Те закусиха, но с тези пълни стомаси за тренировка и дума не можеше да става и решиха да влязат в „Стаята на срама“ и там да научат повече подробности за следващата си мишена.

Бай Петко им отключи и първо ги заведе при черната стена, където бяха залепени две нови снимки.

— Ето тези изроди очистиха вашите колеги, докато скитахте из Аржентина. Не са много известни, но по местоживеене са били истински страшилища и нека това, че единият убит е жена не ви заблуждава. Доколкото чувам тя напълно си го е заслужила, била е истинска фурия с бяла якичка и през последните години е присвоила милиони левове. От време на време трябва да избирате и такива, не се хвърляйте все на големите риби! Вярно, като убиеш голям бос и заплащането е различно, но така регионалните тарикати все остават за накрая и продължават да тормозят хората. Вие избрахте ли си някой или тепърва ще решавате?

— Още преди време решихме втория да е Цвятко Славов, банкерът, който измами толкова много хора и затри цяла банка. Все ни се струва, че такива като него постоянно успяват да се измъкнат ненаказани и затова искаме да прекъснем тази практика. Предполагаме, че като освиткаме няколко от тях, останалите ще разберат, че така повече не може и малко ще се замислят дали да продължават с далаверите. Окопали са се във властта, крадат на едро и тъй като на хранилка при тях има и много политици, все успява да им се размине.

— Така е, а когато видят, че няма накъде и духнат нанякъде, имат толкова пари, че успяват добре да се скрият, а понякога и много далеч. Ами тогава вижте в чекмеджето под снимката, всички подробности за него са там!

— Секретарят спомена, че за него наградата е огромна.

— Възможно е, ако и моите пари се бяха изпарили, аз също щях да съм много ядосан и да не му мисля доброто. Ако всеки ужилен от него дари дори по двайсе-трийсе лева, пак ще се събере милион. Добре, момчета, оставям ви да си вършите работата, а като привършите ме извикайте да заключа! Но тоя банкер ще ви затрудни, охраната му ще е огромна, а и от полицията ще го пазят.

— И на Кенеди охраната не беше малка, и на Беназир Бхуто, а и на Индира Ганди. Ако тръгна да ги изброявам ще те убедя, че не всичко зависи от гардовете, ако имаш ум в главата вероятността да ги пробиеш е голяма. Държавата, където ще действаш също е от значение, а доколкото знам там, където се крие той е като разграден двор.

— Прав е Командо — намеси се и Робинзон — например в Куба трудно ще осъществиш атентат. Знаете ли американците колко пъти са се опитвали да премахнат Кастро и никога не са успявали? Стигнаха дотам, че му подариха неопренов водолазен костюм, намазан с някаква новоразработена отрова и той пак не се хвана. В Северна Корея също е ад за наемните убийци, там е такъв контрол към чужденците, че свят ще ти се завие!

— Защото ръководителите им са в непрекъснат страх някой да не ги освитка. В тези държави народът умира от глад и като гледа как живеят хората в съседните държави рано или късно разбира, че всички злини идват от управниците.

— Всъщност в Северна Корея е такова информационно затъмнение, че надали населението въобще знае как е по света.

— Вие по-добре от мен ги знаете тези работи. Е, оставям ви на спокойствие, повече не искам да ви преча!

Той излезе, а те насядаха по столовете в стаята и впериха погледи по снимките, накачени наоколо.

— Командо — обади се Робинзон — ти кога мислиш да отскочиш до Варна, навярно Петя се притеснява за теб?

— Днес й се обадих и я успокоих, че при мен всичко е наред, а утре ще проверя кога има автобуси за натам и ще хвана някой. Вие убивайте времето тук и планирайте как ще подходим с банкера, а като си дойда ще се задействаме! Иво, а ти на твоите приятелки няма ли да се обадиш?

— Много ми се иска, но сега сме в нелегалност и ще се въздържа. Но по принцип съм взел решение повече да не ги безпокоя, и без това се разкъсвам между трите. След време, когато решим да заминем за нашето островче ще се наложи ти или Робинзон да посетите Х., за да вземете кучето, което оставихме там и това ще е, повече нито ще ги чуем, нито ще ги видим. Тъжно ми е, че ще ги загубя, но така е най-добре за всички, а и аз съм се погрижил добре да ги осигуря. За тези, които ни търсят, най-лесния начин да ни открият е чрез тях, затова съм решил напълно да ги забравя.

— Ти си знаеш, но според мен си прав!

— Командо, остави сега Иво на мира и чуй какво ще ти наръчам! Знаете, че преди време и тримата взехме решение да емигрираме от тук, затова и купихме онова парче земя накрая на света. Предлагам ви, след като опитаме с банкера, тихо и кротко да хващаме пътя, защото тези задачи са рисковани и няма вечно да ни върви, като нищо някой от нас ще пострада. Ако изпълним успешно и поредната си задача ще сме се отчели пред родината, колкото никой друг, само ние си знаем на колко отрепки отнехме живота. Затова сега, когато се прибереш във Варна иди с някой финансист до банката, отвори три независими сметки на остров Мавриций и преведи парите по тях! Остави само стотина хиляди да имаме за всеки случай, а с другите захрани сметките!

— Защо точно на Мавриций?

— Той е най-близо до Сейшелите и там парите ще са ни подръка, веднъж да се устроим и ще можем да теглим колкото поискаме. Имайте предвид, че за да реализираме ония мечти, които планирахме, ще трябват много пари, може да отидат и всичките! После, ако рекламираме агресивно, туристите ще потекат и отново ще си стъпим на краката, но началото ще е трудно.

— Не забравяйте, че и сега ще заработим нещо, секретарят каза, че плащат добре!

— На фона на нашите средства това са дребни суми, но все е нещо. А и предполагам, че след задачата с банкера, ако се изнесем набързо няма и да ни платят. То нашето ще се изтълкува направо като бягство и те навярно ще си задържат парите, предвидени за награда.

— Направо ще ни обявят за дезертьори! Да задържат пустите пари, само да се махнем! Да ви кажа, като гледам напоследък как живеят хората, как стават все по-бедни и по-бедни, никак не ми се стои повече тук. Не виждате ли, че в нито една сфера нещата не са наред, където и да бутнеш мирише! Нито горите спряха да секат, нито си взеха поука от наводненията, нито осъдиха някой големец! Какво да правим тук като не мога да заживея достойно, цял живот престъпници ли ще гоня? Давайте да се махаме докато можем, после може и да нямаме такава възможност!

— Добре, разбираме се, че това ще е последната ни задача, приключваме я и изчезваме. А какво ще правим ако не успеем, бай Петко е прав, че оня ще го пазят като президент?

— Добре ще е да успеем, знаете, че досега не сме се проваляли, а и за нас това е въпрос на чест, но ако е мисия невъзможна няма да рискуваме напразно. Ще се върнем, ще признаем, че сме се провалили и тихомълком ще започнем да се приготвяме за оттеглянето си.

— Като говорим толкова откровено не е ли възможно да ни подслушват?

— Точно в тази стая не вярвам, затова повдигнах темата именно тук. Всъщност каквото имахме да си казваме го казахме, дайте сега малко да поработим! Иво, ти си най-млад, я извади папката от чекмеджето! Чети какво пише, а ние ще слушаме!

— Така като гледам няма много информация, навярно защото случаят е пресен. Но мястото, където се крие подробно е указано — Белград, Сърбия, булевард „Крал Александър“, хотел „Метропол Палас“, пет звезди, стая 444, която е на четвъртия етаж. Ето и негова снимка, направена пред входа на хотела, около него ясно се вижда охраната му, но кадърът е със стеснен фокус и не показва цялостна картина, затова трябва да приемем, че го пазят още хора.

— Това, че е в Белград е добре, момчета, този град го знам на пръсти.

— Та ти живееше в гората, кога успя да посетиш и Белград?

— Много неща не съм ви разказвал, затова не знаете. Навремето, когато НАТО обяви война на Югославия ни командироваха там, пратиха цял отряд. Няма да ви споделям какво сме вършили, но стояхме почти шест месеца, и то предимно в столицата. Можехме да изкараме и година, но започнаха бомбардировките и нашите ни отзоваха за по-безопасно. Беше много отдавна, но познавам града, а това може да ни е от полза. Друго пише ли?

— Имена и адреси на роднини, местоположенията на други негови имоти в Габрово и на апартамента му в София, плюс лични данни за него, ръст, тегло, цвят на очите и така нататък. Ние всички го знаем как изглежда и тези подробности няма да ви ги чета, нас ни интересува къде е в момента. Робинзон, ти си тактикът, имаш ли някакви идеи как ще го направим?

— Все още не, но нали знаете, че винаги решаваме на място. Ще отидем, ще се завъртим из хотела и ще потърсим слаби места, нали винаги съм ви казвал, че непробиваема охрана няма. Трябва още днес да уведомим бай Петко, че сме взели решение и докато Командо за няколко дни утешава Петя, логистиците да ни приготвят документи, самоличности и някаква легенда за прикритие! Командо, ти колко време ще изкараш във Варна?

— Около седмица, но прехвърлянето на толкова пари може и да ме забави. Ще търся финансист, незадаващ въпроси, ще откривам сметки на Мавриций, а и после трябва да прекарам самите пари от моята къща до избраната банка за превода.

— Тогава не губи време, тръгни още днес! Какво ще проверяваш разписанието на автобусите, поискай една кола от бай Петко и ще видиш, че ще ти осигурят! Ние сме правителствен екип и като такъв навярно и хеликоптер може да изискаме.

— Може и да си прав, после ще попитам нашия домакин имат ли някакъв автопарк на разположение. Ами тогава отивам да си стегна багажа и със или без кола днес тръгвам, а оттам ще ви се обадя когато реша да се прибирам.

— Върви, ние с Иво още малко ще поостанем тук и после ще го изведа навън да побягаме! Поздрави Петя от нас и се забавлявайте, но още не я светвай какво сме решили. Все пак бъди и нащрек, не знаем нашите врагове докъде са стигнали с издирването ни. Там при най-малкия сигнал за заплаха влизайте в подземието и се барикадирайте, а после звънни на нас!

— Дано не се стига дотам, може шефовете в организацията да не са толкова умни.

— Те със сигурност не са, но за тях работят и кадърни хора, на които работата им е да ни намерят на всяка цена. Нали си спомняш колко бързо разбраха за колата на Иво, въпреки че са проверявали стотици възможности. С много пари ги ударихме, а това не се забравя лесно, навярно и сега разпитват персонала на ресторанта и гледат записите от камерите. Бъдете сигурни, че ако не се бяхме дегизирали още от първия ден, досега щяха да ни открият, а навярно и да ни убият.

— Хайде да не говорим повече за това, напът сме завинаги да им се измъкнем! Аз тръгвам и ви оставям, предполагам, че до десетина дни ще се върна.

— Върви, моето момче, после знаеш къде да ни търсиш!

Командо излезе и отиде да си приготвя багажа и да моли за превоз до Варна, а те отново се надвесиха над кутията с данните за Цвятко Славов. До вечерта бяха се запознали с всичко по-съществено и когато хапнаха извикаха бай Петко при тях.

— Вече решихме твърдо, банкерът ще бъде! Ти ли ще уведомиш когото трябва?

— Това е моя грижа, не се притеснявайте! Тези дни ще пристигнат новите ви документи, които трябва да наизустите, а после може да тръгвате.

— Кой ще ни инструктира този път, за Аржентина идва специален човек?

— Сега няма да се наложи, за вашата свръзка там ще получите писмени инструкции, а за връзка с нас ще ползвате сателитните телефони от последната операция. Те не са компрометирани и няма нужда от нови, а пари за командировъчни ще ви дам аз.

— Днес Командо тръгна за Варна, щеше да те пита за някакъв превоз.

— Дадох му ключовете от едно БМВ с подсилен двигател, тук имаме няколко на разположение. В НСО ги подменят на всеки две години и старите ги разпределят по ведомствата, ние също намазваме.

— Е, уредил си го с качествен автомобил. Цена нямаш, бай Петко!

— Освен това му дадох и специален пропуск, че да не го закачат от КАТ. Откъде да знаят колегите, че момчето работи директно за Секретаря, а така ще го пропускат без проблеми.

— Добре си се сетил, защото след десетина дни мислим да поемаме към Сърбия, а без него сме заникъде.

— Моята работа е да се грижа за вас и да ви пазя, за да се отдавате напълно на вашите задачи. Виждате колко пари хвърля държавата по този проект, не можем да допускаме някакви дребни неудачи да пречат на крайния резултат!

— Така си е! Е, ние ще погледаме телевизия и ще си лягаме, а ти задействай нещата с документите!

— Още тази нощ ще информирам когото трябва и до няколко дни всичко ще е готово.

— Тогава лека нощ!

— Лека нощ!

Ето как бързо се вършеха нещата в тази организация, без многобройни подписи, без чакане на разрешения и без необходимостта от рушвети за чиновниците. Въпреки спецификата на работата им всичко бе толкова опростено, че чак да не повярваш. След пет дни бай Петко им връчи четири дебели плика, в три от тях бяха новите им паспорти и легенди за прикритие, а в четвъртия, телефонния номер на свръзката им в Белград и дебела пачка с динари, долари и евро. Билети и резервации за хотели нямаше, те щяха да решат кога, с какво да пътуват и къде ще отседнат. И на Иво, и на Робинзон паспортите им бяха с имената, които ползваха в Аржентина, но с една променена буква, та ако бяха влезли в нечии бюлетини за издирване, да не се получи съответствие.

— Виждам, че са те прекръстили на Юлий Соколов, малка промяна, но съществена!

— Виж колко визи и печати имаме отзад, това ще ни помогне по-късно лесно да напуснем България!

— Мисля да го направим по друг начин, след Славов ще изберем някой тарикат, който се крие в нашата посока. Така паспортите ни ще са напълно валидни и по границите няма да имаме проблеми, а веднъж стигнем ли до там ще обявим на властите, че имаме намерение сериозно да инвестираме. Тъй като вече имаме собственост на Сейшелите, никой няма да тръгна да ни гони, напротив, навсякъде богатите бизнесмени са добре дошли.

— Помня, че някакъв се криеше на остров Пукет, като трета наша мишена ще посочим него.

— Май беше някакъв с прякор Яско, но за повече подробности трябва да проверим в стаята на срама!

— Да, сещам се — Ясен Ясенов. Но дали този остров е в нашата посока?

— Някъде там е, щом и климатът е подобен. Нали си спомняш, че когато даваха кадри от цунамито се виждаха палми, слънчеви плажове и синьо небе, на нашето убежище картинката е същата.

— Може и да стане, ако ли не, ще измислим друго. Малко не ми се иска да постъпваме с нашите работодатели така, но няма как, по-добре никой да не знае къде сме.

— Да не би да мислиш, че после може и за нас да изпратят някой?

— Кой да ти каже, ако тази работа с нашите смъртоносни отряди се разчуе ще стане голям скандал и организаторите може да поискат свидетелите да изчезнат. В тази държава всичко е възможно, политиката всеки ден е различна. Ти помниш ли, че съм ти разказвал как след провала в квартал „Белите брези“ си измиха ръцете с нас и ни уволниха от отряда? Тук винаги се получава така, управниците излизат чисти, а го отнасят обикновените хора. Така, че най-добре е ние да изчезнем от очите на всички и да си живеем спокойно живота, а не постоянно да се озръщаме и да чакаме да ни потърсят.

— Ясно, ще измислим нещо. Командо след четири-пет дни си идва, какво ще правим дотогава?

— Ще си поддържаме формата с тренировки и ще се наслаждаваме на вкусните манджи на бай Петко. Тук сме на пълен пансион и правим каквото си искаме, хората пари дават за такова нещо. Може да се разходим и по София, но не е за предпочитане, нали търсехме анонимност. Ти защо не звъннеш на Валди да видиш как е, нали му купихме автосервиз?

— Чуваме се постоянно, бизнесът му върви, а прави отчисления и за нас. Не съм го карал, но щом така е решил, нека да пълни и нашите сметки!

— Нали беше самотен, не се ли е запознал с някоя свястна?

— Да, живее с някаква вдовица и казва, че се разбират, а доколко ще продължава тази идилия, не знам, от тях зависи. Но той е добър и всеотдаен, ако тя цени тези качества няма причина да се карат.

— Той и Командо беше добър и всеотдаен към неговата даскалица в Търново, но нали помниш какво стана!

— Да, тя не го оцени, но хора всякакви. Но за нашата група така е по-добре, сега той е при нас и тримата сме страхотен тандем. Ако беше останал с нея щеше и до сега да си живурка на село и да дундурка на коленете си децата на нейните деца, а талантът му да се пропилява. Така е по-добре, днес той си работи по специалността, а тя резонно понесе последствията от безграничната си лакомия. Но тогава ти много ме изненада, и досега се чудя как ти дойде тази идея с живака?

— Нека не говорим повече за това, то е минало и заминало! Сега сме в настоящето и трябва много да внимаваме, накрая се допускат най-големите грешки!

— Прав си, налага се всичко да обмисляме много внимателно. Хайде тогава да излезем да потренираме, а следобед може да постреляме със снайпера, че не се знае кога могат да ни потрябват и такива умения!

— А искаш ли за утре да си запишем по няколко скока с парашут, предния път ми хареса?

— Може, а и на Сейшелите мисля да предлагаме и такова развлечение. Богатите баби ще се надпреварват да скачат с мен, а може и тебе да те огрее.

