Бо Онест
Отблизо и лично (20)

Тогава:

Пътчето се виеше между хълмовете и микробусът, макар стар и очукан уверено гълташе километрите.

Малко преди пет часът първите къщи на градчето се появиха пред тях и след десетина минути превозното им средство паркира пред автогарата. Останалите пътници, пътували с тях, нарамиха чантите си, кимнаха за довиждане на шофьора и скоро се загубиха в околните улички, а те се дръпнаха под един навес и се огледаха.

— Остават още около два часа, иди и купи отнякъде четири фенерчета от тия, които се прикрепят на главата, а аз ще остана да пазя багажа!

Иво за пръв път идваше в Малко Търново и не знаеше къде е търговската част, но автогарата беше почти в центъра и още зад ъгъла той откри малко ловно-рибарско магазинче в което предлагаха подобни артикули. Избра две с батерии и две с акумулатори, плати и се върна при спътника си.

— Сдобихме се и с прожектори, продавачът настоятелно ми препоръча точно тия, а освен тях взех и два комплекта резервни батерии.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да вървим към мястото на срещата, там ще можем да разговаряме на спокойствие.

— Хайде, води!

Робинзон нарами чантата си, повъртя се малко и посочи към една уличка, минаваща през паркчето.

— Отдавна не съм бил тук, но посоката е тая, сигурен съм. Върви след мен, скоро ще стигнем до кафенето на площада!

След десетина минути пристигнаха, но мястото беше коренно променено. Малки сергии със зеленчуци бяха разположени край тротоара, до тях някаква жена продаваше цветя, а кафенетата бяха вече три, с чадъри и масички на открито и пълни с хора.

— Сядай където намериш място, който ни търси ще ни открие!

Настаниха се на една малка масичка, поръчаха си кока-кола и се заговориха. Докато отпиваха от газираната течност започна бавно да мръква и малко преди седем в дъното на площада се показаха фигурите на Командо и съпругата му. Той ги видя отдалеч и кимна с глава, а после каза нещо на Петя и лицето й грейна.

След миг бяха при тях и двамата станаха да ги посрещнат.

— Пете, здравей, откога не сме се виждали?

— Май доста време мина. Как сте момчета?

— Караме я постарому. Изненада ли се като разбра къде ще те водим на екскурзия?

— По-скоро ме изненада маршрутът, но после загрях, че нещо сте сгазили лука. Но аз обичам авантюрите, а щом и любимият ми е с мен, от нищо не ме е страх.

— Така и трябва, тримата ще те пазим като зениците на очите си. Командо, носиш ли всичко необходимо?

— Да! Пари, номера на банкови сметки и документите за собственост на острова са пришити в дрехите ми, а другия багаж и малко храна са в тази раница.

— Браво, пийте тогава по едно кафе и да тръгваме, че съвсем ще мръкне!

— Вече пихме, но в друго заведение, ние сме тук от обед.

— Още по-добре. Е, Робинзон, води ни!

Водачът им погледна накъде залязва слънцето, помисли малко и посочи.

— Хайде, от тук ще се измъкнем от града, а после по билото ще стигнем до мястото, откъдето най-лесно ще преминем в Турция. Искам да ви предупредя, че това са няколко часа път и ще ги вземем без почивка, защото на зазоряване трябва да сме оттатък. Петя, ще издържиш ли?

— Така мисля, ако не, ще ме поносите.

— Шегуваш се, но може и да се наложи, маршрутът е тежък дори за мъж.

Потеглиха, след час напуснаха града и навлязоха в гъста гора, където Иво им раздаде фенерчетата. Петя вече се задъхваше, но бе с удобни обувки и нямаше багаж, затова засега не изоставаше.

Около полунощ спряха за кратка почивка, пиха вода и изядоха по един шоколад, после продължиха, но вече слизаха надолу.

— Умишлено ви качих в гората, та да не срещаме хора, сега е вече тъмно и можем да слезем до пътя, реката върви край него.

Още час-два се препъваха по камъните, но понеже слизаха надолу, вече се придвижваха по-бързо. По едно време чуха ромон на вода и Робинзон ги спря, а после зашепна:

— Това долу е реката, тя е границата между двете държави. Минем ли я вече сме в Турция, а там контролът е хлабав, но не трябва да се отпускаме, колкото по-навътре навлезем, толкова по-добре.

