Бо Онест
Отблизо и лично (6)

Разказът на Робинзон:

— Хайде, братле, и без това вече мислех да те поканя в моите покои, сега ме последвай! Само те моля, каквото видиш и каквото чуеш, между нас да си остане!

Тези гори Иво бе обикалял многократно и ги познаваше добре, интересно му бе да разбере къде живее човекът и как така досега не бе открил леговището му.

Отговорът се оказа много прост. На около два километра от вилата се виеше планинско дере и на едно място се бе образувал водопад, висок почти три метра, водата се изливаше от една канара и продължаваше надолу между камъните. Точно зад струята на водоскока, в скалата имаше цепнатина, отначало много тясна, колкото да мине човек, а и скрита от водата, бе незабележима за окото.

Десетки пъти се бе разхождал тук, но и през ум не му бе минавало, че под буйните води има отвор.

Водачът му го преведе внимателно, за да не намокрят багажа, който носеха и влязоха във входа.

Навътре камъкът се отдръпваше и разкриваше обширно свободно пространство, в което времето сякаш бе спряло.

В най-вътрешния ъгъл бе леглото на обитателя, застлано със суха папрат и слама, върху него имаше възглавница от дунапрен, одеяло и спален чувал.

В съседство бяха наредени три пъна — един голям за маса, на който имаше и вазичка с горски цветя и два по-малки за столове. Цветята поучудиха Иво, досега той бе познавал само практичната страна на приятеля си.

На едната стена, на дървени рафтове, които бяха виждали и по-добри времена, бяха наредени различни по големина кутии и купчина книги, долу в ъгъла се мъдреха два големи пластмасови бидона и един по-малък с кранче в долната си част.

На стар сандък домакинът бе подредил покрити с вестник чинии и чаши от различен калибър, всъщност май нямаше и две еднакви, захабени прибори за хранене и транзистор, чието присъствие обясняваше поръчаните батерии, а на различни места от тавана висяха газени лампи.

На самия вход бе закачено голямо зелено одеяло, което при нужда ставаше на завеса и затваряше пролуката, а поради цвета си играеше и маскировъчна роля.

И стената до леглото не бе празна, там висеше саморъчно направен арбалет, до него брадва, а в ъгъла се виждаха няколко челюстни капана и примки за лов от стоманени въженца.

Единствената мебел бе един стол, протрита и разпадаща се антика, свряна до рафтовете и използвана навярно за стълба, но в момента също отрупана с книги. Личаха заглавия от Дашиъл Хамет, Джеймс Хадли Чейс и Агата Кристи, но той различи и томче на Шекспир. Явно човекът освен криминалетата обичаше и класика.

Досами входа димеше малко огнище, скара и чайник, над него се сушаха одрани животински кожи и парчета осолено месо. До тях, за голяма изненада на Иво, на един чаталест клон бе кацнала едра ушата сова и най-спокойно го гледаше с огромните си кръгли очи.

Ей на това му викаше той романтичен живот.

— Идеално си се устроил, май нищо не ти липсва? А си имаш и дружка.

— Това е Пепси, другарката ми в самотата. Преди години я намерих безпомощна до едно дере, цялата мокра и на края на силите си. Прибрах я и скоро след това станахме първи приятели. Когато се нанесох, пещерата гъмжеше от плъхове и какво ли не правих, но не успях да ги изтребя, а сега благодарение на тази птица не е останал нито един. От благодарност и аз й давам сурово месо или черен дроб от дивеч, така и двамата сме доволни един от друг.

— Интересна компания си имаш, а и квартирата ти ми харесва.

Освободиха се от багажа, седнаха и домакинът му наля чай от стар термос, а совата скочи от клона и кацна на рамото му.

— Дойде време, моето момче, да ти разкажа повече за себе си. Ти спечели доверието ми и сега съм сигурен, че каквото и да чуеш ще остане между нас. Първо искам да те предупредя, че много държа на уединението си, не искам никой друг да узнае къде живея. Не се крия от закона, напротив, навремето бях негов служител.

— Ченге ли си бил?

— Не точно! Ти помниш промените през 1989 година, тогава новата власт създаде първите полицейски групи за борба с безредиците. Провеждаха се десетки митинги, хората гладуваха и постоянно се бунтуваха за нещо, а аз тогава живеех в София, затова кандидатствах за тази работа. Имаше медицински и спортни изпити, представих се добре и ме приеха, после започнахме интензивно обучение и трябва да ти кажа, че инструкторите съвестно си гледаха работата, направо ни скъсваха от тренировки. След това по-кадърните от нас ни прехвърлиха в БОП — отдел за борба с престъпността и там преподавателите вече сериозно се заеха с нашата подготовка.

