Такъв беше Командо, съобразителен и верен. Съпругата му също бе истинска находка, с нея наистина бе случил. Сега двамата бяха мъртви заради този отсреща, само след миг в отвъдното щеше да ги последва и той.

Тогава защо не стреля?

Ясно защо, просто секретарят щеше да се отърве много лесно. Без страдание, без болка. Бум и край! Твърде лесно! Всичко около него страдаха, а той, виновникът, щеше безболезнено да си отиде. Имаше го, вече го няма! Но не може така, на този свят предателствата се плащат подобаващо!

Боецът отпусна глава, все още раздвоен. Кой начин да избере, лесният или справедливият? Съзнаваше, че рисковете се увеличават и по-късно може да не успее да го убие. Скриеха ли го някъде, край! Но той обичаше предизвикателствата, освен това държеше да накара оня да се насере от страх. Да го смачка още приживе!

Точка, решено! Отбой! Ще остане още ден-два тук в безопасност, ще реши какво да предприеме и едва тогава ще задейства новия си план. План, който ще включва и болка!

* * *

Странно нещо е човекът! Като се впие в някаква цел ще стори всичко, но ще я постигне. Това не важеше за всички хора, но избраните са като хрътки, по-скоро ще умрат, но ще докопат дивеча.

Отново се бе свечерило и след цял ден на обикаляне и размишления Робинзон бе решил каква стратегия ще предприеме. Много мисли и накрая реши.

Лазерът, с който елиминира камерите на вилата в Родопите отново щеше да влезе в действие. Искаше да мръкне съвсем, да изпълни плануваното и да чака ответната реакция. Операцията щеше да е сложна, прецизна и трябваше да протече по план, точка по точка, объркаше ли се нещо, плъхът се спасяваше. Тя се основаваше на максимата, че най-добрата измама е онази, в която има зрънце истина. Истински шедьовър!

Денят протече необичайно. Още сутринта той бе напуснал скривалището си, като се молеше през тия няколко часа никой да не реши да се качи за нещо на покрива, защото багажът му остана там.

От жегата се бе вмирисал и имаше остра нужда да се изкъпе, но не разполагаше с време за такива екстри, това щеше да стори чак на яхтата.

Първо влезе в една ветеринарна аптека и без да обръща внимание на неодобрително сбърчения нос на продавачката, купи няколко хирургически скалпела, клещи за вадене на зъби и три ролки широк лейкопласт, от най-здравия.

Следваше железарията, оттам се снабди със сноп дебели свински опашки, ножици за подрязване на лози, чукче, два метра синджир, тел и тиксо.

На тия обикновени на вид атрибути той казваше комплект за отвличане. Пълният вариант включваше още някои неща като спринцовки, превръзки за очи, упойки и обезболяващи, но той умишлено ги пропусна. Желаеше да причинява болка, не да я лекува.

После откри местното поделение на „Бърза помощ“, влезе във ведомственото кафене и престоя до обед. На покрива се бе обезводнил и сега използва момента да си навакса, като изпи невероятно количество течности. Пийваше вода, хапваше сандвичи и наблюдаваше. Поръча си и чаша бира, която не възнамеряваше да изпие, но се нуждаеше от време. Интересуваше го трафикът на линейките, паркоместата им, колко често ги викат на адрес и всякакви подобни дреболии.

Към 14 часа отиде до микробуса, отключи го, влезе вътре и извади картата на София. Изучава маршрутите за напускане на града близо час, като накрая избра трите най-кратки. Запамети ги подробно, кръстовище по кръстовище. Всичко опираше до бързината!

Следобед се върна в кафенето и прекара там още три-четири часа, накрая вече му се струваше, че познава всички шофьори и лекари, толкова съсредоточено ги бе наблюдавал.

Когато му се стори, че е научил всичко, се върна за последно до микробуса, подкара го и паркира на три преки от блока в един подземен паркинг, където заплати за една седмица напред. Искаше да му е под ръка, защото знаеше, че всички коли пред блока на секретаря по-късно ще бъдат проверени под лупа. Ако го оставеха без превоз, шансовете да го хванат се увеличаваха, а трябваше с нещо да се придвижи до морето. Тук в гаража навсякъде имаше монтирани камери и с прикритието му бе свършено, обаче това в момента не бе особено важно. Вече се бе разконспирирал и не му пукаше особено, като приключеше с Новков възнамеряваше да се изнесе от страната възможно най-бързо. После, въпреки всички програми за лицево сравняване и стотиците сателити, кръжащи в небето, иди го търси по широкия свят! В края на краищата той нито бе Бин Ладен, нито щеше да го преследва могъщото ЦРУ!

Накрая, понесъл торбата с покупките отново се върна при блока, качи се на покрива и пролази под покривалото. Вещите му си бяха там, никой любопитко не ги бе открил.

Използва последната светлина, за да извади мощния лазер, с който бе обезвредил камерите на вилата, изпробва го дали работи и остана доволен, батериите не го разочароваха. Още с включването тънкият лъч мигом прогори малка дупчица в камуфлажната мрежа, заби се в изолацията на покрива и тя започна да се топи. Сериозна технология!

Отмести го настрана и започна наблюдението отсреща.

Едва го сдържаше, усещаше финала и бе по-нетърпелив и от баща пред родилно отделение. Надяваше се Новков да се появи и да сложи началото на цялата операция, като бе твърдо убеден, че това все някога ще стане. Ако не тази нощ щеше да е следващата или по-следващата, само това не бе уточнено.

Повечето разузнавачи отдавна са установили, че наблюдението е една от основните причини за трупане на килограми и тази даденост нищо не можеше да я промени, тя не зависеше от тях. Но поне стартът вече бе даден, което значеше, че наближава и краят.

Накрая мръкна съвсем и хората започнаха да включват осветлението в жилищата си. Отсреща също запалиха лампите, първо в кухнята, после в съседна стая със спуснатите щори и накрая в хола.

Видимостта беше отлична, дори без бинокъл фигурите на живущите се открояваха като на филмов екран.

Стратегията на Робинзон бе проста, той трябваше да накара Новков да напусне апартамента и да се покаже на открито. Само така можеше да го докопа жив, каквито бяха плановете.

Вече бе напълно тъмно и горянинът внимателно започна да сгъва и прибира багажа. Напъха всичко в раницата, като за последно остави камуфлажната мрежа. Накрая прибра и нея, заедно с въжето, на която бе закрепена. Така!

Стегна ремъците на раницата и се огледа, до него бяха останали само бинокълът и лазерът. Всичко, от което се нуждаеше! Прилепи тялото си към настилката, направо се срасна с още топлата повърхност.

Вдигна бинокъла пред очите си, затаи дъх и зачака копелето да излезе на терасата. Предната нощ го бе сторил, трябваше да го направи и сега.

* * *

Тази вечер обстановката отсреща бе малко по-спокойна, навярно защото дамата често-често отпиваше от голяма чаша, пълна с някаква прозрачна течност. Ако бе водка, предвид темпото и теглото си, тя скоро щеше да падне под масата.

Партньорът й си седеше на обичайното място, също с чаша в ръка и очевидно се надяваше да я напие, защото час по час вдигаше наздравици.

Това, че употребяваше алкохол още повече засили увереността на Робинзон, че ще се справи. Пази се от ония, които не пият!

Очите на мишената му светеха в очакване на предстоящото. Кутията с цигари си седеше на дивана до него и бе само въпрос на време кога ще му се допуши.

Цигарите, само те биха могли да изкарат разгонения мъж на терасата.

Ето, накрая той се изправи, ръката му ловко грабна пакета и Новков се насочи към балконската врата.

Робинзон, от своя страна придърпа раницата и я нагласи пред себе си като възглавница. Опря ръката си на нея, насочи лазера и зачака.

Човекът, заради който напоследък им се струпаха толкова много беди и който оглавяваше класацията им за допуснати грешки, най-спокойно се показа на открито, запали цигарата си и жадно вдъхна дима. Явно айкюто му не бе особено високо, иначе би трябвало да знае, че когато те преследват обучени професионалисти, да се показваш на открито не е добра идея.

Робинзон цял ден се бе надявал точно на такъв момент и сега не можеше да повярва на късмета си. Оня отсреща му бе като на длан. Понякога реалността надхвърля дори въображението, дотолкова добре се стекоха нещата.

Но нямаше време за губене! Той прекара с поглед въображаема линия към мишената си, насочи лазера към съседния блок и натисна бутона. Лъчът за миг прелетя пространството, полута се около прането на някаква домакиня и кацна на перилата, точно пред Новков.

Още една грешка на клетия Секретар, на всеки що-годе трезвомислещ човек под заплаха, първата работа щеше да е да клекне или да залегне, защото напоследък почти нямаше екшън филм, на който да не показват подобни лазерни мерници. Спре ли се точката на лъча някъде, там отиваше и куршумът. С една дума, видиш ли такъв лъч, бягай и се надявай да не те улучат!

Но Новков, който мярна точката, играеща по перилата, не реагира така, той вдигна поглед и се взря право в източника на светлината. По-скоро бе учуден какво се случва.

Нали казват, че любопитството погубва котката!

А Робинзон това и чакаше, леко отклони уреда и насочи лъча право в очите на Секретаря, дори една секунда пряк контакт му беше достатъчна.

Ето, получи се! Отсреща долетя ужасен болезнен вик и фигурата, напълно сляпа се заблъска по стените на терасата, със сигурност всички мисли за предстоящия секс мигом отлетяха от главата му.

Ако парапетът не бе толкова висок, тези некоординирани движения направо можеха да изхвърлят тялото навън. Всъщност тази алтернатива щеше да е най-добрата за Секретаря, защото тогава той можеше и да оцелее, не бе чак толкова високо. Е, можеше да се осакати, но това бе за предпочитане пред възможността накрая все пак да попадне в ръцете на гневния планинец, за който „хуманност“ щеше да бъде само една дума от речника. Тук съдбата решаваше.

А Робинзон вече нямаше никакво време за губене. Сега скоростта бе най-важна и той се задейства така, както цял ден го бе проигравал в ума си.

Грабна раницата, метна я на гърба си и след секунда-две вече бе на стълбището в блока. Нямаше смисъл да вика асансьора, който щеше само да го забави, затова хукна надолу към изхода. Направо летеше, дали от адреналина или от въздействието на билките, но бе като ракета.

Скоро се оказа на улицата, където си позволи да се успокои за миг и да се огледа, а и не желаеше да предизвиква подозрението на охранителите отсреща.