— Добре си го измислил, ще ни трябва едно леко самолетче като това в Аржентина, но проблемът е откъде ще излита и къде ще каца.

— Щом нямаме такъв дълъг терен ще купим хидроплан, на тях пистата им е водата. А той става и за плаваща вила, човек спокойно може да нощува на него.

— Ех, пак се размечтахме, но при едно благоприятно стечение на обстоятелствата може и да осъществим тези идеи.

— Ще стане, ще видиш!

Те си удариха ръцете, облякоха екипите и излязоха да тренират, бяха здрави, бяха сплотени, бяха и богати, ако обмисляха добре нещата, какво можеше да се обърка?

След няколко дни и Командо се завърна от Варна, мощното му БМВ паркира пред тяхната сграда и той пъргаво слезе. Ухилен влезе в стаята, поздрави ги и си хвърли багажа на дивана.

— Липсвахте ми, авери, все тук ми беше умът!

— Така ли? Ако аз лежах с глава между циците на Петя не бих мислил за приятелите си.

— Прав си, но това важеше през първата седмица, след това започна да не ме сдържа. Хайде да се разходим навън, че спокойно да поговорим!

Тримата излязоха на плаца и седнаха на пейката пред столовата, оттук виждаха как бай Петко кълца зеленчуци в кухнята.

— Какво стана, всичко наред ли е?

— Може да се каже! Когато пристигнах, първата ми работа беше на бързи обороти да прегледам записите от камерите, после повторих, но заплахи не открих, там всичко е мирно и спокойно.

— А записите от самата къща прегледа ли ги, не ти ли беше интересно дали докато те е нямало Петето е била примерна съпруга?

— И това направих, освен няколко яки купона на вилата е царяло пълно спокойствие. Малко се напрегнах, защото едната вечер един симпатяга упорито я сваляше, но тя не поддаде, а после вече и не го канеше, той повече не се появи. Все пак аз си направих труда да разбера кой е и къде живее, а после сериозно му поговорих за вредата от това, да сваляш омъжени жени. Мисля, че ме е разбрал, а бях и убедителен, той повече няма да припари до нея.

— Тази жена все повече ми се издига в очите, май наистина си е седнала на дупето.

— Тя се е наживяла и е опитала от всичко, сега вече си гледа спокойствието. Относно парите, направих каквото бяхме решили, открил съм три кодирани сметки на остров Мавриций с еднакви суми, а ето ви и паролите. Отиваш при служителката и написваш определена десетцифрова комбинация, а после и седембуквена дума на латиница, това е достатъчно да теглиш.

— Няма ли да искат да се легитимираме?

— Имаше и такава опция, но аз откъде да знам с какви имена ще са паспортите ни. Избрах по-простата система, но и тя е непробиваема, кой мошеник може да нацели точната комбинация и то от първия път?

— Думите сам ли ги измисля?

— Разбира се, сам и насаме, финансистът го ползвах само за документацията. Всъщност и той е наш човек, спрях се на счетоводителя на Буров, бившият ми шеф. Ето в тези пликове са вашите комбинации, запомнете ги и ги унищожете, че някой да не се добере до тях!

— Навярно не ти е било лесно да измислиш седембуквените думи на латиница?

— Гледах да е нещо свързано с нас, за мен избрах arbalet, защото винаги ще я помня. И вашите ги знам, затова ви казвам моята, все пак си имаме доверие.

— Така си е, а и освен думата са нужни и десет цифри. После ще отворя пликчето и ще запаметя всичко, нека сега си поговорим за друго. Оня ден бай Петко уреди документите на тримата и вече от нас зависи кога ще се задействаме. Отпуснали са ни и огромна сума пари, явно в тази организация всичко е безотчетно. Отделно секретарят е превел в сметките ни по 30 000 евро заради Илия Тодоров и който иска може да си ги изтегли. Предполагам, че ако се справим в Сърбия ще ни позлатят, защото някои ужилени вложители, които Славов е изиграл, са учредили награден фонд за тези, които се доберат до него и му вгорчат живота. Опциите са две, ние или трябва да го върнем тук и да го предадем на правосъдието или да го ликвидираме направо там, но тъй като всички знаем каква е съдебната ни система ви предлагам да не усложняваме допълнително цялата операция. Той е унищожил съдбите на хиляди обикновени хора и си е заслужил присъдата, а това, че е избягал, допълнително утежнява наказанието му. Помните, че във Варна убихме трима измамника само за няколко милиона, с които бяха ужилили Буров, затова не виждам защо трябва да прощаваме на тази многократно по-едра риба!

— По принцип всички, които са по стените в „Стаята на срама“ са за убиване, нека да смятаме този въпрос за решен.

— Добре, остава да обмислим къде ще се настаним на първо време в Белград и как ще пътуваме, а другото ще го планираме там.

Робинзон вдигна ръка.

— Знам едно хостелче в центъра, което предлага само няколко стаи, предлагам ви там да отседнем! В тези малки хотелчета не задават много въпроси, а като видят, че разполагаме с пари ще помислят, че сме почтени бизнесмени. Помня го точно къде се намира, а и като кажем името му всяко такси ще ни откара.

— И името ли помниш?

— Естествено, минали са само трийсет години. Тогава този хостел се казваше „Централ“ и беше само с две звезди, но е дискретен и може отново да го ползваме. Малък е, само с няколко стаи, които дори нямат санитарен възел, но за нас е идеален.

— А адреса помниш ли?

— Улица „Главна“, номер 10, в края на столицата. Но предполагам, че дори и да е разрушен от бомбардировките все ще намерим нещо подобно, там гъмжи от малки хотелчета и къщи за гости. Освен това, за да запазим анонимност ви предлагам да пътуваме с влак, разстоянието не е голямо. Отиваме, настаняваме се и започваме да проучваме какви са възможностите да се доберем до банкера, след това се срещаме с нашата свръзка, даваме му списък какво ще ни е необходимо и когато ни го предостави, действаме.

— От твоите уста, в Божиите уши!

— Щом казваш! Оттеглянето ще го решим намясто, но не си въобразявайте, че ще е лесно. Ако изпълним задачата, след нас ще тръгнат стотици полицаи и дори само заради международния отзвук ще дадат всичко от себе си, за да ни хванат. Те са поели ангажимент да го пазят, а ние ще ги направим за смях. Летища, гари и автогари ще са под наблюдение, навсякъде ще дебнат агенти.

— Това е в случай че някой ни види, но ако го направим както трябва, никой няма да се досети, че сме ние.

— Така е, точно затова трябва да сме максимално прецизни и предпазливи. И в Белград, както и в София гъмжи от камери и ако се въртим прекалено често пред хотела му неминуемо ще предизвикаме подозрение. После службите ще проучат записите и лесно ще стигнат до нас, затова може да се наложи отново да се дегизираме, докато сме там.

— Е, все пак трябва и донякъде да приличаме на снимките от паспортите си!

— Тях кой ще ти ги гледа, сърбите ги интересуват само парите в портфейла ти. В никакъв случай не бива да допускаме техните служби да разбират кои сме, защото после ще ни намерят и накрая на света. То остава след аржентинците, подир нас да тръгнат и сърбите, а като прибавиш и родната наркомафия, ще се наложи да се крием някъде в Космоса.

— Тогава още с пристигането ще посетим някой фризьорски салон, малко боя по косите, подплънки в устата и може и да минем между капките.

— Така ще направим, основната ни цел е да останем анонимни. Между другото, трябва да попитаме бай Петко дали от Аржентина има някакъв отзвук за нас, дали властите там са попаднали на следите ни!

— Ние оставихме бележка на Густаво, че тръгваме към Андите и освен това напуснахме страната с други документи. Като прибавим и това, че са намерили оръжието на престъплението в работническия лагер, сигурно са се подвели и разследват в тази насока. Ще разпитат ратаите, ще им вземат отпечатъци и толкова, тези заподозрени до един имат непоклатимо алиби. А може вече всичко да е отминало, те са знаели, че на Илия не му е чист косъмът и е беглец, а за такива хора никоя държава не обича да отделя ресурси. Може да се каже, че за аржентинците съм спокоен, те няма да ни дишат във врата.

— В такъв случай нека още тези дни да потегляме към Сърбия, защо да губим повече време! Сега ще се обадя до Централна гара да проверя кога има влакове към Белград и ако е възможно ще резервирам места още за утре.

— Ами да, колкото по-скоро приключим там, толкова повече се приближава и моментът, в който ще сме свободни. Обади се и резервирай три места близо до вагон-ресторанта, като сме на сметката на секретаря нека се възползваме максимално!

* * *

Точно по същото време, но в центъра на София секретарят на МВР си бе определил среща с една медийно известна личност, понастоящем депутат и нетърпеливо чакаше въпросния човек да се появи. Нарочно бе избрал отдалечена от алеите пейка в парка зад стадион „Васил Левски“ и придружен само от един гард вече бе заел мястото си.

В уречения час насреща се зададе гостът му, заобиколен от сериозна охрана, но когато наближи до чакащия, им махна с ръка и те насядаха по околните скамейки, бдящи за някаква евентуална заплаха. Сега човекът имаше вид на истинска рожба на бюрокрацията, вече бе затлъстял и отпуснат, явно фикс идеята постоянно да печели пари не му се отразяваше добре. Свръхтеглото му бе унищожило всякакво подобие на жизненост, всичко по него, заедно с дебелия му, набръчкан от лойта врат се тресеше като желе. Лицето му подхождаше на тялото, дори от това разстояние личеше тройната му гуша, грозно висяща като циците на стара вещица. Цветът на кожата му бе като на памперс, напоен с урина и престоял няколко денонощия на топло и задушно място.

Двамата се здрависаха, обичайното ръкостискане бе кратко и неискрено и без да сядат сближиха глави, та някой насочен микрофон да не улови нещо от разговора им.

— Нещо важно ли се е случило?

Секретарят без да иска се взря в устата на събеседника си. Зъбите му бяха отвратителни, с толкова ясно различими дупки в тях, че навярно храната, която се задържаше там след ядене би нахранила и куче.

Погнусен отвърна поглед и продължи:

— Получихме информация, че тези дни една група убийци потегля за Белград, ще се опитат да очистят банкера.

— Не се притеснявай, той има такава охрана, че не вярвам да успеят!

— Говориш така, защото не знаеш преследвачите му на какво са способни. Уникални професионалисти! Преди броени дни се върнаха от Аржентина, където премахнали един друг беглец. Доколкото разбрахме не са разполагали и с оръжие, а за няма и седмица го открили и го убили, представяш ли си? От докладите съдя, че са перфектно стикован тандем, за тях всичко е възможно, повярвай ми!

Човекът, който преди да се обърне към политиката, за няколко години също работеше в МВР и се познаваха оттогава, свойски хвана секретаря под ръка.

— Откъде имате чак толкова оперативни данни? Говориш ми с такива подробности сякаш всяка минута сте ги наблюдавали?

Новков нямаше как да разкрие, че това са групи под негово ръководство и сега се замисли как да избегне прекия отговор.

— Един от нашите случайно е бил там по друга работа и без да иска е станал свидетел на убийството, а после ги е проследил до аерогарата и така е разбрал самоличностите им. Веднага ни се обади и когато кацнаха в София ние вече ги чакахме, оттогава знаем всяка тяхна стъпка, а по-късно наредих да подслушват и телефоните им. Те са предпазливи, но не очакваха, че някой ги следи и така успяхме да научим какво са замислили.

— Щом мислиш, че са опасни, подшушни на някой твой ортак там, че животът на Цвятко е застрашен, нека сърбите да вземат по-сериозни мерки!

— Ще направя нещо повече, ще им дам имената на човека, с който те трябва да се срещнат, като го арестуват, тримата може и да се откажат. Като се замисля, това, което се канят да вършат е справедливо и вътрешно ги подкрепям, но не мога да допусна банкера да пострада точно сега. До месец-два ще разберем от него кодовете за преференциалните сметки и тогава вече можем да го хвърлим на вълците, но не и по-рано.

— Ти май си останал все същия безнадежден идеалист!

— Иска ми се да бях, но политиката ме промени. И то не към по-добро!

Депутатът по принцип малко го интересуваха човешките страдания, всъщност областта, в която той имаше най-значителен опит бяха измамите с държавни поръчки, а за там не се изискваше да е нито жалостив, нито състрадателен. При повечето търгове участваше с белязани карти и обикновено ги печелеше. Той бързо бе научил правилата на играта и особено как да ги нарушава без да привлича внимание. Правеше го, защото можеше да си го позволи, тъй като спонсорираше всички предизборни кампании и почти винаги залагаше на печелившия кон. Естествено, това си бе чист легален подкуп, узаконена корупция, но кой ти гледаше подробностите? Като всички мъже, надарени с власт отдавна бе изгубил присъщите за повечето хора ценности. Всъщност тия чувства при него липсваха, можеше да се каже, че той притежава морала на гладна ракова клетка.

Затова безгрижно продължи:

— Ами тогава ги спрете още тук, какъв е проблемът?

— Засега те не подозират, че сме ги разкрили и искам така да си остане! Всъщност първоначалната ми идея беше по-късно да ги привлечем и ползваме за някои наши задачи, но заради този мошеник там ще се наложи да се откажа от добрата си идея.

— За толкова пари си струва да рискуваш, после до края на живота си само ще харчиш.

— Това е ако планът ти сработи, но я си представи, че Цвятко не ни даде кодовете. Той без да му мигне окото прецака толкова хора, какво му пречи и сега да постъпи така?

— Оня трепери от страх за живота си, затова не вярвам да ни излъже. А на тези хора щом не можеш да им инсценираш някоя катастрофа или нещо друго, ги остави да отпътуват, нека сърбите да се оправят с тях! Навярно като арестуват свръзката им те ще се откажат, без оръжие и логистична подкрепа какво друго да правят?

— Не знаеш колко са изобретателни! Този в Аржентина са го заковали с две стрели в къщата му, не са искали да вдигат шум с огнестрелно оръжие и са ползвали арбалет. После по незнайни пътища буквално за една нощ са напуснали страната, дори нашия агент в Буенос Айрес за малко да ги изтърве. Всичко са замислили като професионалисти, абсолютно перфектно. Казвам ти, че са опасни, ако опитам нещо тук и не успеем, после може самият аз да пострадам. Знам ли ги колко са луди?

— Та те въобще не знаят за теб, няма откъде да научат истината. Но добре тогава, щом си решил да пожертваш човека им в Белград, направи го, дано това да ги накара да се откажат!

— Ние му знаем адреса, ако властите започнат да го следят отсега, ще могат и тях да пипнат, когато се срещнат.

— Струва ми се добра идея, дано се получи! Сега ще вървя, а когато ги хванат, ме информирай, че да се успокоя!

— Добре, но си трай, на никого нито дума. Само да надуши нещо премиерът, ще ме зарови без да му мигне окото, той също би искал оня да си получи заслуженото! Медиите ще изкарат него героят и следващият мандат му е вързан в кърпа. Но и Цвятко си го заслужава, спомни си, когато тази мижитурка фалира банката с какви трудности овладяхме положението, бяхме на косъм от гражданска война!

— Аз имам най-голям интерес банкерът да живее още малко, защо трябва да тръбя наоколо. Ти свърши твоята работа и ги забави, а като получим кодовете го трепете, тъкмо ще отчетеш дейност!

Секретарят се взря в очите му, но в тях видя само пустота.

— От теб тръпки ме побиват, единствено за пари мислиш!

— И ти си същият, но не си го признаваш. Хайде, ще вървя, че гаджето ме чака!

— Как е певачката, слуша ли те?

— Къде ще иде, нали й осигурявам всичко, каквото поиска! На такива като нея само подаръци и бижута са им в главите, а поне това мога да си го позволя.

Той самодоволно се ухили, усмивката му бе истинска колкото девствената ципа на 40 годишна проститутка.

Обърна се и се заклатушка към охранителите си, а те скочиха и оформиха двоен периметър около него.

Като гледаше гърба му Новков се замисли колко ниско бе паднал, та да се забърка с такъв човек. Не му трябваше да има докторат по човешките слабости за да разсъди, че тоя не беше свестен. Той щеше да го продаде за пет лева и дори да върне ресто, ако сметнеше, че си заслужава.

Карето тръгна по алеята и се загуби зад завоя, едва тогава секретарят стана и махна на своя охранител. С тези срещи рискуваше много, затова и се пазеха толкова, но ставаше дума за сериозни пари и той си бе сложил главата в торбата. Ако Славов оживееше още поне два месеца щяха да получат от него кодовете за три огромни сметки в офшорни зони и да ги разделят едно към три, като по-голямата част трябваше да получи той. После мислеше да си подаде оставката и да се оттегли със семейството си някъде на топло, както правеха повечето незаконно забогатели хора. На него и през ум не му минаваше, че ако рано или късно го разкриеха, можеха да изпратят по петите му същите групи, на които сега плащаше, за да издирват други бегълци. И той като повечето наивници си мислеше, че това на него не може да се случи и никой няма да го заподозре какво е извършил. Да, но това можеше да се получи при условие че действаше сам, а това не беше така. На човека, с който току-що се бе разделил му се носеше славата, че редовно прецаква партньорите си, него го интересуваха само печалбите. По принцип това не го учудваше, в присвояванията няма място за емоции или симпатии, действаше се с твърда ръка. С такъв съюзник като него врагове не му трябваха, бе само въпрос на време оня да го предаде, но засега Секретарят гледаше на бъдещето с розови очила и не мислеше за последиците. И той като другите обитатели на кабинета притежаваше съответстващо на ранга си монументално его и поради това си мислеше, че е недосегаем. Всички те бяха създания на върхушката и избягването на скандали им бе като втора природа, но той не бе наивник и разбираше, че ако с нещо прекаляваш, неминуемо ще се издъниш.

