Бо Онест
Отблизо и лично (30)

Във Варна:

„… — Хайде ставай, сънливецо, знаеш ли колко е часът? Наближава осем, а ти още спиш! Виж, и дъжд заваля! После да не се чудиш защо в кръчмата не можем да си намерим места?

Иво се сепна и погледна към надвесения над него Робинзон, той вече се бе стъкнал с марков анцуг и нямаше търпение да тръгват.

— Стана ли време? Толкова дълбоко отдавна не бях заспивал.

— Добре, че беше под навеса иначе досега да си станал вир-вода.

Той се измъкна от хамака и неодобрително огледа приятеля си.

— Ти в спортен екип ли ще бъдеш, няма ли поне веднъж да те видя официален?

— Нали каза, че е някакво квартално ресторантче, защо тогава да се кипря? Ако слизахме към центъра можеше и да се изтупам като съученика ти, но сега не си струва.

— Добре, щом така си решил няма да ти се меся! Изчакай ме малко, отивам да се приготвя!

Той влезе в спалнята и се зачуди какво да облече. Не вървеше да е с костюм, а приятелят му с анцуг, затова обу дънки, а отгоре сложи фланелка и кожено яке. Докато се оглеждаше в огледалото от двора се чу клаксон, време беше да тръгва. Натъпка малко пари в джоба и се спусна по стълбите.

Останалите го чакаха с чадъри до колата, предвид важността на срещата си Командо се бе издокарал с хубав костюм и нови кожени обувки и наистина изглеждаше добре.

— Хайде приятели, готов съм. Да тръгваме, че Петето не бива да чака, кой знае как се е нагласила за милионера.

— Дано да го шашне, защото това е много важен момент за мен. Докато я зяпа може да ме сюрпризира с някоя хубава заплата.

— Ще те изненада, не се бой, в момента ти си му най-ценния човек. На теб дължи всичко и той това го знае. Защо да се лишава от такъв ценен кадър като вече се е убедил на какво си способен?

— Така си е, но нека не прибързваме, богаташите са непредвидими особи. Хайде, качвайте се да ви хвърля до кръчмето, а утре сутринта ще ви разказвам какви блага ми е предложил. Но защо избрахте точно това място да се черпите, то не е нищо особено?

— Стори ми се най-близо до тук, като се напие Робинзон по-лесно ще го довлека до вилата.

— А, планирал си го значи?

Попътуваха малко и скоро светлините на ресторантчето се показаха пред тях.

— Ето че стигнахме. Желая ви весело изкарване и умната, че този квартал не е много на ниво!

— Дано да нямаме проблеми и всичко да мине мирно и тихо. Ще се почерпим, ще послушаме музика и после ще се приберем с такси.

— Ах, какви сте ми примерни! Защо ли не ви вярвам? Добре, до скоро!

Той отпътува към центъра, а двамата приятели си проправиха път в задименото помещение. Още нямаше много хора и успяха да си намерят хубави места, но преди да седнат Иво прошепна на спътника си:

— Още с влизането тези от съседната маса ни загледаха лошо, а сега видях, че си размениха някакви сигнали и с компанията от ъгловото сепаре. Очевидно смятат за свое задължение да зяпат с неодобрение и скрита заплаха всеки новодошъл. Хайде да се махаме оттук, наоколо е пълно със заведения, все ще намерим някое по-сносно!

— Я по-спокойно, моето момче! Ти вместо да се радваш, че си намерил спаринг-партньори, си тръгнал да бягаш. Каква ти е гаранцията, че и на другото място няма да е същото? Сега разбра ли защо се облякох спортно, а не с някой тесен костюм, който ще ми спъва движенията? На такива места винаги стават търкали, но да не ти пука. Предполагам, че заради ония две красавици на бара е цялата работа, всички искат да се правят на мъже, та да ги впечатлят. Отпусни се и се наслаждавай на момента, в такива улични битки човек най-добре се закалява.