— Чувал съм за това подразделение, струва ми се, че се показват единствено с маски.

— Така е, търсят анонимност! Но почакай, това не е всичко, дълъг е пътят на истинския боец!

— Е, предполагам, че е така!

— По-късно последва още едно голямо сито, така наречената „адска седмица“ и след него в групата останахме едва 12 човека.

— За каква група става въпрос?

— Слушай ме внимателно и ще разбереш!

— Целият съм в слух.

— Сега ще чуеш неща, които искам да забравя, но няма как, заради теб ще направя изключение.

Една нощ ни закараха близо до София, до къмпинг Враня, сигурно го знаеш, щом и ти си живял там. Започнаха ускорено да ни обучават на различни техники за оцеляване и водене на война в градски условия. Аз винаги съм си падал авантюрист и с удоволствие попивах всички уроци, това са умения, които все някога в живота ще ти послужат. Учеха ни как да убиваме с голи ръце, как да боравим с различни видове оръжия. Тогава можех, а го правя и сега, с нож да улуча банкнота, залепена за дърво на 5–6 метра от мен. Абе, направо ни оформиха като едни машини за убиване. Това никога не ме е притеснявало, защото не влизаше в противоречие с принципите ми, винаги съм мразел лошите хора и отрепките и винаги съм се стремял да ги наказвам.

— И само тренирахте ли?

— Само в началото. Впоследствие провеждахме акции в цялата страна и бях истински удовлетворен от онова, което вършех. Сега си давам сметка, че в ония времена опознах смъртта много по-добре от живота. Действахме анонимно и винаги маскирани, защото тия, на които вредяхме, на свой ред, ако ни разпознаеха можеха да отмъстят на нас или на семействата ни. Поради тази причина ти също няма да научиш никога името ми. Моето минало ще си остане само мое!

— А как да се обръщам към теб?

— Щом си решил, викай ми Робинзон, така ми харесва! А и съм стигнал до извода, че е добре от време навреме човек да се представя за някой друг.

Иво го бе зяпнал в устата и не мръдваше, не искаше да прекъсва тази невероятна история.

— Но всяко начало си има и край, една нощ ни вдигнаха по спешност, група мутри от тогавашните групировки, които между другото съществуват и до днес, но под други имена, се бяха скрили на един таван в квартал „Белите брези“. От централата ни съобщиха адреса, беше рутинна задача като всички останали и ние се натоварихме на камионетката. Стигнахме до там, обкръжихме блока и трима от нас поехме нагоре по стълбите, стандартна процедура, която бяхме прилагали десетки пъти. Но стана засечка! За съжаление и в столичната полиция постъпил сигнал за тези хора и от там също пратили свои служители, но без да уведомят нас, един вид се оказа, че е просто е куцала координацията.

— Излиза, че не е куцала, а направо е липсвала.

— Стана така, че нашите групи се засякоха по етажите и всички мислехме, че другите са лошите. Ние нямахме униформи, ходехме цивилни и не можахме да се разпознаем с колегите, а и с нашите маски на главите, сигурно бая сме ги уплашили. Започна патаклама, пред очите ми свалиха двама от нашите, а аз убих стрелящия по тях полицай и сам едва оцелях.

— Да, спомням си случая.

— След това се вдигна голям шум, дори министърът си подаде оставката, но всичко било за пред медиите. След като отзвукът отшумя започнаха едни проверки, едни разбори и вместо шефовете да признаят, че както почти винаги лошо са планирали операцията, изкараха виновни нашата част.

— Истината не излезе ли наяве?

— Истината е първата жертва, която пада във всяка война, тя умира и я погребват дълбоко.

— Искрено ти съчувствам!

— Оттогава изпитвам неприкрито презрение към тези бюрократи, те сринаха цялото ми доверие в правораздавателната система.

Само за един миг идеализмът ми напълно се изпари. Грозеше ме военен съд и то не за какво да е, а за непредумишлено убийство, навярно и затвор. Другата възможност бе няколко бойци да напуснем доброволно и да си измият ръцете с нас.

— Е как, не наказаха ли поне някой от началниците?

— Ти луд ли си, все пак живеем в България! В такива ситуации всеки се стреми да оцелее и топи другия! Началници! Те не горят в работата си, а само чакат деня за заплата и броят дните до пенсионирането. А и сам знаеш, че нагоре по веригата шефовете рядко те изслушват, чуват само това, което им изнася.

