Бо Онест
Отблизо и лично (36)

Сега:

Да, така беше наистина, от приятели с Новков се превърнаха във врагове за цял живот. Не желаеха повече да служат на мъж без принципи, не желаеха и да му отмъщават, защото подозираха, че там бяха намесени други интереси.

Вместо да им е благодарен обаче, че са го оставили жив, Секретарят им изпрати убийците си, по всяка вероятност някоя друга група като тяхната, обучена във Фермата.

За такова предателство вече нямаше как да го пощадят и сега Робинзон, удобно свит в спалния чувал обмисляше следващите ходове, които щеше да предприеме вече в столицата.

* * *

Нощта се изниза спокойно, по оня неповторим начин, който само планината може да предложи. По шосето не премина ни едно превозно средство, дори и лек автомобил и Робинзон се зачуди дали камерите, които бе обезвредил, въобще са свързани с някакъв наблюдателен център или бяха бутафорни, но предвид досегашната позиция на Новков в управлението на държавата, това не му се вярваше. По-вероятно бе дежурният да е спял по това време и да е пропуснал шоуто, но това нямаше да продължи още дълго. Скоро щеше да забележи повредите и да бие тревога, което означаваше, че поне няколко групи барети ще се отправят насам. Не, че това притесняваше неканения гост, гората бе неговата стихия и той бе убеден, че ще ги надхитри. Просто не желаеше да убива повече свои сънародници, защото при мисълта за ония двамата на аерогарата във Виктория, още му се свиваше сърцето.

Преди четири десетилетия, когато той се обучаваше за командос във Враня бяха всичко на всичко 160 нахъсани момчета, без да броим връзкарите, чиито майки или бащи им бяха уредили по-лека служба в кухнята и складовете. Ако тази бройка се бе запазила и до днес в новосъздадената 68 бригада, което не му се вярваше, всеки такъв кадър бе твърде ценен за държавата и, естествено, за своите родители. Ако ги насъскаха срещу него той нямаше да има друг избор освен да избие колкото може повече, за да се измъкне. Вярно, те бяха въоръжени до зъби и притежаваха що-годе нови технологии, но нямаха неговия опит. А и откъде да го придобият, само със сухи тренировки и по стрелбищата не ставаше. Пречеше им и самата държава, едно от най-важните изисквания при тях бе да не правят нищо на своя глава.

А решението беше точно обратното, Специалните части са най-ефективни, когато ги оставиш сами да си вършат работата.

Изненадите, които прилагаха, новите методи? Знаеше ги наизуст.

Маските, очилата за нощно виждане и заучените крясъци не го плашеха, напротив, забавляваха го и му помагаха. И най-сложните и опасни задачи за него бяха като разходка в манастир. Мръсните номера бяха негово изобретение. Той знаеше, че дори една запалена кибритена клечка в нощта, временно ослепява наблюдателя, колкото и качествени да бяха инфрачервените очила. Вярно, тия модели от трето поколение не показваха подобни отклонения, но на него не му се вярваше те вече да са внедрени в армията, бяха баснословно скъпи. Колегите му положително бяха оборудвани с очила от първо, най-много второ поколение обаче с тях се виждаше само напред, там периферното зрение не работеше. За да видиш нещо встрани се налагаше да си въртиш главата, точно като кокошките.

Радиостанциите им също бяха твърде шумни, дори с комутатор, прикрепен до ларигса все пак трябваше да шепнат, за да ги разбере партньорът им. А това ги издаваше.

Още помнеше филма със Силвестър Сталоун „Рамбо — първа кръв“, където обученият ветеран разказа играта на преследвачите си. Тук историята щеше да се повтори, защото той не мислеше да се предава, а не можеше да остави работата си недовършена. Освен това бе многократно по-подготвен от тях, с дълъг стаж и винаги успешна практика. Познаваше процедурите по-добре от всички инструктори във Враня и от поделението в Карлово, взети заедно. Разликата между него и съвременните командоси бе колкото от земята до небето и ако пожелаеше, за две-три нощи щеше да ги унищожи всичките. Плановете на аматьорите, на втората класа, искрено разсмиваха професионалист като него. Решеше ли, щеше да сътвори една малка локална война!

Преди години Иво се бе пошегувал, че дори да му вържат ръцете и краката, пак ще ги победи двамата с Командо, дотолкова изобретателен беше. Подготвеният човек разполага с твърд череп, има зъби и жилаво тяло, за какво са му ръце и крака? И змията няма крайници, но обикновено надвива жертвите си.

И сега, за да продължи издирването на Новков той трябваше да оцелее, което значеше, че други трябва да умрат. А най-лошото беше, че щяха да умрат за нищо, само защото началниците им ги бяха изпратили след него колкото да отчетат дейност. Да се похвалят на другите служби с още една успешна акция, при която те щяха да си седят зад бюрата и да пишат доклади, а други да рискуват по горите.

Началници — каква смешна дума? По би им отивало определението бюрократи и то неподготвени. Все едно хирурзи, които се боят да гледат кръв.

В това състезание по надпикаване губещи бяха единствено бойците.

Но това не му се нравеше, то влизаше в противоречие с принципите му. Имаше граници, които не желаеше да прекрачва и днешната ситуация бе една от тях. Не искаше да убива колеги!

Затова горянинът се измъкна от спалния чувал още в зори, направи си едно дълго кафе, изпи го и запали двигателя.

Време бе да се маха оттук и да поема към столицата.

Разчисти клоните от фургона, измъкна се от просеката и бавно подкара надолу към цивилизацията, като всеки момент очакваше да се размине с колата на сотаджиите или, не дай Боже, с черните микробуси, каквито напоследък използваха спецчастите, но това така и не се случи, до село Мугла не срещна жива душа.

Там вече се успокои и пое към главния път, който водеше на северозапад, път, от който нямаше връщане.