— Не ме е страх от боя, знам, че ще се справим, но ако нещо ни контузят трябва да отложим ходенето до София. Още по-лошо ще е ако ни закопчеят ченгетата, тогава ще се чудя как да те измъквам.

— Досега сме се справяли, не викай Дявола! Сядай сега и ми викни като за начало една ракия със салата!

Заеха си местата и поръчаха на някакво изрусено чудовище, което беше толкова дебело, че едва минаваше между масите.

От колоните се надвикваха представителки на «Пайнер» и вече дори отблизо разговорът бе невъзможен. В залата се стелеха гъсти облаци дим и освен да се разговаря, вече бе трудно и да се диша, абе типична балканска обстановка.

— Хей, дупета, къде сте се загубили? Не знаете ли, че непознатите тук плащат такса?

Един от проблемната компания се бе изправил до масата им и се тежкареше пред одобрителните погледи на младежите. Отдалеч му личеше, че има слабост към щангите, ръцете му бяха като свински бутове, удивително напомнящи тези на Попай Моряка от анимационните филмчета. На едното му ухо висеше голяма обеца, сякаш с нейна помощ кривото му и сипаничаво лице щеше да стане по-красиво.

Като видя местния тарикат изправен до тях на Иво чак му дожаля за пича, беше въпрос на време Робинзон да го разпердушини, но какво пък — каквото повикало, такова се обадило. Приятелят му бе двойно по-дребен от него, но притежаваше други умения.

В това време сервитьорката донесе поръчката им и грубо тръсна всичко на масата, а непознатият бързо грабна чуждата чаша с ракия и я изля в гърлото си. Другите от неговата маса избухнаха в смях, те вече усещаха как тази вечер ще се забавляват за чужда сметка.

— Защо не каза, че си жаден бе, мой човек? — започна в своя стил Робинзон и Иво разбра, че скоро ще последва екшън. — На гладни и жадни винаги помагам. Ето вземи си и от салатата!

Приятелят му стана, взе чинията и вилицата и ги протегна към натрапника. Оня беше с две глави по-висок от него, поне с тридесет килограма по-тежък и не се притесни, без капка срам си бодна един домат и го лапна.

Робинзон само това чакаше. Докато вилицата беше в устата на едрия хулиган той я чукна с отворена длан, един вид тата-цуки, но с по-малка сила и тя цялата потъна в гърлото на нищо неподозиращия тъпак. Човекът започна да се дави и се наведе напред, а главата му удобно се приближи до Иво. Както си седеше той го прасна здраво с лакът и усети как челюстта изхрущя, а оня политна назад и падна върху масата си. Беше онемял, само мучеше и блещеше очи, а от кръвта бликаща между зъбите му можеше да се предположи, че вилицата навярно се бе забила някъде дълбоко в небцето. Но можеше да погледне на ситуацията и от друга страна, ако имаше болни сливици си бе осигурил безплатна операция.

Приятелите му обаче нямаха нито желание, нито време да му оказват първа помощ, те бяха съзрели момент да се изявят пред дамите на бара и вкупом скочиха. Бяха по-едри, по-наперени, по-млади и най-важното, по-пияни. Най-близкият до тях опита да халоса Робинзон и насочи юмрука си ниско под гърдите. Лоша идея, коремните мускули на горянина бяха като броня и все едно тапа от шампанско се удари във валяк. Чу се зловещ звук — пръстите на наивника изхрущяха. Тогава и Иво стана, залепи гръб до този на партньора си и се развихри, за три секунди ония бяха по земята, а един зад бара. Азиатската школа на балканеца показа предимствата си, бързите им удари, умело насочени към критични точки по телата на нападателите не дадоха никакъв шанс на подпийналите момчета.

