Бо Онест
Отблизо и лично (38)

Тогава:

Утрото бавно настъпваше и вече караха със съобразена скорост, не искаха някой ранобуден катаджия да ги спре с крадената кола.

— Помниш адреса, нали? Карай натам да огледаме!

Бавно, завой след завой приближаваха кооперацията на Пеев, време беше да се позиционират и да чакат. Отдалеч видяха колата му паркирана на същото място и Командо спря така, че стъклото на шофьорската врата гледаше към нея, а пасажерското — към входа. После внимателно се прехвърли на задната седалка, та да не пречи. Закачи костюмите по прозорците и подаде арбалета на Иво, а той отвори прозореца и внимателно огледа периметъра, интуицията му не усети нищо нередно. Тук не беше идеалното място където да свършат работата, бе пълно с потенциални свидетели, а и прекалено открито, но все пак бе по-добре от шумните градски улици или в близост до местоработата му. Освен това, ако се появеше някакъв непредвиден проблем можеха да си позволят и отлагане, срокове не гонеха.

Бавно се облегна назад. Не им оставаше друго, освен да чакат, а тях ги биваше в чакането. Имаха защитата на ранния час, тогава хората бяха сънени и невнимателни. Търпението беше ключът към успеха, нали така ги учеше техният наставник. С това плаващо работно време ченгето кой знае кога щеше да излезе, но на кого му пукаше, вече бяха почти на финала.

Както винаги при подобни случаи Иво беше странно спокоен и бе изпаднал почти в хибернация, явно покровителят му отдолу също следеше какво става. Кракът му бе пъхнат в стремето за зареждане на арбалета, с две ръце държеше тетивата, а куршумът бе стиснал със зъби. Не искаше да зарежда предварително, от голямото напрежение въженцето можеше да се скъса и тогава всичко пропадаше. Е, не точно, можеше да го направи и с пистолета, но шумният изстрел щеше да събуди кварталчето.

Командо, усетил важността на момента си седеше кротко отзад и не се обаждаше, той вероятно си припомняше какво бе сторил през изминалата нощ.

Не им се наложи да чакат дълго. Видяха го да идва отдалеч, имаха предостатъчно време и всичко тръгна на забавен каданс. Иво плавно изтегли тетивата и спусъкът меко щракна, още веднъж го изненада мощта на лъка. Сложи вече стреляния куршум в тръбата и с едно шомполче го донатика до края, а там една щипка леко го захапа. Беше готов! Към този човек не изпитваше никакви чувства, той му бе толкова далечен, колкото и първият китайски император от еди-коя си династия. Дори омраза нямаше, което бе странно, защото точно заради такива като него дрогата заливаше улиците.

Бавно, без резки движения вдигна оръжието, а отзад шофьорът му протегна бастуна и го заби в арматурното табло да служи като опора. В това време Пеев стигна до колата, отключи я с дистанционното и отвори вратата. Беше трудна мишена, постоянно се движеше и всеки момент щеше да влезе вътре, а и ръстът му не спомагаше за прецизното прицелване. От друга страна пък, забавянето бе равно на провал, успееше ли да се качи, край!

Командо усети проблема, наведе се към прозореца и силно изсвири, а види се това даде резултат.

Полицаят изненадано вдигна глава и погледна право към смъртта си, няколко секунди остана неподвижен, но това време бе достатъчно.

Иво натисна спусъка и лъкът издумка, изстрелвайки късчето олово най-малко със 150 метра в секунда. Въпреки невероятната скорост, стрелецът, тъй като беше в „онова“ състояние, успя да проследи целия му полет и ясно видя как то достигна целта си. Черепът на мишената пое куршума точно между очите, чу се силно изпукване и главата отхвръкна назад. По чист късмет тялото се лашна и през отворената врата падна на седалката в новия автомобил, това благоприятно щеше да забави откриването му.

Краката му поритаха малко и след миг всичко приключи, Пеев беше мъртъв.

Командо безмълвно пое оръжието и го сложи отзад, после прескочи седалките и запали двигателя.

Бавно се изнесоха от местопрестъплението, въртенето на гуми винаги привлича внимание. По най-краткия път стигнаха до своята кола, спряха близо до нея и отново прехвърлиха багажа, за две минути приключиха.

