Бо Онест
Отблизо и лично (34)

Сега:

Спомени, спомени!

Днес, с помощта на фенерчето отново се промъкна по тясното коридорче и откачи от тавана най-големия вързоп. Свали го на пода, отвори го и избра няколко пакетчета „Семтекс“, чешкият еквивалент на американския „Ц–4“. Към всяко пакетче бе прикрепен детонатор, който се задействаше по два начина, с обикновен таймер и на четири радиочестоти, с дистанционно. Самото дистанционно, досега с извадени батерии, та да не стане някоя беля, си седеше в кутийката и чакаше мига, в който щеше да свърши своята работа.

Робинзон разгледа и другите експлозиви, но те или бяха по-обемисти или по-слаби, затова отново пристегна ремъците и върна вързопа на мястото му. Пое по обратния път и озовал се отново в главната зала, върна етажерката на мястото й.

Оставаше оръжието!

Той придърпа единствения стол до южната стена, покачи се на него и бръкна в дълбоката ниша над главата си, образувана от природата преди хиляди години. Първо извади два наниза гъби праханки, на които бе разчитал, че ще гонят влагата. Ръцете му отново затършуваха! Напипа дългата, изящна кожена кутия и внимателно я измъкна. Поотупа прахта, слезе от стола и занесе предмета на масата. Преди повече от двайсет години, когато извършваха поредния обиск на една мутренска квартира, случайно откри това съкровище и сърце не му даде да го предаде в склада на поделението. От опит знаеше, че още на другия ден то ще изчезне оттам, за да се появи по-късно окачено над камината в нечия министерска вила. Остави го за себе си, той бе рискувал, той си го бе намерил. И имаше защо да постъпи така!

Сега разкопча ключалките и отвори кутията, като погледът му първо се спря на дългата четиридесет сантиметра цев от оксидирана стомана, прикрепена с меки подложки най-отгоре. Извади я и щателно я огледа, всичко бе наред. Никакви твърди частици или ръжда, само тънкият слой смазка леко проблясваше като донякъде прикриваше дългия стилизиран надпис на немски от единия до другия й край. Личеше, че е била произведена за подарък на някой висш партиен функционер от Гестапо и поради тази причина нямаше как да бъде некачествена. Някой лаик би си помислил, че тази дължина е недостатъчна за далечен обхват, но нямаше такова нещо. И при автоматите „Калашников“ дулото е дълго едва 42 сантиметра, но на 400 метра даваше почти прав изстрел. А той мислеше да стреля много по-отблизо.

Отдели цевта настрана и продължи да вади частите на оръжието, като поетапно ги сглобяваше. Накрая се оформи масивен пистолет, който се различаваше от другите си събратя по четири основни неща. Пачката не се пъхаше в дръжката, а пред спусковата скоба и това му придаваше донякъде футуристичен вид.

Когато завинти дългата цев отпред, се оформи някакво подобие на пушка, което заради късата ръкохватка изглеждаше някак неестествено, но това впечатление се оказваше временно. Кобурът на цялото оръжие бе изрязан от дърво като кутия и само с едно движение той го прикрепи към специален жлеб на дръжката, създавайки необичаен приклад. Сега всичко беше наред.

Накрая монтира отгоре дългия като телескоп оптически мерник, навярно стогодишна реликва, но вършещ чудесна работа.

Издърпа затвора, свали предпазителя и натисна спусъка, ударникът меко изщрака. Готово! Ето с какво можеше да стреля по Ковчега ако се стигнеше дотам, имаше само два немаловажни проблема. Бяха останали едва девет патрона и не разполагаше със заглушител. Всъщност предвид калибъра на цевта и един куршум щеше да бъде достатъчен, дори да е в торса на жертвата. Заглушителят пък още повече щеше да увеличи дължината на оръжието и да повлияе на точността, така, че можеше да мине и без него.

Отдели три от патроните, разтръска ги доколкото да чуе, че барутът в гилзата е още сух и шуми. Три броя щяха да му стигнат, всъщност разчиташе още с първия изстрел да свърши работата, за която бе пропътувал толкова километри! После седна на масата и внимателно започна да изпилява с метална пила острите като игла куршуми. Не ги желаеше в оригиналния им вид, острият куршум имаше навика да влиза и излиза от целта без да е причинил кой знае какви рани докато по-широката предна повърхност при висока скорост не прощаваше. Освен това по този начин леко се променяше и центърът на тежестта, което щеше да накара куршума за загуби контрол и при най-лекия удар в нещо са се запремята, причинявайки огромни поражения. Очакваше се това да е търбухът или черепът на Новков!