Но засега още нищо не бе свършило. Техните приятели от ъгловото сепаре не се поучиха от случилото се с първата група, а като стадо маймуни, прескачайки масите на останалите посетители и крещейки, се засилиха към тях. Единият дори със заучени движения размахваше някакво ножче, но без особен ефект, колкото и да се опитваше целеше само въздуха.

Уви, и за втората вълна резултатът бе същият, за нула време и те бяха под масите. Направо беше смешно да видиш как 8–9 човека пълзят по пода, а двама възрастни мъже спокойно чакат дали някой няма да направи грешката да се изправи. Само тоя с ножа лежеше неподвижен, заради постъпката му Иво специално се постара да бъде по-груб с него.

Види се, че в тази кръчма вече нямаше да им е комфортно, май беше по-добре да се махат. Огледаха се дали някой няма да направи глупостта да се изправи, но такива герои не се намериха.

На път за изхода минаха край бара и хвърлиха 20 лева на сащисания барман, въпреки че за такова обслужване май на тях трябваше да платят…“

 

 

Незабравими времена изживяха тогава! А колко още приключения изживяха?

Но менторът им най-много ги бе впечатлил във фермата, когато вече бяха приели предложението на главния секретар на МВР, Новков, да работят за самото правителство като изтребват доказани, но ненаказани престъпници. Ставаше дума за най-злите и безскрупулни босове, за бегълци от правосъдието и други тарикати, абсолютно несъвместими с нормалното общество.

Въпросната ферма бе всъщност тренировъчен полигон, където всички новопостъпили изкарваха няколкомесечен курс на обучение и ако Новков ги одобреше, получаваха първата си задача.

Тогава се сблъскаха с наистина тренирани бойци…

 

 

„… Докато разглеждаха останалите тренажори, от четирите стени на залата през скрити врати нахлуха няколко двойки младежи, облечени с кимона и без предупреждение им се нахвърлиха. Учудването на нашите хора бе толкова пълно, че докато се усетят, ония със съвсем реални удари ги натъркаляха на земята и после ги наобиколиха в кръг и ги заритаха. Добро посрещане за добре дошли, наистина!

Робинзон пръв се съвзе и подвикна:

— Хайде, момчета, това е постановка! Да им покажем какво можем!

Тримата скочиха и долепиха гърбовете си, знаеха, че ония са инструктирани да ги бият и нямаше нужда сами да нападат. В горите зад вилата на Иво, още преди време, когато Робинзон реши да ги обучи, те дотолкова присърце приемаха уроците му, че бяха станали като машини за убиване. През първите месеци всичко по телата им ги болеше, но после превъзмогнаха болката и травмите и попиваха хватките и ударите, които той им показваше като прилежни ученици. И Иво и Командо в миналото бяха спортували, притежаваха вродена сила и издръжливост и може би затова издържаха на огромните натоварвания, продължили сякаш вечно. Имаше денонощия, през които почти не спяха, след пълзене с километри в дерето с ледена вода започваха да катерят дървета и да преминават огромни разстояния по въздуха, без право да стъпват по земята. Тъкмо си мислеха, че тренировката е свършила и всичко е приключило, защото вече едва се влачеха, той се изправяше срещу тях и ги млатеше с ръце и крака до припадък, а ако някой от тях все пак успееше да го удари получаваше право на почивка. Този ненормален ритъм продължи почти година, но те дотолкова укрепнаха и придобиха такива умения, че тази групичка от нахъсани курсанти сега въобще не можеше да ги уплаши.

Ония отново им скочиха от всички страни и нашите хора последователно се развихриха, за тях някой и друг удар, получен случайно от младежите бе като погалване с перце.

Не така стояха нещата обаче с техните опоненти, още през първите 4–5 секунди няколко от тях нападаха на пода и се запревиваха от болка, те не очакваха, че новоприетите мераклии за работа ще им окажат такъв сериозен отпор. След две минути вече всичките бяха на земята, а нашите хора дори не се бяха задъхали.