Огледаха още веднъж фордчето за оставени улики, поръсиха малко емулгатор, качиха се на тяхната машина и спокойно подкараха към сигурното си убежище…

* * *

Но тази случка не бе единствената, само месец-два след това двамата с Иво подгониха главния дилър на Габрово, човекът, който зареждаше с наркотици целия регион. В тази акция Командо играеше главната роля и отново се оказа на висота.

Точно тогава научиха кои са истинските злодеи в голямата игра и точно заради тях няколко години след това напуснаха родината си. Но пък преди това успяха да ги съсипят!

Ето как стана всичко:

… Двамата приятели отново останаха сами, времето много беше напреднало и се налагаше да побързат. Повториха още веднъж стратегията точка по точка, така, както пилотите проверяват самолета преди полет и вече знаеха задачите си наизуст. После натовариха нещата в автомобила на Командо, а някои предмети, включително диктофона той прибра и по джобовете си. Накрая провериха горивото в резервоарите, май това беше всичко.

В 18 часа потеглиха с двата автомобила, минаха през градчето и Командо продължи към Габрово, а Иво към игралната зала. Паркира там и зачака.

Около 18.30, Асенов най-после пристигна с джипа си и влезе вътре, засега бе сам и това беше добре.

Бави се двайсетина минути и излезе с малка чанта, пъхна я в багажника и подкара към другата зала, чийто оборот отчиташе, а Иво след него.

Там нещата се повториха и явно задачите му тук окончателно приключиха, защото след посещението в залата се отправи по пътя към Габрово. Не караше много бързо и това идеално устройваше преследвачът му, неговата кола беше много по-слаба от мощния джип.

Оставаше още около километър до мястото, където чакаше партньорът му и той извади уоки-токито.

— Чуваш ли ме, след 2–3 минути е при теб.

— Прието!

Това беше, само една дума, но колко съдбоносна за неговия враг.

Покара още малко след луксозната кола, отби вдясно и спря, заключи пежото, после пое напред пеша. Оставаха му 200 метра до мястото, където съученикът му трябваше да е стопирал автомобила на Асенов. Бяха избрали един остър завой без видимост и зад него Командо трябваше да препречи пътя със собствената си кола. Въпреки че по това време нямаше интензивно движение винаги съществуваше риск и някой друг в този момент да се озове там. Това беше и най-слабата част от плана, но се налагаше да рискуват, защото отдалечеността от населено място идеално пасваше на замисъла им.

Иво стигна завоя, вече леко подтичваше, за да навакса и видя как джипът на Асенов поема в отбивката към гората, значи приятелят му го бе овладял.

На свой ред той седна в колата на Командо и освободи пътя, паркира петдесетина метра нагоре, отби и слезе. Погледна номерата и остана доволен, те бяха променени с ваксата за обувки.

Взе тубата с бензин, върна се, влезе в пресечката и сложи маската, нека всичко да бъде според уговорката.

Стигна до джипа и без да говори влезе отзад. На предната седалка Командо, също с маска, вече бе закопчал наркодилъра с белезници за волана, в едната си ръка държеше тийзъра, а в другата, малък пистолет.

— Има кобур на глезена и искаше да го извади, копелето, та се наложи да му пусна малко ток. Сега е кротък като агне.

Пленникът им ужасен гледаше двамата маскирани мъже и се опитваше да каже нещо, но ченето му се бе схванало от безжалостния удар на десетте хиляди волта.

Иво се пресегна и изгаси фаровете и лампичката на тавана, сега останаха в абсолютна тъмнина.

По пътя зад тях от време на време минаваха коли, но вече нямаше как да ги различат в здрача.

— Виж, Иване, загазил си здраво. Искам да отговориш на някои мои въпроси, но без лъжи! Говори откровено и моят приятел няма да те тормози, но ако мълчиш или излъжеш, сърди се на себе си! Ясен ли съм?

Оня кимна.

— И така, кажи ми откъде си, къде живееш?

— И аз предполагах, че не ме познавате щом направихте такава грешка! Софиянец съм, но от десетина години живея в Габрово. Защо е всичко това, знаете ли какво ги чака хората, които си позволяват да правят такива неща? Не сте първите, които ме заплашват, но онези другите наивници вече не са между живите. Нима не ви е ясно, че тук става въпрос за много пари и вие дори не можете да си представите в какво се забърквате.