Стана, поотупа панталона си, кимна на бодигарда и двамата бавно поеха към паркираното наблизо БМВ.

* * *

На трийсетина километра оттам нашите хора дори не подозираха за заговора, който се кроеше срещу тях, в този момент те вечеряха в столовата, а после мислеха да си лягат.

Бяха запазили билети за следващия ден, следобед в 14 часа международния влак тръгваше за Белград. На сутринта щяха да си приготвят багажа, но какъв ти багаж, и тримата вземаха само най-необходимото, а то се побираше в една чанта. Парите, документите и сателитните телефони щяха да са прикрепени по телата им, а ако им потрябваше нещо можеха да го купят оттам.

След вечеря налягаха в леглата и още веднъж си преговориха някои подробности около пътуването и настаняването, после сънят ги унесе.

Спаха до късно, почти до осем, защото до часа на отпътуването нямаха никаква работа.

Закусиха, после обядваха и по обед Бай Петко се обади за кола, която да ги откара до гарата. На раздяла ги прегърна, пожела им успешна работа и изчака автомобилът им да се скрие зад завоя.

На гарата пристигнаха навреме, взеха си билетите от гишето и веднага се качиха във влака, не искаха да са на показ и дълго да се мотаят по перона. Местата им бяха до вагон-ресторанта, точно както ги бяха поръчали и те доволни заеха купето си и качиха чантите по багажниците. Бяха сами, четвърти пътник при тях не бяха настанили и те можеха да говорят спокойно, без да се притесняват, че някой ще ги слуша. Точно в 14 часа вратите на вагоните започнаха да се затръшват и локомотивът бавно затегли тежките вагони в дългия им път.

Постепенно набираха скорост и скоро отминаха софийското поле, през гаричките на занемарените селца и градчета композицията се заклатушка към границата.

За да убиват времето нашите приятели седнаха в ресторанта, поръчаха си различни ядки и мезета и се заговориха, оглеждайки другите присъстващи. Часовете неусетно летяха, километрите се нижеха и композицията все повече се приближаваше към съседната държава. Навън природата бе прекрасна, тучни ливади и гори прелитаха край тях и ако не беше ужасяващият трясък на траверсите от захабените релси и люшкането на вагоните, човек можеше да си помисли, че преминават през Швейцария.

Вече бе мръкнало, когато стигнаха границата, по един митничар от двете държави минаха по купетата и подпечатаха паспортите на пасажерите. След кратък престой отново потеглиха, но вече бяха в Сърбия и на сутринта се очакваше да стигнат до Белград. По трасето се усещаше осезаема промяна, дори в тази, разрушена от бомбите на НАТО държава линиите се поддържаха в безупречно състояние и пътят им продължи почти в пълна тишина.

— Момчета, усещате ли разликата, братята сърби и тук са ни задминали?

— И тук, и там, и почти във всичко. Видно е, че техните железничари не крадат субсидиите, а влагат парите в ремонти. Нали точно заради тази тотална разруха в България ще бягаме от нея, веднъж махна ли се повече не искам нито да я виждам, нито да я чувам.

— Да, кофти е като виждаш, че все повече затъваме. По стечение на обстоятелствата и тримата нямаме деца, за които да жалим, така, че с удоволствие ще оставя тази мизерия.

— Много ми е интересно управляващите въобще знаят ли колко лошо живеят хората или слушат съветниците си, които ги уверяват, че всичко е наред?

— Те са в големите градове, на които се обръща голямо внимание и вече са забравили какво е да си на село. Мислят си, че като построят някоя пречиствателна станция или ремонтират някой съборен от водите мост са си измили ръцете, но на хората това не им стига. Те искат добри заплати, достойни пенсии, ниска или никаква престъпност и честни съдии, толкова ли е много? А сега всичко се започва, за да се открадне поне половината от него, ако не и повече. Защо мислите, че и новопостроените магистрали още на първата година дават фира, та там парите са свършили още преди първата копка. Асфалтът е по-тънък от цигарена хартийка.

— Жалкото е, че колкото и да си говорим нищо няма да променим, още дълги години все така ще си продължава. Едно време бях наивник и имах надежди, дори ходех да гласувам, но вече се уморих да чакам. По-добре да се махаме нанякъде.

— Демокрацията е просто нещо, момчета! Народът да избира политиците, а те да спазват законите. Само това се иска. Но мога да ви кажа, че при нас това нещо и след сто години няма да стане.

— Е, нали вече сме го решили, плюс това отиваме не къде да е, а на райско място.

— С тази мисъл в главата ще се опитам да заспя, ще си представям високи палми, бистри води и знойни островитянки.

— Представяй си го, но не забравяй, че то съществува и е наше, още месец-два и може да сме там!

— И за миг не го забравям, само се надявам да стане. Лека нощ!

След час-два и тримата дремеха под приспивните звуци на колелата, едва на зазоряване се разсъниха и един след друг посетиха тоалетната и умивалника, за да се освежат. Всеки момент щяха да пристигнат в Белград, вече минаваха през предградията и наближаваха голямата гара. Кондукторът мина да събуди всички и виковете му още се чуваха, когато влакът започна да намалява скоростта и навлезе в покритото пространство на гарата. Ето че пристигнаха, сега започваше трудната част от задачата им!

Хванаха такси без проблеми, на площада отвън чакаха стотици коли и не се наложи да се редят на опашка.

Шофьорът чу адреса и кимна, каза им, че хотелчето още съществува, а после форсира двигателя и подкара в натоварения трафик. И тримата бяха посещавали Белград, Иво навремето като състезател, Командо през войната се бе бил на страната на сърбите, а се оказваше, че и Робинзон по онова време е изпълнявал мисии тук, но заради пословичната му секретност никой от тях не знаеше със сигурност какво е вършил.

Шофьорът караше бързо и след трийсетина минути стигнаха на улица „Главна“, номер 10, където беше хостеса.

Разтовариха багажа си, платиха на таксиджията и влязоха във фоайето, въпреки ранния час там ги посрещна усмихната администраторка. Заговориха я на български, но тя ги разбра без проблем, даде им стая с три легла, а после ги помоли да предплатят поне за три дни.

— Цените са ни ниски и една-две нощувки не ни устройват, минимумът са три или повече.

— Няма проблеми, госпожице, дошли сме по бизнес и ще се забавим повече! Ето ви пари за десет дни, а може и да удължим престоя си.

Тя доволна прибра банкнотите и им подаде ключа.

— Стая 212, това е на втория етаж!

Идеално, оттам лесно се скачаше в случай на нужда, а и специализираните отряди щяха да се затруднят, ако решат да нахлуят, нужни им бяха стълби и въжета, а това изискваше време, вдигаше се и излишен шум.

Нашите хора се настаниха и първата работа на Иво беше да звънне на свръзката. Той извади листа с името и номера на човека, а после и телефона си.

— Ало, с господин Ивица Савич ли говоря? Здравейте, днес ще можем ли да посетим вашия магазин?

Това беше паролата, по която посрещачът им трябваше да разпознае кои са.

— Да, разбира се, кога ще ви е удобно?

Сега вече можеше да продължат без преструвки.

— Ние сме вече в Белград и засега не сте ни необходим. След няколко дни ще знаем от какво имаме нужда и отново ще ви се обадя!

— Добре, вършете си работата, а когато ви потрябвам ме потърсете отново!

— Така ще стане, всичко хубаво!

Никой от тях не подозираше, че нощес Секретарят се бе обадил на свои познати в управлението на полицията и г-н Савич вече бе под наблюдението на няколко агента от сръбските тайни служби. Времето не им бе стигнало да включат и телефона му на подслушване, но след час-два и това щеше да стане. За късмет на тримата българи този разговор те не успяха да го прихванат.

Робинзон се настани на канапето в хола и повика учениците си да седнат на съседните фотьойли.

— Момчета — започна той — във влака се наспахме и няма какво да почиваме повече. Знаем, че засега нашата цел се крие в петзвездния хотел „Метропол Палас“ в центъра на столицата, по-точно на улица „Крал Александър“! Това е голяма сграда със стотици стаи, което ще ни затрудни, защото никъде не е упоменато кой е неговият апартамент, на кой етаж е и така нататък. В записките се споменава четвъртия етаж, но това е стара информация, оттогава може сто пъти да се е преместил. Сега си облечете по леки дрехи и нека да излезем на оглед, но първата ни работа ще е да минем през някой фризьорски салон за леки корекции по външността ни.

Така и направиха. Излязоха и тръгнаха в посока центъра, след известно време се натъкнаха на работещ, но пуст фризьорски салон с две скучаещи служителки. Обясниха им какво желаят и се настаниха на столовете, а жадните за клиенти момичета са нахвърлиха върху тях. След един час всички бяха с променен цвят на косите и избелени вежди, а Иво, който имаше най-дълга коса вече бе станал къдрав като афроамериканец и с една изкуствена бенка над горната устна. Служителката го увери, че издържа цяла седмица без да се отлепи и той с оглед на огромния бакшиш, който й остави бе склонен да й повярва. Накрая фризьорките им подариха една бутилка с препарат, който напълно измиваше боята и ги изпратиха по живо, по здраво, бяха заработили пари колкото за цяла седмица.

— Сега нека да хванем такси до центъра, с тези променени физиономии съм много по-спокоен!

Колата ги остави на стотина метра от хотела на банкера и Робинзон отново ги събра около себе си.

— Иво, ти застани някъде и наблюдавай централния вход, но от време, навреме сменяй позицията си, за да не предизвикваш подозрение! Командо, с теб ще минем отзад, там трябва да е изходът от подземния паркинг и служебния вход, през който зареждат хотела с провизии. Предполагам, че ще има още врати, но ние сме малко и не можем ги обхвана всичките, а и Цвятко Славов като всеки нормален човек би следвало да ползва парадния вход.

— Ти този измамник за нормален ли го имаш?

— Не, затова ще се подсигурим. Ти ще застанеш на изхода на паркинга и ще наблюдаваш пасажерите в колите, а аз ще следя служебния вход. Целта ни е да засечем нашия човек, да се убедим, че е тук и движи ли се под някакъв график. Следобед ще обиколя магазините и ще купя три миниатюрни радиостанции, за да държим връзка, не е нужно да са с голям обхват. Засега при някакво евентуално раздвижване от негова страна ползвайте телефоните си, стига да е важно. Утре ще си разменим местата, вдругиден също и така нататък, докато не установим напълно навиците му. Не е лошо и да разберем на кой етаж е и в коя стая, въпреки че там трудно ще го ударим, непременно ще го пазят. Човек, струващ няколко милиарда и знаещ тайните на най-важните хора в държавата, не може да не се е погрижил за сигурността си. Имате ли нещо да ме питате?

— Засега не, ако възникне нещо ще си звъним по телефоните.

Те се разделиха и всеки тръгна към неговия периметър, готов за дълго чакане.

Иво първоначално застана до един павилион за вестници, но после забеляза свободна пейка в близост до входа и се настани на нея. От хотела излизаха и влизаха стотици гости, но засега от тяхната мишена нямаше и следа. Около 11 часа пред входа спря двуцветен полицейски автомобил и той се напрегна, в първия момент помисли, че мъжете от колата са дошли за него, но като видя колко много туристи се шляеха наоколо се отпусна, все още място за притеснение нямаше. Но все пак тази полицейска активност значеше нещо и той започна внимателно да наблюдава какво става.

По едно време на входа на хотела се наредиха няколко яки горили и направиха шпалир, а полицаите отвориха вратите на колата. След миг Цвятко Славов се показа от фоайето, огледа се като лалугер и с бърз ход пое към полицейския автомобил, а охранителите го обградиха отвсякъде. Той се качи през отворената врата на колата и полицаите с мръсна газ отпрашиха нанякъде, а излишните вече гардове се събраха накуп и бавно се върнаха в хотела.

Това беше, банкерът бе отпътувал и той реши да се обади на приятелите си, нямаше смисъл повече да си губят времето като висят отзад. Звънна им и си определиха среща в близкото кафене, а там подробно им обясни на какво е станал свидетел.

— Не е гений, но е достатъчно съобразителен и се движи само в група. Спомням си, че нашите вестници писаха как заради исканата от прокуратурата екстрадиция редовно го призовават в полицията, навярно и сега причината е същата. По някое време ще го върнат и той отново ще се барикадира в стаята си, ако му е мил животът.

— Яко ли го пазеха?

— Бяха най-малко десет, ако не броим полицаите и си разбираха от работата, дори за миг не остана открит.

— Полицаите не бива да ни притесняват, въображението не е най-силната им страна. И сто да са, ако подходим както трябва ще се справят колкото самотна пожарникарска кола срещу изригващ вулкан.

— Жестоко сравнение направи.

— Но съм напълно прав! Е, за днес научихме каквото ни интересуваше, хайде да отидем да купим радиостанциите и после малко да се разходим по улиците! Иво, само още нещо, покажи ми той точно откъде премина!

— Ето виж, това е входът, а тук го чакаше колата!

Робинзон внимателно огледа площадчето, а после се обърна и прекара мислена права линия назад.

— Виждате ли тая кооперация там, далечко е, но с един добър оптически мерник мога да го улуча.

— Аз също ще успея — намеси се и Командо — инструкторът във фермата накрая на обучението ми призна, че съм го засрамил.

— Може и да си прав, ти и в Камбоджа си използвал снайпер по предназначение, а аз съм свалял само мишени на стрелбището.

— Ако решим да бъде със снайпер ще теглим чоп, на който се падне, той ще стреля.

— Чакайте, а мен защо ме забравихте! Шефе, ти нали уби Илия, почини малко! Ние с Командо ще теглим чоп, но само между двамата.

— Както искате, важното е да свършим работата! И без това наградата я делим, няма да ви се пречкам.

Тримата тръгнаха по улиците, купиха необходимите радиостанции на ултракъси честоти и до късно вечерта се разхождаха, а накрая влязоха в един ресторант да вечерят.

По мръкнало се прибраха в хотела, сега на рецепцията стоеше друг служител и промененият им външен вид не му направи впечатление, защото не ги беше виждал преди. Влязоха в стаята и уморени се натъркаляха по леглата, дългата разходка ги бе изтощила.

— Спете сега, а утре продължаваме по същия начин, но отпред ще е Командо! Иво, ти заемаш неговото място при паркинга!

Вторият ден протече почти както първия, около 11 часа полицейската кола дойде, целта им на бегом се качи в нея и отпътува в неизвестна посока, но те останаха по местата си и го зачакаха да се върне. Това се случи в късния следобед, охранителите се строиха, автомобилът го докара и той се шмугна във входа, но въпреки че нашите хора чакаха до вечерта никой повече не се показа.

Когато и на третия ден се случи почти същото Робинзон ги събра и заговори:

— Видно е, че това е графикът му, няма какво повече да чакаме. Иво, обади се на оня, Ивица ли се казваше и му определи среща за утре вечер! Нека да дойде на площад „Теразие“, той е под крепостта „Калемегдан“ и всеки уважаващ себе си столичанин го знае. Кажи му да осигури някаква снайперска пушка с оптичен мерник, да е простреляна за 500 метра, струва ми се, че до отсрещната кооперация е почти толкова. Ще трябват и 5–6 патрона, ако намери дум-дум ще е идеално, ако ли не, аз ще поработя върху куршумите. А ние целия утрешен ден ще го оползотворим като премерим долу-горе разстоянието за изстрела и се опитаме да проникнем в оная кооперация и да изберем място за стрелба. От тавана й ще е най-безопасно, а и най-спокойно, по това време хората са на работа. Ако някой живеещ там реши да се качи, аз и някой от вас ще го неутрализираме, а стрелецът ще чака банкерът да излезе. Това ще бъде труден изстрел, с тази скорост, с която Славов се движи, който стреля ще има само 2–3 секунди да се прицели. Всъщност това ще е единственият ни шанс, ако не успеем, оня ще се насере от страх и кой знае къде ще се покрие, може и завинаги. Няма да искаме заглушител, защото влияе на точността и тъй като гърмежът ще вдигне всички служби на крака, трябва да помислим и за безопасното си измъкване. Утре ще ви заведа до едно товарно пристанище, то е на изток от града, на брега на река Дунав. Още навремето го харесахме и е удобно, защото е прикрито и се използва само за превоз на стоки, не и на хора. Ако там не става ще се пробваме и на пътническото пристанище на река Сава, но предполагам, че него вече ще са го подложили на наблюдение и ще има засади, затова е най-добре да заложим на товарното!

— Е, никой не е казал, че ще е лесно, ако избягвахме трудностите щяхме да си седим в Х. и да си живеем живота. Въпреки че там беше само едно живуркане.

— Така е, сами взехме това решение и лично аз не съжалявам, какво от това, че е рисковано? Но пък вече имам валиден паспорт, с който после ще се измъкна от България, иначе откъде щях да търся?

— Така е, шефе, а и нали изначало мисията ни беше да трепем лошите! Праща ли те държавен човек — праща те, този лош ли е — даже много, почти злодей, а на това отгоре и ни плащат. Ние сами търсехме трудности и приключения, ето ги, пред нас са! Още повече че това е последната ни мисия, годинките и на тримата напреднаха и е време да се кротнем.