Тримата се убедиха, че са ги неутрализирали, а после коленичиха до тях и ги заопипваха по телата, бояха се, че в калабалъка може да са причинили на някого сериозна травма.

Част от нападалите по татамито стенеха, други изобщо не помръдваха, явно приспани от някой по-силен и непремерен удар.

В този момент от главната врата на залата се чу ръкопляскане и те изненадани вдигнаха глави, там бе застанал един гигант с бяло кимоно и внимателно се разгряваше.

— Оставете ги, те ще се оправят! Аз съм вашият проблем, сега мисля да ви спукам от бой!

Робинзон, който пък бе изкарал последните 25 години в гората, и то не къде да е, а в жилище под земята и в една непрестанна борба с природата, кимна на своите момчета и им посочи пейката.

— Седнете и гледайте, ще има какво да научите!

Изобщо не се притесняваше, животът му бе преминал в едно постоянно усъвършенстване и знаеше, че в момента разликата между уменията на двамата беше огромна. Всъщност отшелникът можеше да се сравни с опитен боец-ветеран от Шаолин, изправен срещу новодошъл ученик, но оня това не го знаеше.

Великанът пъргаво се приближи и не отговори на подадената за поздрав ръка, а яростно замахна. Досега, през всичките изминали години никой не му се бе противопоставял сериозно, той бе треньор по бойни изкуства в Симеоново и вярваше, че по-добър от него няма. През последните девет месеца бе печелил всички състезания в Европа, но не отчиташе факта, че там задължително се бият по правилата и обикновено съдията ограничава играта им в рамките на допустимото. В този случай и разликата в килограмите им бе огромна, човечецът срещу него едва ли бе много по-тежък от торба цимент. Все пак той имаше едно наум, бе видял последните секунди от битката им с кадетите и усещаше, че тук нещо не е наред. Въпреки това направи грешката да подцени противника си, от силата на удара си леко загуби равновесие и се завъртя странично.

Светкавица! Французите наричат тази част «Coup de grace» — довършващ удар. Кракът на Робинзон бе като ластик, той излетя нагоре и настрани, а после също толкова бързо се върна. Краят на палеца му само докосна слепоочието на опонента му, но това бе достатъчно, все едно малък астероид удари Земята.

Майсторството и финеса срещу бруталната сила!

Останалото беше работа на гравитацията и за земното притегляне. Оня отпусна ръце, подгъна безпомощно крака и се свлече при учениците си, от инерцията главата му шумно се стовари на постелката.

Двама-трима от тях, вече в съзнание, при вида на бързата му капитулация ококориха очи, те не можеха да повярват, че такова нещо е възможно. Досега той ги бе размазвал, бе обучен, пъргав и тежък, а имаше и богат опит. Но този дребен чичко само с едно мае гери го бе нокаутирал, бе му разказал играта и сега определено щеше да бъде нужна двойна доза амоняк, та да го вдигнат на крака. Виж ти какви попълнения пристигаха, тия май бяха готови направо за работа на терен!

Робинзон, който все пак бе сдържал от силата на удара си, за да не убие човека, провери пулса му и като се убеди, че е жив, се изправи и махна на хората от групата си.

— Момчета, от тези няма какво да научим, хайде навън малко да побягаме!

Те го последваха, напуснаха залата и хукнаха да се надбягват. После решиха докато стане време за обяд да потренират в залата с тежестите.

Влязоха и тъкмо нагласиха тренажора, когато вратата се отвори и някаква дама с трико уверено пристъпи вътре. Тялото й беше цялото в мускули, без грам мазнина. Поздрави ги и с ловки движения запремята гирите и дъмперите.

Бе невероятна гледка, мина почти час преди да направи първата си почивка.

Около 12 часа бай Петко се появи отнякъде и ги поведе към столовата.

— Какво беше това маце, старши?

— Гадже е на единия от охраната, идва всеки ден. Тренира културизъм и не си поплюва.