— Добре, чухме те, думите ти са отбелязани в протокола! Нека сега да поговорим по същество! Запази си тирадите за твоите подчинени! Първи въпрос — откъде взимаш дрогата, кой те зарежда?

— Абе вие луди ли сте, нали ви казах, че…

В този момент Командо разви вентила на горелката и след няколко опита я запали със запалката, а тя зловещо забуча. Асенов го гледаше като хипнотизиран.

— Приключи ли с драмите? Човекът те попита нещо, ще отговориш ли?

Отрепката продължи да мълчи, беше се парализирал от ужас. Командо бавно вдигна дюзата и насочи огъня към ръката, закопчана за кормилото. Замириса на изгоряла плът, ръкава се подпали и оня завика от болка и страх.

— Говори, говедо, зададоха ти прост въпрос! Истината не изисква дълго време за размисъл.

— Моля ви, стига толкова, парите са в багажника, вземете ги и вървете! Не ви познавам, няма как да ви търся, нито да ви опиша. Вземете парите и ме оставете, моля ви — вече почти ридаеше.

Мъчителят му демонстративно усили пламъка на горелката.

— Отново грешен отговор, виждам, че на теб явно ти се мре!

Асенов най-сетне разбра, че няма накъде, видно бе, че в случая не ставаше дума само за пари.

— Чакайте, ще ви кажа, това е дълга история!

— Говори по-бързо тогава!

— Виктор Вълев се казва, работи в Главно управление на полицията в София. Висш полицай е и въобще не е по възможностите ви да се занимавате с него.

— Как става доставката, той ли ти носи дрогата?

— Не, той е едра риба, как ще се разкарва с такива количества до Габрово? Аз ходя там, веднъж месечно се срещаме в Унгарския ресторант, всяка първа неделя от месеца.

— Как става предаването?

— Спирам колата на определено място до ресторанта, в багажника са чантите с парите от предната партида. Той ме чака в едно сепаре вътре, обикновено около 21 часа. Сядам при него, пийваме и хапваме, говорим си. По някое време си тръгвам и се прибирам в Габрово. Когато там отворя багажника виждам, че някой е прибрал парите и е заредил с нова стока. Това е. После аз за около месец разхвърлям всичко по дилъри, те ми плащат и процесът се повтаря. Друго не знам.

— А, знаеш, знаеш, кажи сега къде живее, не може да не те е канил на гости!

— Никога не ме е канил, той се движи в съвсем друга среда, та аз за него съм нищо. Поне 3–4 пъти напоследък в ресторанта компания му прави и един депутат, оня също е в час, защото предния път ме попита как вървят нещата. Казвам ви, те са недосегаеми и не можете с пръст да ги пипнете.

— Депутат ли каза, става интересно. И кой е той?

Иван Асенов отново понечи да шикалкави, но като се взря в студените очи на Командо и уреда в ръката му, реши, че не си струва да е толкова лоялен към своите работодатели.

— Янко Попов, от Партията на българските богаташи, вече два мандата е в Парламента. И двамата взаимно се пазят, бетон са! Но групата е по-голяма, и навън имат хора, тези, които сменят парите с нова дрога.

— Добре, давай нататък! Кой още си виждал с този Виктор Вълев?

— За толкова години все сам е идвал, само напоследък е винаги с този депутат. Но той е много потаен, все пак е ченге, аз даже номера на телефона му нямам.

— Как така го нямаш, ако нещо стане и не можеш да отидеш, как ще го предупредиш?

— Имаме определена уговорка за такива случаи. Нашите срещи винаги са през първата неделя от месеца, но ако нещо се обърка той ще чака и следващата. Нарочно е избрал неделите, тогава в ресторанта има по-малко хора и е по-спокойно. В петък и събота гъмжи от народ и не можеш да си чуеш приказката. Но пак ви казвам, такъв тандем са, че не можете да ги доближите.

— Как реши, че и депутатът е замесен?

— Очевидно е! Че и той е наясно съм сигурен, защото те и пред мен свободно си говорят и обсъждат сделките, вече ми имат доверие. Вие да не мислите, че само аз съм в схемата, вероятно от всеки регион в България има някой като мен.

— Може и да си прав, но откъде толкова наркотик, това е много нещо?