Зави зад блока и отново хукна право към „Бърза помощ“, като се надяваше на още мъничко късмет. С времето бе добре, защото Новков и приятелката му едва ли можеха да реагират толкова бързо, но логиката показваше едно, те при всички случаи щяха да имат нужда от медик. Лазер, особено от по-мощните, насочен в очите мигновено те ослепява, по този въпрос две мнения нямаше. Той бе гледал филми по „Дискавъри“, на които показваха подобни експерименти, при това с много по-слабите лазерни показалки и знаеше какъв ще бъде резултатът. В момента секретарят бе сляп поне с едното око, изпитваше ужасни болки и здравият разум показваше, че най-адекватна медицинска помощ ще му бъде оказана в болнично заведение. Тук единствената слаба брънка бе дали охранителите нямаше да решат сами да го откарат в някоя болница, затова Робинзон не искаше да им дава време за избор.

Нима има нормален човек, който при наличието на линейка няма да въздъхне облекчено и да остави нещата в ръцете на специалистите.

Затова той устремно се носеше към филиала на „Бърза помощ“ и се надяваше там да завари поне един автомобил, чакащ в готовност.

Оставаха му още около двеста метра и той намали темпото, за да нормализира дишането и да се приготви. Навярно щеше да се наложи максимално безболезнено да неутрализира някой шофьор, но нямаше как, иначе планът се проваляше.

Но не се стигна дотам! Тъкмо пред него се изправи сградата на специализираното заведение, когато една линейка с включени лампи го подмина и със свистене наби спирачки пред входа.

И водачът и фелдшерът скочиха от кабината, синхронизирано отвориха задните врати и внимателно измъкнаха отвътре подвижната носилка с пациента върху нея. Колелата й автоматично се отвориха и те я затикаха навътре към регистратурата, без дори да гасят двигателя на автомобила.

Какъв късмет, отваряше се златна възможност!

Робинзон небрежно се приближи и се ослуша, вътре всички бяха заети с новопристигналия и из двора нямаше никакво движение. На ъгъла бяха паркирани още две машини, също празни и без надзор. Без да губи повече време той хвърли раницата си отзад и затвори вратите. После се качи, даде на скорост и без да спира сигналните лампи подкара към блока на Новков.

Още отдалеч забеляза движещите се фигури пред входа и вече по-бавно се насочи натам, все едно търси адрес.

Един от пазвантите като го видя се затича към него и Робинзон едва сдържа усмивката си — за да завърши образа си на корав тип оня въпреки тъмнината бе надянал на носа си чифт тъмни очилца. От кой ли филм копираше?

— Бързо елате, имаме спешен случай и се нуждаем от превоз!

— Но аз отивам на съседната улица.

— Това няма значение, обадете се да изпратят друг! Този пациент е важен.

— Какво му се е случило?

— Нещо с очите, изведнъж е ослепял. И ние не знаем точно, от болки той не е в състояние да говори.

— Окей, ще го взема. Къде да спра?

— Дайте на заден до входа, сега ще го доведат!

Горянинът ловко обърна линейката и приближи опелът на охранителите. После слезе и отвори задните врати.

— Но нямам носилка, току-що се връщам от друг спешен случай.

— Нищо, един от нас ще се качи при него!

Това не влизаше в плана, Новков трябваше да остане сам.

— Не е позволено, като придружители се качват само парамедици.

— Не те питам позволено ли е или не, един ще се качи при него, а друг ще седне отпред.

— Но…

— Никакво „но“, старче! Млъквай и изпълнявай!

Ясно, с добро нямаше да стане.

— Както кажете, но на ваша отговорност!

Добре го каза, сега каквото и да им се случеше, отговорността наистина щеше да бъде тяхна.

В това време от входа се показа другият охранител, който бе прегърнал Новков през раменете и почти го носеше. След него припкаше любовницата, но от изпития алкохол несигурно залиташе, та се налагаше бодигардът да подкрепя и нея.

Ръката му безцеремонно я обарваше, но физиката й не предлагаше кой знае какво на въображението.

Като видяха линейката и двамата облекчено въздъхнаха.

— Дайте го насам — разпореди се мнимият шофьор — вътре има и кушетка. Къде ще желаете да го откараме?

— Право в Правителствена болница, там ще знаят какво да го правят.

— Ясно!

Двамата дебеловрати прегърнаха шефа си и с общи усилия го натовариха във фургона, където го положиха на кушетката. После единият се настани до него и се провикна:

— Хайде, нека не губим повече време! Румене, слизай и седни отпред до шофьора!

Оня чевръсто скочи, тракна задните врати и се насочи към кабината.

— Божана, вие се качете горе, ще пратя някой да ви разпита. Легнете си и се успокойте, до сутринта всичко ще е отминало!

Момичето кимна и се облегна на стената, мършавите й крака едва я държаха. Бе толкова пияна или дрогирана, че очите й отказваха да направят контакт. Все пак успя да изфъфли:

— Ще изчакам да тръгнете и се прибирам.

— Както желаете!

Робинзон изчака човека да влезе, даде на скорост и потегли към подземния паркинг. Минутите летяха и шансовете му да се измъкне с Новков все повече намаляваха. В „Бърза помощ“ навярно вече бяха открили липсата на линейката и сега всеки полицейски патрул щеше да се оглежда за нея, отгоре на всичко му се натресоха и тия двамата. За капак, от фургона през огромно стъкло се виждаше всичко, което се случва в кабината и той се чудеше как може незабелязано да елиминира седящия до него, а после да се заеме с оня отзад.

Изчака да приближат един светофар и намали, а после рязко даде газ.

Спътникът му инстинктивно се огледа в двете посоки и удобно откри шията си, при което похитителят веднага се възползва. Той нанесе рязък удар точно под дебелата буза и човекът клюмна настрана без дори да гъкне. Доктор Станков би определил състоянието му като временно критично, шок на сънна артерия, колапс на трахеята и други подобни термини и както обикновено щеше да се окаже прав, но той сега си гледаше живота на острова и си нямаше и понятие с какво се занимава работодателят му.

Другият отзад не забеляза нищо, точно в този момент той се бе навел над Новков и нещо му говореше.

Сега трябваше да се отърве и от него!

Линейката отби вдясно, той скочи от кабината, заобиколи отзад и отвори вратите.

— Защо спираш бе, човек?

— За да се погрижа и за теб!

Оня в първия момент се опули, но бързо осъзна, че се случва нещо нередно и бръкна под дрехата си за пистолета.

С един скок Робинзон се озова до него и с лявата си ръка като с менгеме го стисна малко над лакътя, а с другата така го удари в гърдите, че оня едва не изгуби съзнание.

Сега доктор Станков би се подписал и с двете си ръце за наличието на остра дихателна недостатъчност.

— Избрал си грешния отбор, момчето ми! Но се питам, не ти ли е неудобно да пазиш отрепките? Знаеш ли го тоя колко мръсотия е сътворил през живота си?

Гардът се окопити и въпреки изненадата си, като осъзна на каква възраст е нападателят му се отказа от оръжието, скочи от скамейката и насочи пръста си към него.

— Не знам луд ли си, но като ти гледам годините не искам да те нараня!

— Ти и не можеш!

Е, беше го предупредил!

— Дядка, сега ще ти разкажа играта! Сам си си виновен.

Юмрукът му се насочи към слънчевия сплит на човечеца, който се хилеше насреща му. Вложи всичката си сила и навярно затова при контакта изрева от болка — едва не си счупи ръката. Все едно бе уцелил вековен орех.

Човечецът не реагира на съприкосновението, въпреки тясното пространство светкавично се провря под рамото му и с два-три бързи удара в бъбреците го обездвижи напълно.

Ръцете му се движеха с такава скорост, че се размазваха и човешки поглед нямаше как да ги проследи. В океаните живее едно дребно и на вид безобидно създание, нарича се рак-богомолка. Това животинче при все, че е едва 15 сантиметра дълго и прилича на скарида, е в състояние с удара на предните си крачета да убие индивид, десет пъти по-голям от него. То с лекота чупи дори дебелото и закалено стъкло на аквариум. Учените са установили, че рачето толкова светкавично замахва, че създава област на ниско налягане, тоест причинява малка експлозия.

Такъв бе сега и похватът на планинеца. Все едно да опиташ да прочетеш колко пъти колибрито размахва крилете си.

Всъщност Робинзон действаше автоматично, на него не му се налагаше да планира попаденията си. Дългият му живот на ръба го бе оформил като безпогрешен робот, който изпълнява зададената програма, при това винаги ефикасно. През всичките години се бе усъвършенствал, така и бе оцелял. Сега само бодеше с върховете на пръстите си без да влага сила, но друго не се и налагаше.

Те проникваха през дебелия плат, достигаха до невралгичните центрове и ги блокираха. Наричаше този похват „прав шев“. Засегнатите органи временно отказваха и мозъкът, изпълнявайки природните закони ги следваше, като закономерно, при ужасна болка се изключваше.

Оня рухна върху дефибрилатора, който едва издържа тежестта му.

— Леко, ще повредиш машинката, а тя със сигурност струва повече от теб! Аз може и да изглеждам като мил старец, но такива като теб с колегата ти изобщо не сте ми в категорията. Хайде навън!

Без да обръща внимание на виковете на Секретаря, който вече се досещаше какво се случва и навярно бе разпознал най-лошия си кошмар, той извлече тялото на момчето и го пусна върху тротоара.

Отвори предната врата, за да издърпа и другия, който още бе в безсъзнание и със сигурност щеше да откара така до сутринта.

— Идете да пишете глоби, момчета, не се мерете с големите! Сменете си и работата, не сте за нея! Нещо в този свят не е наред щом пазите лошите хора, а се нахвърляте на всички останали. Но то си е за ваша сметка, затова и живеете в такова бунище! Много е лошо когато си роб, а не го осъзнаваш!

Замисли се дали да не ги скрие някъде, но прецени, че те и без това щяха известно време да спят, така че ги остави както си бяха. След срещата с юмруците му никакви медикаменти не биха могли да ги събудят. Още известно време ни амоняк, ни амилнитрат щяха да свършат работа. А на него му бе нужен само още час и щеше да е напуснал столицата.

Той тракна задните врати, качи се в кабината и на пълна скорост се насочи към микробуса си.

Подземният паркинг вече бе близо, още една-две преки и щеше да е в относителна безопасност. Първоначалният му замисъл бе да отвлече секретаря направо с линейката и с нея да напусне града, защото така най не биеше на очи. Такива специализирани автомобили постоянно летяха по улиците.