— Не е за жени този спорт — намеси се Робинзон — тъжна гледка е това. Все едно да видиш мъж, трениращ художествена гимнастика. Да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. След женския бокс, женските щанги и борбата какво ли още ще измислят спортните светила?

— Всичко е заради парите — хляб и зрелища!

— Едно време дори тройния скок в леката атлетика беше забранен за жените, вижте сега докъде я докараха! Май и в кеча ги пуснаха.

— Като има желаещи, нека тренират! Сега хапнете и починете, следобед инженерите ще ви демонстрират новите си изобретения.

— При вас е като на филм с Джеймс Бонд, и там имаха отдел за специални разработки.

— Гледал съм прожекции с него и ще ви кажа, че повечето показани неща наистина съществуват. И нашите хора са създали пръстени и писалки, които могат да ви убият и то бързо, не като рицина, който използвахме при Георги Марков навремето. Но днес няма да изучавате средствата за умъртвяване, по програма първо ще ви запознаят с новите технологии, използвани в разузнаването. По-рано сателитните телефони приличаха на тухли, нашите тук са по-малки от кибритена кутийка. Изкарайте успешно цялото обучение и ще ви зачислят по един, та винаги да може да се свързвате. На чужденците, казваме им така, защото изпълняват задачи в чужбина, имплантираме и чип с джипиес, ако се изгубят или ги похитят, при нас на екрана излиза местонахождението им и можем да реагираме адекватно. Досега не се е случвало, но винаги има първи път и трябва да сме подготвени.

— Значи ако нещо се обърка, ще изпратите помощ?

— Би трябвало, нали са наши служители.

— Бай Петко, не бъди такъв наивник! Това не са ти американските спецчасти, които никога не изоставят своите, в нашата държава началниците винаги се измъкват по терлици. От девет кладенеца вода ще ти донесат само и само за да намерят причина, с която да си измият ръцете. Те никога не са виновни, обикновено го отнасят ниските чинове, а ония си продължават кариерата. Ти поне си на възраст, поживял си в нашата действителност и тези неща трябва да са ти ясни!

— Като цяло си прав, но според мен нашето малко звено е изключение. И двамата главни секретари, на които съм бил подчинен са свестни мъже, те не са апаратчици, а хора, минали през всички нива на служебната йерархия. Освен това не са от постоянно нарастващата прослойка на баснословно богатите. На предния изтече мандатът и затова го смениха, но беше много свестен, имах време да го преценя. И този е като него, уважава си хората и затова вярвам, че ако някой от вас я закъса, ще изпрати екип да му помогне. Хайде сега яжте, че хубавата храна ще истина!

Иво, Командо и Робинзон опитаха от всичко, готвачът наистина си го биваше.

— Тук мога да остана и една година — дъвчейки заговори Командо — тренираш, хранят те добре и си в безопасност. Ако можеше и Петя да ми идва на посещения щях да поискам мястото на бай Петко.

— За всичко са помислили и затова имат напредък, не е като в другите служби. Пълна секретност, грижа за своите и добър бюджет, от който никой не краде — ето къде е разковничето. Но правителството си е направило добре сметката, колкото и пари да харчат по нас, то пак е на далавера.

— Защо мислиш така?

— Нашата роля е като катализатор за обществото. Чистим големите престъпници, хората са доволни, не се бунтуват и държавата е спокойна. Ако се разчиташе само на съдиите и прокурорите, досега народът да е скочил, защото босовете са богати и купуват магистратите на килограм. Ако все пак на първа инстанция осъдят някой, то е за да го издоят по-добре, та после, при обжалването да плати повече, но обикновено накрая пак го оправдават. Аз вече толкова съм се отвратил, че тези неща дори не ми правят впечатление, но по-младите, тези които все още вярват в системата, съвсем ще се разочароват. Нали помните случките от последните години! Кой ли не мина през съдебната зала, с кого ли не ни занимаваха. И бившия кмет на София, и оня с банковите сметки в чужбина! И какво излизаше, съдебната система свършваше своето, накрая липсваше само правдата! Но в момента задачите на правителството съвпадат с нашите, и те, и ние, желаем да няма недосегаеми и всички престъпили закона да бъдат наказвани. Поради тази причина ние ще се постараем да докажем на нашите домакини, че сме ценни за тях и могат да продължават с обучението.