След час беше готов, сега върховете бяха тъпи като ловни бренекета, точно каквито ги искаше.

Разглоби отново всичко, уви кутията заедно с експлозивите в мека кърпа и отдели пакета настрана. До него подреди термоодеялата, лазера, нож, бинокъл и манерка. Добави пачка долари, десетина шоколада с ядки и кутийка със сол. Многократно се бе убеждавал колко важна е солта при пълно изтощение.

Другото, на което особено държеше беше микса от билки, които преди години грижливо бе събирал и изсушавал. Измежду тях имаше два-три вида, които освобождаваха в запарката огромна енергия, по-мощна, но и по-безвредна и от най-силния допинг. Със сигурност надхвърляха силата на женшена и на левзеята, взети заедно. Срокът им на годност навярно изтичаше, но той не се поколеба и ги добави към багажа.

Туристическите боти и камуфлажните дрехи остави за последно, като провери здрави ли са дебелите връзки и дали всички копчета са по местата си. Там си бяха!

Накрая наниза на панталона един кожен колан от своите и бавно подреди всичко в раницата. Май беше готов, на сутринта можеше да потегли.

* * *

Събуди се свеж и отпочинал, не си спомняше откога не е спал толкова дълго. Отвън ромонът на поточето наподобяваше шумът от вълните на острова и в първия момент Робинзон не осъзна къде се намира.

Скочи, разпали огъня и от старите запаси си направи кафе, а после започна едночасовите упражнения за разтягане на мускулите. След това се изправи само на ръце и започна набирания надолу-нагоре, докато им изгуби бройката, затова започна наум да рецитира стихчета. Последните няколко набирания направи само на върховете на пръстите си, после бавно се отпусна и премина към медитация. В това бе абсолютно стриктен, през последните двайсетина години едва ли бе пропуснал и ден. Но тази грижа му се бе отплащала многократно, дори на тази възраст все още поддържаше тялото му стегнато и само един по-внимателен оглед разкриваше смъртоносната му физика. Не притежаваше открояващите се мускули на културист, които само биха му пречили, по-скоро бе съсухрен, но годините труден и изпълнен с лишения живот в гората го бяха направили като стомана, една фигура, изтъкана от яки кости и здрави сухожилия.

Изгаси огъня, хапна един сандвич и грижливо подреди багажа в раницата. Особено внимание обърна на експлозивите и оръжието си, от тях зависеше цялата му мисия. Паспортът на името на Юлий Соколов, който хората на Новков му бяха приготвили преди време и пачка пари остави най-отгоре, да са му подръка. Останалите банкноти, предимно американски долари и ножа напъха в различни джобове по дрехите си, като ги обезопаси и с по една безопасна игла.

Огледа за последно, нарами раницата и тихо напусна убежището си. Нощес бе съставил някакъв предварителен план и щеше да се нуждае от надеждно превозно средство под наем, но Х. бе малко населено място и едва ли „Рент-а-кар“ или „Херц“ бяха открили офис наоколо.

Още бе рано и той бавно заслиза по пътеките към гарата на градчето, където снощи бе забелязал, че има стоянка на таксита. Спазари се със скучаещия шофьор и след час вече отваряше вратата на някаква агенция за автомобили под наем в Търново.

Младата жена зад гишето го изслуша, записа данните от паспорта му и като извади визитка и връзка ключове от чекмеджето го заведе на малкия служебен паркинг. Спряха се пред бял товарен фургон „Фиат Дукато“ и тя му подаде ключовете.

— Струва ми се, че това ще ви удовлетвори, отзад има достатъчно място. Дизелов е и наскоро премина поредния преглед.

— Идеален е, точно такъв модел ми е необходим. Много съм ви благодарен!

— Няма защо, това ми е работата.

— След двайсетина дни или ще го върна тук или ще ви се обадя къде съм го оставил.

— Номерът е на визитната картичка, звънете по всяко време!

— Е, до скоро!

— Приятен път!

Робинзон се качи в триместната кабина и я огледа. Джипиес система, големи огледала, радио — всичко му харесваше.