Но охранителите, които пожелаха да се качат, осуетиха този план и той реши да прехвърли пленника си в микробуса, като зареже линейката в гаража. Това му осигуряваше ценно време, тъй като първо щяха да разпитат охранителите, а после да започнат издирването на колата, участвала в отвличането. Обаче, тъй като гардовете засега бяха неадекватни и не можеха да говорят, той имаше преднина. Като всички бюрократични институции властите действаха бавно, щяха да минат часове докато разгледат записите от камерите и установят похитителят на какъв автомобил се е прехвърлил. Но това щеше да стане чак когато откриеха линейката. Едва тогава щяха да го обявят за издирване с описание на колата, но това не бе лесна работа, бели микробуси в страната колкото щеш. През това време той отдавна щеше да е напуснал София, да е зарязал фиата и да се намира някъде много далеч, останал сам с жертвата си.

Забеляза входа на паркинга и леко се спусна по рампата.

От служителя в кабинката нямаше и следа, още по-добре, един очевидец по-малко.

Спря плътно зад микробуса си, остави място колкото да отвори вратите. Огледа се за последно и слезе.

В далечния край се чуваха гласовете на мъж и жена, после тихо замърка и двигател. Започваше да се зазорява и някои от гражданите се готвеха да отидат на работа, други, като тези, навярно изпращаха гостите си.

Долепи ухо до каросерията, дочу само тихи стенания. Колко ли го болеше копелето, а още не се бе заел с него? Петя и Командо бяха загинали мигновено и едва ли са усетили нещо, но при Новков нещата не стояха така. Да изгубиш зрението си отведнъж и то по този ужасен начин бе съвсем друга работа. Освен това следваха истински неприятните моменти!

Той отвори и се качи при пленника си. Ковчега се взря в него и явно го позна, защото реагира така, сякаш вампир бе видял разпятие. Лицето на кошмара!

Непохватно тръгна да бяга и поради временната си дезориентация безпомощно се заблъска в стените.

Робинзон обаче нямаше време за нежности. Награби го под мишниците, извлече го и го прехвърли в микробуса. Скочи при него, изви ръцете му отзад и ги стегна не с една, а с две свински опашки. Същото стори и с краката му, а после привърза лактите към една халка за обтегач, стърчаща отстрани. Постара се, повече място за грешки нямаше. След толкова планиране и рискове човекът най-после беше в ръцете му, вече не биваше да го изпуска.

Тракна вратите, отново се качи в линейката и я откара на трийсетина метра като я паркира между два фирмени микробуса. Гледана отдалеч тя можеше да мине и като трети техен събрат, още малко спечелено време.

Замисли се дали да не отдели няколко минути и да заличи отпечатъците си от волана, лоста и дръжките на вратите, но се отказа, със съвременните технологии криминалистите неминуемо все щяха да открият някакъв материал от него.

И какво от това, и снимка да им оставеше, за него беше все едно, нека си го издирват. Доколкото си спомняше, той не фигурираше в никаква база данни, освен може би във Фермата, но там нещата бяха толкова засекретени и на ръба на закона, че разработките едва ли някога щяха да видят бял свят.

С една дума, той беше несъществуващ призрак без статуси, без профили и без самоличност, призрак, на който единствено ефективността бе извън всякакво съмнение.

След един последен бърз оглед Робинзон прецени, че може да тръгва.

Качи се в кабината на микробуса, внимателно се измъкна от стоянката и с няколко маневри излезе на улицата. Огледа се и се ослуша, но освен обичайните за столицата шумове не чу нищо необичайно. Припомни си маршрутите, които запамети от картата, пристегна колана и настъпи педала на газта.

Утринна София бе все още спокойна, нямаше го онова гъмжило от автомобили, задръстващи улиците през деня. Точно в този час и органите на реда бяха в онова измамно спокойствие, бележещо края на смяната им, напрежението и бдителността бяха отстъпили място на отпускането, дрямката и броенето на заработеното през нощта.

Фиатът безпроблемно стигна до „Орлов мост“, качи се на Цариградско шосе и продължи движението си в посока „Младост“. Шофьорът му не го насилваше, нямаше смисъл точно сега да го спират за превишена скорост.

След тридесетина минути големият град остана далеч назад и Робинзон се поуспокои, защото и трафикът се засили и неговото превозно средство вече едва ли правеше впечатление.

Леко увеличи скоростта, колкото повече се отдалечаваше от епицентъра на похищението, толкова повече намаляваше шансът някой патрул, предупреден за вида на колата му, да го спре. От време на време чуваше как отзад Новков мучи нещо уплашено, но не му обръщаше внимание, когато болката се примеси с ужаса от неизвестното, повечето живи същества постъпват така.

Горянинът не можеше да се нарече жесток човек, въпреки професията, която бе упражнявал в миналото. Повечето му колеги след 2–3 години, прекарани в непрекъснат риск за живота сред опасните отрепки, с които им се налагаше да се занимават, се превръщаха в зверове, а към края на кариерата им в тях не бе останало почти нищо човешко. Той не бе от тях. Вярно, бе убивал многократно, но без никакви чувства, това му бе работата. Докато някои убиваха, защото искат, той го правеше, защото трябва. При него философията бе следната — с добрите бъди добър и ги поощрявай, наказвай само лошите. А за него Секретарят бе много лош, направо злодей! Той ги бе предавал, бе ги мамил, бе ги манипулирал и за капак, накрая бе успял дори да убие двама от неговите хора. Това, че не го бе направил лично, а изпращаше пионки, го принизяваше още повече, поредният страхливец, разчитащ на другите.

Поради тези причини, в този случай Робинзон не бе безпристрастен, той наистина мразеше този човек. Бе ядосан, бе бесен, а малко неща са по-ужасни от един истински ядосан човек, притежаващ необходимите умения. Бе твърдо решил да го убие, като при това го накара максимално да страда, та поне в самия край на живота си оня да разбере какво е причинявал на другите. Сега, докато шофираше той се двоумеше дали да отбие колата и по второстепенни пътчета да се забие някъде далеч, където никой нямаше да ги чуе или да продължи към Х. и за тази цел да използва пещерата си. По-малко рисковано бе да се отклони от пътя и да кара докато може, все някъде щеше да открие пусто място. Но той не познаваше района и ако се натъкнеше на гъсто разположени селца, нямаше как да е сигурен, че ще си осигури достатъчно време, за да остане насаме с пленника си колкото му се искаше. Ако някой овчар или още по-лошо, ловци или бракониери го откриеха в гората, можеха да осуетят всичките му планове. В пещерата бе по-сигурно, но до там бе много път, още поне три часа по магистралите, все в напрежение.

Кой от двата варианта да избере?

Докато прехвърляше възможностите измина още трийсетина километра и това реши нещата. Ще използва пещерата, там е безлюдно, безопасно, а и бе в свои води. Да, там ще го направи.

Магистралата се бе опънала пред него, права като конец и той настъпи педала. Почти бе съмнало, но още нямаше голямо движение и се караше приятно. Самотните къщи и градчетата прелитаха край него и скоростта все повече го приближаваше към крайната точка на неговото пътуване.

Отмина Български извор, после Севлиево, следваше Габрово. Оттам до Х. не бе далеч, ако Мърфи не се намесеше би трябвало след два часа да са в пещерата.

Замисли се за Иво, който навярно се бе побъркал от притеснение. От няколко дни не му се бе обаждал, дотолкова го бе обзела ловната треска. Качи ли се в селцето първата му работа ще е да му звънне и да го успокои. Стекат ли се нещата по благоприятен начин, след около две седмици пак ще са заедно и вече къде-къде в по-голяма безопасност. С края на Новков би трябвало да настъпи краят и на техните постоянни страхове. Крайно време е и те вече да се кротнат, стига постоянно са си рискували живота и свободата в името на пустата му справедливост. На тяхната възраст бе време за хобита, не за инфарктни ситуации. Нали и Конфуций беше казал, че когато свършиш една работа както трябва, най-добре е да се оттеглиш! Така и ще сторят, през последните години каквото можаха го направиха. Още отначало им бе ясно, че не могат да се справят с всички злодеи, много гнилоч беше това. Но все пак поразчистиха.

Сети се и за оня вицепрезидент, за когото така и не му остана време да разузнае. Какво нищожество, за пари да амнистира престъпниците! Такива като него ще накарат и Юда да позеленее от завист. За два-три дни детективът Недев щеше да му състави пълно досие, но кой ти дава толкова свободно време? Нищо, все пак той бе второстепенна цел. Може пък Новков да има информация, нали доскоро беше главен секретар. Ще поразпита него, ще научи това-онова и ще го сподели с Иво. С това отново навлизаха в опасна територия, доколкото познаваше приятеля си той по някое време ще започне да си стяга багажа, с постъпките си вицепрезидентът навярно бе на челно място в списъка му за превъзпитаване.

Ето, уж все искаха да се кротнат, а постоянно нещо изскачаше!

Пред погледа му се показа Х., докато мислеше за това-онова неусетно бе стигнал. Приятно градче, не може да му се отрече! А откак преди години Иво бе вкарал в затвора бившия му кмет, ставаше все по-красиво и поддържано.

Фиатът навлезе по главната улица, прекоси центъра и се отправи към последния етап от пътя си. Два-три километра изкачва крайните квартали, а оттам отклони и пое по тесен коларски коловоз към гората. Навлезе между дърветата и се запровира под клоните докато накрая, след километър спря, тук пътят се губеше окончателно.

Шофьорът скочи на тревата и се протегна, напрегнатото пътуване най-сетне бе свършило.

Мина отстрани и отвори вратата, пленникът му лежеше притихнал на една страна и уплашено го гледаше. Лигите му течаха, окото сълзеше, направо трагична гледка! Но след миг се окопити, започна да бръщолеви нещо и да заплашва, все ненужни действия според обстоятелствата. Тук, насред нищото и ария да запееше, никой нямаше да му обърне внимание.

Робинзон се качи при него, нарами раницата и здраво пристегна ремъците. После сряза пластмасовите връзки на ръцете и краката на пленника си, издърпа тялото навън и го стовари на земята.

— Надигай си задника и тръгвай, не очаквай да нося и теб!

— Нищо не виждам, трябва ми лекар!

— Съдът отхвърля тази молба. Едноок си, което не ти пречи да се движиш сам.

— Окото ми няма ли да се оправи?

— То никога повече няма да ти трябва, затова не го прави отново на въпрос!

На секретаря трябваха две-три секунди, докато тези думи стигнат до съзнанието му.

— Какво искаш да кажеш?

— Че като се позанимая с теб, след няколко дни сам ще ти се иска да умреш. Ще ме молиш за това!

— Нали знаеш, че можеш да ми вземеш живота само веднъж?

— Ако е бавно и веднъж стига.