— Е, мисля, че първия изпит го взехме с отличен, предполагам, че цялата група каратисти сега ги преглежда лекар травматолог. Робинзон, ти отново показа на какво си способен, направо се подигра с оня едрия.

— Той си е виновен, че ме подцени! Гледа ме дребен и си мисли, че ще ме размаже, но по-лошото е, че сам си вярва, твърдо е убеден. Един от законите на Дик Марчинко, преподавател на американските тюлени е «Не си въобразявай!» и е прав, никога не бъди сигурен в нещо, което е ново за теб! Този треньор ме вижда за пръв път, не ми знае възможностите, а си въобразява, че щом е едър и обучен, ще ме победи. Така стават грешките и затова на бойното поле има толкова жертви, войниците си мислят едно, а става съвсем друго. Та затова и аз ви съветвам — никога не си въобразявайте!

— Добре, шефе, стига се вживява! Яж и да вървим да починем, че следобед предстои да усвояваме и други важни уроци!

Тримата се заситиха и се прибраха в стаята, а по-късно специалисти ги запознаха с някои начини за свръзка и с апаратура, за която дори не бяха чували. После вечеряха и се приготвиха да си лягат, първия ден от обучението им бе приключил.

Те си легнаха, но на трийсетина километра от тях Главният секретар на МВР тъкмо влизаше във Военна болница, лекарите бяха преценили, че е добре инструкторът по бойни изкуства да остане под тяхно наблюдение за няколко дни. Той бе получил леко мозъчно сътресение и главата му бе бинтована, но разсъждаваше трезво и посетителят му се надяваше да поговорят за новопристигналите.

Влезе в стаята му и седна до леглото.

— Как си, оправяш ли се?

— Оставете я болката, господин Новков, гордостта ми е наранена! Този пенсионер направо ми разказа играта, а преди това тримата пребиха и момчетата ми. Такова нещо досега не бях виждал, нападнахме ги изневиделица, бяха по-малко и неподготвени, а пак ни надвиха.

— Това е като песен за моите уши, точно такива са ми нужни! Възрастта им няма значение, дори се радвам, че при тях опитът и мъдростта са надвили тестостерона.

— Специалисти са, няма съмнение, само не ми е ясно къде са се обучавали. Така смесват стиловете, сякаш самият Брус Лий ги е учил, а досега не бях чувал за тях. Двамата по-млади също са спецове, на който и турнир по свободен бой да се явят, ще победят без дори да се изпотят. Очите им говорят много, животът не ги е щадил. Но ми се струва, че обичат насилието.

— Така и трябва, за тях то е работен инструмент. А казваш, че най-възрастният е още по-добър.

— Фактът, че сега лежа тук говори сам за себе си. Спокойно ме изчака и яко ме дялна, но с финес, а можеше да ме убие. Владее се до съвършенство, спокоен е и нищо не може да го разконцентрира. Въобще след кратката си среща с него нямам никакви съмнения в способностите му за оцеляване. Просто му личи, че е минал през някоя от нашите служби.

— Засега тоя тип е неясна величина! Упорит, неотстъпчив и потаен! Пуснахме снимката му за проверка, но нищо не изскача, все едно последните трийсет години не е съществувал. Дори програмата за лицево разпознаване не можа да намери съответствие, което много ме учудва. И в чужбина да бе живял, досега трябваше да го идентифицираме, но не би, пълна мъгла. Предполагам, че след време ще изскочи нещо, дори светците имат по някоя пукнатина в миналото си, така че службите рано или късно ще попаднат на нещо. За другите имаме повече данни, но и те не са обичали показността.