Запали двигателя, махна на служителката и потегли към центъра на града, където бързо се натъкна на поредния мол. Оттам накупи двайсетина кутии различни консерви, сухари, стек с минерална вода, газов котлон, туристически несесер, едноместна палатка „Онтарио“, топъл спален чувал с гъши пух, акумулаторен челник и още няколко дреболии, за които прецени, че могат да му послужат.

Накрая за всеки случай прибави мрежа против комари и маскировъчно платнище. Да дебнеш някого означава самият ти да останеш невидим.

За последно остави аптеката. Никак не му се искаше заради някой дребен медицински проблем да се бави излишно, затова напълни цяла чанта с бинтове, антибиотици, серум срещу змийска отрова, адреналин на ампули, глюкоза, спринцовки, игли и промишлени количества обезболяващи.

Натовари покупките в каросерията, заключи я и се замисли.

Планът му беше прост. Той имаше адреса на софийския апартамент на секретаря, помнеше много добре физиономията му и знаеше, че в столицата оня няма как да му избяга. Но Новков разполагаше и с къщата си в Родопите, при това добре охранявана и затова нищо чудно в момента да се намираше там. Вероятността за това беше 70 на 30, но все пак съществуваше. Затова преследвачът му бе решил първо да провери вилата и да направи така, че това да не остане скрито. Надяваше се това да изплаши човека и той да предпочете сигурността на големия град, а това означаваше, че Робинзон ще може да съсредоточи силите си на едно място. Прост план и поради това с големи шансове за успех. Секретарят може и да вярваше, че му се е разминало, но Робинзон щеше набързо да го върне в реалността. Работата се усложняваше след това, в София, където в уравнението се включваше и добре обучената охрана. Но всяко нещо по реда си, за тези неща щеше да мисли по-късно.

Всичко това премина през главата му за секунди. Много неща можеха да се объркат, но той цял живот бе приемал предизвикателства и нито веднъж досега не се бе провалял. Дяволът беше в детайлите, обмисляй внимателно всичко и следвай хореографията! Ето ти го ключът към успеха!

Завъртя ключа и двигателят забоботи, фиатът пое дългия път към южна България.

Още в ранния следобед микробусът отмина село Мугла и се запровира по тесните родопски пътчета към местността, в която Новков си бе построил къщата. Величествената природа предлагаше гледки, от които му спираше дъхът, но тук-там от цели склонове липсваха дърветата и това му подсказваше, че дървената мафия се е добрала и дотук.

Буйни рекички се спускаха от върховете, образувайки естествени водопади, чийто шум се чуваше и в кабината, въпреки рева на двигателя.

Преди време той вече бе идвал тъдява и местоположението не го затрудни, след няколко километра гъсти гори пред очите му се появи отбивката за вилата със спусната бариера и знак, предупреждаващ туристите, че мястото е частна собственост.

Той обаче не зави, а продължи още стотина метра и се шмугна в гъсталака, досами главния път.

Цареше пълна тишина и едва ли оттук скоро щеше да премине някой, но въпреки това той насъбра борови клони и покри едва видимата задница. Отключи фургона и се зае вътре да оформи удобно кътче, защото предполагаше, че работата му нямаше да приключи за един ден.

Остави плъзгащата се врата отворена, но отгоре опъна тънка връв и с щипки за пране прикрепи мрежата против комари. Извади челника, влезе в кабината и го включи в гнездото за запалката. Върна се отзад и в ъгъла до задните врати разгъна спалния чувал, отвори бутилка вода и се отпусна на него. Тези врати имаха затъмнени стъкла и му предлагаха добър изглед към шосето, а страничната осигуряваше път за бягство.

Отпусна се и почти задряма.

По едно време се сепна от някакъв шум, обаче той не се повтори и гората отново потъна в тишина. Катеричка или едра птица, но не и заплаха!

Когато мръкна Робинзон отвори една консерва русенско варено, утоли глада си и придърпа раницата. Първо се преоблече в камуфлажните дрехи и смени обувките с военните боти. Прикрепи ножа в калъф на гърба си и внимателно разви лазера от парцала, провери работи ли и заедно с един дебел маркер го пъхна във вътрешния джоб. Избра едното термоодеяло, което сгънато бе не по-голямо от голям портфейл и му разряза целофановата опаковка, за да не вдига шум по-късно. Обиколката щеше да е разузнавателна и не се нуждаеше от по-сериозно оръжие, най-вече искаше да се убеди Новков тук ли е или не. Само като си припомни името, му се повдигна от отвращение. Какъв човек, Божичко? Какви гадости сътвори! И защо? Освен от глупост, за пари естествено, за какво друго!