— За да ме убиеш ли беше всичко това?

— Може да се каже, въпреки че като те гледам ти отдавна си мъртъв. Нещастен до смърт! Отхвърлен и от своите!

Той го хвана за ръката и го повлече след себе си, без повече да слуша хленченето на клетника.

Двамата поеха през притихналата гора и къде с добро, къде насила, след половин час пристигнаха до поточето. Мушнаха се под буйните води на водопадчето, провряха се през цепнатината и най-сетне планинецът се почувства в безопасност. Мисията почти беше изпълнена!

Вътре не губи време, а изтика пленника си под металния лост, който навремето бе ползвал за упражнения, преметна ръцете му през него и отново им завърза китките. Тялото увисна, но все пак достигаше земята. После похитителят измъкна топче ръждива тел и допълнително омота няколко осморки, обхващайки лоста и плътта, докато се убеди, че никакви движения няма да разхлабят възлите. Накрая откри правоъгълно парче дебел найлон и го разстла от край до край по земята под торса, знаеше, че тази работа не е от чистите.

Като се увери се е обезопасил жертвата си, Робинзон взе телефона, излезе вън на полянката и набра номера на Иво.

— Здравей, партньоре!

— Ох, успокоих се! Къде се губиш бе, човек?

— Знаеш, че бях по задачи!

— Е?

— Почти приключих, остава приятната част. Хванах го, транспортирах го и сега вече е в пещерата, овързан за висилката.

— Подробности?

— Ще ти ги дам като си дойда.

— Браво, приятелю! Както винаги си се справил перфектно!

— И така може да се каже. Възнамерявам да остана в родината максимум още три дни и ще потеглям към теб.

— Щом си в безопасност, забави се колкото желаеш! Нищо, че изгарям от нетърпение да ми разкажеш всичко.

— Да, интересно бе. Жалко, че я няма Петя да опише и тази история в книгата си.

— Дори е много жалко. Е, ще си останем невъзпети герои! Аз все още не мога да възприема, че повече няма да я видя. И двамата с Командо много ми липсват.

— И на мен! Може да се каже, че ние с теб наистина осиротяхме. Ти първо загуби дъщеря си, а после и един от най-верните си приятели.

— Това, което научих от тези трагедии е, че животът е твърде кратък, за да го пилеем.

— Животът на никого не стига, и при еднодневките и при орлите винаги е недостатъчен. Накрая проумяваш, че все е можело да свършиш още нещо.

— Така е!

— Ще вървя, че чувам как отвътре копелето започна да вика. Може и да се е насрал от страх.

— Отивай и приключвай с него! Да не се размекнеш?

— Не ме разсмивай! Та това е човекът, отговорен за всичките ни беди напоследък. Странно е, но аз нощем понякога сънувах как оставам насаме с него.

— Тогава съм спокоен.

— Как са нещата на острова?

— Пука се по шевовете от туристи, парите валят! А познай кой пристигна оня ден!

— Навярно нашите финландки.

— Точно те, едно водно такси ги докара от Пеликан. Чакат те да се върнеш и да отпрашваме нанякъде.

— След двайсетина дни съм при вас. Поздрави ги!

— Ще го сторя!

— Тогава, довиждане!

— Довиждане, партньоре и се пази!

Робинзон прекъсна връзката, прибра телефона в джоба си и отново влезе в пещерата. Беше се оказал прав, вътре миришеше ужасно.

— Усещам, че си се наакал. Прав ли съм?

Новков притеснено се заизвива на въжетата, вече и плачеше.

— Пусни ме, моля те, голяма грешка допуснах! Кажи ми как да се откупя!

Той не знаеше какво точно се е случило на острова, неговите убийци му бяха докладвали само, че са взривили лодка с няколко човека.

— Не плачеш пред когото трябва!

— И все пак трябва да има някакво благоприятно решение.

— Да видим! За предумишлено убийство съдът дава до живот! Ти обаче успя да убиеш повече от един човек. Отрепките от Стаята на срама във Фермата не ги броя, тях не ги считам за хора. На Сейшелите твоите пратеници се провалиха, но не напълно. Аз прехвърлям техните грехове на теб, все пак ти си поръчителят. Затова ще бъда милостив, справедлив и няма веднага да те убивам, ще те оставя жив. Ако съумееш да оцелееш, така да бъде, ако ли не — значи така е било писано.

Като чу тези думи секретарят се поободри, в здравото му око се появи пламъчето на надеждата. Започна да се умилква като улично куче, което си търси господар.

— Благодаря ти, благодаря ти, вечно ще съм ти признателен!

— Няма нужда от благодарности, защото аз не очаквам, че ще издържиш. Ти си мек, кекав и разглезен от живота, а тук ще бъдеш далеч от зоната си на комфорт. Но ти дадох думата си и ще я спазя. В замяна обаче искам да си поговорим по мъжки. Ще ти задавам въпроси и очаквам само bona fides.

— Не ме обърквай още отначало! Каква е тази Бона?

— Извинявай, бях забравил, че си от утайката и че едва ли разбираш нещо на латински! Bona fides означава да си искрен, да казваш истината.

— А, това ли било?

— Това! Приемаш ли сделката?

— Нали знаеш, доверието е двустранно!

Планинецът настръхна:

— Високомерен си и в поражението!

Новков усети, че е сгрешил и даде отбой.

— Питай, всичко ще ти кажа!

— И аз така си помислих.

Робинзон стана, отиде до рафта с книгите и взе от там една тетрадка с привързан към нея молив. После отново се настани в стола и се приготви да си води бележки.

— Нека първо да изпълня молбата на Иво, ти си бил главен секретар и си наясно с тази информация. Става дума за бившия вицепрезидент, разкажи ми малко повече за него! Откъде се пръкна, кой го предложи за поста, такива неща.

Новков се поизненада от въпроса, но послушно заговори и петнайсетина минути подробно разказва това, което знаеше. Горянинът не го прекъсна нито веднъж, само слушаше и си записваше.

— Кажи ми сега адреса му и дали тази мижитурка още ползва охрана от НСО!

— Охраната му я редуцирахме отдавна, законът е такъв, но се говори, че той има договорка с някакъв бизнесмен, който му осигурява частни гардове. Доколкото за местоположението на апартамента му в София, него съм го посещавал и го знам къде е. Обаче освен него той притежава и къща в един затворен комплекс в Бояна. Купи я след края на мандата.

— Има си хас!

Новков замълча и сведе поглед към екскрементите на земята под себе си. Гледката не беше приятна.

— Говори де, няма да ти вадя думите с ченгел!

Пленникът послушно продиктува двата адреса.

— Някакви други данни за него?

— Държи още един апартамент в столицата да си води там любовниците, но понякога и преспива в него. Обаче за него си трае и неговото местоположение не ми е известно.

— И това ми го казва главният началник в силова служба?

— Хората, които има какво да крият не са от най-разговорливите. А той е от тях.

— Ще ти повярвам! И без това разбрах достатъчно.

— Не ми е работа, но той защо те интересува?

— Има много грехове, повече и от твоите. Ти поне покрай работата си се опитваше да затваряш и да чистиш бандитите, а той законно ги освобождаваше. Това няма как да му бъде простено, при такива хора учтивостта не помага.

— Че какво можете да сторите вие?

— О, ще се изненадаш! Едва ли някоя от рехавите ви структури може да ни попречи. Ако информацията за този е вярна той няма да има право на алтернатива.

— Говориш с недомлъвки.

— Иво винаги е казвал, че затворът е за предпочитане пред гроба. Е, тази отрепка няма да има право на избор. Решим ли, е мъртъв!

— Всъщност кои сте вие?

— Хора, на които им пука.

— Ясно, но защо го правите?

— И да ти отговоря, ти няма да ме разбереш. Правим го, защото можем.

— Като се замисля, си прав. Много сте добри! А относно вицепрезидента, не се изненадвам, че нещо е сгафил. Когато нещата опрат до власт и пари, правилата отпадат! Но това са политици, какво да ги правиш? Всички са си внушили, че светът им дължи повече, отколкото им дава.

— Много бързо сменяш полюсите, нали и ти си от това котило!

— Отдавна загубих вяра в държавността, затова и вече съм бивш главен секретар.

— Не се оправдавай, всички сте вадени от един калъп! Само се чудя като гледате народеца си на какъв хал е, не ви ли е срам. Не ви ли омръзна да крадете? Кога ще се спрете?

— Това няма как да стане, невъзможно е! Все едно да искаш не от куче, а от котка да ти връща подхвърлената пръчка. Пълен нонсес!

— Има една патологична зависимост, нарича се непреодолима потребност, вид болест, която постоянно те кара да вършиш нещо, обикновено да трупаш разни предмети. Имам чувството, че което и правителство да дойде, веднага се заразява от нея. А навремето бях такъв оптимист!

— Може и така да е, но ти какво очакваш? Всъщност аз бих ги нарекъл клептократи, по-точно ще е.

— Би ли се изказал по български, аз не съм по засуканите думи!

— Това е форма на управление, при което решенията се взимат заради материални интереси, за обогатяване.

— Ами кажи клептомани бе, човек, какво си кривиш устата! А така, клептократи, звучи някак възвишено.

— И клептомани няма да е грешно. Всички правителства, които се изредиха след прословутия преход са такива, те никога не изпълняват своята част от сделката. Всъщност тоя преход излезе едно гигантско осиране. Замислял ли си се, че тези така наречени избраници са всъщност обикновени хора, подвластни на всички човешки слабости? И те завършили с рушвети, и те бягали от лекции, нищо ново под слънцето. Съвсем не са блестящи, просто я карат някак! Псевдовеличия! Проблемът им е, че се смятат за важни.

— А нямат покритие, казваш?

— То е ясно, виж им резултатите!

— И какво ги мотивира да са толкова непочтени?

— Предполагам, че е обичайното — пари, секс или Бог. Но в този случай религията я изключвам. Имат страх само от ОЛАФ, защото единствено от докладите на тази организация европейците добиват представа каква нация сме всъщност. Кой настоящ министър според теб си е на мястото? Никой, като планети без орбита са! Мисленето изобщо не влиза в трудовата им характеристика. Цяло чудо е, че там изобщо се върши някаква работа. И само като си помисля, че качеството на живот на милиони зависи от техните хрумвания. Цялата държава е един батак, едно нещо не е както трябва.

— Това едва ли беше комплимент.

— Всъщност беше диагноза! Където и да пипнеш са далавери — детски градини, домове за сираци, болници, назначения — няма ни един ресор, който да е наред.

— Но в публичното пространство се говори друго.