Петя го хвана за ръката.

— Нека починем за десетина минути, тъкмо ще се ослушаме!

— Добре, сядайте и почивайте, но никакви разговори!

Всички се отпуснаха на тревата за последната почивка на българска територия, само водачът им остана прав и се заоглежда, а после тихо тръгна и потъна в сенките. Почивката от десет минути се удължи на петнадесет, а после и на двадесет, а него все още го нямаше. Командо и Иво знаеха способностите му и не вярваха да е изпаднал в беда, но Петя се бе уплашила не на шега и постоянно въртеше ококорените си очи към шубраците.

Най-после тримата доловиха лек шум и приятелят им изникна до тях, а те облекчено въздъхнаха.

— Къде ходиш бе, човек, ще ни скъсаш нервите?

— Бях на разузнаване, слязох чак до реката. Лесно ще минем, има плитък брод, но не сме сами, и други използват прикритието на нощта.

— Какви, граничари ли?

— Не, имигранти, цяла сюрия прекосиха реката, но в наша посока, ние бягаме, а те идват.

— А, и те ще избягат като видят как ще ги посрещнат властите. Какви бяха?

— Говореха на арабски, кой ги знае откъде са. Но ми направи впечатление, че до един бяха мъже, на не повече от трийсетина години. За мен няма съмнение, че това са злосторници, беше си направо бойна група.

— Ти пък! Откъде си толкова сигурен?

— Отдалеч ги надушвам такива, а и не ви ли се струва странно, че с тях нямаше жени и деца? Сега по техните населени места се водят войни, следователно тия най-малкото са дезертьори от армиите си, но това не ги прави по-малко опасни. Обаче чуйте! От нашата страна ги чакаха двама каналджии, които ги поведоха нанякъде. Страшно се ядосах, малко оставаше да ги последвам и в някой гъсталак да им извия вратовете.

— Строим огради за милиони, а сами си вкарваме таралежа в гащите. Може би наистина е трябвало да им видиш сметката. Нали на всички гранични пунктове пише, че българската граница е свещена и неприкосновена.

— Претеглих приоритетите и реших, че не разполагам с толкова време. Точно в този момент вие сте ми по-важни. Но нищо не се знае, както виждате животът е пълен с изненади. Като нищо след година-две ще направим едно нощно посещение в квартал „Факултета“.

— Защо точно там?

— Говори се, че баш шефовете на каналджиите живеят там, оттам се разпределят и подкупите за нагоре.

— Ние тримата, срещу цялата порочна система? Мисия напълно невъзможна.

— Вярно е, но кой, ако не такива като нас? И братята Райт са мислели, че няма да успеят, а вече летим и до Космоса. Както виждате сега страната ни е като гьол, не се ли вземат крути мерки след десет години ще сме като помийна яма.

И двамата не намериха грешка в логиката му.

— Аз пък ще ви кажа, че никой не слага оградите заради мигрантите, правят го за да лапат от заделените пари. Възлагаш работата на определена фирма и част от сумата от и без това раздутия бюджет ти се връща обратно, чиста като утринна роса. От тези до болка познати дребни родни хитрувания чак ми се повръща.

— Господ да ни пази от лъжливи управници!

— Е, нали се махаме! Хайде, ако сте готови нека да потегляме, и без това достатъчно почивахте.

Групата отново пое на път, но вече бяха отдъхнали и настроението бе приповдигнато.

Скоро стигнаха до реката и на светлината само на едното фенерче я прекосиха, държаха се заедно и напредваха внимателно, та да не се случи някоя злополука точно в последния момент. Един изкълчен глезен на който и да е от тях щеше неимоверно да ги затрудни и да забави и без това рисковото им придвижване. Бавно излязоха на другия бряг и си отдъхнаха, тук вече никой не ги търсеше и се надяваха, дори да ги заловят, с дребни суми да успеят да откупят свободата си. Скоро откриха едно по-равно пътче, добре отъпкано от хилядите имигрантски обувки и поеха по него, а след 5–6 километра пред тях се ширнаха светлинките на малко селце.