— Никога не казвай никога, това правило го чух от теб още като ви обучавах, не знаеш на Сейшелите на какви изроди може да попаднем! Като нищо ще се наложи и там да раздаваме правосъдие.

— Може, но ще е случайно, не целенасочено като сега. Ясно ми е, че лоши и корумпирани хора има навсякъде, но какво да се прави, такъв е станал животът! Но на нашия остров ние ще сме шефове, там тарикати няма как да попаднат.

— Та нали ще посрещаме милионери от целия свят, те как мислиш, че са станали такива. Много малко са тези като Буров, забогатели с честен труд, повечето богаташи са пълни отрепки. Някой от вас може ли да ми покаже поне един наистина богат човек, който хората да го уважават? Няма такъв, всичко се е случвало по втория начин, с връзки и с рушвети, а още в самото начало на прехода с необезпечени банкови кредити и далавери с масовата приватизация. Естествено всичко е на гърба на народа, и парите по банките бяха техни, и предприятията те ги бяха строили, че и безплатно, в безкрайните бригади и ленински съботници. Сега всичко това вече го притежава някой друг, как да го уважават?

— Ами нали и този, когото сме подгонили е такъв, да не би сега да харчи свои пари?

— Стига, стига, всички знаем как е! Нека сега се съсредоточим върху нашата задача и после да се махаме, че Индийския океан ни зове!

— Ами в такъв случай хайде да хапнем нещо, аз да се обадя на свръзката и да се прибираме, че като те чух за утре колко задачи си измислил трябва добре да сме починали.

Седнаха в едно приятно ресторантче близо до хотелчето им и си поръчаха специалитетите на заведението, после Иво звънна на Ивица Савич и му наръча от какво ще имат нужда. Оня прилежно си записа поръчката, като и за миг не се притесни от необичайните им искания, явно често му се бе налагало да върши подобни услуги. Уточниха мястото и часът за срещата, решиха, че 20 часа е добре, защото тогава вече притъмняваше. Те трябваше да наемат някаква кола и с нея да прекарат оръжието, но това си бе тяхна работа, не искаха да го занимават и с транспорта. Човекът ги увери, че ще успее да уреди всичко, пожела им лека нощ и затвори.

Те поседяха още малко, послушаха оригинална сръбска музика и се прибраха в хотела, като поръчаха на администраторката събуждане за шест часа.

Главният инспектор Чолич получи записът на разговора им само 40 минути след това. При него запъхтян дотича нощният дежурен и му подаде плика с разпечатката, която обричаше нашите хора на провал. За тяхно щастие локализацията на сателитен телефон не бе така лесна, както на мобилен или домашен и за тях те не знаеха нищо, освен това, което им бе споделил висшият полицай от София. Ако бяха засекли откъде се обаждат щяха да ги атакуват още тази нощ и да ги задържат или убият, но старата им техника нямаше чак такива възможности.

— Нещо голямо са замислили, г-н главен инспектор, не току-така поръчаха снайпер. Да не би тези дни да очакваме някой държавен глава на посещение?

— Не, искат да убият един от техните! Измамник от висока класа, сега го пазим в хотел „Метропол Палас“ в центъра.

— Че как така ще пазим измамник, мястото му не е ли в затвора?

— Можеш ли ги разбра политиците, веднъж си им враг, а друг път приятел! Не можеш им хвана спатиите! Но какво да ти обяснявам? Знаеш, че правителствата се състоят от хора. Някои от тях са по-човечни, други не толкова, но всичките си имат цена. И в този случай явно някой се е продал. Не ни дават и много подробности, вечното оправдание за следствената тайна, което значи, че истината никога няма да се разбере. Засега ни е наредено да го охраняваме, точно затова трябва да спрем ония. Тъй като не ги знаем къде са, ще изчакаме до утре вечер и като се появят на срещата ще ги арестуваме. Но все пак, за да не стане някоя беля преместете големеца в друг хотел, а още по-добре и в друг град! Не искам после началството да ми реже от заплатата, че не съм се справил със ситуацията. Докато аз ръководя тази операция няма да допусна да го убият, а после, като премине опасността нека ония горе да решават какво ще го правят. Да се чуди човек защо им е този трън в гащите, говори се, че с действията си дори щял да свали правителството в София.

— Не можеш ги разбра българите, вместо да се радват, че някой ще го очисти, те ни предупреждават за опасността.

— При нашите източни съседи героите не са на мода, управниците им са по-долни и от нашите. Там враговете и съюзниците постоянно сменят местата си. А и нали ти казах, че е банкер, представи си какви пари играят! Сега искам да утроите хората, които следят този Ивица Савич, разберете и откъде ще се сдобие с оръжието! Не го арестувайте, оставете го до утре вечер, а като се срещне с тях приберете всичките! И колега, преместете човека някъде на сигурно място!

Тримата пратеници на секретаря изобщо не подозираха, че сега се решаваше съдбата им, те блажено спяха в хотела, в очакване на настъпващия ден.

Дежурният в управлението обаче не бездействаше, той се обади в хотела да уведоми хората на банкера за надвисналата заплаха и нареди след 30 минути той и антуражът му да са долу във фоайето и да очакват микробус без опознавателни знаци да ги откара на друго, по-безопасно място. После отвори касата и от запечатан плик извади списък с нелегални квартири, за да види къде може да ги премести. Главният инспектор искаше мястото да не бъде в града, но те разполагаха само с два адреса извън столицата, и то доста далеч. Все пак той трябваше да изпълни заповедите и избра по-близката дестинация, на 250 километра от тук, в град Ниш плащаха целогодишно цял апартамент и то не къде да е, а на третия етаж на хотел „Тами Резиденц“. Голямо пътуване щеше да падне, но нямаше как, свитата от бодигардове на банкера беше огромна и не можеха всички да се поберат на хеликоптер, а той надали щеше да се съгласи да се раздели с част от тях. Погледна адреса в Ниш и го продиктува на шофьора, който трябваше да управлява микробуса с височайшата особа.

— „Защо ли нашите не го утрепят още по пътя — замисли се той, — какво са тръгнали да хабят ресурси за някакъв бандит. Крадял, крадял, та се забравил, а накрая и ще го пазим!“

Но разбира се, от него нищо не зависеше и като свърши каквото трябваше той се настани пред телевизора и започна да превключва каналите, до края на смяната му оставаха само няколко часа.

На разсъмване администраторката позвъни по телефона и събуди българските гости, които й благодариха и започнаха да се обличат.

Бяха решили първо да наемат кола и с нея да посетят товарното пристанище, за да проверят какви са възможностите за измъкване оттам, а после възнамеряваха да измерят възможно най-точно дистанцията, по която щеше да мине куршумът.

Резервният им път за бягство бе пътническото пристанище, построено на река Сава, затова искаха да огледат и него, после и тавана на кооперацията, където щяха да чакат жертвата си. Те не подозираха за предателството на секретаря и дори не предполагаха, че мишената им бе пътувала цяла нощ и вече се настаняваше в луксозния апартамент на хотел „Тами Резиденц“, доста далеч от тях, но много близо до София, само на 160 километра от българската столица.

Закусиха и от близкото представителство на „Херц“ наеха дългосрочно просторен миниван, винаги предпочитаха колата да е удобна, защото не се знаеше колко време ще прекарват в нея.

До обед бяха обиколили и двете пристанища, убедиха се, че и двата варианта за бягство са добри, но все пак по-безопасно бе товарното пристанище. Там имаше монтирана само една камера на входа при охраната и една на края на кея, но и двете сочеха нагоре към небето, явно някой преди тях умишлено ги бе разфокусирал. Пазачът се оказа възрастен пияница, който още в този час лъхаше на джин, ако той и на другия ден бе на работа нямаше да имат проблеми да стигнат до някой товарен съд, отплаващ в тяхната посока.

Обядваха и се насочиха към центъра, там Робинзон остана в колата, а Иво и Командо независимо един от друг с крачки измериха разстоянието от „Метропол Палас“ до кооперацията отсреща, и двамата решиха, че е около 480 метра. Това бе добре, напълно в обхвата на техните способности, от легнало положение и без страничен вятър с качествен оптичен мерник щяха да виждат мишената си идеално. Да, изстрелът определено можеше и да се получи.

Всъщност всички бяха уверени, че ще улучат, и тримата във фермата поразяваха много по-далечни цели, но там и пушките им бяха от най-добрите марки.

Вече се бяха разбрали да стреля Командо, той имаше богат опит от Камбоджа, а и на стрелбището често побеждаваше инструктора, който бе професионалист.

Накрая поединично, за да не предизвикват подозрение се качиха на тавана на кооперацията и откъртиха дъските на едно заковано прозорче с идеален изглед към входа на хотела.

— Оттук няма да имам проблеми, с тази добра видимост ще улуча и монета. Стига нашият човек да ми осигури качествена пушка, а не някоя „Берданка“ ще се справя по-добре и от актьора Том Беринджър в оня филм, който гледах наскоро.

— Много не се изцепвай, знаеш, че винаги нещо може да се обърка! Силен порив на вятъра, некачествен куршум или бдителен охранител, когато човек не разполага с достатъчно време неизвестните са твърде много. Иначе и аз съм уверен, че ще се открие пролука. Ще имаш на разположение само няколко секунди докато той стигне от входа на хотела до полицейската кола, това са максимум два изстрела. После зарязваме пушката тук и изчезваме, през задния вход на сградата се стига до съседната улица и до автобусната спирка. Там ще се разделим и всеки ще тръгне по обиколен маршрут към пристанището, до час трябва да сме там. Ако нещо се обърка ще използваме телефоните си, за да се координираме или да променим плана. Помнете, докато не ни арестуват нищо не е загубено, имаме стотици възможности за бягство. Белград е огромен мегаполис, дори тук да се скрием може да изкараме с години, а и пари имаме предостатъчно. Командо, ако нямаш възможност за стрелба не рискувай, и утре, и вдругиден ще има подходящи моменти!

— Ясно, значи утре сутринта трябва да опразним хотелската стая и да вземем чантите си с нас!

— Така е най-добре, не, че много ни трябват, но по дрехите ни има предостатъчно ДНК материал и после по него могат да ни заковат. Нека се подсигурим по всички фронтове и да не даваме на разследващите сламки, за които да се хващат!

— Гледам, че наближава часът за срещата, хайде да слизаме оттук, че до този площад сигурно е далече! Не бива да караме човека да ни чака, само той си знае на какво напрежение е подложен.

— Добре, взимаме оръжието и боеприпасите, вечеряме някъде и се прибираме да почиваме, защото утре още от сутринта трябва да дойдем тук и да чакаме Славов да се покаже. Помнете да купим един бинокъл през който Иво да следи входа на хотела, на Командо очите трябва да са отпочинали преди изстрела! Видиш ли го през бинокъла да излиза, кажи на стрелеца и се подготви за бягството! Аз в това време ще бъда на стълбището и ще внимавам някой живущ да не се качи, че от уплахата може и да му предизвикаме някой инфаркт.

— Ясно, на теория изглежда лесно, може и да се получи. Хайде да слизаме и да потегляме към площада, гледам, че осем часът наближава!

Тримата тихо слязоха по стълбището и през задния вход се измъкнаха на улицата за да разузнаят възможните маршрути за оттегляне. Точно на ъгъла видяха спортен магазин и купиха един скъп, но мощен бинокъл, през който Иво трябваше да разпознае банкера. После се натовариха на минивана, който ги чакаше на съседната улица и подкараха към площад „Теразие“ за срещата със сръбския им помагач.

Вече мръкваше и те се надяваха да разпознаят човека, ако не, щяха да ползват телефона.

— Наближава осем, ще пристигнем точно навреме. Ето го площада, доколкото виждам тук паркирането е разрешено.

Иво навря колата между две други и посочи на приятелите си един мъж, който стоеше на отсрещната страна и се озръщаше.

— Навярно това е нашият човек, доколкото виждам останалите са все по двойки.

Той понечи да слезе и в този момент Робинзон се пресегна и стисна ръката му. Усетил нечовешката сила на приятеля си Иво учуден се обърна и видя как и двамата му спътници напрегнато оглеждаха площада.

— Чакай, не слизай, тук нещо не е наред — зашепна му Командо — има твърде голямо движение на млади мъже и ми мирише на капан. Оня микробус също е спрял подозрително, виждаш ли го как е блокирал улицата!

Той още говореше, когато някой от телефоните им иззвъня и на дисплея на Иво се появи непознат номер.

— Момчета, аз съм, бай ви Петко! Имам лоши новини, приключвайте с операцията и изчезвайте! Оттук е изтекла информация какво се каните да сторите и тамошната полиция е уведомена, сигурно вече ви дебнат.

Гласът замлъкна и в слушалката се чу сигнал „свободно“. В това време до човека отсреща сякаш от нищото се материализираха трима младежи, които го наобиколиха, извиха му ръцете и го поведоха нанякъде, а от микробуса изскочиха още няколко служители на реда и започнаха да изискват паспортите на минувачите.

— Те не знаят кои сме и засега сме в безопасност. Иво, дай на заден, но леко, без паника, че да не привличаме внимание!

Двигателят на минивана тихо заработи и колата тръгна бавно назад, после покрай другите паркирали автомобили плавно увеличи скоростта и се насочи към най-близката пряка. Там подкараха по-уверено, като хора, победили лошия шанс. Никой не ги последва, нито се чуха свирки, полицаите завардваха площада и тези последни секунди им бяха добре дошли.

Колата им излезе на главната улица и се загуби между стотиците останали автомобили, откарващи хората по домовете им.

— Твоята наблюдателност отново ме впечатли. Как усети капана?

— Е, нали знаеш, че няма случайни неща! Натрупат ли се две-три съвпадения, значи нещо не е наред.

— И аз не вярвам в случайностите — намеси се Командо — на мен дори това, че сутрин жената се събужда с прозявка, а мъжът с ерекция ми говори нещо.

— Искаш да ми кажеш, че двете неща са свързани, така ли?

— Ами помисли си и ще видиш, че съм прав.

— Остави го Командо, на него само мръсни мисли са му в главата! Карай към хотела, явно не знаят нито как изглеждаме, нито къде сме отседнали! Там на спокойствие ще анализираме ситуацията, но предвид пълната секретност на цялата подготовка не мога да повярвам, че някъде сме се издънили. От малкото посветени някой ни е предал, но не мога да проумея защо, нали самите те ни изпратиха.

— Нали знаеш, че когато не става въпрос за пари, тогава става въпрос за много пари. Това е отговорът, според мен, друго не може да е.

— И аз така мисля, някой очаква дивиденти от този човек и го пази, затова ги е предупредил.

— Но за нашия избор знаехме само ние, секретарят и бай Петко, никой друг! Хайде, и премиерът може да е бил уведомен, но това са всичките посветени, други няма.

— Задайте си въпроса Cui bono и ще разрешим загадката!

— С твоите латински изрази май само ще я задълбочим. Какво е Qiu bono?

— В прост превод — кой печели?

— По метода на изключването знаем, че предателите не сме ние, а не е и бай Петко, защото той рискува с това обаждане и ни предупреди. Остават Секретарят на МВР и Министър-председателят, но аз залагам, че е секретарят, интуицията така ми подсказва, а и познавам лицемерието на управниците. При тях интересът е над всичко, няма приятелства, няма спазване на обещания, а за чест да не говорим.

— Поне маските паднаха.

— На когото и да залагаш белята е сторена и вече нищо не можем да направим. Останахме без свръзка, без оръжие и без ясен план, а на това отгоре по петите ни е цялата белградска полиция.

— Да, в трудна ситуация попаднахме, добре поне, че помислихме как ще се измъкнем.

Робинзон се намеси.

— Момчета, чакайте, нали ако избягаме все едно предателят е победил. Никой не ни знае кои сме, ще удължим престоя си и ще си свършим работата, за която сме дошли. Това ще е нашият отговор на всички, които мислят, че могат да се ебават с нас. Цял живот сме рискували, защо да се спираме точно сега? След това ако желаете вече можем да се откажем да променяме света.

— На Славов навярно са утроили охраната, вече и на километър няма да можем да го доближим!

— По-вероятно е да са го скрили някъде другаде, докато отшуми заплахата, но можем да звъннем на бай Петко и да го попитаме. Имам чувството, че този човек, въпреки че е обикновен домакин, знае всички тайни на ведомството.

— Та той от години ври и кипи в тази работа, точен е и всеки му се доверява. Ето, и сега отнякъде бе разбрал, че ни дебнат, затова ни предупреди.

— Вече не дължим лоялност никому и ръцете ни са развързани. Който е искал да ни спре по този начин, сгрешил е!

Докато разговаряха стигнаха до своето хотелче, паркираха колата и се качиха в стаята си.

Навън бе мръкнало съвсем и те се радваха, че имат подслон над главите си, а не им се налага да се крият по пристанищата и в трюмовете на корабите.

Иво извади телефона си и набра последния абонат, който го бе търсил, след кратка пауза отсреща прозвуча задъханият глас на техния домакин във фермата.

— Момчета, живи ли сте, помислих, че са ви прибрали?

— Бяхме на косъм, но се измъкнахме! За съжаление арестуваха сърбина, който ни помагаше и сега сме без оръжие и без ясен план как да продължим.

— Какво ще продължавате, прибирайте се насам! Не виждате ли, че някой ви прецака, и то жестоко.

— Знаеш ли кой беше, бай Петко?