— Ами естествено, че ще се говори. На шефовете на покорните медии е спусната директива да представят всичко в розово и те с радост го вършат. Да поддържат димната завеса. Може снегът да ти е до кръста, но те пишат, че хиляда машини денонощно работят и пътищата са в идеално състояние. Че се отпускат пари за това и онова, уж все в името на обществото. Пари, които изобщо не стигат до предназначението си. Давам ти само тези примери, та да ме разбереш! Но аз отдавна съм се убедил, че половината истина всъщност си е цяла лъжа. И добре, че са разследващите журналисти, които още не са в колянно-лакътна позиция, та и обикновените граждани да научават как ги цакат отвсякъде. Но какво се чудя, няма как да обърнеш плявата в зърно!

— Ами отсявайте зърното от плявата, нали на всеки четири години има избори!

— Зърното отдавна избяга в чужбина, тук останаха само глупаците и една група хора, които се научиха да ловят риба в мътна вода.

— И по какви критерии назначават шефовете в министерствата?

— Няма такива, важното е да са верни, основно правило! В подобни институции традициите умират трудно. Много хлъзгави хора има там, истински ценители на лъжата. Обещания, обещания, на такива светци се правят, че и папата ще им завиди. А не им пука за теб, ще те преведат през девет реки без да ти дадат дори да пийнеш вода. И най-лошото е, че са последна инстанция, от тях зависи всичко. Премиерът ги държи на къса каишка, но той разполага с две големи примамки — парите и страха. Иначе всички се учат в движение.

— Тогава какво вършат?

— Нищо! Седят си в луксозните кабинети в очакване на вдъхновението. Ако нямаха съветници и решаваха сами, досега да сме затънали до шия. Но те и съветниците им не са стока, рядко имат едно мнение. Лобисти, всеки дърпа към своя господар.

— А опозицията?

— Партийките? Защо мислиш се кандидатират, губят си времето с избори, агитации и обиколки из страната? За да се намърдат на хранилката, затова! И там истината е лукс, лъжат като за световно!

— Е, всички сме наясно, че мацки и избори не се печелят с говорене на истината.

— Така е, но ако ги попиташ, те ще ти отговорят друго, така са програмирани. Тия покварени законотворци в събранието как ще ти взимат справедливи решения като не си знаят парите? Че то само заплатите им са по пет-десет хиляди лева. Я със закон ги задължи да получават наложената от тях минимална заплата! Я им спри държавната помощ, така наречената субсидия и ги остави да се оправят само с вноските на симпатизантите си! Искаш секретарка, ами плащай й ти заплатата! Искаш да се возиш в луксозен автомобил? Добре, но си налей горивото! Командировки? Какви командировки, за какво ти са, да не си там за екскурзии? Въведи тези порядки и да видим дали ще се тикат там. Нали все милеели за народа, ами работи без пари тогава! Нали се пишеш родолюбец! А то какво се получава, от ползу роду става ползу джобу! Аз съм чел характеристиките на повечето от тях и ще ти кажа, че някои, особено от смесените райони не могат дори да пишат. Завършили са висше, естествено, такъв е законът, но са абсолютни примати. Те са една сбирщина, само слушкат и гласуват както нареди шефът.

— Чак пък сбирщина?

— В нашата държава така е било и така ще си продължи, помни ми думата! Още през 1876 година Константин Иречек е нарекъл Парламента „страшно нравствено блато“. Прочети неговата „История на българите“ и се увери сам!

— Той не беше ли румънец?

— Отстрани се вижда още по-добре.

— И народните избраници ли си проучвал?

— Естествено, това беше едно от задълженията ми като главен секретар на МВР. За всеки имаме по нещо, дори за дарителите. А да не ти разправям колко любовници се уредиха на сладки местенца, една дори я направиха областен управител. Вгледай се в неадекватността на някои млади депутатки, зам.-министърки, че и министърки и сам ще разпознаеш, че на някой спонсор му връщат услугата! Но моля те, не ги наричай народни избраници, че ми се повдига! Това са просто едни никому неизвестни имена, които избирателят вижда само изписани на бюлетината. И всички те смятат привилегиите за даденост. Ето затова ги наричам сбирщина!

— Ако те наистина са такива, тогава родината ми е в сериозна беда.

— Точно така е! Анархистите са го казали най-точно, според тях всяка власт е заговор срещу народа. Но твърде късно се убедих в правдивостта на тези думи, направих равносметката едва когато ме изритаха.

— Така като говориш разбирам, че не виждаш светлина в тунела.

— Има начини! Непопулярни, но съществуват. Вържи тяхната заплата с минималната, а още по-добре с най-ниските пенсии и ще видиш как наистина ще започнат да мислят за икономика, за растеж и за просперитет!

— Хей, хей, ти ме изненадваш с тези разсъждения. Човек ще рече, че твоята заплата е била малка.

— Просто ти обяснявам какви са ония на върха. Не са машини, не са роботи, а са обикновени хора. Освен ленивост и безхаберие какво друго можеш да търсиш от връзкарите? Какво като са нови лица и по-младички — има плодове, които загниват преди още да са узрели. Кланят се на две божества — европейските средства и обществените поръчки. Особено поръчките, там колодата винаги е предварително подредена. И ще ти кажа, че принципът за най-ниската оферта изобщо не важи. Печелят които трябва и на свой ред започват да се разплащат. Процентче от тук, процентче от там и погледнеш, милиардът се заформил. Пари от хаоса!

— А къде гледа полицията?

— И те като другите. Гледат в джоба. Оня ден колегите разбиха три нелегални фабрики за производство на цигари и се оказа, че за едната отговарял бившия шеф на криминалистите от Второ районно. Минал от другата страна човекът и сега колегите упорито го издирват, но щом е бил ченге едва ли ще го хванат скоро. Направо го пиши „бегал“! И баш босът на проституцията в миналото е бил полицай, знаеш ли вече колко пъти го задържаме, а ефект никакъв?

— Колко?

— Чет нямат, за пръв път му беше през 2010 година. След това още няколко пъти, но какво от това? Плаща си и доказателствата се губят.

— Няма ли как да се спрат тези порочни практики?

— Дори е много лесно. Ето ти пример! Обществена тайна е, че най-много се краде от големите обекти, например строежа на магистралите. Сега възлагат работата на десетки частни фирми, които си знаят урока и още при подписването на договора доброволно „даряват“ едни 20–30 процента от стойността на поръчката. Но по този начин за собствениците остава по-малка печалба и те я компенсират като влагат некачествени и евтини материали, затова още на втората година асфалтът е като бойно поле.

— Не е ли по-удачно работата да се свърши от една компания?

— Естествено! Но тогава ще дойдат запитвания от световни компании, чиито оферти са толкова добри, че няма как да бъдат отхвърлени. Защото те строят бързо, качествено и най-вече евтино. Обаче не са корумпирани и не обичат да делят печалбите си с никого.

— А, ясно!

— Затова преди време парламентът прие едно законче, което постановява, че ако строежът на трасето е под десет километра може да се строи от всеки — разбирай „от нашите хора“! Когато разпарчетосат една магистрала на отсечки от под десет километра ръцете им вече са развързани и те „законно“ правят каквото си искат.

— Хитро!

— Хитро, но за 10–15 човека, другите 5–6 милиона да го духаме. Много е по-добре, и това го знаят от всички правителства, да се създаде една държавна фирма, която да си има строго определен бюджет и да се занимава само с това, със строителството и поддръжката на пътищата. Но управлявана от квалифицирани инженери и строго контролирана от разходната агенция. Отчетността да е ден по ден, за всяка стотинка. И никакви подизпълнители, за качеството да е отговорна единствено тя! Ето ти хиляди нови работни места, ето ти съвременни и построени в срок пътища и то на половин цена. Усещаш ли обаче какво липсва от уравнението?

— Комисионните!

— Точно така, на въпросния министър му секва кранчето. А той не ти гледа качество, работни места и просперитет, той гледа да му е пълен джоба. И да радва големия шеф!

— И той ли е вътре?

— Него не можеш го разбра. Като го слушаш ще му повярваш, толкова е убедителен. Но фактите показват друго, видно е, че населението тъне в нищета. Обаче хората започнаха да се усещат и на следващите избори ще му издърпат килимчето.

— Нали парите са в него, не може ли да купи вота?

— Едно е да купиш изборите, съвсем друго — победата!

— Много си прав, понякога стават изненади. Чакай да те питам още нещо! Ти да си чувал прякора „Главния“? Може ли това да е премиерът?

— Той, че е главен, главен е, но нямам информация да му казват така. Защо питаш?

— Навремето, още когато започнахме да избиваме дилърите на дрога, в София попаднахме на голяма наркомрежа, която се ръководеше от някой с прозвището „Главния“. Страшни пари правеха и е логично шефът им да е бил някой от голям калибър.

— Не знам, и да е вярно, това е било отдавна и не вярвам той още да рискува с подобна дейност. А и защо му е като наистина огромните пари сега им валят наготово? Ако си на висока позиция във властта не ти трябва да се занимаваш с наркотици. От DEA неминуемо ще те надушат, а с такъв коз срещу теб правителството на Щатите ще те командори както си иска.

— Аз имам усещането, че те и сега здраво ни командорят. Струва ми се, че винаги играем по тяхната гайда, нищо, че сме в ЕС. След всяко посещение на някой висш чиновник зад океана, след всяка Молитвена закуска с наше участие в Белия дом и в България се вършат големи поразии.

— Политици, какво да ги правиш, продажни са и всичко ще съсипят. А може и наистина американците да ги държат с по някой як компромат и чрез посланика си да прокарват своята политика. Нали видя, спряха строителството на руския газопровод, техни фирми дупчат по морето за нефт и газ, а за двете Маришки електроцентрали да не говорим! Вече купуваме техния втечнен газ, а скоро ще клекнем и за шистовия, помни ми думата!

— Те са чужденци и си гледат интереса, това аз го разбирам и не мога да ги съдя. Повече ме интересуват действията на нашите акули. Да разбирам ли, че за въпросния „Главен“ нямаш информация?

— Навремето разработвахме един, който имаше няколко прозвища, едно от които бе „Главния“. Момче от „Магурата“! Но в нашите среди бе по-известен като „Шахматиста“ или „Математика“, много му сечеше пипето. Доколкото ми е известно обаче, той с наркотици не се е занимавал.

— Явно става дума за друг. Но нека продължим! Разбирам, че кражбите важат за всички сектори, а не само при изграждането на магистрали.

