Бо Онест
Отблизо и лично (37)

Всички се раждаме

съвършени.

После всеки се разваля кой както може!

София го посрещна с обичайната мръсотия, шум и натоварено движение. Това в първия момент почти го зашемети, дотолкова бе свикнал със спокойствието на своя остров.

" — Приключа ли със секретаря, повече няма да стъпя тук — помисли си той — в тази септична яма нормален човек не може да живее."

Огледа със съжаление минувачите, техните съсредоточени и нещастни лица му напомниха физиономиите на хората, които гледаше по CNN от Сирия, Либия, Ирак и Афганистан. Страни в състояние на война.

Тук не беше по-различно, по ъглите се тълпяха мигранти и роми, по пейките седяха възрастни хора, предадени от собствената си държава, хора, които вече не се надяваха на нищо. Тук-таме се щураха и групи зле облечени младежи, нашарени с татуировки и нахлузили неизменните провиснали дънки. Мъчно му бе да гледа граждани, на които не бе останала капчица гордост.

" — Тук не страдат от недостиг на отчаяние. В безизходица са, по техния край няма работа и са принудени да търсят препитание в столицата. За някакви 700–800 лева на месец са се превърнали в роби. Та ние на острова от нощувката само на един турист изкарваме повече, а живеем в рая. Но какво да ги мисля, щом са се примирили и са се кротнали, значи го заслужават."

Мярна един платен паркинг, вкара микробуса в него и изгаси двигателя. Засега „дукатото“ се държеше добре и не показваше признаци, че нещо по него не е наред, само стрелката на горивото сочеше обезпокоителни стойности.

Плати за два часа и отскочи да купи няколко вестника, та малко да влезе в крак с новините. След това отново влезе във фургона, изчете вестниците от край до край и ядосан ги захвърли. Нищо, което да не бе очаквал! Предимно престъпления, останалото бяха клюки и жълтини. Няколко бранша стачкуваха за корекции на заплатите си, което така и нямаше да се случи, обаче пишеше, че на заместник-министрите и на шефовете на комисии в Парламента предстои ново увеличение със задна дата.

Явно там яко се бачкаше, щом оценяваха труда им толкова високо. Държавата цъфтеше, гражданите бяха сити и доволни, престъпността бе смазана, защо да не поощрят малко техните избраници?

Робинзон почина няколко минути, подкрепи се с храна и реши да проведе два телефонни разговора.

Първо звънна на Анатолий, капитанът на яхтата, който кръстосваше някъде водите на Черно море.

Свърза се почти веднага.

— Здравейте, капитане, привет от България!

Изслуша отговора и продължи:

— Предполагам, че до седмица ще приключа работата си тук, затова много-много не се отдалечавайте! Обикаляйте гръцкото крайбрежие, отскочете и до Турция, но искам да сте наблизо! Когато се обадя трябва за 5–6 часа да сте отново на мястото, на което ме оставихте!

— Разбрано, шефе, ще се навъртаме наоколо.

— Това е! Поздрави помощника си и в близките дни чакайте обаждане!

— Ясно, чакаме обаждане.

Робинзон прекъсна разговора и се обади на Иво. От половин месец не се бяха чували и приятелят му навярно бе примрял от притеснение.

За пет-шест секунди сигналът прелетя през половината земно кълбо и отсреща вдигнаха слушалката.

— Здравей, партньоре, аз съм!

— Радвам се да те чуя, че от няколко дни съм на нокти! Всичко наред ли е?

— Да, действам по плана. Подготвих нещата и вече съм в столицата за последния рунд.

— Няма да те разпитвам какво си замислил, като се върнеш ще ми разкажеш.

— С най-големи подробности! Как са нещата на острова?

— В общи линии, добре! Оня ден имах гости от полицията, идваха да зададат някои въпроси. Станал някакъв инцидент на аерогарата. Ти позна, че ще търсят българската връзка.

— Нещо обезпокоително?

— Мисля, че не, рутинна проверка. Бяха трима мъже, все млади. Поканих ги на сянка, а балерините ни сервираха напитки. Това беше достатъчно да се размекнат и да преценят, че в такъв колектив няма как да има убийци. Започнаха с кафе и кока-кола, преминаха през Пиня колада и бира, накрая завършиха с ром. По едно време и матросите от катера се присъединиха, май остана трезвен само кормчията. Почти съм сигурен, че каквито и подозрения да са имали, сме ги приспали.

— Браво, моето момче, добре си се справил! Тогава ще те оставям, за да продължа по моя план.

— Сега какво следва?

— Отрязах му пътя за бягство към вилата в Родопите и мисля да го притисна тук. Вътрешно се надявах да го открия там и да приключа по-бързо, но в къщата нямаше никого. Сега ще заложа на жилището в Лозенец!

— Като ти знам възможностите, не ще ти трябва много време. Тези дни ще следя българските новини и ще се надявам да съобщят нещо.

— Бъди спокоен, хората с навици се откриват лесно!

— А в нашата държавица има ли промени?

— За съжаление, все отрицателни! Не те съветвам дори да стъпваш тук! Отврат, приятелю, отврат и пълна лудница! Изглежда нашите сънародници все още вярват на пропагандата. Гледаш хубави сгради и широки тротоари, но по тях вървят само мигранти, по пейките на иначе зелените паркове седят предимно бездомници, а някои ровят и в кофите за боклук. По численост просяците многократно превъзхождат органите на реда. Навсякъде са! С една дума — клоака! При това съм в столицата, представи си какво е в малките градчета, където няма работа! Горите също почти ги няма, само голи склонове. Ще речеш, че оня метеорит, който преди 65 милиона години е изтребил динозаврите, наскоро се е стоварил и тук. За стадото не ми е толкова жал, но за дърветата съм бесен. Има една индианска поговорка — „Когато отсечете последното дърво, отровите последната река и хванете последната риба, тогава ще разберете, че парите не стават за ядене!“

— Като спомена „стадо“ се сетих за едно стихче от Славейков, който още преди години е преценил в каква държава се е родил.

