Бо Онест
Отблизо и лично (41)

Сега:

Робинзон тръсна глава, кога минаха почти две години? Тъкмо си подредиха живота на острова, тъкмо им потръгна и бизнеса и се случи това с Командо и с Петя. Няма ли най-сетне лошите случки да спрат да ги съпътстват и те спокойно да изживеят старините си? Не настъпи ли вече това време? Цял живот защитаваха каузата си, постоянно рискуваха за нещо, а краят на вълненията все не настъпваше. Все изникваше по нещо! Сега вече са на края на света и дай Боже, с кончината на Новков да се прекъснат всички връзки със стария им начин на живот. Дано никой от многобройните им врагове не ги е надушил, защото и двамата с Иво вече се чувстваха твърде изморени. Изморени от непрестанната борба за справедливост, която нямаше край. Едва сега осъзна, че те не бяха победители. Печелеха битките, но губеха войната! Светът си отиваше, разяждан от алчност, разделение, замърсяване, глад и корупция. Шепа хора се разпореждаха с всичко, защото такава беше системата. Богатствата на цялата планета бяха в ръцете на един процент от населението й. Естествено, не всички бяха съгласни с това положение. Едни отмъщаваха с терор, други като тях със сила, но повечето се примиряваха и свеждаха глава. Ясно бе, че Армагедон наближава, затова сериозно ще поговори с Иво да се откажат от всичко и поне последните си години да прекарат на спокойствие. Да си поживеят! Кога, ако не сега? Време бе да решат каква ще е следващата глава в живота им. Е, още няма да си купуват люлеещи столове, но поне да намалят малко рисковете. Да поканят финландките да заживеят при тях, да предадат грижите за острова в ръцете на вещ управител, а те малко да починат. Ще му отпуснат процент от печалбите и човекът ще има стимул да си гледа работата, а те ще са свободни да изживеят старините си както намерят за добре. И лодка имат, и хидроплан притежават, банковите им сметки са пълни. Какво повече да искат от живота?

Да, тези дни сериозно ще поговори с Иво по тези въпроси.

* * *

Сутринта на следващия ден пред носа на „Тина“ изникна брегът на острова. Капитанът, свеж и трезвен, си пое задълженията и вещо насочи платнохода към кея, където вече се бе събрала малка група от посрещачи.

През мощния далекоглед Робинзон можа да различи двете гостенки от Финландия, доктор Станков и няколко момичета от балета, които с всеки месец все повече оредяваха. Едно по едно напускаха острова на яхтите на своите богати обожатели и не бе далеч денят, когато щяха да си тръгнат всичките. Той не ги винеше, те бяха красиви, интелигентни и с перфектни фигури, животът бе пред тях и някои желаеха да се възползват от него. Почти всички напуснали от време на време се обаждаха от различни точки на света и с часове развълнувано дърдореха на колежките си колко са щастливи с новите си приятели. А имаше, макар и рядко, такива, които разочаровани се завръщаха, за да чакат новия, поредния принц.

Той насочи лещите далеч навътре в океана, където рифът вече укротяваше мощните водни талази и прибоят разбиваше водата на пяна. Някъде там лежаха на дъното Петя и съпругът й, вече отмъстени, но съвсем не забравени. Нека почиват в мир!

Отново свърна поглед към брега, настрои фокуса и откри рошавата коса на Иво, който се бе привел над Берит и Ингрид и нещо им шепнеше, а те се заливаха от смях. Навярно се майтапеше за негова сметка. Но на него би простил всичко, защото го познаваше. Откак преди четири-пет години се срещнаха бе имал достатъчно време да го прецени.

До тях Ели, типично по женски се бе нацупила, явно от ревност, защото откак преди три години я бяха поканили на острова, въпреки че още тогава с Иво си бяха изяснили отношенията, все се домогваше до него. Такава си беше Ели, не се отказваше лесно и като нищо накрая щеше да постигне своето.

До нея зърна и Дидето, момичето, което, както му съобщи Иво, се разкъсвало между Джабрил и треньора по тенис. Е, щом беше тук бе ясно кого е избрала.

Както гледаше натам го заля топлата вълна на някакво приятно чувство. Ето ги там, най-близките му хора!

Замисли се какво да прави с тетрадката, в която бе записал предсмъртните показания на Новков. Взривоопасно четиво! Доколкото познаваше Иво, ако той видеше какво има вътре, още след месец щеше да хукне към България. Едва щеше да изчака да изпратят финландките. И щеше да постигне каквото си е наумил, в това спор нямаше, досега непрекъснато вършеха невъзможни неща. Fortes fortuna juiat — Съдбата помага на смелите!

Но имаше ли смисъл приятелят му да ходи да рискува? Вярно, бяха спечелили няколко битки, но какво от това? Този престъпен октопод бе придобил такива размери и се разрастваше с такава скорост, че вече нямаше спиране. По-добре да не му казва какво е чул, и без това ситуацията в родината им вече бе необратима.