— Естествено, това беше само един пример. А оня ден пък научих, че някакъв циганин дал най-добра оферта за поредния ремонт на сградата на Народното събрание и го избрали за изпълнител. Но колкото и да му е била добра офертата тя пак е била завишена поне тройно, та да има за всички. Пред мои информатори човекът се е изпуснал, че само със своя дял може да купи отсрещния хотел.

— Абе щом ще гради циганин си представям какво ще е качеството накрая. Калпаво е мека дума! Ненапразно има една поговорка — „Хубава работа, ама циганска!“ Обаче започна да ми светва. Започнах да разбирам мащаба на така наречените отчисления, това са огромни суми. Отвсякъде и по много! Все пак някой трябва да управлява паричния поток, а това не е проста работа. Захранват се анонимни сметки, вършат се разпределения!

— Според мен всичко се изнася в чужбина и то кеш, направо в чувалите. Минат ли парите през банка, колкото и да ги раздробяват, винаги оставят следи.

— Но са замесени хора, а дори и да са малко на брой, тайната трудно може да бъде опазена.

— Така е, прав си! Няма никакви доказателства, но съм чувал, че тази работа я върши един от вицепремиерите и докладва лично на министър-председателя. Не е слух, на два-три пъти засичам името му в сводките. И „Спартана“ и „Фалкона“ подозрително регулярно летят до едни и същи дестинации, в които банковата тайна е закон. А какво превозват не знае дори авиоотрядът, на тях им е наредено да не напускат кабината. Всичко се върши в пълна секретност и затова ти споделям единствено непотвърдени ведомствени клюки.

— Разбирам те, но чак милиард?

— Какво, не вярваш ли? Та аз съм свидетел как от едни обувки за пожарникарите прибраха милиони. Във всеки склад ще намериш кубинките по 40 лева, а я виж във ведомостта как ги водят!

— Че кажи де, аз не съм бил главен секретар на МВР!

— Ами фирмата, която ги доставя получава по 92 лева за чифт, това са седемдесет-осемдесет процента отгоре. Сещаш ли се къде отива разликата? Друг е въпросът, че момчетата от години не са виждали нови обувки, а само се разписват, важното е, че някой е направил сделката.

— С тая корупция сме в устата на всички комисари в Евросъюза. Защо нашите не вземат най-накрая да се кротнат? Не искат ли да изчистят името си?

— Абе искат, ама нямат желание.

— Че къде гледа главният прокурор?

— Ха, че за него вече дори вицове се говорят. И може и да са вицове, но всички са по действителни случаи.

— А градския прокурор? Ония от ДАНС?

— Същата работа! Балета е потънал в анонимност, спазват някакви техни правила и не можеш им хвана спатиите.

— Балета?

— В нашите среди такава е позивната на ДАНС — „Балета“. На служителите там пък казваме „балерини“ понеже умират от страх да не стъпят накриво. Винаги ще намерят десетина причини да се туткат и да не правят нищо. Особено ония от сградата до ресторант „Кошарите“. Размърдват се само ако им се обади премиерът или ония от DEA.

— До „Кошарите“ ли е централата им?

— Главната! Преди години ги бяха натикали в една къща на улица „Черковна“, но сега вече обитават няколко адреса. Утроиха им заплатите, разраснаха се и де що има съпруга или любовница на политик е на работа там. Какви ли длъжности не измислиха специално за тях, само и само да ги набутат на хранилката. Стана малко като в Ръководство въздушно движение, но според мен е още по-добре платено.

— А коя е Деа, за втори път я споменаваш?

— Американската агенция за борба с наркотиците — Drug Enforcement Agency. На тях козируват. Понякога ги пораздвижва и Интерпол, когато търсят данни за някой наш виден олигарх, стъпил накриво. За това също помагат. Но когато става дума за разследването на ръководни фактори в нашата страна от тях никога няма да чуеш истината. Поднасят някоя убедителна история и няколко дни усилено я повтарят. Обикновено това са капитални глупости, на които вярват само простите хорица, но в началото вършат работа.

— А после?

— После всичко се забравя. Но и да искат да сторят нещо, не могат. Получат ли височайше обаждане, тутакси започват да се правят на глухи и тъпи.

— За тази агенция имах по-добро мнение.

— В грешка си, и там е като блато! Наскоро разследвахме един техен отдел и ако беше прочел окончателния доклад щеше да се хванеш за главата.

— В какво се бяха издънили?

— Рекетирали група богати араби, за да не им бавят документите. Разрешителни, визи, такива работи! Чужденците искали да въртят търговия в България, а от „Миграционни процедури“ се туткали и чакали ония да се отчетат. Само че арабите се оплакаха в Инспектората и от Вътрешна сигурност им спретнаха една разработка. Нещата се оказаха наистина сериозни и седем човека от Балета се принудиха да си подадат оставките. Обаче там всичко е скрито-покрито, цари абсолютна секретност и от медиите не надушиха нищо.

— На тия седемте, освен че ги натирихте, какво друго им се случи?

— Нищо, естествено, и те като богаташите не се страхуват от домашните си любимци.

— Чакай, чакай! Кои са домашните им любимци?

— Ами разследващите, кои!

— Как така?

— Много лесно! Оня ден отново вдигнаха заплатите на някои звена и на магистратите. Тези на магистратите ги изстреляха в орбита. Направиха ги 7–8 пъти по-големи от възнагражденията на лекарите например, сега те взимат повече и от президента. След този легален подкуп кой съдия ще е луд да убива златната си кокошка?

— А лекарите колко получават?

— Много рядко някой здравен работник се разписва във ведомостта за повече от 1000 лева. А са денонощно на крак и не се чудят с какво да си запълват времето. За сестрите пък да не споменавам.

— Моля те, не ги наричай здравни работници, това е ужасен израз! Лекари, сестри, медицински персонал — това в никакъв случай не са работници.

— Прав си, не бях се замислял.

— Все пак има и обществено мнение! Как така на всички им се разминава?

— Е, имитират дейност, нали четеш за тези постоянни нахлувания на баретите по фирми, по офиси, по банки и институции. Простият народец чува това и клати одобрително глава. Но кога ще видим някой осъден? На първото дело — виновен, на втората инстанция — отново виновен и тъкмо хорицата решават, че най-сетне някой ще си получи заслуженото, при третото и последно обжалване, хоп и мошеникът е оправдан. И тая закономерност започна да се повтаря толкова често напоследък, че вече бие на очи. Затова ти казвам, когато видиш някой големец в затвора, ела ми се обади! Корупция има, но няма корумпирани!

— Казваш, че от прокуратурата бездействат!

— Избирателно! Дребните риби обикновено си го отнасят. Теб например ще те смачкат без да се замислят. Не че искам да те обидя! Имат толкова неограничена власт, че ако нещо ги засегнеш ще бръкнеш в гнездо на оси. Ще те погнат и цяла армия юристи ще се съюзят да те съдят за закони, които дори не си подозирал, че съществуват. И повярвай ми, ще намерят начин да ти отнемат всичко! Създали са специален орган за това, с огромни правомощия.

— Чак пък всичко?

— Всичко! Ще извадиш късмет ако въобще останеш на свобода. Проблемът е, че не гонят истинските хайдуци. Теб ще те съсипят, но престъпниците не ги закачат. Но дори да се напънат и да придвижат някое дело до съда, какво от това? Ходовете на съдиите след това обикновено оневиняват всеки богаташ. Или толкова протакат делото, че му изтича давността. А знаеш, че бавното правосъдие е отказ от правосъдие.

— Правосъдието винаги си е имало цена, моят приятел Иво доста се беше напарил от някаква съдийка при развода си.

— И можеш да направиш „основателно предположение“, че и там някой определя тарифите.

— Значи и в правораздаването сме го закъсали?

— Какво ти закъсване, бих казал, че с огромна скорост летим, но назад. Затова ти казвам, че по върховете няма и един свестен. Там не се назначават хора със съвест. Това са българи, с всичките им недостатъци. Лизачи, нагаждачи и мижитурки, в колянно-лакътна позиция при всяка власт. Следват победителите! Само да са там! Има трима-четирима юнака, които винаги са с партията, която е на власт. Ренегати, които заради напъните си са станали за смях пред целия народ, но на тях не им пука. Такива са боклуци, че дори аз се гнусях от тях и когато ги срещнех в Парламента ги избягвах. Няма да е пресилено ако кажа, че бих предпочел да съм на зъболекар, отколкото да дишам един въздух с тях. В Народното събрание им казват Светата троица! Минат ли изборите и те, скок-подскок и хоп, в управлението. По едно време, преди народния вот моите колеги дори правеха залагания коя ще бъде предпочетената партия този път.

— Е, боклука винаги си остава боклук, само сменя кофата!

— Страхотно сравнение и много правилно. И в министерствата е така, все същите мижитурки.

— А ти какво очакваш? Когато всички мислят еднакво, значи никой не мисли достатъчно.

— Освен това там е като гнездо на оси. Завист, подлост, шушу-мушу и борба за власт! По-надолу, в партийните централи, в областните центрове и по кметствата е същата работа. Ти на мене, аз на тебе, но прецаканият винаги е този, който ги е избирал.

— Оня ден прочетох, че дори вашите служители, тези в МВР, отдавна чакат да им вдигнете заплатите. И при тях ли положението е толкова зле?

— Сигурно, щом мине не мине малко време и са на улицата. Но те си се оправят и самостоятелно, напоследък няма далавера, в която да не са замесени ченгета. И съвсем не ти говоря за катаджиите, които прибират по двайсетачка. Повечето от по-интелигентните са замесени кой в преразпределението на дрогата, кой в имотната мафия, а напоследък пък на един любовницата му го използвала за наемен убиец.

— Ти сериозно ли?

— Не гледаш ли новините? Изпратила го чак в Гърция да освитка богатия й съпруг, та после да харчи парите му на воля. Но не отчела, че за тази работа се иска акъл, то не е като да си навириш краката и готово. Оня наивен тъпак свършил работата, но допуснал да го видят сума ти очевидци и сега очаква присъдата си в ареста. И нея сме прибрали, и тя ще го отнесе, колкото и да отрича. А другите колеги, от по-висшите нива? Вкарват и транспортират мигранти, уреждат им дори квартирите. Вие преди няколко години нали премахнахте едно особено нагло ченге в Търново, мисля, че Пеев се казваше. Е, той е представителна извадка на цялата полицейска система.

— Помня случая, Иво го простреля с моя арбалет, но доколкото си спомням, за тази случка на никого не сме споделяли.