— Вярно, много е, само аз пласирам 10 кг. на месец, амфетамините са отделно. Предполагам, че направо от митницата идва, няма как да е иначе. За миналата година оттам отчетоха, че са заловили общо 26 кг. твърд наркотик, което за нас посветените е смешно количество. На всички е ясно, че залавят в пъти повече, явно основният дял отива при Вълев и Попов.

— За някой митничар знаеш ли?

— Повечето трябва да са в схемата, но поименно за никого не знам. Те са на друго ниво и не ме интересуват, аз си гледам моя интерес.

— Добре, кажи сега в Габрово някой пази ли те, имаш ли човек там?

— Аз приятели в Габрово нямам, с тези селяндури не се занимавам. Имам си пари колкото искам, това ми стига! Веднъж, преди година ме прибраха в полицията, но нямаха достатъчно доказателства и ме пуснаха. Затова ме е яд, че Вълев не ми дава номера си и ако нещо ми се случи, няма на кой да се обадя.

Гледай ти, този бе едно нищожество, дребна, незначителна ларва в голямата игра, а самочувствието му бе до небето.

— Ние, че сме селяндури, селяндури сме, не отричам, но виждаш ли, че прецакахме тебе, софиянеца. Ти си една кукла на конци на ония двамата, дори спокойно мога да използвам думата слуга, а сега и ние се оказахме по-хитри от теб. Знаеш ли какво казва един наш добър приятел? „Винаги има някой по-умен от теб“, и е прав. Същият този човек по-добре, че не е тук, той много мрази убийците на деца и досега да те е усмъртил. Ти въобще даваш ли си сметка колко човешки съдби си опропастил с тази твоя дрога? Като имаш нужда от пари защо не отидеш да работиш като останалите, или те не са ти на нивото? Обърни се сега и ме виж, знаеш ли, че моето дете е в гроба заради теб! Е, как мислиш, твоето място тогава къде е?

При тези думи Иво си свали маската и оня се извърна към него, надали разбра обрата, който вземаше разговорът.

Командо само това чакаше. Притисна тийзъра в шията му и дилърът затанцува като обезумял на седалката, след пет секунди се отпусна в безсъзнание.

Той му махна белезниците и здраво завърза, този път с тънко въженце двете му ръце за волана. В това време Иво излезе навън, отвори багажника и взе двете пълни с пари чанти, награби една шепа банкноти и ги разпиля вътре в джипа. Изля бензина от тубичката върху седалките и двамата дотикаха тежката машина до ръба на пътя, отдолу бе пропаст и по дъното й минаваше тясно дере.

Огледаха хубаво да не са забравили нещо в колата, за да не привличат внимание използваха само единия прожектор. Всичко изглеждаше наред, вътре Асенов още клюмаше върху кормилото и не помръдваше.

— Иво, да го събудя ли, та поне накрая да си даде сметка защо е на това дередже?

— Остави го, не сме зверове! Научихме каквото ни трябваше, хайде да приключваме! Само искам да те попитам, успя ли да запишеш всичко, което той каза?

— Предполагам, че да, включих диктофона още когато го приспах първия път.

— Идеално, тези записи са много ценни, нали чу какви хора са замесени!

Кимнаха си с глави и единия запали бензина в колата, после дружно забутаха тежкият автомобил.

След няколко метра наклонът стана прекалено голям, машината се изсили и се заби на дъното на дерето. Вътре в купето огънят вече се разрастваше, стори им се, че чуват и ужасени викове. Нямаше нужда да чакат повече, всеки момент някой от главния път щеше да види пожара.

Единият награби двете чанти с парите, а другият горелката и под заревото на пламъците тръгнаха към колата на Командо. Натовариха всичко на нея, почистиха регистрационните номера и поеха обратно към Х. След малко Иво слезе и се прехвърли в своята кола, а приятелят му продължи надолу, едва след няколко километра двата автомобила се застигнаха и подкараха заедно.

Малко преди Х. първата пожарна с включена сирена мина покрай тях, след малко още една. Какво ли се надяваха да спасят, резервоарът на джипа беше пълен догоре и сигурно вече бе експлодирал.

Нашите приятели бавно и внимателно продължиха пътя си, минаха през града и след малко видяха светлините на селцето. Тук вече можеха да си поемат дъх, всичко опасно остана зад гърба им…