— Досещам се, но нямам доказателства. Оттук-оттам дочух, че този човек се е оплел с хора от кръга на банкера и сега като се случи това с вас, слуховете май ще се окажат верни. Ако подозренията ми се оправдаят ще излезе, че жестоко съм се лъгал в този човек. Жалко, защото го харесвах, а след тези му постъпки ще се наложи да преосмисля чувствата си. Но не отлагайте връщането, сега ако ви заловят няма да има кой да се застъпи за вас и ще се превърнете в обикновени престъпници.

— Ние не оставяме недовършена работа, в планините откъдето идваме мъжете държат на думата си. Каквото сме решили, ще го направим! Само че ще променим стратегията, като не можахме да победим, воювайки джентълменски, ще опитаме, като воюваме мръснишката. Стар мафиотски обичай!

— Доколкото разбрах Славов са го преместили, сега и да искате, нищо не можете да сторите.

— Да, това е лоша новина. Ти можеш ли да разбереш къде са го скрили?

— Шофьорчетата, които идват тук, са бъбриви, може и да споменат нещо. Ще ги подпитам и ако дочуя нещо ще ви се обадя, но по-добре се откажете, мощен противник имате насреща си!

— Ще видим, ако наистина се окаже невъзможно не си струва да рискуваме. Утре вечер ще ти се обадим, ако си научил нещо ще ни информираш!

— Съгласен съм, знаете, че сте ми любимци и за вас специално ще се постарая. Ако трябва ще извадя от моята прочута гроздова ракия, но ще развържа нечий език.

— Така те искаме! Хайде, до утре и се пази!

— Вие също! Лека нощ!

Иво затвори телефона и го хвърли на масата.

— Е, приятели, чухте го! Ще се свържем отново утре вечер и ако той е успял да разбере нещо, ще го научим и ние!

— В такъв случай от бай Петко зависи дали ще продължим със задачата или не. Ако той не ни съобщи новото местонахождение на банкера, оставаме с вързани ръце и наистина трябва да се прибираме.

— Това значи безславно да приключим работата си за правителството.

— А какво да направим, да търсим мишената си из цяла Сърбия ли? Тукашните власти са железни, тях войната, която Милошевич им натресе ги закали и с тях шега не бива. Които оцеляха и които още работят в полицията са толкова обръгнали на гадости и на жестокости, че ще ни убият без да им мигне окото. След като нашите ни пречат, бягството не го приемам като провал, по-скоро е тактическо отстъпление.

— Обаче ако се върнем в София живи, искам да потърсим сметка на секретаря, той направо ни хвърли на вълците! Почти се бях вързал, че е изключение от правилото, а ето че пак се излъгах.

— Купили са го, а само кръвта измива златото!

— А наистина ли сме сигурни, че той ни е предал?

— Първо, никой друг не знаеше, ако изключим бай Петко. Второ, в случая трябва да се запитаме cui bono, тоест кой има полза, кому беше нужно това? Колкото и да мисля, се сещам само за един човек.

— Нали ще бързаме да се махаме от страната, едва ли ще имаме време да се занимаваме и с него. Е, ще го вкараме в черния си списък, може и на него някой ден да му дойде редът. А и какво да очакваме от човек с такава странна фамилия, представяте ли си какви подигравки е преживял в училище? Може и това да го е променило.

— Че какво толкова странно намираш в нея?

— Ами Новков някак ми звучи като нов ковчег, не сте ли съгласни? Като БОРКОР или като ГЕНСЕК, веднага ти навява определени асоциации.

— Да, като се замисля май си прав! Ако аз имах подобно фамилно име, не бих се натискал да давам автографи. Хайде сега да лягаме, но един да остане на пост и да заеме позиция при прозорците, тази нощ ще се редуваме да наблюдаваме улицата долу.

— Мислиш, че е опасно ли?

— По принцип — да, властите вече знаят за нас, знаят и че сме се настанили някъде. Спасява ни това, че в Белград има хиляди места за нощуване и те няма как да проверят всичките, но бъдете сигурни, че вече звънят по хотелите! Оттук имаме три възможности за измъкване — покрива, прозорците и през главния вход, така, че усетите ли някакво раздвижване долу, причината ще сме ние. Тъй като ги очакваме, ще реагираме по-бързо от тях и ще излезем през покрива, още преди да са отцепили околните улици. Целта ни е да устискаме до утре вечер, тогава ще се чуем с бай Петко и ако от него получим нови координати, ще се отправим натам.

— Тогава аз оставам да пазя, а вие лягайте, като ми се приспи ще събудя следващия!

Командо придърпа стола си до прозореца и зае удобна позиция, а другите налягаха, след няколко минути стаята потъна в тишина.

Нощта протече спокойно, никакви камионетки без опознавателни знаци не паркираха по ъглите на кръстовището отсреща и никакви командоси не се появиха, явно властите търсеха в друга посока.

Призори те един по един напуснаха хотелчето, пиха кафе в близкото заведение и се сляха с хората, бързащи за работа. За по-безопасно решиха днес да се придвижват с градския транспорт и бяха паркирали наетата кола през две улици от тяхната. Багажът им също ги чакаше в стаята, прибран в чантите, но ако се наложеше можеха да минат и без него, всичко по-ценно бе напъхано по джобовете им.

Вече в центъра се поотпуснаха и седнаха на една пейка в закътано паркче.

— Момчета, днес ще убиваме времето и ще чакаме да мръкне. Здрави сме, имаме пари и документи, затова не бива да се оплакваме! На обед ще хапнем някъде и ще обикаляме магазините, така времето минава по-бързо. Съгласни ли сте?

— Ден като ден, само дето половината полиция е по петите ни.

— Всъщност не съм особено притеснен, дори предателят от България да е описал как изглеждаме, сега сме съвсем различни, а и никой тук не знае, че сме чужденци. В този многомилионен град е много трудно да откриеш някого, дори и да притежаваш снимката му. Искате ли да тръгнем по брега на Дунав и да повървим, после по някой мост ще го пресечем и ще се върнем от другата му страна, така денят ще премине по-бързо?

— Хайде, защо не? Водете ме където пожелаете, и двамата познавате Белград по-добре от мен!

— Идвал ли си тук по състезания?

— Многократно, но времето на спортиста преминава на стадиона, в ресторанта и в хотела, нямахме много време да разглеждаме забележителностите.

— А харесваше ли ти да спортуваш?

— По онова време всеки вършеше онова, в което го биваше най-много. Ако ме питате дали съм забогатял, отговорът ми е не, социализмът не понасяше хората да имат много пари. Всъщност от спорта ми останаха само травми и спомени от местата, където съм бил, нищо друго. От ЦСКА ми бяха дали една панелна гарсониера в „Младост“, нямаше дори и балкон, но съм ви разказвал, че когато се разведох съдийката я присъди на бившата ми съпруга и аз се върнах в Х.

— Е, предполагам, че не съжаляваш, лудницата в София на никого от нас не би се отразила добре.

— За това, че се махнах от столицата хич не съжалявам, тя един вид ми направи услуга, тогава повече ме ядоса несправедливото й решение.

— Не беше ли това онази Малева, която преди около година ти една нощ посети в дома й в София? Тогава бяхме там по други задачи, но намери време и за нея.

— Същата, Асен ми отключи, аз влязох и така нагласих нещата, че да изглежда сякаш е умряла в съня си. Не помня дали ви разказах какъв разкош беше в дома й, а жилището й се състоеше от три апартамента, свързани в един. Видно бе, че добре е печелела от странните си съдебни решения, но какво остави след себе си? Десетки изиграни хора като мен, няколко щастливци, успели да купят благоволението й, а самата тя, умряла в самота, въпреки всичките си пари. Тогава много се чудех дали да не й натъпча в устата една пачка банкноти, та колегите й малко да се стреснат, но прецених, че безопасността ми е по-важна.

— Съдебната зала е като болница, в нея могат да се случат ужасни неща. Добре си направил, че си се въздържал, прекалената показност води до грешки, а понякога каквито и знаци да даваш на останалите, те все си мислят, че на тях няма да се случи.

— Но все пак сигурно не ти е било лесно да убиеш жена?

— Справедливостта винаги е лесна, а и имайки предвид на колко човека е навредила, нямам проблеми със съвестта си. Ти сам видя, че в „Стаята на срама“ висеше снимката на Веска Мерудиева, оная измамница, която ограби хората и избяга в ЮАР. Щом висшите държавници са преценили, че трябва да я накажат със смърт, значи полът не е от съществено значение, важно е възмездието.

— А с бившата ти съпруга какво става?

— Пропаднала е напълно, когато Валди ми я показа за последно, спеше пияна на бара в ресторанта. По неговите думи сега тя обслужва сексуално желаещите в квартала и тарифата й е цената на една-две водки.

— С нея деца не създадохте ли?

— Живяхме заедно около година и за това време не се получи, но съдейки по начина й на живот тя още тогава е била тотално увредена, всичките й детеродни функции отдавна са били изгубени. Бракът ни умря много бързо, далеч преди разводът да извърши официалното му погребение. Но нека повече не говорим за нея, че имам лоши спомени от оня период, по-добре да решим тук какво ще правим!

— Сега най-важно е да установим новото местонахождение на Цвятко Славов, иначе сме в задънена улица. Всичко зависи от бай Петко, ако довечера ни даде някаква информация ще е добре, ако не, се връщаме. Но все си мисля аз какъв късметлия съм, че не съм се оженил, и ти, и Командо много сте пострадали от жените си.

— Прав си, настана време, в което повечето не гледат теб, а джоба ти, но аз и без това вече нямам илюзии. Сега, когато съм с жена, пак давам всичко от себе си, но за кратко, после всеки да върви по пътя си, един вид — ти на мене, аз на тебе. Предполагам, че ако не се налагаше да задоволяваме някои свои потребности, отдавна щях да съм забравил другия пол, писнало ми е и от прищевките им, и от неоправданото им самочувствие и от изкуствените им цици! Но какво да правиш, природа, нужно е да се съобразяваме с нея. Аз повече се чудя на някои богати хора, които все гледат да забият някоя актуална от жълтите страници мома, все си мисля, че като са успели да се замогнат трябва да имат малко мозък в главите си. Защо им е потрябвало да бъдат непременно с тия генномодифицирани златотърсачки, та те един обикновен разговор не могат да проведат. Повече са известни с това кой ги е ебал преди това и колко кубика силикон имат в себе си, но ако я накараш да сготви една манджа ще се чуди откъде да започне. Отначало изразът „кухи лейки“ ми се струваше прекалено силен, но отдавна се убедих, че за повечето „известни“ курви си е точно на мястото. Командо, вашите неща с Петя как вървят?

— Засега добре, но може би защото рядко сме заедно. И тя здраво е надула бюста, понякога си мисля, че ако е пълен с хелий, вместо силикон, като нищо ще излети в небесата.

— Това добре го каза, направо си я представям как се носи във въздуха.

— Но съм решил да я взема на Сейшелите, все пак ми е съпруга. Нали знаеш израза „Първия път човек се жени от глупост, втория — от слаба памет“! Иначе напълно подкрепям думите ти, започнем ли много-много да им сваляме звезди и да им се доверяваме, ни се качват на главите, по-добре да не им даваме такъв повод. Абе хората още от древността са измислили проституцията — плащаш, чукаш и бягаш, до следващия път.

Вече наближаваха реката, когато телефонът на Иво отново иззвъня, втори път за два дни. Той погледна дисплея и вдигна показалец пред устните си, беше кодът на България. Всички се умълчаха и той натисна бутона за свързване.

— Ало, момчета, аз съм, бай ви Петко. Разбрах къде са преместили банкера, имате ли нещо за писане?

— Браво, бай Петко, много време ще ни спестиш! Казвай, ще запомним!

— Той е в град Ниш, хотел „Тами Резиденц“ на улица „Дурмиторска“. Казаха ми, че хотелът не е голям, само на пет етажа, като първият и вторият са ресторанти и зали. Него са го настанили на третия етаж, но не знам точно в коя стая.

— И това стига, колега, не знаеш колко ни помогна! Информацията сигурна ли е?

— От два източника, а единият от тях никога не ме е подвеждал. Тук има голямо раздвижване, секретарят идва с още двама от службите и търсиха нещо в стаята ви. Ровиха дълго.

— Благодарим ти, че толкова рискуваш заради нас, ти си истински приятел!

— Сега трябва да затварям, както виждате не се обаждам от моя телефон. Желая ви късмет, идете и го намерете!

— Ще се постараем, желаем ти всичко хубаво! Късметът е късмет само ако знаеш как да се възползваш от него. А ние определено знаем!

Иво затвори и се обърна към другите.

— Е, приятели, чухте новините от България, имате ли някакви идеи?

— Ами потегляме към Ниш, какво друго ни остава? Тези, които са го преместили не предполагат, че толкова бързо ще научим къде са го скрили и няма да са особено бдителни, но въпреки всичко нека ги затрудним допълнително! Стаята ни е предплатена и тъй като багажът ни е там, от персонала ще мислят, че я ползваме, но ние повече там няма да се вясваме. Сега само трябва да си приберем микробуса и да пътуваме с него, защото гарите и автогарите може и да са под наблюдение. Дрехи, тоалетни принадлежности и всичко необходимо можем да си купим отвсякъде, няма какво да жалим за вещите си. Но продължавам да се чудя на секретаря, възложи ни задача, а после ни предаде.

— Какво толкова не ти е ясно, типичен политик! Иска да се свърши нещо, а не позволява на изпълнителите да го направят както трябва.

Тримата наеха едно такси и след половин час бяха при колата си, но все още не бързаха да се качват в нея, известно време обикаляха наоколо и се оглеждаха за нещо подозрително. Накрая прецениха, че е безопасно и вкупом се натовариха, а Командо отвори жабката и измъкна от там подробна пътна карта.

— Ние сме тук, а ето къде е Ниш, по магистралата са около 250 километра. Три часа спокойно каране и сме там, а доколкото виждам после до София е много близо, малко над сто километра.

— Там ще наемем хотел в близост до неговия, но бройката ни е лесно разпознаваема, затова ще се регистрира само един от нас. Ще платим за апартамент и после никой от персонала няма да ни задава неудобни въпроси, при тия цени наемателят има право и на гости.

— Това е добра идея, ще я прецизираме по пътя, а сега нека не губим повече време в приказки! Кой ще шофира?

— Все едно, важното е да стигнем. Карай ти, но внимавай, не давай поводи да ни спират!

Командо уверено подкара, джипиесът в колата ги насочи към най-близкия изход от града и скоро подминаха трите високи небостъргача, символи на Белград, качиха се на първокласния път и поеха към новата си дестинация. И магистралата като ЖП релсите бе в отлично състояние, като я сравнеше с българските пътища човек започваше да се чуди всъщност коя от двете държави само преди няколко години е преживяла война и тежки бомбардировки.

Поддържаха равномерно темпо, дори си позволиха веднъж да спрат за кафе и следобед пред тях най-сетне се показаха предградията на големия град.

Пак с помощта на джипиеса се ориентираха за местоположението на „Тами Резиденц“ и няколко пъти го обиколиха, за да добият обща представа, а после според предварителния сценарий Юлий Соколов или иначе казано Робинзон, нае обширен апартамент в съседния хотел.

Двете сгради бяха отдалечени най-много на 300 метра и от терасата на своето жилище те дори и с просто око виждаха какво се случва пред централния вход на „Тами Резиденц“. Ако имаха късмет можеше да се окаже, че тяхната мишена е настанена в стаите откъм близката страна, в такъв случай като нищо можеше случайно да видят и банкера на балкона си, ако той въобще някога се показваше. Всъщност шансовете за това бяха 50 на 50 и математически погледнато тази вероятност бе напълно възможна.

Тримата приятели отново паркираха автомобила си в една съседна уличка и тръгнаха по магазините, за да си купят някои по-необходими за ежедневието вещи и дрехи. Пари имаха достатъчно, досега бяха изхарчили около 2–3 000 евро, а не мислеха и много да се застояват в Ниш. Засега целта им бе извадила късмет, защото ги предадоха и властите я преместиха навреме, но тук везните отново се бяха наклонили в тяхна полза. Те бяха нестандартни, непредвидими и доказано смъртоносни, ако отново не се случеше нещо извънредно, се надяваха, че този път ще успеят.

— Момчета, точно сега имаме нужда от един снайпер, от тази дистанция безпроблемно ще го сваля.

— За съжаление свръзката ни е арестувана и няма кой да ни набави подобно оръжие. Но то може и да не ни потрябва, тези дни ще разузнаем обстановката и ако обстоятелствата разрешават може да го направим и по друг начин.

— Какъвто и да е той все ще ни трябва някакво оръжие или експлозив, никой няма да ни позволи да го доближим и да го умъртвим с голи ръце.

— Ако опрем до експлозива аз ще ти забъркам такава смес, че ще отнесе половината хотел.

— Шегуваш ли се?

— Дори в Интернет можеш да намериш рецепти и повярвай ми, истински са! Знаеш ли, че ако смесиш азотна и сярна киселина, а после прибавиш най-обикновен глицерин, се получава нитроглицерин, вещество с огромна мощ и разрушителна сила. За съжаление той е много нестабилен и има навика да избухва когато си поиска, затова и повечето терористи не го предпочитат. Но ако събереш на едно място обикновен азотен тор, използван в селското стопанство и дизелово гориво, това е друга работа, взривява се единствено от детонатор.

— Този азотен тор не е ли обикновена амониева селитра, навремето по всички стопански дворове я имаше с тонове?