— Е, направих си домашното и събрах две и две. Още когато дойдохте в моята организация и се досетих. Толкова умело го бяхте извършили, че нямаше кой друг да е. Та както вече споменах, полицейските служители си се оправят много добре и сами, това хронично просене пред Министерския съвет и на Орлов мост го организират синдикатите, това им е работата. Те не отчитат, че ни здравни осигуровки плащат, ни пенсионни, всичко това им го поема държавата. Да не говорим с какви пари ги засипваме в края на стажа им. А да не мислиш, че много са се разработили? Тия в малките градчета още откак са постъпили в полицията са в перманентна ваканция. И постоянно плачат, че парите са им малко. Ами като не им харесват условията, да напускат, а още по-добре въобще да не кандидатстват за тази работа! Нали все пак всеки подписва договор и на него съвсем ясно е упоменато какви са възнагражденията. Иначе по служба всеки се скатава, за какво му е да рискува щом има и по-лесни начини?

— А хорицата по селата, върху тях постоянно издевателстват?

— Така е, но едва ли някой от управляващите ги е еня за тях. Те са им нужни само когато наближат избори, след това меденият месец приключва.

— Окей, Енгелс, разбрах те! Ще отчета тази патетична реч като опит за извинение. Че един вид се разграничаваш от останалите. Сега обаче ми разкажи защо реши да ни прецакаш в Сърбия, нали и банкерът беше в твоите списъци! Свършихме си работата, а ни захвърлихте!

— Не знам какво да кажа, всичко е доста объркано.

— И истината ще бъде достатъчна.

Новков притихна за момент и се замисли.

— Истината невинаги е приятна! Не е ли по-добре да си останете в неведение?

— Че защо? Щом е касаело нашия живот, най-добре е да знаем всичко. Дори подробностите!

— Е, щом така желаеш! Банкерът търсеше закрила и бе обещал да се отплати подобаващо. Обществеността, умело насочвана от определени институции го бе приела за единствен виновник и очакваше той да бъде най-строго наказан. А на властта й трябваше изкупителна жертва и беше нарочила него. Всичко се връзваше, така го отнасяше само един и алибито за изчезналите милиарди беше осигурено. Перфектно изпипано! Той, естествено, разбираше всичко това и изпитваше неистов страх, всички бяха против него.

— И потърси теб!

— По-точно потърси един депутат, а оня се свърза с мен. Само МВР има ресурса да организира безопасното измъкване на някой, когото всички познават. Мутрата му беше по всички монитори.

— И какво последва?

— Изведохме го безпрепятствено от страната, осигурихме му и бус за багажа и за няколко негови момчета охранители. Аз не съм наивник и предполагам, че бусът е бил натъпкан с валута, но това не ми влизаше в работата. Човекът се установи в Белград, нае си адвокати и започна да заличава следите, водещи към него. Успокои се, поне беше на свобода! Надяваше се след време хората да забравят какви ги е вършил, всички знаем, че паметта е ретроградно понятие.

— Добре де, ти си изпълнил своята част от плана. Защо се опита да ни спреш?

— Всъщност исках да ви забавя, нуждаех се само от още няколко месеца. Работата му почти се бе опекла и при финализирането й Славов трябваше да ни предостави номерата на няколко офшорни банкови сметки, такава беше договорката. Неговото желание беше да му спечелим време, на него и на съпругата му, защото и тя беше с червена бюлетина за издирване. Какво щеше да се случи с тях след това не ме интересуваше, но до един определен момент той трябваше да остане жив. С една дума, изпратихме ви след него, но никой не се е надявал, че ще успеете да го убиете. Нашето очакване беше друго.

— Е, внимавай какво си пожелаваш! Една светица беше казала, че повечето сълзи са пролени от сбъднати молитви.

— Казвам ти какъв беше замисълът. Не познавам никакви светици.

— И няма как, нивото на морала ти не го позволява. Мен животът ме е научил, че желанието няма голям дял в реалния свят, рядко се осъществява както е замислено.

— В общи линии ти разказах цялата история.

— Значи отново е ставало въпрос за пари? Защо ли не се изненадвам? Но ти казваш, че той щял да ВИ предостави сметките. Кои сте вие?

— Бяхме двама, аз и оня депутат, който имаше вземане-даване с него преди фалита на банката. Същият, който ме помоли да помогна. Неприятен човек, но той беше връзката.

— И той е?

Новков му каза.

— Да, и ние подозирахме нещо такова. Но е било грешка, че си се забъркал точно с този човек. Още една акула в костюм! Всичко около него мирише, и парите му, и бизнесите му. А предвид телосложението му, навярно и той не ухае приятно. Човек, който започна с дребни подкупи и стигна далеч.

— Дори твърде далеч, не можеш да си представиш колко хора е ядосал! Намърда се и в Парламента, защото парите са нищо без власт, а там е и практически недосегаем от закона.

— Още като видиш такива с набръчкани от лой вратове трябва да ти светва лампичката! Та тя самата природа ги е белязала. От такива бързо забогатели е най-логично да бягаш както дяволът бяга от тамяна! Създал си твърде неизгодно приятелство, оня рано или късно е щял да преебе и теб! Самият Балзак навремето е казал, че зад всяко голямо богатство стои престъпление.

— Че то у нас при кого не е така? Ти знаеш ли, че ако започна да ти разказвам за тия в Парламента, тетрадката едва ли ще стигне? Всички са се пуснали на пазара! Там ако някой не е измамник, значи е някакъв глупак. Я се появи някой находчив, честен и кадърен, я веднага са го смазали!

— Това вече не го вярвам!

— Защото си наивник! Съсипват го с най-изпитаните методи. От две-три печатни медии започват ежедневно да го плюят, после в Интернет уж случайно изтичат някакви измислени снимки и накрая една смешна телевизийка окончателно го довършва. Няма значение, че всички така наречени разкрития за от „анонимен източник“ или от определен жълто-кафяв сайт. Докато човекът се осъзнае и е на бунището. Не забелязваш ли, че от първите парламентаристи вече няма ни един, хиените отдавна ги изместиха? Понаучиха по някоя хубава думичка, запаметиха я и с години въртят електората на пръста си.

— Навярно си прав, с твоята длъжност си имал достъп до всякаква информация.

— А повечето от сегашните са и с криминални досиета, да не говорим, че и евродепутати стават. Ако си спомняш имаше един архонт…

— Сега за джуджета нямам време да слушам, трябва ми информация за едри риби! Тоя го знам още от „Магурата“ навремето, идваше да ни доносничи за враговете си. А врагове му бяха всички, с които се налагаше да дели приходите от рекета.

— Че ти какво си работил тогава?

— Не ти трябва да знаеш! Но относно въпросния индивид не ме изненадваш, в тази държавица криминалното досие рядко е пречка за успеха.

— За почти всеки имаме по нещо, нали така ги контролираме. Предстои ли някое спорно гласуване се налага на тоя-оня да подръпваме юздите и да му посочваме правия път. Не ни е трудно, обикновено всичко опира до едно телефонно обаждане.

— Като говориш всички тези работи някакъв срам не изпитваш ли?

Монологът на затворника секна изведнъж и той объркано запреглъща.

— Вършил съм каквото ми наредят, нищо друго.

— Като послушно куче!

— Ами…!

— Журналистите не надушват ли тия врътки?

— И да заподозрат нещо, вече е късно. Той ще каже, че е объркал бутона или че системата е отчела гласа му неправилно и край, отговорността е дотук.

Робинзон мълчеше и внимателно слушаше, той притежаваше дарбата да мълчи, когато трябва. Но сега не издържа:

— Спри, че ми се повдига! Я ми кажи и адреса на този депутат, че да зарадвам Иво!

— На кой депутат?

— На оня, с който бяхте в комбина за банкера.

— Той има двайсетина имота, част от които в чужбина и дори аз не знам местоположението на всичките. Но на два-три, които обитава, ще ти дам координатите. Обаче охраната му е желязна.

— О, я не ме разсмивай, това са просто хора! С Иво ще ги прегазим без дори да се усетят.

— След случката с мен съм склонен да се съглася. Но моля те вече да ме развържеш, отдавна не си чувствам ръцете!

— А, тук не си познал. Моето обещание е да не те убивам, не съм казвал, че ще ти създавам комфортни условия. И това е доста великодушно предвид обстоятелствата.

— А кога все пак ще ме пуснеш?

— Никога, там ще си стоиш! Ти поръча смъртта ни, а молиш за пощада! Заради теб заложих на карта всичко, което постигнахме с Иво, с идването си до България рискувах и живота си. Нали разбираш, че ако те освободя, всичко ще е било напразно. Крайно време е да приемеш, че всяко решение си има последствия!

— Моля те, бъди сериозен!

— Не се залъгвай по усмивката ми, аз винаги съм сериозен!

— Усещах, че ме ненавиждаш от самото начало.

— Теб човек трудно може да те обикне, Драгомире. Готов съм да се басирам, че надали си извършил и една добрина в живота си.

Новков въздъхна толкова драматично, че и Отело би му завидял.

— Как така, бе човек, колко още мислиш, че ще издържа в тази поза?

— Това зависи от издръжливостта на отделния индивид, но за теб не мога да заложа на повече от няколко дни. Превърнал си се в охлюв, дотолкова си се отпуснал. Давам ти максимум десет, това време е достатъчно да се обезводниш и да се предадеш. През това време телта ще се вреже в плътта ти и ръждата ще отрови кръвта, на това докторите му казват гангрена. Виж каква хубава дума, точно като теб! Или пък ще те открият плъховете, навремето гъмжеше от тях. Те късат по-малко, обаче са неуморни.

— О, Боже!

— Но може пък Съдбата да се смили и да се споминеш по-рано. Някой инфаркт, например! Поне да не страдаш! Защото сега не си чувстваш ръцете, но след няколко часа цялото ти тяло ще започне да отказва. А тогава наистина боли!

— Ти шегуваш ли се?

— Ни най-малко! Все пак си дай сметка на колко пъти се опита да ни убиеш и въпреки добронамерените ни предупреждения не спря да ни издирваш! Мъдростта се придобива от многобройните грешки, допускани в живота, но при теб тя така и не дойде. Ние вече ти нямаме вяра и решихме най-после да те спрем, затова и се разходих до България. Каквото повикало, такова се обадило!

— Но как така, аз…, ти обеща…!

Секретарят се замята отчаяно, но скоро се отпусна и изненадващо започна тихо да се смее, смях, по-зловещ от всякакви кошмари.

Робинзон стана, взе една ролка тиксо и направи няколко намотки през устата на жертвата си, като внимаваше да остави носа свободен. Нали му бе дал дума, нека поне човекът да може да диша.