Скочи от микробуса, изключи челника, намаза лицето си с кал и потъна в нощта.

Леко притича до разклона, заради боровите иглички не вдигаше почти никакъв шум, но въпреки това един сръндак го усети и се разлая. Нищо, звуците на природата не са нещо необичайно по тези места.

Отчитайки, че около бариерата от НСО навярно бяха монтирали камери, той я заобиколи и през храсталака продължи напред. Двеста метра, триста метра, но много бавно, заради сензорите за натиск пристъпяше едва-едва.

Ето вилата на отсрещния склон, леко осветена, но само външно, вътре бе тъмно. Аварийно осветление! Значи няма никой!

Той продължи внимателно и след час бе до оградата, точно от това място преди време се бе промъкнал вътре. Дървото, по което се изкачи тогава сега липсваше, бяха се досетили откъде е минал и го бяха отсекли.

Продължи с обиколката и започна да долавя очертанията на камерите, замаскирани в различни точки на двора. Типично по нашенски, от техническата служба ги бяха скрили, но червените им лампички издайнически светеха, предупреждавайки всеки за местонахождението си.

Робинзон извади лазера и насочи лъча му към най-близката камера, като започна да обхожда с него корпуса, за да търси обектива. Замириса му на изгоряло, мощният лъч топеше дори пластмасата, с която влизаше в досег.

Готово, първата угасна! Пет крачки и същото действие със следващата, тя дори тихо изпука, когато лазерът прогори схемите й.

След два часа бе обиколил целия двор и бе успял да неутрализира всичките, които откри. Почти десет броя! Вече можеше да влезе, но предния път бе обозначил няколко термодатчика, които се задействаха от топлината на тялото, затова когато наближи, разгърна одеялото и се уви в него. Всъщност то представляваше някакъв вид дебел и здрав станиол и повече спарваше, отколкото топлеше, но щеше да излъже датчиците.

До вратата на самата сграда забеляза още една камера, неутрализира и нея и прибра лазера, та да са му свободни ръцете. Приклекна и огледа вратата, две нови ключалки я държаха здраво заключена, а през прозорчето различи и метална решетка отвътре. Естествено, бяха взели допълнителни мерки, след като предния път едва не подпали задника на секретаря. Всъщност, доколкото си спомняше тогава бе слабо пострадала само някаква стриптийзьорка, но Новков бе надал вой до небесата и дори бе настоявал за уволнението на шефа на НСО. Какъв глупак, ако Робинзон бе искал тогава да го убие, щеше да го стори без проблем, но целта им беше само да го сплашат, за да им се издължи. А страхливецът вероятно си вярваше, че е оцелял по чудо.

Все пак операцията даде резултат, мижитурката бързо-бързо им бе превел парите, като тримата приятели бяха приели, че с това всичко е приключило. Но не би, секретарят се бе оказал твърдоглав и им бе изпратил убийците си, откъдето и да погледнеш, тъпа грешка. Преглътни поражението, радвай се, че са те оставили жив и продължавай напред, още повече че парите не са твои! Или, когато си решил да очистиш някого, направи го толкова брутално, че да не се страхуваш от отмъщение. Брутално и из дъно, не оставяй никого жив!

Обаче егото не прощава, повярваш ли си, че си велик, започват грешките!

Робинзон тръгна около сградата, като още на три-четири пъти му се наложи да вади лазера и да пържи чиповете на нови и нови камери. Тъй като бе пълна тъмнина понякога се налагаше и да ползва челника. Светваше за миг прожекторчето, оглеждаше и отново го изключваше.

Накрая на горния етаж откри каквото му трябваше, малко прозорче, незащитено от решетка. Набра се по улука и след миг бе на перваза, където счупи стъклото, отключи отвътре и блъсна рамката. Ослуша се, пълна тишина! Това не значеше, че някъде далеч не е завила аларма, но докато дойдеха да проверят, той щеше да е приключил.

Скочи вътре и отново светна за миг. Лукс, откъдето и да го погледнеш, дори в ъгъла мярна някакво пиано с отворен капак.

Такива са си снобите, секретарят едва ли познаваше нотите, но пианото беше налице.