— Точно така! Доколкото знам, преди години така сринаха Световния търговски център в Щатите, само няколко бидона, пълни с тази смес бяха достатъчни.

— Робинзон, наистина ли е толкова просто, та така излиза, че всеки може да създаде експлозив?

— Много е лесно, повярвай ми! Аз мога да създам динамит, нитроамин, пироксилин или тротил, всичките са на основата на азотна киселина и съставките им ги продават в аптеките и в магазините за битова химия.

— А черния барут? За него казват, че е много мощен!

— Глупости, това е възможно най-слабото взривно вещество.

— Как така? Наскоро при един обиск в гараж властите откриха 8 килограма черен барут и един експерт се изказа, че ако това количество се бе взривило, от жилищния блок в близост щяла да остане само една дупка.

— Ако видиш въпросния експерт му препоръчай да си завре купената диплома отзад! Ей заради такива „експерти“ България е на дъното във всички негативни класации. Може ли нещо, което е изобретено преди векове и се състои от сяра, селитра и дървени въглища да бъде в състояние да срути сграда? И то само осем килограма? Знаеш ли, че черният барут дори не се взривява, ако го запалиш той просто съска и изгаря като пуши ужасно, затова и му казват и димен барут?

— Не споря, просто споделих какво съм чул по новините. В тази област е ясно, че професорът си ти.

— Така си е, аз и за академик съм готов. Ако ви кажа, че навремето един го убихме с въздушната възглавница на автомобила му, сигурно няма да ми повярвате.

— Това пък как стана?

— Сега ще ви разкажа! Преди трийсетина години, когато моя милост още служеше в СОБТ един ярко проявен криминален тъпанар се бе взел насериозно и момчетата му тормозеха и рекетираха дребните собственици на магазини, които тъкмо прохождаха в бизнеса. На няколко пъти го предупредихме, дори веднъж го понатупахме, но той не взе от дума, парите на другите много го влечаха. Беше си купил и нова кола, една от първите с въздушни възглавници, които ако катастрофираш автоматично се надуват и предпазват тялото ти от удар във волана. Отнякъде бях прочел какво предизвиква тази супербърза реакция, трябва да ви кажа, че са нужни само 40 милисекунди, за да се надуе възглавницата, ако стане по-бавно ти ще я превариш и ще си раздробиш гръдния кош в кормилото. Оказваше се, че при смесването на две обикновени съставки, натрий и азот, се образува безвреден газ, натриев азид, но той се отделя толкова бързо, че успява мигновено да надуе възглавницата. Една нощ ние отключихме колата му, разглобихме таблото и когато открихме сгънатата възглавница я облепихме с метални гайки, а после свързахме устройството, което я задейства, със стартера. Можехме направо да му сложим и бомба, но той на няколко пъти през деня караше момчетата си да я оглеждат за експлозиви и навярно щяха да я открият.

И така, на сутринта след щателната проверка той се качи в новата си придобивка и когато завъртя ключа, възглавницата се изду и гайките отнесоха предницата на лицето му, навярно последното му възприятие е било доста гадно.

— Почувствал се е като при нокаут.

— И то след удар от Майк Тайсън. После нашите експерти, които изследваха колата се произнесоха, че от огромната скорост, с която се надува възглавницата, гайките са се превърнали в шрапнели, те ще те убият дори да седиш на задната седалка. Можеш да ги замениш със сачми или с пирони, но ефектът ще е същият, това са все едно осколки от ръчна граната. Разказвам ви всичко това, за да разберете, че има много начини да убиеш някого, нужно е само да се добереш до него.

— Ами точно тук е проблемът, него вече сериозно ще го пазят и ако тръгнем да го доближаваме или ще ни арестуват, или направо ще ни застрелят. Явно пак ще стане с някакво далекобойно оръжие, друг начин не виждам.

— В Белград през войната се бях запознал с някои от момчетата на Аркан, но имайки предвид с какво се занимаваха предполагам, че сега повечето от тях или са в затвора или направо в гробищата. И да има някои оцелели се крият от трибунала за военни престъпления и са потънали в такава нелегалност, че е невъзможно човек да ги открие.

— Те с какво биха ни помогнали?

— Най-малкото с някоя снайперова пушка, повечето си падаха по руските „Драгунов“ и все някъде са складирали десетина бройки. Трябва да ви кажа, че руснаците може много-много да не наблягат на красив външен вид, но оръжията им са едни от най-добрите. Помислете си калашника преди колко години е бил изобретен, а все още продължава да е предпочитано оръжие от армиите по целия свят!

— За този автомат оръжейните експерти напоследък имат съмнения, че е изобретен от руснаците, доказателствата сочат, че го е проектирал немецът Шмайзер.

— Може и така да е, това няма да е първата кражба на технологии. Елате да влезем тук, искам да купим някой бинокъл или далекоглед, та от терасата непрекъснато да следим фасадата на „Тами Резиденц“!

Магазинът предлагаше богат избор и те се спряха на един мощен телескоп с триножник „Бушнел“, а за всеки случай избраха и един портативен бинокъл от същата марка. Отново купиха и три уоки-токита, техните останаха в белградския хотел с целия им багаж, а такива средства за бърза връзка им бяха крайно необходими. Напазаруваха и някои неща от първа необходимост за себе си и натоварени с покупките се насочиха към своя хотел.

В апартамента първата им работа бе да монтират телескопа на балкона, после Иво си придърпа една табуретка, седна на нея и прилепи око в окуляра.

— Аз съм първа смяна, след час-два нека дойде някой да ме смени!

Отпиваше от кафето си и наблюдаваше предимно входа и терасите на третия етаж, защото от бай Петко бяха научили, че крият банкера някъде там. Една стая особено го привличаше, нейните пердета бяха плътно спуснати, но вратата към балкона бе полуотворена, а точно отгоре й, но на покрива двама човека седяха на рибарски столчета, пушеха и си говореха нещо.

Иво извика двамата си приятели.

— Момчета, виждате ли ония на покрива отсреща? Бас хващам, че са от охраната му, завардили са всички подстъпи.

Робинзон надникна през телескопа.

— Прав си, страх ги е някой да не се спусне с въже. Това трябва да ни подскаже, че той е някъде отдолу, долу-горе под тях. Внимавай и те да не те забележат!

— Има една стая със спуснати пердета. Погледни на третия етаж, някъде по средата е!

— Виждам я, те от време на време се люлеят, значи вътре има някого. Момент, някой излиза!

Командо се втурна и бързо се върна с бинокъла.

— Той е, мамицата му, без никакво съмнение.

Цвятко Славов се бе показал на балкона и гледаше надолу към булеварда, навярно тук се чувстваше в безопасност и спокойно се бе облегнал на парапета.

— Браво на бай Петко, виждам, че не ни е подвел! Тоя човек излезе свестен, не ще и дума!

— Е, открихме го! Като го гледам не ми изглежда притеснен, в Белград се озръщаше много повече.

— Той не предполага, че още е в опасност, знае, че сръбските служби му пазят гърба. Но на какво се надява, че още не се е предал, на някоя сделка ли?

— Всеки с много пари се има за недосегаем, да не мислиш, че този е по-различен. Хората са склонни да забравят, когато след десетина години се появи в България едва ли някой ще помни какви ги е вършил. Сега явно си прави сметката да отпътува нанякъде и да си живее живота, както правят повечето богати бегълци.

— Той и Илия Тодоров си бе направил подобна сметка, но тя се оказа неточна. Направо им се чудя на тия хора, как могат въобще да си помислят, че ще им се размине?

— Е, виждаш, че си го мислят, а на някои наистина им се разминава. Нали чу секретаря, повечето ги знаят къде са се заврели, но със законови методи са безсилни да ги върнат, а такива групи като нашата все още са твърде малко. Просто няма как да стигнем до всички, това е неприятната истина.

— Така си е, ето и банкерът е под носа им, но сърбите не ни го връщат, първо искат самите те добре да го издоят.

— Ще го издоят те, ще го издоят адвокатите му, а накрая навярно и съдиите и въпреки всичко под натиска на общественото мнение пак могат да го осъдят ефективно.

— Не ми се вярва, досега историята не помни такъв случай!

— Има един, спомням си, че преди години един организатор на финансова пирамида полежа в затвора.

— Прав си, сещам се, вкараха го за малко и после излезе да харчи откраднатото на воля! С този, ако се предаде, ще се случи същото.

— Е, нашата работа е да не допуснем това да стане, греховете му трябва да бъдат адекватно наказани, защото нищо чудно някоя като Чаталова да му даде 1–2 години при свободен режим и да си измие ръцете. Кажете сега, имате ли някакви идеи как можем да го убием!

— Ти сам си ни учил, че няма невъзможни неща. Можем да се качим на покрива, да елиминираме охраната и оттам с въже да се спуснем на балкона му, по-точно само един от нас и отсега ви моля това да бъда аз. Вратата му е гостоприемно отворена, ще вляза при него и за 1–2 минути ще му разясня последиците от прекомерната лакомия, която е имал глупостта да прояви. Естествено, това ще е само загуба на време, защото после ще му извия вратлето, но нали и на осъдените се дава право на последна дума.

— Това е възможност, която не бива да отхвърляме и според мен е лесно изпълнима. Има някои неизвестни с вътрешното разположение в хотела и броя на охранителите му, но ако се престорим на туристи ще можем поне малко да разузнаем и по етажите.

— А може и в стаята при него да има хора, нали видяхте колко човека се въртяха около него в Белград! Те при всички случаи са въоръжени и като нищо ще те надупчат още през първите секунди.

— Така е, може би първо трябва да вдигнем шум в коридора, та да ги изкараме от стаята, Робинзон може да забърка някоя гърмяща смес.

— Достатъчно, ученици мои, идеите ви си ги бива, но предполагам, че в оня хотел ще са разположени и много препятствия, които могат да объркат всичко. Нали разбирате, че имаме право само на един опит, ако се провалим ще го скрият толкова надълбоко, че и цяла армия няма да може повече да го открие. Именно в това се състои сега сложността на задачата, издъним ли се, край! Нека да обобщим какво научихме досега! Разбрахме къде е, убедихме се, че на балкона си не е особено бдителен и се чувства в безопасност, освен това не заключва тази врата. Пердетата са спуснати, но те покриват само прозорците, когато вратата е отворена, към вътрешността на стаята зее широк отвор. Ето го нашия шанс, измислете начин как да вкараме нещо смъртоносно вътре и сме успели!

— Един гранатомет би бил идеален, но ако разполагахме с такъв.

— Оттук до там е далеч, дори да го имахме, трудно ще уцелим стаята, но въпреки всичко идеята не е лоша. Командо, ти нещо ще предложиш ли?

— Виждате ли малкото паркче пред хотела му? Ако седнем на някоя пейка там, ще ни бъде много по-лесно да му подхвърлим нещо.

— Точно така, момчета, приближаваме се към разрешаването на проблема с разстоянието. Ясно е, че ще го направим с експлозив, който е моя грижа, остава да измислим как да го вкараме в стаята и да го взривим в точното време.

— Щом ще осигуриш експлозива, можем да купим един по-голям радиоуправляем хеликоптер, да прикрепим взрива към него и чрез пулта за управление да го насочим накъдето искаме.

— Ето това е, сега продават електрически модели, които не вдигат никакъв шум и след малко тренировки на някоя отдалечена поляна и ние ще можем да го подкараме.

Иво се намеси:

— Аз имах такъв навремето, идеята не е лоша, но от опит знам, че те не могат да вдигат товари, просто не са проектирани за това. Производителите са се постарали да ги направят леки и маневрени и мощността на двигателите им е колкото да носят собственото им тегло. Ето какво ще ви предложа! Спомняте ли си, че наскоро във фермата, по новините гледахме именията, които някои кметове тихомълком са си построили под носа на наивните избирателите и са скрили всичките екстри зад високи зидове? От някаква телевизия се сетили да използват новите технологии и прикрепили камера към едно летателно средство от ново поколение, названието му е дрон. Всъщност то не е толкова ново, американците отдавна ги използват в горещите точки по целия свят да следят вражеските позиции, а напоследък дори пускат бомби и ракети с тях. Хубавото при тях е, че се управляват лесно, освен това имат и по-голям обсег от детските хеликоптерчета, но най-важното им предимство е, че са товароносими, по корпуса можеш да прикачиш различни неща.

— Сещам се за тези уредчета, наскоро на един футболен мач с нещо подобно спуснаха от небето знамето на единия отбор.

— Точно така, почти предизвикаха дипломатически скандал. Онова беше квадракоптер, защото е с четири носещи витла, но има и по-мощни модели с пет перки, които ще вдигнат и тежка камера. Ясно е, че щом носят бомби съществуват и наистина яки модели, но на нас чак такъв не ни трябва, достатъчно ще бъде да вдига 2–3 килограма. Ниш е голям град, в магазините не може да няма от тия летящи апарати и ако потърсим, навярно ще открием.

— Дори съм сигурен, в България на няколко места съм виждал, а и не са толкова скъпи — по 1000–2000 лева са.

— Иво, идеята ти е невероятна, още довечера ще се разходим по специализираните магазини и ще купим един. Ще изберем някой по-мощен, ако ще да струва и 3000 евро.

— Твоята бомба колко ще тежи?

— Не много, около килограм, но към нея ще прикачим и нещо да я задейства, така, че най-много 2 килограма.

— Предполагам, че с такава тежест няма да е проблем да вдигнем дрона във въздуха, два килограма са нищо. Ще му заредим батериите докрай, а може да олекотим и самата му конструкция, като свалим ненужните части от него. Ти как мислиш да задействаш експлозива?

— Спомняте ли си двамата наркобосове, които убихме в Унгарския ресторант в София, при тях използвах джиесем, който задейства зарядите в тръбата под масата. Сега ще е нещо подобно, за друг леснодостъпен дистанционен детонатор не се сещам, а и телефони лесно се намират. Ще ни е нужна и СИМ карта, без нея няма да стане. Ами какво чакаме, хайде да излезем да хапнем нещо и да тръгваме за покупки, защо да си губим времето?

Заради наблюдателите на отсрещния хотел прибраха триножника с телескопа вътре, преоблякоха се с част от новите дрехи и напуснаха хотела. Отпред чакаха десетки таксита и те обясниха на един шофьор какво търсят.

— Ясно, подарък за децата! Качвайте се, ще ви откарам точно където трябва!

Те се натовариха и той насочи колата към гарата, после отби по широк булевард и след половин час спря пред голям магазин, с хиляди реклами по витрините.

— Иво, вие с Командо слезте и купете дрона, а аз ще продължа към някоя железария да търся другите съставки! Нахранете се някъде и после ви чакам в хотела да видим докъде сме стигнали!

Двамата слязоха, а таксито потегли надолу по улицата и скоро се изгуби от погледите им.

Те влязоха в огромното фоайе и учтив продавач ги насочи към щанда, за който го попитаха. Изкачиха се на втория етаж и ахнаха, пред очите им се разкри удивителна гледка. Десетки модели самолетчета, автомобили, катери и вертолети висяха по стените, привързани с корди, а в ъгъла до прозореца прилежно подредени бяха сглобени и 3–4 дрона с настръхнали нагоре перки.

Обясниха на продавача какво търсят и той посочи най-мощния модел, голяма като куфар машина с извънземни форми.

— Погледнете, тук е оказана каква товароносимост има моделът — информира ги той — както виждате пише 5 килограма. Това достатъчно ли е?

— Решил съм с него да поднеса букет рози на гаджето, не вярвам те да тежат чак толкова. Ще го вземем, но не го разглобявайте, само го увийте в хартия!

Ето, най-важната част от плана им бе осигурена, те платиха на касата и докато продавачът опаковаше дрона, слязоха на първия етаж да купят сандвичи.

Изядоха ги с по една кока-кола, взеха си покупката и хванаха такси обратно към хотела.

Внимателно пренесоха пакета в апартамента, разопаковаха го и включиха акумулаторната батерия да се зарежда. Робинзон още никакъв го нямаше и Иво се зачете в упътването, което, дори и на сръбски бе достатъчно разбираемо.

— Командо, оказва се, че само с тия две лостчета можем да го управляваме и има почти километър обхват, това е предостатъчно за нашия замисъл.

— При тази цена, която платихме, не се учудвам, че е с такива екстри. Ако и спецификациите са верни, може и да успеем.

— Пише пет килограма, но и с три да лети пак са ни достатъчни, навярно Робинзон ще успее да се вмести в тези изисквания.

— Доколкото го познавам, ще се вмести.

Тъкмо каза това и третият им приятел усмихнат почука и влезе в стаята при тях. Носеше два пакета, опаковани в амбалажна хартия, които внимателно остави на масата.

— Готово, почти съм готов, остава само телефона.

— Какво взе?

— Сега ще видите, нека да разопаковам! Охо, каква е тази извънземна джаджа на дивана?

— Това е прословутият дрон, който избрахме с Иво, надявам се той да бъде последното нещо, което Попвасилев ще види в живота си. Виж, тук пише, че може да вдига до пет килограма!

— Та аз тогава и лимонка мога да закача за него, какво съм тръгнал да се притеснявам?

— В чужда страна граната трудно ще намериш.

— Шегувам се, а и тя няма да ни свърши работа. Нея с телефона няма как да я задействаме, защото взривателят й е механичен, там един ударник удря капсул-детонатора. Аз ще използвам искра от батерията на телефона, която сама по себе си не може да взриви тротила в лимонката, затова съм измислил нещо друго. Всъщност точното название е нападателна граната РГ–42, а не лимонка, но заради специфичния й вид повечето хора я наричат така.