— Той как се е изразил?

— Написал е:

„Не сме народ! Ний не сме народ, а мърша!

Това ще кажа и с това ще свърша!“

— Точно на място, тук сякаш всички следват поговорката „Преклонена глава, сабя не сече!“ Твърде дълго време сме били роби! Унили погледи, забавени движения! Гледаш хора, а в тях сякаш няма човек! Пълна летаргия! Съвсем ясно е, че тук хората се чувстват добре в ролята на овце. А не трябва да е така, винаги съм мислел, че гладът е убедителен съветник. Има един много верен лаф — „Ако мълчиш днес, утре ще викаш!“ Наскоро четох нещо от Едмънд Бърг и ми направи впечатление една негова фраза, ще ти я цитирам по памет — „Злото побеждава тогава, когато добрите хора не правят нищо!“

— Че не правят, е от ясно по-ясно, то и затова дереджето им е такова.

— Навярно това се дължи на безнадеждността, която се излъчва отвсякъде. Но донякъде ги разбирам, все едно в концлагер да очакваш реформи. Държавата отдавна им е обърнала гръб и обслужва само своите.

— Градски клетници! Според мен един притиснат в ъгъла човек или бяга или се бие. Той избира съдбата си — vox populi. Тия по средата ги наричам „тихото мнозинство“.

— А сега ще ти кажа още нещо, но се дръж да не паднеш! Знаеш ли, че тук, за да лекуват децата, събират пари с есемеси?

— Не думай!

— Почтените хорица цял живот си плащат осигуровките и вместо да са спокойни поне за здравето си, им се налага да търсят пари и за лечението. Естествено, повечето не успяват да измолят такива големи суми и краят е предопределен. Преди малко прочетох за това в един вестник и в първия момент помислих, че съм се объркал. Сираците на загиналите полицаи също очакват дарения от гражданите. Институциите напълно са абдикирали!

— Ега ти държавата!

— Добре го каза, ега ти държавата! Затова от този момент връчвам оставката си на тази държава!

— Ами хайде, приключвай и се махай оттам!

— Това и мисля да направя. Няма да се задържам и миг повече от необходимото. Та нашият живот е като утопия, в сравнение с тукашното мизерно съществуване.

— Искаш ли да чуеш една клюка?

— Давай, разведри ме малко!

— Една от нашите балеринки оня ден ми сподели, че си е харесала Джабрил. Всъщност се двоумяла между него и треньорчето по тенис и още не е решила към кого да се насочи.

— Виж ти! И коя е тя?

— Дидето, оная височката.

— А, хубавелката с двата развода, а при това още няма и трийсет години. Та тя е петдесет кила с мокри дрехи, а той — над сто и двадесет.

— И на мен това беше първото, което ми мина през главата. Веднага си ги представих в леглото.

— Мръсно подсъзнание имаш и това си е. А как така се двоуми между двамата?

— Знаеш ги жените, подбират! Предполагам, че ще се спре на този, който е с повече пари.

— Та тя да не е някоя virgo intacta — девствена, искам да кажа. Тогава щеше да има право на претенции, но сега? Та тя навярно не си знае бройките. Нека да избира оня, аз Джабрил не го давам на такива. Бих казал, че освен меркантилна е и много ползвана. Двама бивши съпрузи, десетки любовници, а преди това навярно и стотици гаджета. Мераклиите не ги броя.

— Е, тя говори за сигурност, не казва в прав текст, че я интересуват само парите.

— Да де, те това никога не го казват, то става ясно впоследствие. Тя не излизаше ли доскоро с някакъв южноафриканец, който акостира при нас?

— Имаше нещо такова.

— И понеже не й се отвори парашутът с чичко-паричко, реши да търси сигурност на местна почва. Да е подсигурена на всички фронтове. Тук ситуацията е като в оня виц за обувките.

— Нека го чуя!

— Ами излиза, че Дидето е като последния останал чифт обувки на витрината. Толкова народ ги е пробвал и накрая пак ще се намери някой идиот да ги купи.

— Нищо ново под слънцето! Като притежаваш X-хромозомата все ще се оглеждаш за нещо по-добро. Природата ги кара, естествен подбор и така нататък. Ти как мислиш, кого от двамата ще свали?

— Който и да бъде, все ще се влее в множеството. Поредният в дългата върволица! Обаче в тази ситуация с естествения подбор залагам на нигериеца. Ще се изразя така — „И лесно той ще я омае, щом види го с какво пикае“. Там той е уникален и дори не мога да си ги представя заедно, все едно врабче с бик.

— Сега май и твоето подсъзнание се обади.

— Ами такъв съм си, но поне го докарвам в рими! Но щом търси сигурност, би трябвало Малечко да й е фаворитът. Тенисистчето ми се струва малко женчо. Само една красива обвивка!

— И защо реши да се изразяваш в рими?

— Смекчавам очевидното! Когато е в поетичен стил е друго, затова и Кама сутра не можеш да наречеш порно, гледаш на нея като на изкуство. Значи казваш, че на острова скоро може да се оформи нова двойка?

— Натам вървят нещата. Но Дидето е взела присърце тази работа, дори е споделила с колежките си, че иска за трети път да се види с булчинска премяна. Ще ме канела за кум.

— На тия жени все сватби са им в главите.

— То и аз съм се женил, но не изтраях дълго.