— Изразът „избирателно глухи“ ми се струва подходящ!

— Освен това по мои канали после разбрах, че в оня момент на тавана при мутрите са били и две висши ченгета, които уговаряли нещо и съм сигурен, че не са им препоръчвали кои книги да вземат от библиотеката за четене.

— Нито пък са играли шах! Ако питаш мен отново е ставало дума за пари. Виж ти! Значи и във вашите среди е така! Мен изразът „По-добре вие, отколкото аз“ винаги ме е отвращавал. Истината не се нуждае от обработка, каквото станало, станало, поемаш си вината и продължаваш напред. А кои се оказа, че са били ченгетата? Каза, че при бандитите е имало полицейско посещение.

— А, единият е бил Вътьо Вътев, по онова време голям шеф. Всъщност точно той разследва убийството на Андрей Луканов. Сигурно си го чувал.

— Разбира се, че съм слушал за него. Според мен малко го надценяваха тогава. Доколкото си спомням той се прочу с това, че водел заподозрените в някаква вила на МВР, близо до Копривщица и там ги подлагал на нечовешки мъчения.

— Викаха й „Къщата на ужасите“! Добра памет имаш!

— За мен това не е начинът да разкриеш престъпление, дори обратното — показва некадърност. Силовак с власт! Каквито са и част от следващите полицейски шефове, между другото.

— В нашата родина е така, интелектът рядко е предимство.

— Спомням си, че наскоро в едно градче край Търново спецчастите пак се издъниха, само един необучен човек, и то не много наред с главата ги направи смешни. А после като слушах някои обяснения на министъра дори аз усещах как изкривява фактите.

— Това не бива да те изненадва, рядко някой политик казва истината за каквото и да било! А какво по-точно се е случило с моите колеги?

— Атакуваха един, който се беше барикадирал в апартамента си, но той се оказал подготвен и отвърнал на огъня.

— Че ще отвърне, разбира се, откъде да ги е знаел какви са? Тебе ако те нападнат у вас, няма ли да се защитиш?

— Не само аз, доста хора биха го направили. Моят дом е моята крепост и така нататък. Но съдиите явно не са били на това мнение, защото впоследствие му дадоха доживотна присъда.

— Айде бе, не може да бъде! За мен единственият закон, който е нарушил човечецът е, че навярно е притежавал нерегистрирано оръжие. В някои случаи за тази простъпка дават само условна. Ти помниш ли, че навремето хванаха Иван Славков, мир на праха му, с цял арсенал? Аз не си спомням той да е влизал в затвора.

— Може и така да е било, но този е убил едно момче от специалните части.

— Има един член в наказателния кодекс, който постановява, че в случай на неизбежна самоотбрана човек има право да се защити както може. Нападат го група въоръжени мъже, той се защитава. А ако те го бяха убили? На тях щеше ли някой да даде доживотни присъди?

— Разбира се, че не! Но според мен съдиите претупаха случая, за да си вържат гащите и да не създават прецедент. Ако го бяха оправдали, вече никой нямаше да отваря вратите си на униформените.

— Аз пък ти казвам, че ако стрелецът беше синче на някой политик или бизнесмен, нямаше дори да го съдят.

— Е, за пред обществото щяха да се направят, че го съдят, но на края неминуемо щяха да го оправдаят. Напоследък често ставаме свидетели на този сценарий!

— Жалко за убития ми колега, защото и той е дете на някого, но тук ми намирисва на лошо планиране. А ако и сега ръководството работи по същия начин както по моето време, нещата няма как да са се подобрили. Когато не разрешаваш на някой да мисли и да действа самостоятелно, не очаквай добри резултати от него! Лошото при тия родове сили е, че те и задника си не могат да си избършат лично, все чакат някой началник да ги напътства. Не че няма кадърни момчета, просто системата е такава!

— Нека отново се върнем на твоя разказ! Ти тогава примири ли се?

— Аз естествено избрах предложения вариант и си подадох оставката, още тогава се убедих, че в нашата страна справедливост изобщо не съществува. По-късно животът постоянно ми поднасяше подобни примери и бавно, но сигурно, започнах да намразвам висшестоящите. Оказа се, че този прехвален отряд със страховита репутация е подчинен на хора шаблонни, праволинейни и лишени от всякакво въображение, при това страхливи като мишки. Превърнах се в анархист, какъвто усещам, че си и ти и реших да изчезна от полезрението на всички и да се покрия. Защо да плащам данъци и да подпомагам прогнилата ни система, като от нея съм видял само лошо? И ти виждаш, че и досега нещата не са се променили, дори става все по-зле. Още тогава започнах да си задавам въпроса „абе какво е направила или прави тази държава за мен, та вечно иска нещо, то не бяха осигуровки, не бяха отчисления, не беше ДДС?“ А аз й се бях отдал напълно!