Държава, в която нормалността бе под въпрос! Държава, в която пицата пристигаше по-бързо от линейката! Държава, толкова близо до рая и толкова далеч от Бог! Държава, която успешно воюваше с народа си! Държава, принадлежаща на малцина!

Тарикатите и царете на изопачаването я бяха завзели, бе го прочел в очите на хората там. Там ситуацията засега бе необратима и те едва ли можеха да сторят нещо по този въпрос. А какво беше написал А. С. Бенсън преди толкова много години? „Когато разбереш, че си победен, приеми поражението с достойнство!“ Май е време да се поучат от мъдрите му думи.

Той слезе до каютата си, измъкна тетрадката от раницата, качи се отново на палубата и с въздишка разпиля страниците зад борда. Някои тайни не бива да бъдат разкривани!

Листчетата с така зловещата информация се разлетяха и едно по едно се приводниха върху вълните. Край, свърши се, стига са се борили с вятърните мелници! Заветът на Бисмарк — „Да оставим на децата си само няколко недовършени задачи“ щеше да остане неизпълнен. Каузата им беше смела, но обречена, време беше да спуснат завесата!

Още като слушаше предсмъртната изповед на Новков в пещерата, оптимизмът му се бе изпарил окончателно. Обаче бяха поставили началото. Както казват „И най-дългият път започва с първата крачка“! Е, те бяха сторили тази крачка, оставаше други да я довършат. Обаче закоравял стар циник като него нямаше право да фантазира! Разочарованието на мечтите, така бе нарекъл той видяното в България. Една отиваща си нация! А и те останаха само двама, Командо вече го нямаше. Дори да се заемат сериозно с виновниците за случващото се там, съществуваше още един незаобиколим фактор — времето. То бе лукс, с който не разполагаха. Бяха поостарели, гаранцията им изтичаше!

Жалко! Ако това бе начинът да опази приятеля си, така да бъде. Ония и без това рано или късно ще се самоизядат, такива бяха природните закони.

Но имаше и друго, някак не вървеше да помагат на хора, които сякаш не желаеха да им бъде помагано. Само си съществуваха и чакаха, сврени в някакво подобие на септична яма, но какво точно чакаха, навярно и те не знаеха. Викаха по митингите, размахваха плакати, но дотам, за повече нямаха смелост. За тях най-голямата опасност си оставаше мисълта, че някой ще ги спаси. Но кой ще бъде този някой? Ако ще е поредният продавач на надежди, то по-добре беше всички да се вдигат и да емигрират.

Мълчанието на агнетата! Какво бе казал Монтескьо? Че всеки народ заслужава съдбата си! Така си беше, по дяволите! Роденият да пълзи не може да лети, това си е природен закон. Силни думи, но защо пък не, щом са истина! Как да уважаваш хора, които сами не се уважаваха? А световната история доказваше, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се, ако някой външен им помогнеше, после на свой ред се възползваше от това. Обаче на този етап и това му се струваше невъзможно, след многобройните разочарования, мониторинги и какво ли още не, накрая и светът бе вдигнал ръце от тази държава и я бе оставил на самотек.

За родината му присъдата беше прочетена, там нещата непоправимо се бяха объркали. Това не беше фатализъм, беше си чист реализъм! Той беше оптимист, но не и глупак, дори и неговият патриотизъм си имаше граници!

Значи, решено! От днес нататък вече никакви рискове, започват да обръщат внимание само на себе си и на близките си.

В тази история те с Иво бяха разказвачите, те щяха да изберат и края й! Стига съществуване отвъд стереотипите! Стига рискове!

Съзнаваше, че нарушава принципите си, това не бе прегрупиране, беше си направо отстъпление. Но когато човек загуби нещо всъщност знае ли какво друго може да е спечелил? В Природата празно нямаше! А и колко ли живот им оставаше още, все пак годинките неумолимо изтичаха! Опа, май не беше прав, по-добрата част от живота им беше пред тях! Вече можеха да си позволят да поживеят както са си мечтали.

Последва широк заход и яхтата пусна котвите си на пристана, на ТЕХНИЯ ПРИСТАН.

От брега посрещачите започнаха да скачат в лодките и да гребат навътре, за да го посрещнат.

Ето ги, НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ!

Отсреща, зад пясъчната ивица ветрецът вееше клоните на дърветата, в далечината, до едно дете се бе излегнала с наострени уши и немската овчарка Рита. Потупваше с опашка и не отделяше интелигентния си поглед от момченцето.

ТЕХНИЯТ ОСТРОВ!

Имаше си всичко това, а бе тръгнал да променя планетата!

Той грабна раницата си и търпеливо зачака приближаването на първата лодка.

Нямаше за къде да бърза, беше си у дома. Беше се завърнал! Беше сред своите хора! Какво беше казал някой — „Докато е хубаво, не питай защо е така!“ Прав е бил човекът!

Робинзон облекчено въздъхна! Най-сетне бе взел най-правилното решение в живота си!

Новият им свят ги очакваше! Миналото се беше превърнало в история, а бъдещето все още бе мистерия!