— Разказвал си ми за някаква софиянка, която не обичала да си държи краката затворени! Това го остави, нимфоманки винаги са съществували! Въпросът ми е друг, ти защо си се обвързал с пръстен? В нашата държава складовете със свободни жени са препълнени. Бил си спортист, всички гаджета са били твои! От любов или по сметка?

— От глупост, приятелю! Това е отговорът, от глупост! Но бях млад, а на такава възраст човек допуска грешки. Обаче ще ти кажа едно, и най-разточителната сватба пак излиза по-евтино от всеки развод.

— А, това е неоспорим факт! Съпругата ти поне хубава ли беше?

— Не беше нещо особено, но на мен ми е харесвала, затова съм я взел. Но по-късно, когато свършихме оная работа в Унгарския ресторант отново я мярнах и едва я познах. Погрозняла, алкохолизирана — не беше приятна гледка.

— Ако търсиш хубавица, гледай майката! Дъщерите рано или късно заприличват на майките си.

— Ако се водех по този принцип, никога нямаше да й обърна внимание. И баща й, и майка й бяха грозни като смъртта. Големи носове, мазна кожа и огромни отворени пори, пълни с лой! Да не ти говоря за характерите! Но не това ме е водило при избора ми и ако не беше такава палавница навярно все още щях да съм с нея. Накрая, след като изчука един мой колега спринтьор, реших да сложа точка. Все пак аз й давах всичко, а тя ми слагаше рога и то ударно. Реших, че сделката е твърде неизгодна и оттогава бягам от сватбите. В едно семейство, за да си щастлив означава да си тъп, най-добре е да не знаеш какви ги върши благоверната. Както казват хората — семейното невежество е блаженство!

— Ти как разбра за него?

— За спринтьора ли? Той дойде и ми разказа, и то всичко с подробности. Беше женен, а тя започнала да го притиска да ходел при нея и по нощите. Усетил каква е хала и решил да сложи точка.

— Разбирам те! Е, аз на Джабрил нищо няма да издавам, нека те двамата се оправят!

— Недей, споделих само с теб!

— Но докато сме на тази тема ще ти кажа, че днес в един таблоид и аз прочетох за една подобна история. Една наша актриса, красива къдравелка между впрочем, плачеше пред репортера, че съпругът й, някакъв богат грък, я изоставил и й затворил кранчето, защото я хванал да му изневерява. И не с един и двама, и при нея се редели на опашка както пред спалнята на бившата ти съпруга. А някакъв доброжелател дори му изпратил снимка от скрита камера как някакво актьорче я оправя в асансьора на театъра.

— И тази има наглостта да се жалва, че рогоносецът я е отбил от яслата? Каква наглост!

— Точно така, наглост е правилната дума. Затова и реагирах така за Джабрил. Една друга пък, фолкпевица представи си, дава интервюта, че била прецакана в живота, защото когато поредният милионер я натирил, заличил името й от ръководството на фирмите си, дори нарязал с ножицата парцалите, които й купувал. Той пък я заварил на калъп в някаква хотелска стая в Гърция и то не с какъв да е, а с някакъв от Мианмар.

— Ужас! Това не беше ли новото име на Бирма?

— Точно така!

— От мен да знаеш, не всички богаташи са безгрешни! Още като я е ухажвал е трябвало да предвиди какво предстои. Хубава ли е поне?

— Като я гледах на снимката ми заприлича на надуваема секс кукла, по нея не е останало нищо естествено. Дори само устните й заемат огромна площ, подути и обърнати, ще речеш, че пчела ги е ужилила. Обаче самочувствието й е до небето, навярно си мисли, че нейните лайна не миришат.

— Чакай, чакай, май се сещам за коя ми говориш! Руса ли е?

— Можеш ли я разбра, те и отдолу вече са или избръснати или боядисани.

— Помня я тая, още преди години беше изблеяла пред един репортер, че и тя имала право на щастие, затова вършеела насам-натам. Какво щастие, та тя търси единствено спонсори! Бих казал, че се влюбва само по целесъобразност.

— Влюбване по целесъобразност! Ама и ти ги ръсиш едни!

— Хич не преувеличавам, тази е видна куротрошачка! В никакъв случай не го е правила за удоволствие, било е за някаква облага.

— Е, предполагам, че поне удоволствие изпитва.

— Не ми се вярва! С тия хирургически интервенции вече е по-безчувствена и от калкулатора на финансовия министър. Говоря ти за циците й. Предполагам, че на оня от Мианмар дори не му е разрешила да ги пипа. Накрая е изквичала, уж че е свършила и му е прибрала съдържанието на портфейла. Въпреки големите й претенции, постъпките й са като на типична курва. Жалко и за детето! Чудно ми е как ще живее дъщеря й след целия този срам.

— Значи певачката има дълга история?

— Предълга! Тогава пък тъкмо се беше развела с бащата на детето си и се бе лепнала за едно едрогабаритно богаташко синче. От приятел знам, че още на втория месец след сватбата е започнала да се среща с останалите спонсори на невероятно места, само и само оня да не надуши нещо и да не я отлъчи от яслата.

— Къде си е определяла срещите?

— Той ми спомена за някаква фитнес зала, където уж ходела да тренира. Но отзад имало добре обзаведено помещение с баня, със спалня и другите му екстри. Влизала певачката в залата, но вместо да вдига щанги си вдигала крачетата. Накрая доволна и щастлива се качвала в колата с бодигарда и той я откарвал вкъщи при балъка.

— Е, явно вече и с него не се е чувствала щастлива. Но знаеш ли какво? Ако бях на неговото място щях с цената на всичко да издиря баджанака си.

— Защо, да му смачка мутрата ли?