— Какво научихте за тях?

— От едно търновско ченге разбрахме, че живеят в малко градче до Габрово, сега поне знаем откъде са. Единият — Иво, е обикновен дребен бизнесмен, бивш спортист и на първо четене кротък човек. За съжаление преди две-три години дъщеря му умира от свръхдоза и оттогава той е в непримирим конфликт с всички пласьори.

— Явно това събитие го е накарало да осмисли приоритетите си.

— Първоначално започва да издирва и да наказва само наркодилъри, но по-късно оформят малката си групичка и под ръководството на така нареченият Робинзон разширяват дейността си. Бих казал, че работят с прецизна периодичност и имат един много ценен актив, създали са си анонимна репутация. Наскоро изисках сводките от областите Ловеч, Габрово и Търново и с изненада установих, че там наркоразпространението практически е сведено до нула. Дилърите са усетили, че за тях не е нито полезно, нито здравословно да развиват дейност в този район и са се изнесли. Другите тежки престъпления също рязко са намалели, сега в региона основната причина за смъртността са катастрофите, старостта и скуката. Тримата винаги действат прикрито и затова засега не можем да ги свържем с нещо конкретно, но съм убеден, че тази тенденция се дължи на тях.

— Никой ли не ги закача?

— Хората не са глупави, те подочуват това-онова и общественото мнение е твърдо на тяхна страна.

— То е ясно, че не са седели мирни. Чувал съм, че миналото определя човека. Когато се случи нещо наистина катастрофално, можеш да различиш истинските мъже. В онова, което вършат, те виждат правосъдие, приемат го за добро дело.

— Че то си е добро! Но например Иво е тласкан от нещо много повече от справедливост, него го движи омразата към наркотиците. Тя го е направила безмилостен убиец.

— Да, пазете се от този, който няма какво да губи! Явно не страда от излишна доброта.

— И ти ще се промениш, ако се занимаваш с най-низшите форми на живот!

— А наборът му?

— Другият е професионален войник, по-точно наемник и според данни от Гранична полиция е участвал във войната в бивша Югославия, а с наш батальон е бил на мисия и в Камбоджа. Ти си твърде млад и може би не знаеш, но навремето нашата страна изпрати военна част там, съставена предимно от доброволци и този Командо е бил един от тях.

— Ясно е, че и тримата животът ги е поблъскал. Може би затова не спазват правилата докрай, щом ситуацията го налага.

— За техния ментор, както вече ти споменах, дори във Формуляр 104 не открихме нищо, но според преценката ми и тримата са удивително свестни. Хора от една безвъзвратно отминала епоха — достойни, честни, но не и мекушави.

— И все пак липсата на каквато и да е информация за миналото му не е ли източник за безпокойство?

— Докато е на наша страна, не, но той наистина е като призрак. В архива пазим снимки на кого ли не, дори на Бин Ладен от университетските години, а за този юнак нямаме нищо.

— Съветвам ви да не притискате човека, щом не иска да го знаят, значи си има причина. Но аз им пиша отличен, няма нужда повече да се занимавам с тях, защото се убедих на какво са способни. Според мен точният израз за тях е «специалисти на свободна практика» и то отлично обучени. И тримата са изключително оръжие. Бих казал, че са елитни и твърде далеч от второто място.

— Това ми стига, твоята дума ми е достатъчна! Аз пък бих ги нарекъл «неутрализатори на проблемите на местното население». Може и да им посъкратя малко курса на обучение, струват ми се готови за работа на терен. Хайде оздравявай, а после, ако искаш, почини няколко дни!

— Благодаря г-н главен секретар, може и да се възползвам от предложението ви.

Новков му пожела лека нощ и напусна стаята.

Нощта почти бе настъпила, но на него не му се спеше, тайнствеността, която витаеше около новите му попълнения го държа буден почти до сутринта…“