— На мен ли го казваш, та аз мога да напиша книга по този въпрос. От няколко години се опитвам да развивам някакъв малък бизнес и си нямаш на представа какви трудности изпитвам. От тези наредби, изисквания и бюрократични недомислици ми е дошло до гуша и започвам да се замислям дали и аз да не премина в сивия сектор. Там поне чиновниците няма да ми прибират парите. Мантрата на управляващите за някакви облекчения при малкия бизнес е пълна заблуда. Вече за всичко си плащаме, и за образование, и за здраве, та не виждам защо да се оставям още да ме доят.

— Но не само в Службите ни е батак. Понастоящем целият ни така наречен висш ешелон е олицетворение на всичко онова, което ненавиждах тогава. Животът им е една безкрайна предизборна кампания и нямат време за нищо друго. И са хитри, знаят, че ключът към хората е това, в което вярват и се надпреварват да им го предлагат. Като ги изберат обаче се спотайват и започват да винят я коалиционните си партньори, я опозицията, я това, че не им достига времето. От медиите ни заливат с полуистини, неверни факти, чисти лъжи или обещания без покритие. Оня ден чух, че влиятелни хора са фалирали поредната банка, хайде на бас, че пак никого няма да осъдят, освен някоя дребна риба. Ще разпределят откраднатото по установения ред и ще стигне за всички по веригата, само не и за ограбените. От Финансовото министерство ще прехвърлят топката на прокуратурата, те пък ще кажат, че правят всичко необходимо и след 2–3 години хората ще са забравили за случая. Като чуя за следствена тайна и ми става ясно, че доникъде няма да стигнат.

— Тук си прав, и двете институции обичат да симулират активност, но само толкова. Това е панацеята на всички, които не могат да оправдаят некадърността си. Замазват пълното си безхаберие и размиват отговорността.

— Ето по такива причини не желая да се вписвам в общество, което ме отвращава. И народът е като стадо — снишен, уплашен и все по-озлобен. Всеки мърмори и критикува, а от това полза никаква. Вече сме държавата на тарикатите, ако възпитаваш някого в добро, възпитаваш глупак.

— А ако учиш детето си да оцелява, възпитаваш мръсник. Мила родна картинка, нима съществува някой наивник, който да мисли обратното? Но разказът ти ме заинтригува, моля те, продължавай!

— Така, отвратен от всичко станах отшелник и повярвай ми, никога досега не съм съжалявал за това свое решение. Тук намерих изход от клоаката, открих моя остров на спокойствие в морето от хаос. Аз съм волна душа, държа на свободата си, навярно затова не се и ожених. С много момичета излизах, с някои дори я карахме по-дълго време, но всички рано или късно ми задаваха неправилния въпрос, затова така и си останах сам. Навярно и в мен има нещо сбъркано, не твърдя, че съм съвършен, защото и в службата ужасно се напрягах от хора, които постоянно ми казваха какво да правя, а самите те не бяха помирисвали барут.

Иво започна да разбира, че без да ще е срещнал един необикновен човек. Взря се по-внимателно в него, но не откри нищо необичайно, ако бе останало нещо от разочарованията, то бе скрито в очите му.

Събеседникът му продължи разказа си:

— Това местенце го открих преди много години при едно наше учение в околността и веднага си го харесах, а когато избягах от светския живот се нанесох тук и постепенно се устроих с всичко необходимо. В една неподредена държава аз си създадох свой свят, където никой не опитва да ми се меси. Навремето Махатма Ганди, един велик човек е казал: „Цени самотата!“ и аз взех присърце думите му.

— Него не го ли застреляха в Индия?

— Да, през януари 1948 година му пуснаха три куршума докато се е молел в градината си. Но аз продължавам да следвам съветите му. Може да се каже, че избягах от бурните води и попаднах в застояла локва, но повярвай ми, това не е толкова лошо! Докато светът около мен полудяваше, аз помъдрявах. Надето, една позната журналистка от столицата казваше, че славата е само сянка от миналото!

— И журналистки ли си познавал?

— И журналистки, и актриси, че и поетеси. Не съм бил монах в манастир.

— Някак не те виждам във връзка с поетеса. Ти си обучен и корав убиец, а те са ефирни създания, изливащи душата си в стихове.