— Не бе, оня и без това движи с огромна охрана! За друго! За да го почерпи, че го е отървал от тая хала. Защо на един нормален мъж би му потрябвало такова чудо?

— Ако питаш мен, за да се захване с нея този не ще да е напълно нормален. Нали казваш, че дори брак били сключили.

— Точно така пишеше.

— Ей, не върви на хубаво този свят. Според теб излиза, че жените го правят единствено за пари.

— В огромния си процент. Ако не беше така нямаше да ги има проститутките. Но те поне си признават защо го вършат. Докато истински опасните се самозалъгват, че видиш ли, търсели любовта.

— Остави ги тия, меркантилните, те носят само беди! Нали си спомняш случая на Командо?

— Как мога да го забравя, с действията си оная почти го беше убила. Но давай да приключваме с клюките! Нещо друго има ли?

— Чакай и аз да ти кажа един виц! „Паркирал един пред Парламента, но охранителят веднага се приближил. — Гражданино, преместете се, не виждате ли, че спряхте пред Народното събрание? А оня отговорил: — А, нищо, не се притеснявайте, имам сигурни ключалки на вратите.“ Схвана ли го?

— Естествено! Идеално иронизира нашата действителност. Нека не ти отнемам повече от времето! Желая ти късмет и се пази!

— Благодаря, ще имам нужда. Поздрави на всички!

— Ще им предам!

Връзката прекъсна и Робинзон натика телефона зад аптечката на фиата, засега той повече нямаше да му трябва. Ако всичко минеше добре, от българска земя той щеше да осъществи само още едно, най-много две повиквания, до яхтата.

Замисли се за Иво, как преди години неговото нещастие ги събра и как се привързаха един към друг. И двамата самотници, и двамата прецакани от живота. Тогава бе решил да го вземе под крилото си и да му помогне, преди да се е опълчил на целия свят. Момчето имаше мотивацията, липсваха му само уменията. Ще го обучи, какво по-лесно от това? Пое по неговата пътека, отначало за да го напътства, а по-късно и заради каузата. Заради справедливостта! Беше се нагледал на крадливи управници, на двойни стандарти и на унизени хора. А приятелят му все искаше да постъпва правилно и както бе тръгнало, щеше да причини повече смърт и от чумата. След няколкото успешни удара в началото, си бе създал опасната илюзия за непобедимост. Той не осъзнаваше, че с всеки следващ труп властите щяха да се приближават все повече към него, докато накрая не го разкрият. Но планинецът го бе взел под крилото си, още първите месеци си беше дал клетва, която не бе нарушил и до днес: „Цял живот убивам хора, но неговия живот ще спася. Достатъчно е преживял“. Така и стана, досега се справяше. Все му повтаряше една мисъл на Мопасан — „Не е важно какъв си и какво правиш, а какво знаят другите за теб“! Прави се на смирен, дори на глупак и удряй само когато си обмислил всичко по два пъти! Колкото и да си находчив, все някога допускаш грешки! И помни едно, светът е пълен с умни хора, положително съществуват и по-умни от теб!

Слава Богу, че канализира енергията му и му помогна да се осъзнае.

Извади картата на София и започна да избира маршрута към апартамента на Новков.

Следвайки инструкциите на бай Петко откри „Лозенец“, бързо намери и неговата улица — „Малуша“. Номерът щеше да търси на място.

Проследи мислената линия, запамети я и прибра пътеводителя. Не подчертаваше и не си водеше бележки, нямаше смисъл да оставя следи.

С храна и вода се бе запасил, другите неща също бяха в раницата, значи можеше да тръгне за първата разузнавателна обиколка.

Прехвърли се в кабината и потегли.

Битката започваше!

Вече бе почти обед когато той видя за пръв път блока, в който живееше секретарят.

Бавно мина пред него и мигом съзря колата с охранителите, бял опел астра, паркиран на десетина метра от входа. Тренираните му очи различиха вътре две млади момчета, които пушеха и си говореха. Така, засега нищо необичайно. Парите не ти купуват почтеност, но респект поне ти осигуряват! Донякъде и сигурност! По всяка вероятност пред апартамента също би трябвало да пази един гард, но това важеше само ако охраната бе назначена от НСО. Дотук обаче нещата говореха, че пазачите или са цивилни, или са от МВР, това го издаваше най-вече видът на автомобила. Ако имаше късмета да види и фигурата на някой от охранителите, вече щеше да се убеди напълно от коя служба са. Тия от МВР и частниците бяха като извадени от един калъп, средни на ръст, яки и кубчести, с модните сега за България къси прически. Тях винаги ще ги разпознаеш, стига да си наблюдателен. На щат се водеха като разузнавачи, но вършеха и охранителна дейност. Тъй като Новков вече не беше секретар на МВР, по би му отивала такава охрана и Робинзон искрено се надяваше да е прав. Те бяха необучени, неподготвени и макар че изглеждаха здрави, това бяха мускули, придобити във фитнеса, тоест неефективни при екстремни условия. Мускули единствено за показ!

С такива той щеше да се справи за секунди, не му трябваше и оръжие. Той бе по-умен, по-корав, по-хитър и светлинни години по-опасен от тях. Опитът на живота срещу назубреното в Симеоново! Не мислеше да ги убива, естествено, макар че не ги уважаваше. От петима служители на реда, четирима бяха напълно корумпирани, петият се опитваше да ги догони. Не че бе чист, съвсем не, но нямаше достатъчно ум и не се вписваше в далаверите. Всъщност от време на време точно те се издънваха и точно тях хващаха прокурорите в опита си да наваксат и да замажат очите на обществото, най-дребните риби. Следваше седмица на хвалби и пресконференции, а после пълна тишина. Информационно затъмнение, както се казва! До съд изобщо не се стигаше, там глупакът можеше да каже нещо, което да изложи на опасност останалите, да застраши далаверата. А и корупцията се водеше трудно доказуемо деяние, почти загубена кауза. Затова служителят биваше смъмрен, предупреждаваха го занапред да бъде по-внимателен и го връщаха на работа. Или самото министерство или съдиите!