— Обещах ти да не те убивам, нищо друго. Не съм казвал, че ще те храня, нито че ще те поя. Както виждаш само съм те вързал и си жив. Оттук нататък си в собствените си ръце и когато си тръгна, ако се освободиш, прав ти път. Ако ли не, Бог да те прости! Ако аз бях на твоето място, след час щеше да ме няма, но ти си от друго тесто. Сега разбираш ли колко е бил празен животът ти? Къде са парите, които открадна? Успя ли да ги похарчиш? Не, там където отиваш, човек нищо не може да вземе със себе си. А най-лошото е, че не си само ти, не си изключение. Цял живот живеете с измами и тъпчете кесиите си без да сте наясно, че има по-важни неща от парите. Не сте щастливи, постоянно сте нащрек, а това се отразява на здравето. Това ли са били мечтите ви, не беше ли по-добре да сторите нещо смислено през живота си, да оставите нещо хубаво след себе си? Не се ли убедихте, че парите идват и си отиват? Фирми, кражби, врътки, нагласени търгове и защо, за да се чудиш с колко охрана да се ограждаш! Това свобода ли е? А то накрая гробът е малък, не побира нищо освен тялото.

Без да обръща повече внимание на мятащата се фигура той започна да събира багажа си. Не бързаше, краят на задачата му вече се виждаше и след ден-два можеше да се качи на яхтата.

Напълни отново раницата като подбираше най-необходимото, после я нарами и тръгна да излиза. На входа се спря, обърна се и хвърли един последен поглед на своето убежище. Повече от двайсет и пет години бе изкарал в тази пещера и повече никога нямаше да може да я ползва. След време тя щеше да се превърне в едно призрачно място с един скелет, който да я охранява. Скелетът на един много лош човек!

Погледна и висящото в ъгъла тяло, нещастникът дишаше, но явно умът му си беше отишъл.

Излезе и спусна завесата след себе си! След това заопипва в малкия процеп между камъните и грубите му пръсти напипаха късия край на едно въже от паракорд. Последният му капан! Хвана въженцето и рязко го дръпна, с което изтегли един дървен клин, дялан от дрян преди трийсетина години и заработен върху трегера между двата най-големи къса на една раздробена скала.

Природата не търпи празни пространства, гранитът поддаде и от огромната тежест върху себе си започна да се срутва. След няколко секунди глух тътен входът на пещерата се оказа запечатан под тонове скала, корени и пръст. Събираните цял живот спомени останаха завинаги погребани, секретарят също.

Сбогом, Драгомире, memento mori!

Навън се бе смрачило и поради гъстака почти нищо не се виждаше, но тук той познаваше наизуст всяка пътечка.

Пое към мястото, където остави микробуса и скоро го видя да се белее между дърветата. Отвори вратата, хвърли вътре раницата и се намести зад волана. После извади телефона и се обади на капитана на „Тина“.

— Анатолий, аз съм!

— Здрасти, шефе!

— Къде сте?

— В гръцки води. Мотаем се по островите.

— Кога ще можеш да бъдеш на мястото, където ме оставихте?

— Момент, да изчисля! Сега е 23 часа, ако опънем платната и включим двигателя ще сме там на зазоряване.

— Идеално! Изпрати Джабрил с лодката да ме вземе около пет часа сутринта българско време, а ако ме няма да опитва на всеки следващ кръгъл час!

— Курсът ни таен ли ще остане, да пазим ли радиомълчание?

— Не държа! От AIS неминуемо ще ви засекат, така че се дръжте като всички останали съдове!

— Разбрано, шефе!

— И сложи една бутилка ракия във фризера, нека е готова!

— Значи имаме повод да празнуваме?

— И още как!

— Разбирам, че сте си свършил работата.

— Щом нещо е забавно не бих го нарекъл работа, но да, тук приключих.

— Тогава се разбрахме, веднага вдигам котва!

Робинзон прекъсна връзката и включи телефона към гнездото на запалката, защото батерията бе на привършване. Мисията му бе към своя край, но опасността съвсем не бе намаляла. Криминалистите при всички случаи вече бяха проследили с какво превозно средство е напуснал столицата и навярно усилено го издирваха. На входа и на изхода на всяко по-голямо населено място бяха монтирани камери, уж за преброяване на трафика, но службите ги ползваха и като наблюдателни. Те записваха всичко и който се поинтересуваше винаги можеше да проследи пътя на всяко превозно средство, което е преминало. При тези обстоятелства щеше да е лудост да продължи да ползва фиата, затова той бе решил да го зареже някъде в Х.

Запали двигателя, даде газ и пое по тесния горски път към градчето. Мощните фарове осветяваха коловозите и шофирането не го затрудняваше особено, така че той не се изненада когато след десетина минути видя светлините на първите махали.

Спусна се покрай тях и насочи микробуса към гарата, където винаги имаше движение и безразборно паркирали автомобили. Намери си място и се шмугна между два камиона, после загаси двигателя. От жабката извади документите, които му даде служителката за коли под наем и си преписа номера на телефона, който бе посочен за връзка. Засега не възнамеряваше да се обажда и да казва къде е оставил колата, защото полицаите само това чакаха, те неминуемо се бяха свързали с компанията. Щеше да го стори някъде от източна България, а още по-добре, направо от яхтата.

Грабна раницата и скочи на земята.

Затвори вратата без да я заключва и си избра едно по-ново такси от стоянката на ъгъла. Предстоеше му дълго пътуване, а спазваше и график и хич не му се искаше колата да аварира някъде по пътя.

Шофьорът, като чу каква сума ще спечели, облещи очи и скочи да му отвори багажника, после го настани на задната седалка и даде газ.

След пет минути бяха напуснали града.

Пътуването протече гладко, с едно спиране, колкото да заредят гориво. Таксиджията не бе от приказливите, истинска благодат за ушите на спътника му, на който шумотевицата в столицата бе дошла в повече. Човекът си гледаше пътя, спазваше ограниченията и навярно пресмяташе какъв подарък ще купи на любовницата си, когато в Бургас щедрият пътник се разплати според уговорката.

Наближаваше три часа след полунощ, когато преминаха през Меден рудник и тук Робинзон помоли да спрат. Оправи сметката и изчака доволния шофьор да си тръгне, а после зачака за друго такси. С него вече щеше да се придвижи до точката за срещата, защото му бе ясно, че ако ползваше първата кола до там, на разследващите щеше да им стане ясно, че навярно оттам е напуснал страната и да се досетят за начина.

След малко вече се носеше по крайбрежния път към Ахтопол и когато към четири часа забеляза познатото му разширение на пътя, откъдето преди седмица започна одисеята му, помоли водача да спре. Оправи сметката, грабна раницата и изчака човека да замине. Погледна си часовника, поогледа се и едва тогава тръгна край пътя да търси отбивката за плажа.

Ето го канала, ето я и пътечката! Точно навреме, след тридесет минути щеше да е пет часът и нигериецът би трябвало да осъществи първия си курс към брега.

Вървеше бавно, време имаше достатъчно, а и вече чуваше плисъкът на вълните някъде пред себе си. Премина рехавата акациева горичка и плажът се ширна пред него, заради скалите и вятъра все така неприветлив.

Той изтича през откритото пространство и се заслони зад един огромен дънер, изхвърлен от вълните на брега. Свери времето, още осем минути.

Почти в същия момент чу шумът на двигателя, все още някъде далеч, но бързо приближаващ.

След миг иззад носа се появи и лодката, която заходи по същия начин както преди седмица. Носът й заора в пясъка, а шумът на мотора премина в тихо мъркане, докато Джабрил оглеждаше пустия плаж. Скоро очите му откриха следите от стъпки и той радостен скочи от борда, за да посрещне пасажера си.

Робинзон не го кара да чака дълго, измъкна се изпод дънера и се затича към него. Прегърнаха се набързо, но нямаха време за приказки, защото се заеха да избутат тежката лодка обратно в морето. Метнаха се в нея, помогнаха й с веслата и когато дъното под тях се изгуби, нигериецът отново отвори дроселите.

Усетил скоростта, носът веднага се вдигна и устремно запори вълните, този път не толкова бурни и опасни, както преди. Брегът бързо се отдалечи и остана далеч назад, а след десетина минути, в открито море, пред тях изникна силуетът на „Тина“.

Вече по-бавно я приближиха, долепиха се до кърмата и запърпориха към подветрената страна. Капитанът държеше скрипеца спуснат, та не губиха излишно време, а се закачиха за куките и след две минути бяха горе на борда.

Чак в този момент Робинзон облекчено въздъхна, най-сетне се почувства в безопасност и изпитото му и напрегнато лице видимо се отпусна.

Анатолий се втурна да го поздравява, той интуитивно усещаше, че този круиз до България не е бил с развлекателна цел. След случката с Командо и Петя подозираше, че ще последва нещо такова.

— Е, приятели, можем да потегляме. Пускайте яхтата на автопилот и пълнете чашите!

Така и направиха!

Двете седмици преминаха в ядене, пиене и лениво бездействие. А трюмът на „Тина“ имаше какво да им предложи. Там поддържаха хранителен запас, който би предизвикал завистта дори на главния готвач на „Риц“.

Джабрил, който заради вярата си не близваше алкохол, пое руля, докато българинът и украинецът се надпиваха в каюткомпанията. А бяха издръжливи, към края на пътуването запасите от напитки почти привършиха. Плаваха бавно, не бързаха за никъде и въпреки това една вечер нигериецът обяви, че след още две денонощия ще достигнат острова.

Славно пътуване!

Сутринта на последния ден, когато им оставаха още стотина морски мили до Пеликан, Робинзон слезе на най-долното ниво, настани се на удобната тапицирана пейка и през прозрачното дъно удивен се загледа в дълбините. Поради кристалночистата вода на Индийския океан той виждаше всичко под себе си, а на някои места, където лотът показваше двайсетина метра дълбочина, се мяркаше и дъното. Ята с пъстроцветни риби се стрелкаха под кила, а понякога и двойки делфини почукваха с муцуните си стъклото току в краката му, по всяка вероятност привлечени от светлината в трюма.

Какъв късмет извадиха с тази яхта? Купиха я още преди да се настанят на своето островче, а и тя им излезе почти без пари, защото ги заработиха за един час, когато Командо победи в свободен двубой Джабрил. Залозите бяха убедително в полза на нигериеца, никой освен тях не очакваше, че белият ще победи и след оспорваната битка спечелиха цял куп пари.

Робинзон се върна в спомените си няколко години назад…

Към следващата част или към съдържанието

Бо Онест Отблизо и лично (39)

Метаданни

Данни

Отблизо и лично

Информация

История

Сваляне / Връзки

На покрива:

Бо Онест
Отблизо и лично (39)