Той разопакова двата пакета и от първия извади малка картонена кутийка.

— Това са капсули за строителен пистолет „Хилти“, използват ги да пробиват бетона и в дупките да вкарват дюбели. Вижте колко са малки, а притежават невероятна мощ — по седем конски сили са!

— Колко бройки си взел?

— Десет, но за нашите нужди и те са много. Не се подвеждайте по размера им, пълни са с пентрит, а това е супер мощен експлозив. Нали си представяте здравината на армирания бетон, само един капсул прави в него дупка, колкото за анкерен болт. У нас, когато взривяват скали използват много по-слабо вещество, амонит или амонал, а това е десетки пъти по-мощно.

— Повярвахме ти, а как ще направиш самата бомба?

— Това тук пък са две най-обикновени пиратки, с които отбелязваме Нова година, тях ще ползвам за електродетонатори.

— Чувал съм, че детонаторите са със специфичен химичен състав, пиратките ще свършат ли работа?

— По принцип си прав, за да накараш да гръмне един експлозив ти е нужен оловен азид, който е рядка стока. В оригиналните електродетонатори има точно по половин грам от това вещество, но като количество то е достатъчно, за да детонира целия заряд. Но там се изисква и мощен ток, обикновено от два до десет ампера, за да се запали азида. Тук самите производители на „Хилти“ са решили проблема, като още при сглобяването на капсула са насипали по дъното му леснозапалимо вещество, което се взривява дори при удар. Така, че задачата на пиратките ще бъде лесна, когато гръмнат те само ще задействат това вещество. И понеже вече ви разказах за оная смъртоносна въздушна възглавница в автомобила на мутрата, реших за осколки да използвам отново стоманени гайки, защото оловните сачми са прекалено тежки. Можеше и топчета от лагери, но в магазина не предлагаха и аз заложих на гайките.

— А как ще предизвикаш взрива?

— С телефон, нали ви казах! Просто ще отведа от батерията му две тънки жички, които ще свържа, та като звънна те да направят късо, да се нагреят и да запалят пиратките, които от своя страна ще детонират капсулите „Хилти“. Всъщност гледайте, още сега ще сглобя всичко, защото докато не запалим пиратките всичко е напълно безопасно!

Той уви двете пиратки с тиксо, като остави гола само частта им, от която се палеха. Отвори секундното лепило и един по един намазваше капсулите по задната част, а после ги залепяше върху тиксото. Върху пиратките се образуваха три реда по три капсула, а последния той залепи на върха. Изчака няколко минути за да може лепилото да засъхне напълно и отново с тиксото уви няколко пъти целия фишек. После изсипа гайките на масата и подобно на капсулите започна да ги лепи на редове като най-външен слой, понеже те бяха много на брой се позабави повече, но накрая приключи и с това. Получи се предмет, наподобяващ малък дезодорант, който той внимателно уви с тоалетна хартия и отмахна настрани.

— Готово, момчета, остава само телефонът, но него ще го купим утре. Всъщност ще вземем два, от единия ще звъним, а другият ще приема сигнала.

— Можем да звъннем и от нашите, не вярвам след такъв взрив да остане нещо от СИМ картата, че по него да разчетат входящия номер.

— А я си представи, че нещо не сработи и СИМ картата остане непокътната, тогава разследващите веднага ще разберат от кой номер е дошло позвъняването. Не, че това е толкова важно, но нека си вържем гащите! Освен това на нас ни трябва и по-бърза връзка, а между два мобилни телефона това е постоянна величина, докато между мобилен и сателитен минава много и винаги различно време.

— Искаш да кажеш, че ние предварително ще знаем колко точно време е нужно за връзката между двата телефона?

— Точно така, утре като ги купим, няколко пъти ще засечем времето за осъществяване на връзка между тях и после така ще управляваме дрона, че експлозията да се осъществи точно когато той влети в стаята.

— Значи седим долу в паркчето и чакаме банкерът да се покаже на балкона, за да се уверим, че е в стаята си. Дронът ще е в готовност и ще излети още когато той обърне гръб, така, че до десетина секунди ще е вече горе. Аз предварително ще съм набрал номера на джиесема, прикрепен към дрона, ще остава само да изпратя сигнала. И така, той влиза в стаята си, а няколко секунди след него влита и убиецът му, малко преди това аз ще съм натиснал зелената слушалка. Отвътре ще се чуе едно мощно, но приглушено БУМ и това ще е сигналът за нас, че трябва бързо да се изнасяме, защото после полицията ще блокира района.

— В общи линии такъв е планът. Мощният експлозив ще го изпари, навярно ще останат само кървави точици по тапетите.

— Умееш да се изказваш образно, но дори мощта на взривното вещество да не е чак толкова голяма, главна роля ще изиграят гайките.

— А какво ще стане ако нещо се обърка, например той да затвори балконската врата след себе си?

— Тогава просто няма да взривяваме, устройството ще направи една обиколка по въздуха и ще се върне обратно при нас. Не забравяй, че то се задейства единствено от телефон!

— Да, този сценарий е изпипан, може и да се получи!

— Пак има някои неизвестни, но за момента е най-доброто, което можем да предприемем. Наистина, най-лесния вариант щеше да е със снайпера, но ние не сме в родината, та да задвижим връзките си. И да намерим нещо от някой бандит трябва да ходим да го прострелваме, да му заглушаваме звука и става дълга и широка, докато се натуткаме, погледнеш банкерчето избягало отново!

— Не забравяй, че тези шрапнели ще пометат всичко живо в стаята, в такова тясно пространство присъстващите там ще станат на кайма!

— Ако въобще има някой външен, той ще е от личната му охрана, а предвид огромните си заплати тези хора са си поели риска. Като са се наели да пазят такъв престъпник си е за тяхна сметка, щом това не е в противоречие с принципите им. Аз винаги съм се чудел на такива индивиди, които охраняват отрепки, вярно е, че става дума за пари, но лично аз никога не бих го направил. Ако отида да вардя някой подобен, то ще бъде за да се приближа достатъчно до него и в подходящия момент да му извия врата. Но пък може и в стаята да е само той, другите да са пред вратата от външната страна и да имат късмет.

— Прав си, защо ли се притеснявам за тия ренегати? Значи какво решаваме?

— Утре е ден за тренировки, някой от вас трябва да подкара тази машинария! Ще купим и телефоните, единият е нужно да го преработя. После вечерта сглобяваме всичко и на другия ден заемаме една пейка в парка под балкона му, а там ще чакаме той да се покаже.

— Как ще се измъкваме?

— По най-бързия начин подкарваме с нашия автомобил към границата с България, нали казахте, че до София са стотина километра. На километър-два преди бариерата го зарязваме и минаваме полосата пеша през полето, там никой не охранява сериозно. Стигнем ли на наша територия ще седнем някъде и ще решим какво да правим, но там поне няма цялата полиция да е по петите ни. Ако трябва ще се направим на луди и ще се приберем във фермата при бай Петко, все едно не сме разбрали за заверата на секретаря. А можем и въобще да не се показваме, паспортите са в нас, имаме и останали пари, а на остров Мавриций банковите ни сметки са пълни. Ако се покрием някъде за седмица-две ще организираме някакъв транспорт към Турция или към Гърция и оттам вече като обикновени туристи ще поемем към Индийския океан.

— Звучи добре, мисля си, че можем временно да се скрием в твоята пещера.

— Може и там, за нея никой освен нас не знае, а тъкмо ще си взема и кучето.

— По-добре засега го остави, на границите изискват ветеринарни документи, а ние няма да имаме чак толкова време. Нека веднъж да се настаним на нашето островче и тогава ще задействаме нещата с кучето, и без това ще каним някои хора от България, които могат да го доведат.

— Така да бъде, хайде сега да лягаме, че утре е важен ден, а после не се знае накъде ще ни завее вятърът.

Нощта бързо настъпи и въпреки постоянния шум от колите навън те успяха за няколко часа да поспят, но заради предстоящата задача станаха рано-рано и в 6 часа Иво отиде да докара микробуса пред хотела.

Командо и Робинзон също слязоха, като носеха внимателно увития в хартия дрон.

Натовариха се в колата и подкараха към края на града, където около брега на река Нишава се бяха образували десетки широки пространства, използвани от хората за почивка. Скоро откриха каквото търсеха, една поляна с големината на стадион се появи насреща им, автомобилът им отби от пътя и бавно навлезе в нея. Опънаха на земята едно одеяло, та да изглежда сякаш си правят пикник и свалиха летателния апарат на земята. И тримата се бяха запознали с инструкциите за управление и искаха да опитат, затова Робинзон като най-старши пръв грабна дистанционното. Уредът оживя и неуверено се издигна на 2–3 метра от земята, а после, подчинявайки се на командите започна да прави плавни кръгове във въздуха. Нощес бяха заредили батерията и имаха достатъчно ток за няколкочасов полет, затова не пестяха усилията си.

Когато и тримата усвоиха основните умения завързаха един тежък камък под перките и подложиха машинката на нови изпитания с резки завои и други маневри, но и тогава дронът се държеше чудесно във въздуха, издигаше се и кацаше без никакво затруднение.

По обед решиха, че са готови, вече всеки от тях можеше да го прекара през клоните на високата топола в далечината, а после и през чатала, образуван в короната на една плачеща върба.

— Момчета, прибирайте го, стига сме измъчвали това чудо! Хайде да поемаме към хотела, а мен ще ме оставите някъде по центъра да купя телефоните. Като се качите в апартамента веднага включете батерията да се зарежда, за утре ни е нужна пълна мощност!

Подкараха микробуса, на един кръстопът той слезе, а те продължиха към хотела. Отново паркираха на далечната уличка, купиха пълен пакет със сандвичи и с дрона под мишница се прибраха в убежището си.

Още във фермата спецове ги бяха обучили да разпознават дали някой ги следи и двамата често проверяваха имат ли опашка, но засега всичко беше спокойно, хората наоколо ги вземаха за добродушни туристи на средна възраст, накупили подаръци за внучетата.

Горе включиха батерията в контакта, изнесоха по една табуретка на терасата и седнаха да хапнат по някой сандвич, докато чакаха третия член на групата. От време на време виждаха как Славов се показва на балкона си, пуши по една цигара и отново се прибира, явно голямо шубе го гонеше. Засега нищо необичайно. За да не излизат повече навън по улиците и да рискуват някой да ги разпознае, се бяха запасили с повече храна, а хладилничето на апартамента им редовно бе зареждано с бира и с кока-кола. Имаше и прилежно подредени малки бутилчици с твърд алкохол, но им предстоеше толкова сложна и рискована задача, че никой от тях дори не помисляше да замъглява разума си.

След час-два се прибра и Робинзон и тръсна две шарени кутии на масата.

— Оказва се, че да се сдобиеш със СИМ карта тук е много по-лесно, отколкото при нас. Никой не ти иска лични данни, нито сключваш договори, просто си купуваш карта с колкото желаеш минути в нея.

— Какви са тези телефони?

— Някакви за еднократна употреба, изговаряш минутите и ги изхвърляш. Пластмасови са и са леки, а на това държах най-много. Оставете ме сега да поработя върху единия, а вие включете и техните батерии да се зареждат, но първо искам да засечем колко време е нужно за да осъществят връзка помежду си!

Изпробваха и двата, но колкото и пъти да ги прозвъняваха винаги минаваше почти едно и също време — между 5 и 6 секунди докато се свържат, нито повече, нито по-малко. После той изключи и набързо разглоби единия телефон, след това свърза две дълги жички към клемите за батерията, та ако тя подаде ток към дисплея, автоматично подаваше и към жичките. Накрая заголи двата им края и ги съедини, а после вече сдвоения край здраво уви около запалимата част на пиратките и я пристегна с тиксо.

— Ето, готов съм, остава само да прикачим адската машина към корпуса на дрона.

— Как мислиш да го направиш?

— Тиксото е идеално за целта, здраво и сигурно е, само трябва да внимавам да не облепя антенката, че ще намаля маневреността на изтребителя си.

— Тогава хапни нещо и ела на терасата да преговорим утре как ще процедираме!

— Нашият човек днес показвал ли се е?

— По обед беше особено активен, през двайсетина минути излиза и пуши цигара след цигара.

— Нервен е и би трябвало, сигурно вече си задава въпроса дали си е струвало да мами толкова хора. Пари, пари, но има няколко поговорки, описващи дадената ситуация — „Къща не прегръща“, „Парите не са всичко“, а и доста други, описващи положението му, като нямаш спокойствие и постоянно си нащрек това не е живот, според мен е една дълга агония. А щом казвате, че по обед е излизал най-често ще използваме тази информация за утре, още в 11 часа ще заемем някоя удобна пейка в парка отсреща.

— С тоя дрон ще привлечем нежелани погледи, може да се скупчат и деца.

— Отчитам го, но няма как. Ще държим уреда до последно увит с хартия, вадим го когато решим да действаме. Дано в определения ден да не го заведат някъде, че да се свършва, време е и ние да уреждаме живота си!

— Ако не е утре, ще е вдругиден или по-късно, вече сме се заели и все някога ще стане. И така, и така ще бягаме от България, нека поне да напуснем сцената с гръм и трясък!

— Знаете ли какво, решил съм да не закачаме секретаря. След време, може да мине и година, ще му изпратим номера на някоя наша банкова сметка и учтиво ще го помолим да ни преведе парите от наградата, няколко милиона в повече няма да са ни излишни.

— Ти пък, няколко милиона, те стотина хиляди да преведат пак ще е добре.

— Нали още в началото на обучението чу колко е премията, само от някакъв естраден певец и от бивш министър са дарени почти два милиона, а от по-дребни измамени вложители още около три. Тези хора са си изгубили спестяванията и толкова са му набрали, че са основали фонд, който да финансира издирването му. Ако го взривим, ние ще сме основните претенденти за наградата и аз не мисля да се отказваме от нея.

— А ако секретарят откаже?

— Тогава ще се наложи отново да отскочим до България и да му потърсим сметка, но той е здравомислещ човек и не би рискувал живота си заради някакви пари, а те по принцип не са и негови. Всъщност той няма да загуби нищо.

— Прав си, психологията на мошеника, той винаги избира кое е по-малкото зло. Но да, виждайки какво се случи с Илия Тодоров, а после, дай Боже и с банкера, той няма да посмее да ни прави въртели, би тряб’ало животът да му е по-мил от парите.

— В такъв случай най-добре ще е да не се връщаме във фермата, а да се скрием някъде и да започнем да работим по плана на бягството ни. Щом на влизане в България няма да пресечем легално границата, значи никой няма да знае, че сме се върнали и много-много няма да ни търсят.

— Нали и преди ви казах, най-сигурното място си остава твоята пещера. Мислех си и за апартамента на Валди в София, но него секретарят вече може да го е надушил и да го наблюдават.

— Тъкмо ще се завъртим по нашия край, та да си нагледаме имотите, да ви кажа Балкана и планините започнаха да ми липсват.

— И на мен, ненапразно казват, че носталгията е могъщо чувство. Дори се чудя като отидем на нашия остров дали по-късно няма да съжаляваме, че сме напуснали родината.

— А имаме ли избор! Ако останем в България вечно ще сме зависими от някой, нали не мислите, че толкова лесно ще ни подарят свободата! Държавната машина е страшно нещо, решат ли, могат да ни смажат.

— Напоследък все си мисля и за измъкването, въпреки че вече имаме паспорти хич няма да ни е лесно с преминаването на границите.

— Аз предлагам като за начало да отпътуваме за някоя съседна държава и вече оттам да поемаме към Сейшелите. Ако усетим, че по граничните пунктове се ослушват за нас, можем да преминем браздата и през горите, през годините все сме придобили някакви умения. Робинзон, кога окончателно ще сглобиш адската си машина?

— И утре сутринта мога, щом ще го чакаме около 11 часа ще имам достатъчно време. Преди това ще си стегнем багажа и ще го натоварим в микробуса, ще се заредим и с един пакет сандвичи, защото не се знае какво ни чака. Но ако всичко се развие по план предполагам, че в късния следобед ще сме на българска територия, а там, колкото и да ми е неприятно може да се наложи да откраднем нечия кола. Не забравяйте, че от границата до Х. са стотици километри, а с влак или с автобус е рисковано да пътуваме, в такива превозни средства винаги съм се чувствал като в капан. Но измъкването ще е вече като план Б, сега най-добре е да се съсредоточим върху Славов!

— Тогава ща задигнем някой небиещ на очи автомобил и ще се придвижим с него, а после по някакъв начин ще овъзмездим собственика. Хайде сега да лягаме, че утре е важен ден, а и не се знае кога след това отново ще видим легло! Предлагам ви да станем по-рано и да си стегнем багажа, а докато вие го пренасяте в микробуса аз ще сглобя окончателно бомбата!

— Както кажеш, но ако ме питаш мога цяла нощ да будувам, под такова напрежение съм.

— Тогава хвърляй по един поглед през прозореца докато ти се приспи, а после ме събуди да те сменя!

— Окей, ще си приготвя едно кафе и ще го пия зад пердетата, на вас желая лека нощ!

* * *

Нощта премина тихо и спокойно, навън се чуваше само шумът на преминаващите автомобили, които след полунощ значително оредяха и настъпи едно относително затишие. Все пак, за тяхната собствена безопасност и тримата се изредиха да дежурят и да наблюдават входа на хотела, но явно полицейските шефове разчитаха, че новото местонахождение на Славов все още е тайна и не предполагаха, че преследвачите му са така близо до него.