То май и с митничарите беше така! За политиците да не говорим, винаги чисти като сълзички! Палати, сметки в чужбина, недекларирани доходи — какво толкова? Или че хванали някой с подкуп, какъв подкуп, това бил стар заем, издължавал му се човекът! Смешна история, но за някои като обикновените хора, тъжна и трагична. Изгледи за подобрение, никакви, и след сто години щеше да си е все така. Ако не се броеше Гемижев, полицаят от Търново, Робинзон не би застанал с гръб към никое друго ченге. Просто не им вярваше!

Тези пък, от НСО, бяха наистина добри, но кой би пилял такъв ресурс по бивш вече секретар, при това с не особено добра характеристика? Логиката говореше, че пазвантите ще са от първата група, марката на автомобила също. Това го устройваше!

Три-четири пъти обиколи блока, като попиваше всички подробности, от майките с количките, до разположението на близките сгради. Накрая си хареса едно съседно блокче, на чийто покрив забеляза няколко сателитни чинии. Това значеше, че до покрива има достъп, още един плюс.

Приближи с буса кооперацията и отново направи няколко бавни обиколки, за да се увери, че може да я ползва като наблюдателна база. Три входа, седем етажа, тоест и стълбище и асансьор. Височината бе благоприятна, от това разстояние с бинокъла би следвало да вижда какво се случва в отсрещните сгради, особено вечер, при светнати лампи.

Все още не се бе убедил кой точно е апартаментът на неговата мишена, но приблизително знаеше къде да търси, а възможностите не бяха много. Дреболиите като пердета и щори не го вълнуваха особено, човекът все някога излизаше и на балкона.

Да, ще се устрои тук на покрива и ще чака благоприятния момент!

Огледа се и до една „Хонда“ без гуми забеляза място за паркиране, в момента поради обедния час все още незаето.

Вкара буса на заден, та да е готов за светкавично потегляне, отпусна се на седалката и се замисли. Откъдето и да прехвърляше възможностите, все повече му се струваше, че работата може да стане. Дори му се струваше прекалено лесна, което от своя страна леко го напрягаше. Той не обичаше лесните задачи, защото от опит се бе убедил, че такива нямаше, те изглеждаха така само на пръв поглед или на хартия.

Слезе от кабината, заключи я и се прехвърли във фургона. Нуждаеше се от спокойствие и когато влезе затвори напълно вратата, прозорците отзад му осигуряваха достатъчно светлина.

Запали газовия котлон и сложи на него пълна тенджерка с вода. После отвори раницата, изсипа всичко върху спалния чувал и започна да я подрежда отново.

След десетина минути беше готов, стегна ремъците и я избута до вратата. При краткия оглед бе отделил само експлозивите, защото точно там те нямаше да са му нужни.

Водата вече вреше и той изсипа в нея ударна доза кафе, прибави и повечко захар. Едното за концентрация, другото против изтощение. Едва ли има друг продукт, който да съдържа в себе си повече калории от захарта, освен, може би твърдият алкохол.

Накрая изсипа течността в термоса, а остатъка изпи, макар и насила.

Май беше готов! Пъхна термоса и една трилитрова бутилка минерална вода в здраво найлоново сакче, нарами раницата, заключи и подсвирквайки си се запъти към асансьорите, един безгрижен турист, прибиращ се от Витоша.

Влезе в средния вход, бе избрал него, защото той се намираше точно срещу този на Новков, деляха ги някакви петдесетина метра въздушно пространство. Ослуша се, обичайните шумове. Музика, рев на бебе, трополене по коридорите — пчеличките в кошера си следваха ежедневието.

Извика асансьора, качи се и натисна предпоследното копче, след минута бе на етажа. Тихо отвори вратата и се огледа, тук бе тихо.

Пое по стълбите като се оглеждаше за камери, населението бе луднало от крадците и хората поголовно монтираха всякакви защити, та да се опазят. Полицията пазеше такива като Новков, за гражданите ресурсите все не достигаха.

Стигна седмия етаж и продължи към тавана, защото асансьорната шахта излизаше над билото и неминуемо имаше врата, предвидена за ремонти по покрива и по асансьора.

Ето я, тесен метален лист с две панти и брава.

Той натисна дръжката и вратата гостоприемно изскърца, не беше заключена. Отвори я леко и надникна, вляво широк комин, навярно аспирация, вдясно асансьорната шахта, а отпред голяма сателитна чиния, поне два метра в диаметър. Учуди се как са я качили чак дотук, освен с въжета друг начин нямаше. Но това не беше толкова важно, колкото фактът, че тук се оформяше идеално скривалище, никой отникъде не можеше да го види.

Робинзон залости здраво вратата зад себе си, не обичаше изненадите, освен ако не бяха негова постановка.

Извади спалния чувал, разстла го и се опъна по гръб. Малко почивка! След няколко часа щеше да мръкне, тогава идваше неговото време.

* * *

Около 23 часа неканеният посетител на покрива се раздвижи. Слънцето отдавна бе залязло, но нощна София не предлагаше така нужната му пълна тъмнина и Робинзон остана изцяло съсредоточен и внимателен. Не желаеше някое будно съседско хлапе отсреща да го различи и да алармира родителите си, това можеше да провали целия план. Иначе въпреки далечния трафик не бе шумно, дори напротив, имаше моменти, в които ставаше по-тихо и от църква в понеделник вечер.

