карбоновата стрела с остро като игла острие.

Ето го, излезе с неизменната чаша в ръка, нищо не подозиращ и твърде спокоен, предвид обстоятелствата. И двамата го виждаха съвсем ясно, почти като мишената днес в спортния магазин, когато прострелваха мерника на арбалета.

Той отпи яка глътка, последната в живота му, остави чашата на парапета и се облегна с двете си ръце на него, идеално откроил се силует на фона на светлата стая.

За какво ли мислеше в този момент невъзвращенецът, дали си даваше сметка за това, което бе причинил на няколко семейства. Дали отчиташе, че е останал без бъдеще, без приятели и без близки до себе си. Все въпроси без отговор, всеки характер си има своите особености и никой не може да каже какво се върти в главите на останалите.

Иво започна да снима, той интуитивно усещаше, че каквото има да става, ще стане сега, точно в този момент.

Апаратът правеше поза след поза и запечатваше всичко, а то вече се случваше.

Изстрелът не наруши тишината, дори не се чу онова характерно свистене на стабилизаторите, които поддържаха траекторията на стрелата. През мощните лещи и двамата видяха как една светкавица мина през гърлото на сънародника им и го залепи за стената, ударът бе толкова бърз, че ако не бяха нащрек, нямаше да разберат нищо.

Илия се хвана за шията и ръцете му мигом почервеняха, обаче нямаше никакъв шанс, ловния връх на стрелата бе разрязал и трахеята и сънната артерия и кръвта се лееше сякаш от пуснат на последна степен душ. Самата тя бе излязла през врата му и се бе забила в стената зад него, по този начин задържаше тялото му право и отдалеч той изглеждаше досущ като жив човек.

Робинзон явно презареди, след няколко секунди втора стрела премина през гръдния кош в областта на сърцето и го прикова още по-здраво към стената, но душата вече си отиваше, след няма и минута ръцете бавно се отпуснаха надолу и главата на убиеца клюмна.

Това беше, приключиха, време бе да прибират багажа и да се махат, до Мирамар ги чакаха стотици километри път, а после трябваше да се придвижат и до Буенос Айрес.

Започнаха трескаво да събират вещите си, вземаха всяка хартийка и опаковка от сандвич, защото и най-дребното недоглеждане бе предпоставка за провал. Внимателно увиха фотоапаратите в меки парцали, после ги напъхаха дълбоко в раниците.

Откъм имението всичко бе спокойно, не се чуваше никакъв шум или аларма и това донякъде ги успокояваше, колкото за по-дълго време обитателите на чифлика останеха в неведение какво се е случило, толкова повече растеше шансът им да се измъкнат.

Тревите до тях тихо прошумоляха и приятелят им се материализира, с тези парцаливи одежди изглеждаше досущ като таласъм, бързащ да се прибере преди изгрева на слънцето.

Той им вдигна палец и зашепна:

— Как е, успяхте ли да снимате?

— Всичко е документирано, време е да се измъкваме! Събрахме и твоя багаж, оставихме ти само дрехи за преобличане.

Той набързо свали наметалото и го напъха в раницата си, после обу всекидневните панталони и заради комарите, свирещи наоколо, облече фланела с дълги ръкави.

— Огледайте наоколо още веднъж и да потегляме към лодката, тази нощ ще ни е много напрегната!

— Къде остави арбалета и стрелите, надявам се, че не си ги забравил там?

— Качих се на покрива на една от работническите постройки и ги скрих там. Когато полицаите ги намерят, това ще ги накара да решат, че някой недоволен ратай го е оправил и тази заблуда ще ни спечели време.

Нарамиха раниците, с един клон поотупаха мястото, където се бяха крили и в колона по един поеха към брега. Отново водеше Командо, но вече без компас, защото помнеше посоката, по тази пътека бяха минали само преди няколко часа. Вече мръкна съвсем и се наложи да включат челниците си, в тъмнината опасността да настъпят някоя отровна змия бе много голяма. Навярно наближаваше полунощ, когато откриха лодката, нахвърляха багажа в нея и я избутаха в дълбокото.

— Добър катер сте наели, по-бавен, но сигурен. Помните ли къде му е стоянката?

— Долу-горе, но на борда има джипиес система, нещо като автопилот, който помни пътя. Защо питаш?

— Нали трябва да го върнем на човека. Сега осветете палубата и извадете дрехите от раниците, всичко, което повече няма да ни трябва ще го пратим на дъното. Не забравяйте, че сме само едни учени, тръгнали на експедиция!

Той избута отнякъде едно парче рибарска мрежа и я постла на дъските, после сложи отгоре й гилито и маскировъчните си дрехи.

— Хич не ми се разделяше с това съвършено оръжие, но няма как, сигурността е на първо място. Ако някой от ратаите го намери ще си навлече сериозни неприятности, първоначално властите ще заподозрат точно него за убийството.

— Такъв му бил късметът, но не го мисли, щом е невинен, ще се отърве!

— Хайде, прегледайте и вашия багаж!

Скоро се образува огромна купчина с дрехи и друго оборудване и те я стегнаха с парче от въже, а на края му привързаха част от метална верига. Огледаха за нещо забравено и Иво бутна вързопа с крак, а той цопна във водата и бавно започна да потъва.

След миг всички доказателства, показващи действията им от изминалите часове изчезнаха в дълбините и те вече по-спокойни насядаха на рибарските столчета и се загледаха в големия остров, който едва се виждаше.