— О, в голяма заблуда си, нали знаеш, че всяко правило си има изключения. Моята избраница изобщо не отговаряше на тези определения. Спомням си, че беше доста устата, зла и пушеше цигари като комин. Освен това големият проблем й беше, че се смяташе за важна, имаше самочувствие до небето.

— Била се е взела насериозно, доста популярен човешки недостатък!

— След раздялата ни подочух, че дори е открила свое издателство в Пловдив и мислено съжалих служителите й, те определено не са случили на шефка. Уж поетеса, обаче нежността, луната и звездите много, много не й бяха приоритет. Спомням си, че имаше интересния навик да дава прякори на любовниците си.

— И каква беше твоята позивна?

— Аз бях Кентавъра, но така и не разбрах защо. Копитата ми ли бяха големи, нещо друго ли, кой да ти каже. Чакай, че като заговорихме за жени си забравих мисълта!

— Разправяше, че доброволно си се оттеглил от светския живот.

— А, да! Ти виждаш всичко това — той посочи с ръка наоколо — кажи ми какво повече му трябва на сам човек?

— Донякъде те разбирам, няма как да си щастлив в една страна на нещастници.

— Добре го каза! А тук какво ми е, имам храна, вода и всичкото спокойствие на света, закалих тялото и духа си, не изпитвам студ и жега и от двайсет години не съм боледувал. Познавам билките и гъбите, виж тези бидони — пълни са с осолено месо от дивеч, малкият съдържа чиста вода, а и рекичката тече пред мен. Навсякъде растат плодове, пълни с белтъчини, в поточето се въдят черна мряна и кротушки, само хлябът все още ми липсва, но при възможност си наваксвам.

— Отбивай се по-често при мен!

— О, ще се възползвам! Ето така живея! И не спирам да поддържам формата си, когато един камък се търкаля, няма как да хване мъх. Искам да ти дам един ценен съвет, нещо, което и аз стриктно спазвам — мисли си, че всеки ден ти е последен, живей пълноценно и се наслаждавай на живота, ще видиш, че няма да сбъркаш! Изживей си даденото от горе, както са казали философите!

— Ще излезе, че сме били в София по едно и също време, и аз поживях малко там!

— Светът е малък, нищо чудно ако по онова време си участвал в някоя демонстрация, аз да съм бил човекът зад щита пред теб!

— Всичко е възможно, тогава актуалните места в столицата не бяха много — „Кравай“, „Магура“, „Попското кафе“, „Кристал“ — навярно и ти си ги посещавал!

— Всеки свободен час прекарвах там, а много често изпълнявах и различни задачи.

— Какво точно вършеше?

— Ослушвах се! Всеки разговор след четвъртото уиски вече е изтичане на информация. Навирах се в тинята за общото благо!

— Е, тогава се радвам, че си оцелял и животът случайно ни срещна.

— Така е, за добро или за лошо Съдбата ни събра. Може пък да има нещо предвид!

Робинзон продължи да му говори с часове, най-сетне можеше да се изповяда пред доверен човек и сякаш бе изпаднал в еуфория — усмихнат, радостен и горд като статист, на който току-що са поискали автограф.

И двамата не усетиха кога залезе слънцето, късно вечерта се разделиха вече като приятели.

* * *

По-късно привлякоха в групата и Пешо, съученик на Иво от Спортното училище и никога не съжалиха за решението си.

Оказа се, че той също има боен опит, бе участвал в два военни конфликта и бе оцелял, а това не бе малко. Край ушите му бяха свистели куршуми и в Камбоджа и в Югославия, където бе печелел пари като доброволец, докато НАТО с ракетите си не разпердушини страната и не я подели между мюсюлманите, сърбите, хърватите и албанците. Оттам бе дошъл и прякорът му — Командо!

И тримата нестандартни, видели всичко, многократно бяха стигали до дъното, че и под него. Животът се бе опитал да ги смачка и се бе провалил. Но пък ги бе направил безстрашни, верни и справедливи — последните от вида си.

Трима мъже далеч извън стереотипа — хора на честта!

Командо се върнал невредим, бомбите не го убили, но това сторила поредната жена в живота му. Не случил на съпруга и след няколко години се оказал на улицата без жилище, без пари и без работа. Обрала го до шушка! Полежал малко и в затвора. Излязъл оттам с едните дрехи на гърба си, лична карта, скапано досие и 50 лева, подарък от държавата. Толкова, поредният бездомник!

Точно тогава го откри Иво, предложи му да се присъедини към тях и той естествено прие, рисковите ситуации бяха в кръвта му.