Той отвори раницата и се подкрепи с чаша кафе, все още горещо от свойствата на термоса.

Изяде два сандвича, пи вода, а после, вече по-спокоен извади цялото съдържание и го подреди около себе си. Забеляза торбичката с билките, отдели едно снопче и го пъхна в устата си. Ставаше и с дъвчене, като бетела и коката.

Тихо изпълзя до ръба на покрива и погледна надолу.

Паркингът бе вече пълен с колите на живеещите в блока, а някакъв нахал дори бе спрял точно пред неговия микробус и му отрязваше пътя за бягство. Отсреща, пред блока на Новков бялата астра се бе преместила на пет-шест метра от старото си място, иначе всичко изглеждаше спокойно.

Той се върна, взе бинокъла и отново допълзя обратно, като се движеше едва, едва. Внимаваше, отвсякъде го дебнеха твърде много очи!

Вдигна оптичния уред, настрои го и чак ахна, дотолкова ясно виждаше и най-малките подробности. Сега установи, че долу бавачките са се сменили, тези бяха нощната смяна. Колата също бе различна, с малко по-мръсен бял цвят от предната.

Оправи фокуса и насочи бинокъла към етажите точно срещу себе си, претърсвайки стая по стая всички апартаменти на етажа. Повечето бяха затъмнени, в други, зад плътни пердета святкаха екраните на телевизори, а където имаше видимост, физиономиите му бяха непознати. Бавно обходи целия ред и започна обратно. Отново нищо, все същите кадри на непознати хора. А бе сигурен, че секретарят е някъде там, иначе защо пазачите му ще дремят долу?

Реши да се заеме с нещо друго и се върна при багажа. Трябваше да си направи наблюдателен пост, от който и денем да има видимост насреща, затова започна да се оглежда за подходящо място. Спря погледа си на друг комин, до който бяха монтирани цял ред соларни панели, идеално прикритие, дори и от вятъра. Отлично място!

На няколко курса завлече дотам всичките си вещи, а после се зае със самото скривалище. На височина от около шейсет сантиметра завърза тънкото въже за комина, а другия край прекара през стойката на панела, а после продължи зигзагообразно назад все на същата височина. Получи се нещо като скелет, на който той опъна камуфлажното платнище и го придърпа отпред, а отзад остави отвор за влизане. С ножа си разряза мрежата по средата и я сцепи отгоре до долу, така можеше оттам да наблюдава, без да се притеснява, че ще го видят. В тази импровизирана палатка разстла чувала и до него подреди всичките си вещи. Докато привърши стана един часът след полунощ и повечето прозорци отсреща угаснаха, затова и той реши, че може да продължи с наблюдението след като съмне.

Зави се с термоодеялото, подложи раницата под главата си и заспа.

Следващото денонощие от наблюдението премина почти по същия начин. На сутринта гардовете отстъпиха местата си на своите колеги, две непознати за него физиономии. Оказваше се, че бяха три екипа, които се въртяха през дванайсет часа. Сладка работа, при това на пълна работна заплата!

Настъпи и обичайното раздвижване, някои тръгваха за работа, други се прибираха, но от Новков все още нямаше и следа. Ако пред очите му не беше колата с пазачите, Робинзон щеше да реши, че бай Петко случайно или нарочно му е дал погрешен адрес, но наличието на охрана говореше друго, секретарят бе някъде наоколо. Обаче се криеше и дори не си показваше носа навън, навярно вече му бяха докладвали за взлома във вилата. Това бе добре, защото преследвачът му бе най-търпеливият човек на света и можеше да чака, ако ще и до второто пришествие. Горе под маскировъчната мрежа бе абсолютно невидим, така се бе слял с покрива.

Вече бе определил двата най-вероятни апартамента, в които можеше да зърне Новков, и двата със спуснати щори и почти никаква видимост към стаите.

Единият цялата нощ бе останал тъмен, обаче във втория със сигурност живееха хора, снощи лампите му светиха до късно. Той бе заложил на него и сега час по час вдигаше бинокъла към очите си и разучаваше подробностите. Пистолетът-пушка бе в удобна близост, зареден и готов за стрелба, чакаше се само мишената.

Стана обед и живакът удари почти 40 градуса, на покрива едва се дишаше, но възрастният мъж не помръдваше. Бе толкова тих, добре замаскиран и търпелив, че върху шапката му като нищо можеха да свият гнездо двойка птици без да подозират, че това отдолу е човек.

Денят започна да се изнизва, повя и ветрец и на откритото било стана по-приятно.

Късният следобед премина в ранна вечер и смогът изчезна почти напълно. Към Витоша се разкри прекрасна гледка, но той не беше тук заради гледката.

Около двайсет часа Робинзон смени тактиката и започна да обръща по-голямо внимание на входа, защото се усети, че дори Новков да не напуска апартамента, новата му любов неминуемо излиза на пазар, на кафе или дори само да се поразходи. „Cherchez la femme“ са казали французите — търсете жената! От разговора с бай Петко знаеше, че е млада и болезнено слаба и това като информация му стигаше, за да може да я разпознае.

Погледна надолу, точно в този момент към входа се приближаваха самостоятелно три жени, и трите отговарящи на описанието. Ха сега де! Автомобилът на охранителите също току-що потегляше и на неговото място веднага се плъзна друг бял „Опел“, това бяха вече познатите му физиономии, които завари вчера при пристигането си.

Отново се съсредоточи върху дамите, едната тъкмо влизаше, другата също забърза ход да я настигне. Коя ли можеше да бъде?

Чакай, чакай! Жената, която очакваше, неволно сама се издаде, защото малко преди да влезе във входа, се отби до патрулката с пазачите и им подаде нещо, увито в пакет, навярно сандвичи за през нощта. Нисичка, едва ли имаше и един и петдесет. Това беше тя, вече нямаше съмнение, кой друг би тръгнал да говори с непознати мъже?