Освен няколкото линейки, прелетели с включени сирени навън, животът си продължаваше постарому и тримата успяха добре да починат.

Когато съмна Иво ги разбуди и след няколко минути всички се бяха събрали около масичката в хола, отпивайки от прясно свареното кафе.

Пръв приключи Робинзон и стана, за да приведе дрона в бойна готовност. Той изпъна завивката на леглото, в което току-що бе нощувал и внимателно пренесе летателния апарат на него. Всичките батерии, които щяха да са им нужни, цяла нощ се бяха зареждали и той започна първо да активира телефоните, но след като сложи СИМ картите и батериите, остави този, който щеше да взриви експлозива изключен, а после с тиксо още няколко пъти го уви около фишека, от който зависеше всичко. Накрая пристегна целия пакет към корпуса на дрона, като остави открито само копчето за активиране на телефона.

— Ще го включа едва преди операцията, в противен случай ако някой по погрешка набере този номер ще взриви нас.

— Забелязвам, че антенката за радиоуправлението едва се вижда, защо не я удължиш с някакво тънко кабелче?

— Всяка антена е създадена да улавя определена дължина на вълната, ако променя нещо дори с милиметър, ще влоша нещата. Радиовълните имат свойството да преминават почти през всичко, не виждам как малко тиксо може да им попречи.

— Значи вече си готов?

— Да, с бомбата приключих, започвам да си събирам багажа.

— Хапни първо нещо, излезем ли веднъж навън няма да ни е до ядене! Има цяла торба със сандвичи, докато ти закусваш аз ще разглобя и ще прибера телескопа в кутията.

— Трябва преди тръгване да избършем всички повърхности с кърпа, добре е да разтворим малко белина във вода! Нали не искаме после да намерят отпечатъците ни и да ги вкарат в системата, че след това цял живот да сме нащрек, да не говорим, че влезем ли в масивите на Интерпол вече и до летище не можем да припарим.

— Не се притеснявай, всичко ще унищожим! Ти твоята я свърши, а остави на нас да се погрижим за останалото!

— В сифоните и каналите има наши косми, тях също ги почистете!

— Ясно, шефе, и това ще свършим! На тръгване и там ще излеем някакъв силен препарат, а после ще повторя и с вряла вода.

— Точно така, нека си вържем гащите, вече толкова врагове сме си създали, остава и Интерпол да ни подгонят!

Тримата си събраха багажа, пакетираха отново дрона с амбалажната хартия и се заеха с почистването. Време имаха предостатъчно и се постараха нищо да не пропуснат. Накрая заключиха апартамента и повикаха асансьора да ги свали надолу.

— Сега ще съобщим, че напускаме, нищо, че сме си предплатили! Ще стане много добре ако още преди обед настанят в нашите стаи други хора, така следите ни съвсем ще се заличат. Командо, докато Иво връща ключовете иди и докарай колата отпред, нека качим всичко в нея!

Асансьорът дойде и всички се спуснаха към рецепцията, а докато оправяха документацията, Командо паркира микробуса пред входа.

Натовариха багажа си и отпътуваха, но не стигнаха далеч. Завъртяха се по съседните улички и отново спряха в една съседна на хотела пряка, та после бързо да се доберат дотам.

— Момчета — заговори Робинзон — все още сме дегизирани и това, че на рецепцията ни поогледаха не е голям проблем, тук ежедневно минават стотици посетители и няма да могат точно да ни опишат. Искам когато свършим работата с банкера, може да е днес, утре или вдругиден, но веднага трябва да променим външността си, ще върнем стария си облик. Тук в чантата е препаратът, който ни дадоха фризьорките, а имаме и две големи туби с минерална вода, вярвам, че безпроблемно ще отмием тези разцветки. Виждам, че вече е десет часа, хайде да заемем местата си в паркчето и да чакаме нашата цел да се покаже! Командо, заключи добре вратите и включи алармата, не искам после заради някой автокрадец да се чудим с какво ще стигнем до границата!

Преговориха си отново нещата, оправиха външния си вид и слязоха от микробуса, отсреща им, на 200–300 метра се виждаше хотелът на човека, заради който рискуваха толкова много.

Иво нежно бе прегърнал дрона и го носеше внимателно като малко дете, в малкия пакет, прикрепен към корпуса имаше достатъчно взривна мощ, че да затрие и тримата, ако не дай Боже, експлодираше преждевременно.

Без да бързат се сляха с множеството и след няколко минути бяха в паркчето, а там скоро си намериха и подходяща пейка, точно под балкона на Славов. Робинзон извади дистанционното и го подаде на Командо, а на Иво връчи телефонът, който трябваше да задейства експлозива.

— Командо, ти ще управляваш устройството, но ще ме слушаш какво ти говоря, не искам самоинициативи! Чакаме го да се покаже и го следим, а тръгне ли да влиза, ти ще си на ход. Вдигаш дрона вертикално нагоре и като се изравниш с балкона му, го засилваш към вратата! Няколко дни наблюдаваме стаята му и на всички е ясно какво точно е разположението там, това, че оттук нямаме пряка видимост не е фатално. Той дори да затвори вратата към терасата нашия бомбардировач от самата си тежест пак ще счупи прозореца и ще се озове вътре, така, че се отпусни! Иво, знаем, че на телефона ще му трябват 5–6 секунди, докато приеме сигнала, затова, когато Командо изравни дрона с етажа, натискай копчето! Имате ли въпроси?

— Не, шефе, но разчитаме на теб ако изникне нещо непредвидено веднага да ни информираш!

— Аз ще координирам нещата, не се притеснявайте! Освен това искам да се оглеждам за евентуални пречки, за полицаи и за още куп неща, които могат да възникнат. Слушайте ме и ще видите, че ще се справим!

Те си удариха ръцете, а Иво внимателно остави дрона на земята, но все още покрит с хартията, не искаха излишно да привличат погледите на редките минувачи, а Робинзон приклекна до него и с копчето включи телефона, който изписука и се активира.

— Иво, въведи този номер и го запамети, той ще задейства моята адска машина. Сега ни остава само да чакаме, ако няма някакви промени, Славов все някога трябва да се покаже на балкона.

Те се облегнаха назад, досущ трима туристи, седнали в парка да починат преди неизбежните обиколки по музеите и магазините. Единият стискаше дистанционното, другият здраво държеше телефона, а Робинзон зорко следеше обстановката наоколо. Всичко беше планирано, подходът бе намерен и ако някое случайно обстоятелство не провалеше замисъла им, работата можеше и да стане.

По едно време всички е напрегнаха, Цвятко Славов се бе показал на балкона и жадно дърпаше от цигарата си.

— Командо, бъди готов, тръгне ли да се прибира, вдигай тази джаджа, аз ще ти дам знак!

За да не уплашат целта си те не искаха да вирят глави постоянно нагоре, играеха си ролите на обикновени граждани, почиващи на пейката и само от време на време хвърляха по един поглед по етажите. Колкото и да бяха свикнали с подобни задачи, сега и на тримата сърцата бясно помпаха кръв, а нивото на адреналина бе хвръкнало до небесата, дотолкова напрежението се бе покачило.

Най-после банкерът допуши цигарата си и типично по нашенски метна фаса през парапета, сетне се врътна и изчезна навътре.

Иво отметна хартията от дрона, а Командо задейства електромоторите, перките бързо се завъртяха и след миг апаратът бе във въздуха. Отначало се заклатушка малко неуверено, но бързо се стабилизира и за 2–3 секунди бе на нивото на етажа. Иво с поглед следеше ситуацията и тъкмо щеше вече да задейства телефона, когато от покрива на хотела се показа главата на единия охранител и започна да оглежда улицата долу.

— Командо, отбой, отбой — зашепна Робинзон — скрий дрона на долната тераса! Отгоре пазачите му гледат, сега не бива да продължаваме!

Летателният апарат бавно се снижи с 2–3 метра и се притаи под козирката на долния балкон, а тримата шумно въздъхнаха, защото маневрата не бе от най-лесните.

Гардът горе най-сетне реши, че достатъчно се е застоял на ръба и на свой ред изчезна от полезрението им, тогава Командо попита:

— Какво ще кажете, да го приземя ли или още сега да го забивам в стъклата на горния етаж?

— Засега го снижи, много време мина и нашата мишена може да е напуснала стаята! Ще изчакаме следващото му излизане и тогава ще опитаме отново.

Дронът плавно се сниши и послушно кацна на мястото си, а Иво бързо го покри.

— Ех, почти я бяхме свършили, откъде се взе този пазач?

— Нали още първия ден видяхме, че го вардят и от покрива, сега просто единият от тях е тръгнал да се поразтъпче. Наистина бяхме почти приключили, но какво да се прави, в живота не всичко се подрежда както го искаме. Командо, браво, добре се справи, ако бях аз можеше и да го разбия в стената!

— Добре, че потренирахме, наистина се оказах в сложна ситуация. Сега имаме право на втори опит, все още нищо не е загубено!

— Извадихме голям късмет, че моторите са толкова тихи, ако бяха с вътрешно горене можеха и да ги чуят.

Те отново зачакаха, много мисии се бяха проваляли в последния момент и тази дребна неудача им напомни, че не бива да се отпускат дори и за миг. От наблюденията си бяха установили, че банкерът по това време е особено активен и знаеха, че скоро той пак ще излезе да пуши, затова не се притесняваха особено. Отново възвърнаха предишния си вид на отегчени граждани и се отпуснаха на пейката, очаквайки поредната възможност.

Минаха петнайсет минути, после двайсет и те тъкмо се зачудиха дали той все пак не е усетил опасността, когато добре познатият им силует отново се открои над тях. Този път нямаше нужда от приказки, тримата току-що бяха направили генералната си репетиция и знаеха какво предстои. Времето сякаш спря, толкова бавно се нижеха секундите. Най-накрая Славов реши да се прибира и след едно последно дръпване изчезна от полезрението им.

Дронът мигновено се устреми право нагоре, изравни се с парапета и Командо погледна към Робинзон, който му кимна.

— Давай, момче, Иво, задействай телефона!

Бащата на Деница натисна копчето, обозначено със зелена слушалка и започна да отброява наум, а Командо изви лостчето за управление максимално напред.

Машината се стрелна в посока вратата на балкона и се изгуби от погледите им, но тъй като не се чу шум от счупени стъкла те предположиха, че е било отворено.

За да не губят излишно време станаха от пейката и Иво тъкмо се навеждаше да вземе от земята хартията, покриваща досега дрона, когато отгоре се разнесе мощен тътен. Сега вече стъклата се пръснаха и като шрапнели се посипаха по минувачите долу, а пердетата на стаята се подпалиха. Още две-три стъкла от сградата отсреща се счупиха, навярно част от гайките, прикрепени върху експлозива бяха достигнали чак дотам.

Нашите хора, които единствени знаеха какво се случва в действителност, бързо се изнесоха на безопасно разстояние от падащите отломки и вече по-спокойно започнаха да се придвижват към колата, защото полицията щеше да пристигне всеки момент.

Бе време за план Б!

Хората около тях крещяха и сочеха нагоре към горящата стая, но там освен огън и дим друго не се виждаше. На тях им бе ясно, че ако Славов е бил в стаята си той неминуемо е загинал, от пораженията наоколо съдеха, че бомбата, въпреки малките си размери е била изключително мощна.

Вече виждаха микробуса отсреща, още петдесетина метра и щяха да са в безопасност. Бавно извървяха оставащото разстояние и спокойно се качиха вътре, от местата си видяха как първите полицейски коли пристигат пред хотела. Служителите в тях не подозираха кой е бил взривен, от Белград едва ли бяха сметнали за необходимо да ги уведомяват кого са скрили в стаята и сега подхождаха съвсем рутинно, като след всеки подобен случай.

— Командо, подкарвай, но бавно, нека не привличаме излишно внимание!

Колата се отдели от тротоара и едва избегна една пожарна, която с включени лампи премина покрай тях.

— Иво, изчисти боята от косата си и смени Командо на волана, до десетина минути трябва да сме напуснали Ниш!

През изминалите дни и тримата бяха разучавали пътните карти и знаеха пътищата наизуст, затова, когато отминаха градската част, скоростта им видимо се увеличи. До София бяха 150 километра, но до граничния пункт много по-малко и те се надяваха до два-три часа да са вече на територията на България.

Всъщност не знаеха със сигурност дали са свършили работата, все пак може банкерът точно в този момент да е бил в тоалетната или пък в коридора, но време за повече опити нямаха, а и никога повече нямаше да имат. Ако случайно оцелееше, този човек вече щеше да се покрие толкова надълбоко, че навярно и съпругата му нямаше да знае къде е, страхът за животеца му щеше да го държи в постоянен стрес. Той имаше достатъчно откраднати пари и след 2–3 пластични операции щеше да е неузнаваем, поредният невъзвращенец, сврял се в някоя островна държавица.

— Шефе, какъв беше този пентрит, ти още малко и щеше да разрушиш целия хотел!

— Да, престарал съм се, но нали търсехме ефективност. Още когато купувах капсулите прецених, че 6–7 ще са достатъчни, но реших да се презастраховам, откъде да знам къде са произведени? Както и да е, всички хотели са застраховани и ще им покрият разходите, но банкера няма кой да го съживи. Командо, колко километра остават до границата?

— Десетина-петнайсет, не повече.

— Тогава отбий накъде, но на разрешено място, налага се да зарежем микробуса! Ще избършем всички отпечатъци и тръгваме пеш, за нас това е все едно разходка.

— Виж, тук има една затворена бензиностанция, ще спра зад нея!

— Идеално, може с дни да не открият колата. Този телескоп вече също е излишен, изхвърлете го в някой контейнер! Сателитните телефони също!

— Щом казваш! Оставаме с по една лека чанта, така можем и сто километра да изминем.

— Паспорти, пари и здрави обувки, това ни трябва сега. Знаете ли, като ви гледам със старите прически чак не мога да ви позная, дотолкова свикнах с предишния ви вид.

— И ти си съвсем друг, виж се в огледалото!

— Това е добре, вече няма да отговаряме на ничие описание! Но трябва да побързаме и да преминем границата, до довечера ще информират секретаря какво се е случило с банкера и той ще нареди да затегнат контрола!

Командо мушна автомобила до служебния вход на сградата и докато те се суетяха навън с багажа, той старателно избърса волана, дръжките и почти всички повърхности в купето, за които се сети. После слезе и заключи, а ключът метна в близките храсти.

— Ако сте готови можем да тръгваме!

— Чакай само да определя посоката, че да се движим направо, няма нужда да заобикаляме!

Робинзон разгъна една миниатюрна карта и с помощта на компаса в часовника си определи точно накъде ще вървят, после начерта една почти права линия, съединяваща двете съседни държави.

— Така като гледам сме близо, до час ще сме в България. Все пак, ако нещо се случи и ни разделят ще се търсим в моята пещера, там ще е сборният ни пункт. Заредил съм с достатъчно консервирана храна, потока с водата тече отпред и практически човек може да изкара и половин година без да се показва. Това е в случай че нещо се обърка, а ако всичко е наред, ще се придвижваме в пакет. Иво, изхвърли в оня контейнер далекогледа и да потегляме! Остава ни едно последно и много важно нещо, трябва да изчезнем от полезрението на всички, за нас повече нищо не бива да се чува!

— Има една стара приказка, че историята се повтаря и ние се озовахме точно в нея.

— В какъв смисъл?

— В България обрахме парите на бандитите и те ни подгониха, тук настъпихме нечии други интереси и отново се налага да бягаме.

— Така е, мафията не обича някой да изкарва наяве кирливите й ризи.

Групичката им пое пешком към границата отначало покрай шосето, но заради натоварения трафик и многото любопитни очи решиха да се отклонят малко и отбиха в крайпътните ниви, сега пак следваха посоката, но на стотина метра от магистралата. Придвижваха се бързо, почти в тръс, но тренираните им мускули поемаха натоварването без всякаква умора. Набелязваха си някой хълм в далечината и следваха посоката, когато пристигнеха, избираха следващата точка и така километрите неусетно се стопяваха. Спряха само веднъж, за да хапнат по 2–3 сандвича, пийнаха вода и Робинзон отново провери картата.

— След няма и километър е границата, по моите изчисления ще я прекосим южно от Калотина, но близо до бариерата, затова бъдете по-внимателни! Не очаквам патрули, но все пак нека да сме нащрек!

— Със Сърбия сме в добри отношения, не вярвам да са чак толкова старателни, а и ние бяхме толкова бързи дотук, че по граничните пунктове едва ли още са получили заповед да бъдат бдителни. Нашите също ще са в най-ниската степен на готовност, едва ли секретарят е уведомен какво се е случило със Славов, та да ги вдигне по тревога. След двайсетина минути ще сме оттатък и поне от сърбите няма да се безпокоим, а навлезем ли във вътрешността на България ще откраднем и някоя кола.

Така и стана! Превалиха хълма и пред очите им се ширна родната територия, тук-таме в далечината виждаха махали и малки селца, които им бяха като ориентир.

Забързаха темпото още повече, вече не се притесняваха от граничари и заложиха на скорост, за сметка на вниманието. След час навлязоха поне на десет километра във вътрешността и се озоваха в покрайнините на малко градче, на табелата пишеше, че името му е Драгоман.

Към следващата част или към съдържанието

Бо Онест Отблизо и лично (35)

Метаданни

Данни

Отблизо и лично

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тогава:

Бо Онест
Отблизо и лично (35)