Бо Онест
Отблизо и лично (32)

Добрата новина е, че той се връща!

Лошата е, че направо е бесен!

Робинзон притича през пустия плаж, шмугна се в гъсталаците зад него и се озова в малка акациева горичка. Не му трябваше джипиес или компас, и оттук чуваше шума на превозните средства по магистралата пред себе си.

Премина през дърветата, после прескочи някакъв канал, обрасъл с тръстика и се озова на пътя. Както и очакваше, наблизо не се виждаше никаква спирка на градския транспорт, но тъй като долу-горе предполагаше къде се намира не губи време, а пое по пътя. След 2–3 километра ходене далеч пред себе си видя разширение на шосето с паркиран досами канавката камион и разбра, че му е излязъл късметът. Още отдалеч чу псувните на шофьора, който се тюхкаше за нещо, наведен под вдигнатия капак на двигателя. Приближи го и си заподсвирква, за да не изплаши човека.

— Какво става, друже, проблеми ли има?

— И още как, но ги оправих. Скъсал се маркучът и антифризът изтекъл, но навреме се усетих. Добре, че си носех вода, та имаше какво да долея.

— А маркуча как го снади?

— Стегнах го с няколко намотки изолирбанд, все ще изкара до Ахтопол.

— Добре си се сетил, типично по български! А колко километра са до Ахтопол?

— Десетина, ако искаш ще те откарам.

— По принцип съм до Бургас, но все ще ми е от полза.

— От Ахтопол вече е лесно, на всеки час има автобус в твоята посока.

— Да потегляме тогава!

* * *

По обед Робинзон се добра до големия град и първата му работа бе да се отбие в един спортен магазин и да натъпче догоре раницата си с покупки. Още на яхтата си бе съставил план и стриктно го следваше. Боти, маскировъчни дрехи, термос, два броя термоодеяла — избираше, проверяваше и плащаше.

Второто място, на което се отби бе един магазин за дискотечно оборудване. Оттам избра най-мощният лазер, който можеше да се намери на свободния пазар. Не беше скъп, струваше стотина лева. Заедно с продавача го изпробваха, лъчът му спокойно палеше хартия, цигара или кибритена клечка. За това, което бе замислил, това му се струваше достатъчно.

Хапна на гарата и се натовари на подбалканския влак, който щеше да го откара до Х.

След обичайните за родината му закъснения и изчаквания, в късния следобед локомотивът най-сетне го придвижи до гарата и той облекчено въздъхна. Бе забравил какво е да си на място, където нищо не е наред и в услужливата му памет мигом изскочи една фраза от стар приятел — психологът Тони Филипов. „Ако в България нещо свърши добре, значи то още не е свършило!“

Уви, тук място за спор нямаше!

Преметна раницата през рамо, огледа за опашка и бавно се отправи към селцето над града, мястото, където преди няколко години бе първата му среща с Иво.

Вървя бавно, не бързаше заникъде и чак след около час видя първите къщи. Когато хвана познатата отбивка към гората вече мръкваше, но тук той познаваше пътищата наизуст.

В полунощ се провря под водопадчето, отметна одеялото, скриващо входа на пещерата и се промъкна в тесния вход.

Беше си дошъл у дома!

* * *

Горянинът използва следващите няколко денонощия, за да прецизира плана си точка по точка.

Бе решил да действа на два етапа. Знаеше къде се намира вилата на Новков в Родопите, вече я бе посещавал, когато се опитваше да го убеди да им преведе парите, които той и двамата му ученици си бяха заработили. Тогава доби представа къде са камерите, термодатчиците и сензорите за натиск, пръснати из целия двор. Беше като във Форт Нокс, но той успя да проникне дори в самата сграда.

От бай Петко пък бе научил адреса му в столицата. Тия данни му бяха абсолютно достатъчни, знаеш ли къде живее жертвата, половината работа е свършена.

Робинзон мразеше многолюдието и затова бе решил първо да опита на вилата, ако почакаше достатъчно дълго и ако имаше късмет, оня щеше да се появи. Като доказан специалист по невъзможните неща, с охрана, без охрана, той щеше да му види сметката.

Все пак разбираше, че по някаква причина бившият вече секретар на МВР може би избягваше къщата си в планината, където вече бе преживял едно унижение. Затова разполагаше и с план Б, ако там не се получеше, щеше да опита в София.

Загледа се в арбалета си, висящ на стената. Вярно оръжие, точно и безшумно. Но обемисто! Освен това го притесняваше далекобойността, ако мишената е по-далеч от петдесет метра, едва ли щеше да уцели. Затова реши да не разчита на арбалета, разполагаше и с други възможности.

Отмести етажерката с книгите и разкри тесния вход към тайния си склад, оня в който държеше експлозивите. За тази стаичка знаеха само двамата с Иво и дори на него му го показа едва миналата година.