Вдигна бинокъла и я заразглежда с интерес, млада, около трийсетте и ако не беше само кожа и кости, що-годе симпатична.

Опасна възраст, откъдето и да го погледнеш! Зачуди се какво прави това момиче с човек, прехвърлил шейсетте, толкова ли нямаше по-подходяща компания? Знаеше отговора, разбира се, но въпреки всичко не можеше да възприеме такава саможертва. Да предлагаш тялото си на някакъв в пенсионна възраст, и то политик, изискваше да си един вид мазохист. Вярно, сигурно се чукаше и със свои връстници, но падението бе налице.

Нейна си работа, да върши каквото ще, щом го намира за нормално. Той пък убиваше хора, също укорима от някои дейност. Но никога не се бе срамувал от това щом го вършеше в подкрепа на кауза, която смяташе за справедлива. Някой трябваше да го прави, дали той или друг, но отрепките трябваше да се държат в някакви разумни граници, иначе светът загиваше. Дори в резерватите за животни горските намаляваха популацията на хищниците, нали така? Иначе всички мразят убийците, но докато не им потрябват! Защото има разлика, това, че убиваш лоши хора не те прави като тях. Понякога разрушението е част от сътворението, историята бе пълна с подобни примери. Лошото бе, че двамата с Иво просто физически нямаше как да накажат всички, които заслужаваха подобна участ. Броят на тарикатите растеше в геометрична прогресия и подобно на лавина вече бе приел застрашителни размери. Дори властите, макар и късно се бяха осъзнали и затова самият Новков и неговият предшественик бяха създали групите за отпор срещу престъпниците. Проектът бе голяма крачка в правилната посока, но с калпав и корумпиран ръководител и най-доброто начинание е обречено на неуспех. Участниците в тези групи живееха и рискуваха, за да служат на родината си, но рано или късно се усещаха, че тя не отвръща на чувствата им и напускаха. Или биваха премахвани, както Секретарят се опита да постъпи с тях в Сърбия и по-късно на Сейшелите.

Момичето се сбогува и пое към входа, а Робинзон с нетърпение зачака развръзката. Сега бе моментът да забележи къде отсреща ще настъпи раздвижваше, което да му подскаже местонахождението на Новков.

Двайсет секунди, трийсет, почти минута изтече откак тя се отправи към асансьорите. Време бе чакането му да даде резултат!

Ето, вече нямаше никакво съмнение кое е жилището на неговата цел. Жената се показа на балкона, взе някаква ваза и отново се прибра. Щеше да украси масата с цветя, докато вечеря със своя спонсор! Хитруша! Някои слагаха и свещи, пълна програма, това мъжете го оценяваха.

Хоп, щорите се вдигнаха, прекрасно! На такъв късмет не се бе и надявал!

Наблюдателят се залепи за бинокъла и сякаш се сля с него. Изтощението отстъпи място на адреналина. Цял ден не бе хапвал, но загубеното време си струваше.

Ето, Новков се появи с цялото си достолепие. Казаха си нещо и той сгърбен като голяма въпросителна тежко се отпусна на стола.

Без служебната си броня човекът се бе превърнал в развалина, дори оттук си личеше. Навярно тежко понасяше липсата на власт, а за един опитен в интригите бюрократ, властта бе всичко. Сега и тенът, и стойката издаваха, че върху главата му са надвиснали проблеми. Изглеждаше като човек на смъртен одър.

И имаше защо да се притеснява, знаеше, че скоро ще го докопат. Ония тримата! Планинците, тези виртуозни преследвачи! Бяха тревожно добри! Решаха ли да тръгнат след него, значи сериозно го беше закъсал. От тях нямаше отърване, още във Фермата се бе убедил, че са най-изобретателните и ефективни служители, които бе имал. Кучи синове, но най-добрите, които познаваше. Без ни един пропуск! За себе си ги бе нарекъл гробарите, но май по-точно бе, гробокопачите. В този живот малко неща го плашеха, но тия тримата се справяха успешно. Всички други групи им дишаха прахта, колкото и да се стараеха и подготвяха им липсваше основното — въображение. Посредствени, така можеше да ги определи. Всеки може да обира плодовете от ниските клони, но опреше ли работата до прецизност, търси балканците! Изпълняваха каквото им наредеше, слушаха го и си вършеха работата. Бяха по-безчувствени и от служители в изправителен дом. Е, имаха навика да проявяват самоинициатива и да избиват наркодилъри, но това не ги правеше обществени врагове, нали? При наличие на сериозни мотиви всеки може да прибегне до насилие, особено по-гордите индивиди. Голяма грешка стори като им изпрати убийците си, непоправима. Вече започваше да преосмисля правилността на това свое решение. Щеше да е по-лесно да изненадаш сурикат, отколкото тримата планинци, откъде въобще му мина през главата да ги търси? Всъщност какво му бяха сторили, та се подведе? Там е работата, че нищо, парите, които му поискаха си бяха техни. Награден фонд! Да, егото му ужасно обърка всичко!

Но грешките му съвсем не свършваха до тук. Те бяха започнали още когато се захвана с алчните си приятели да спасява банкера. Какви ти приятели, това си бяха едни злодеи с репутация! Пари, власт, влияние, само това им се въртеше в главите. Но бяха празни отвътре! Целият им живот бе една празнина. Сега осъзнаваше колко бяха бедни, въпреки всичките им пари. Но какво да се прави, в този свят най-големите предателства винаги се свеждат до нечия алчност.

Той се обърна към наложницата си и й каза нещо.

