Бо Онест
Отблизо и лично (23)

На острова:

— Значи твърдо си решил днес да отпътуваш?

— Дори вече информирах капитана, по обед яхтата ще е готова. Ще взема и Джабрил, ей така, за всеки случай.

— Той се откроява и при твоята задача само ще ти пречи.

— Малчо ще си остане на борда, въобще няма да припари до България. Ако е искал да посещава страни от третия свят, по-добре да си беше седял в Нигерия.

— Ти май доста си се озлобил срещу родината си?

— Срещу родината си не, но срещу държавата — за нея нямам думи. Озлобен е слабо казано, бесен съм. Колко години минаха от прословутия им Преход, вече са над двайсет и пет. Да си усетил нещо положително? Не си, нали? А хората, тези мълчаливи и търпеливи стоици? Още преди години Карл Маркс е казал „Историята е съдията, но пролетариатът е палачът“! Обаче пролетариатът спи!

— Е, явно не е говорил за нашите географски ширини.

— Я сметни на година колко милиарда са това, уж за благосъстояние! Ако не ги крадяха щяхме ли да имаме бедни, щяхме ли да газим в кал по селските улици? Един малоумен да беше разпределял тия милиарди, пак щяха да стигнат за всичко. Но нека не се отклонявам от темата. Джабрил ще ми е нужен да ме откара с лодка от яхтата до българския бряг и да я върне обратно, само толкова. После те пак ще поемат насам и ще чакат моя сигнал да ме приберат.

Джабрил се бе озовал на работа при тях съвсем случайно. Преди повече от две години той заедно с капитана на „ТИНА“, Анатолий Проценко, превозваха богати туристи на борда на голям презокеански круизен съд. При бягството си от България техните настоящи работодатели се бяха озовали на техния кораб и…