Тръгна тихо към другата стая, и тя огромна и пълна с кич. До гипсова статуя на Венера се мъдреше рицар с броня, по-нататък малък пластмасов фонтан въртеше миниатюрно воденично колело, а във водата плаваше играчка водолаз. Новков несъмнено имаше интересен вкус, обаче неканеният му гост нямаше повече време да го анализира.

Той бутна и събори рицаря на земята, шлемът се търкулна в ъгъла. Това му се стори достатъчно. Прескочи го и отиде до оголената стена зад него, където с маркера написа: ИДВАМЕ ЗА ТЕБ!

Това беше, окончателно обявяваше смъртната присъда!

По обратния път се смъкна на двора и тихо прекоси моравата, като вече не внимаваше, защото държеше присъствието му да бъде разкрито. Всъщност целта беше да докладват на Новков, че някой му е оставил послание и той като събереше две и две щеше да се досети от кого е то. Отчитайки, че убийците му не се бяха завърнали от Сейшелите и враговете му по някакъв начин са разбрали за намерението му да ги унищожи, той щеше да се насере от страх, да се барикадира в апартамента си и да не мръдне от столицата. И да му се искаше да отскочи до Родопите, нямаше да посмее, колкото и да бе тъп, професията му го бе научила на едно — пристрастията можеха да са опасни. Това целеше и Робинзон, който отдавна бе надраснал фазата на посредствеността и се бе превърнал в истински спец в замислянето на подобни операции, той никога не приемаше, че за един проблем няма решение. Държеше мишената му да се кротне някъде, а не да кръстосва цялата страна и да си губи времето като гадае къде може да го открие. Страхът е велик мотиватор, поне тук копелето скоро нямаше да стъпи, а предвид качествата на преследвача му това едва ли щеше да се случи някога!

По същия път се върна при микробуса, но реши да изчака да съмне и едва тогава да потегли към столицата. Гората се бе напълнила с животни и той долавяше тихите им движения навсякъде около себе си, ту лисица притичваше, ту сова обявяваше присъствието си от високите клони. Тук гъмжеше и от мечки, но те не го плашеха, по-страшни от хората нямаше. Жалко, че след двайсетина години тази природа вече нямаше да съществува, нито дивечът, нито дърветата. Алчността не прощаваше, а и предвид манталитета на бюрократите по министерствата това нямаше как да се избегне.

Качи се във фургона без да затваря вратата, искаше да чува какво се случва навън. Ситната мрежа щеше да го пази от другия вид кръвопийци. Близна щипка сол, дояде консервата, пи вода и се мушна в спалния чувал.

Много работа свърши през това денонощие, чак не му се вярваше колко километра измина и какви препятствия преодоля, за да сплаши секретаря. „За вас го правя — помисли си той — за тебе, Петя и за твоя съпруг, неповторимия Командо.“ И мъртвият му приятел бе измъчвал хора, и той бе убивал, но само отрепки, нищожества без стойност. Така правеше добро на всички. И тримата спазваха собствените си стандарти за етика и морал, без всякакво съмнение със своите действия вършеха услуга на обществото. И какъв тандем бяха само, готови да умрат един за друг. „Amicitia sine fraude“ — приятелство без измама.

Започна да се унася и спомените му се прехвърлиха върху човека, когото бе дошъл да накаже. Отначало взаимоотношенията им бяха идеални, дори секретарят успя да ги подведе, че е по-различен от другите хрантутници на държавна ясла. В онова секретно поделение той им се довери, а и те на него. Ласкаеше ги, че са най-добрите му попълнения досега, запозна ги дори с премиера, а накрая ги предаде.

Робинзон си спомняше първата им задача за правителството. Отлетяха чак в Аржентина, за да накажат един масов убиец, криещ се от правосъдието. Справиха се перфектно, за две-три седмици го откриха, планираха работата и го неутрализираха без дори да вдигнат шум, за което Новков банкет щеше да вдигне от радост.

Всичко се промени когато избраха следващата си мишена, самозабравилият се банкер, също беглец в чужбина.

Отначало и секретарят бе във възторг, Цвятко Славов бе на челно място в списъка на особено наглите и когато тримата потегляха за Сърбия той лично ги изпрати на тази мисия с непредсказуем край. Обаче по-късно по все още неясни причини той анулира операцията, като на всичко отгоре не ги предупреди и изтегли, а ги предаде на сръбските служби. Направо ги осъди на смърт!