Оттук Робинзон не можеше да го чуе, но усещаше, че между тях цари напрежение. Новков се усмихваше неискрено, тя разсеяно кимаше и разговорът вървеше едва-едва. Обстановката бе като в съблекалнята на отбор, загубил мача.

По едно време той стана и непохватно хвана ръката й, все едно утешаваше някой за смъртта на близък роднина. Тя бързо я отдръпна и я скри под масата с гримаса на погнуса. Държанието й издаваше, че харесва милувките му колкото и ако прочете в епикризата си, че е болна от чума.

Дали пък не я караше да му издуха преди вечеря? Или друго?

На Робинзон лесно му идваха подобни цинични мисли, той не бе вчерашен и добре разбираше кой какво може да го вълнува. Такива на възрастта на Новков все гледаха да забършат нещо от горния рафт, стига да могат да си го позволят. За това той не го винеше, човешката природа е такава. Но защо тя реагира толкова остро? Истинска загадка! Цветя, примесени с отвращение, тук нещо не беше наред. Да, отношенията им бяха истинско бедствие!

После се оказа, че невестулката отсреща не беше толкова внимателна. Секретарят ядосано стана, излезе на балкона и запали цигара.

Огромна грешка, допускана от единствено от аматьорите!

Първото и най-важното неписано правило на бегълците гласеше „Не излизай от прикритието си, освен ако е абсолютно наложително“.

Явно Ковчега не обичаше да спазва правилата! Все пак показа известна предпазливост, не светна лампата и освен силуета му друго не се виждаше, затова неговият палач реши да изчака. След толкова години чакане, още час не бе от значение.

Цигарата свърши и типично по нашенски фасът полетя надолу, след малко фигурата се върна в стаята и седна на мястото си.

Горянинът погледа още малко семейните драми отсреща, като все повече се убеждаваше, че тази връзка е на приключване.

След това се пресегна към пистолета, време беше да приключва!

Ръката му придърпа уникалното оръжие, като погледът и за миг не изпускаше мишената. Прецизираше всичко, това му бе професията, но имаше и личен мотив. Грешки просто бяха недопустими.

Дългата цев се провря през мрежата, бузата му удобно легна върху импровизирания приклад.

Оптичният мерник докара стаята пред очите му, сега различаваше всеки детайл там. Огледа я набързо, захабени мебели, разхвърляни вещи, на масата плачещ за изхвърляне пепелник.

Целият хол излъчваше очарованието на недовършено мазе.

Кръстчето се полута из пространството и накрая послушно кацна върху челото на секретаря. Малка бенка над окото, едри тежки бръчки, всичко идеално се открояваше. Прошарената коса, подобна на стърнище, свършваше точно на два пръста над кръстчето, почти голото чело блестеше от пот. Няколко едри капки се стичаха и изчезваха в гънките на месестия му врат. Болен ли беше този човек? Напрежението го бе съсипало, кожата на лицето се бе сбръчкала като орех, изваден от черупката и вече изсъхнал. Физиономията поразително наподобяваше на куче, порода мопс и бърните му едва обхващаха два реда лоши зъби. По-надолу раздърпаната риза безуспешно се опитваше да скрие гъстата растителност, която стърчеше изпод яката, вратът му бе по-окосмен и от този на Чобака в „Междузвездни войни“. В сравнение с Новков дори просяците, които бе срещнал преди няколко дни в центъра изглеждаха по-елегантни.

Поразен от гледката Робинзон се зачуди дали в този естествен килим не се е заселило семейство молци. Като нищо, тези гадинки обичаха вълната! Що за индивид беше този? Мекотело, случило на могъщи приятели! И тъп, от малкото срещи с него във Фермата се бяха убедили, че този човек едва ли успява да осмисли дългите изречения. Човек, който правеше точно каквото му се казва, защото го бе страх да прави нещо друго. При него за импровизации и дума не можеше да става. Вярно на господарите си куче!

Сега се бе предал, изгонен от службата си, от съпругата си и от приятелите си.

Единствено ръцете загатваха, че този човек навремето се е занимавал с някакъв силов спорт, дори от това разстояние те приличаха на свински бутове. Но на стара, грохнала свиня!

Нищожеството Новков!

Но Робинзон не бе дошъл тук да го съди, присъдата вече беше издадена.

Пръстът му се сви върху спусъка!

По късно винаги щеше да се пита защо се отказа. Всъщност знаеше отговора, но се губеше логиката.

Оставаше му да упражни още няколко грама натиск върху спусъка и едрокалибреният куршум щеше да пръсне мозъка на мишока отсреща. Още секунда и край!

Но не го направи. Пред очите му изведнъж изникнаха картини от миналото, на които Командо и Петя бяха главни действащи лица. Ценни спомени, изпълнени с носталгия по тия, толкова близки нему хора. Петя на яхтата, в басейна, как собственоръчно лови риба и после им я сервира опечена. Или когато подкрепяше мъжа си на кораба, при двубоя му с Джабрил. Тогава бе примряла от страх!

А Командо? Колко пъти им бе спасявал живота и как един път не го чу да се оплаква? Страхотен приятел — верен, почтен и честен до глупост! Вече не ги правеха такива, ако изключеше Иво, подобни уникати бяха рядкост. Беше го преценил още когато изпрати двамата да накажат един корумпиран търновски полицай, който от всяка сделка с дрога в окръга прибираше солиден процент за себе си. Освен това ренегатът редовно уведомяваше престъпниците за предстоящите полицейски акции срещу тях и те взимаха необходимите мерки да не ги заварят с нищо уличаващо. Иво бе научил името на предателя от първата си жертва и отдавна се чудеше как да го докопа. Затова Робинзон състави план и една вечер изпрати двамата в Търново…