Бо Онест
Отблизо и лично (15)

Тогава:

Сред тишината на природата не усетиха кога настъпи денят, който и тримата очакваха с нетърпение, денят, полагащ ново начало на остатъка на живота им.

Часовникът показваше, че имат още няколко часа до срещата с Командо в Търново и те започнаха да си приготвят багажа. Не им трябваха много вещи, предполагаха, че в тази специална част ще ги снабдят с всичко необходимо.

Иво взе телефона на Робинзон и звънна първо на третия член от групата им за да провери дали при него всичко е наред. След няколко сигнала Командо вдигна слушалката.

— Здравейте момчета, пътувам с такси и скоро ще влезем в Търново. Вие къде сте?

— Още сме по нашия край, само проверяваме докъде си стигнал. Твоята кола на Петя ли я остави?

— Паркирал съм я в двора на вилата, ако желае нека да я ползва.

— Ние ще хванем влака и ще сме точни за срещата, след малко ще се обадя и на Гемижев. Не очаквам неприятности от него, мисля, че той вече е в нашия отбор. Помотай се малко из Търново и в 17 часа бъди пред бара!

— Окей, там ще ви чакам, а като се видим ще ви разказвам какво съм свършил във Варна.

Те прекратиха разговора и Иво отново се обади, този път на полицая.

— Здравей Николай, позна ли ме? Аз съм Иво, но ти звъня от друг телефон. Как са нещата, днес ще се срещаме ли?

Отсреща му заговориха и той съсредоточено се заслуша, зададе му още няколко въпроса и усмихнат затвори.

— Приятелю, всичко е наред, Гемижев се е обадил на главния секретар и от столицата са изпратили кола специално за нас. Разбрахме се в 18 часа да се чакаме пред автогарата, оттам ще ни вземат. Оставих един час разлика, че да си кажем и ние насаме по някоя приказка.

— Е, нещата се задействаха и стига това да не се окаже някаква измама, ни предстоят няколко напрегнати месеца точно по нашата част.

— Не вярвам Николай да ни лъже и да си рискува живота. Многократно го предупредих какво ще му се случи, ако си позволи подобно нещо, а и постоянно му даваме нагледни примери на какво сме способни. А и той е в неведение почти за всичко, дори не знае, че и аз участвам в групата.

— Тогава нека да тръгваме, влакът няма да ни чака!

По познатите вече пътеки слязоха до гарата, качиха се във вагона и десет минути преди 17 часа бяха на мястото за срещата.

Невъзмутимият им приятел и сега ги бе преварил, дори бе облегнат на същата колона. До краката му лежеше една голяма чанта, друг багаж нямаше.

— Е, събрахме се! Хайде да седнем на някоя пейка и да преговорим нещата, после навярно ще имаме компания!

Настаниха се в парка и първо изслушаха Командо, сега той бе техният финансист и от него зависеше много.

— Веднага искам да ви успокоя, че всичко е наред! Вече си имаме част от остров точно за четири милиона евро, но се наложи да дам 1000 евро и на нотариуса, за да приключи навреме. Голяма документация попълвахме, наложи се да ходим и до консулството, където също ги почерпих, но както вече казах, всичко е минало. Да ви кажа, малко се съмнявах, че тази малка държавица има дипломатическо представителство в България, но се оказа, че през 2004 година са открили консулство в София. Иначе в целия свят имат само две посолства — във Франция и в САЩ, в другите държави са представителства.

— Някакви проблеми?

— Не, само забавянето! Останалите пари обърнах в долари, Буров помогна и малко се поучуди на молбата ми, но не посмя да задава въпроси.

— Той ти е толкова задължен, задето успя да му върнеш откраднатата фирма, че е готов на всичко, за да ти услужи.

— Така е, той не знае, че всъщност фирмата му я отвоювахме от Братанов тримата. Оставих на Петя стотина хиляди лева, но от моя дял, нека и тя да разполага с налични пари докато ме няма!

— Е, ти регулярно ще я посещаваш, няма да ни запрат под ключ я.

— Има и такава вероятност, всичко това може да е една голяма постановка за да ни пипнат.

— Шансовете са категорично в наша полза, всички факти говорят за това. Значи казваш, че по финансовата част всичко е наред?

— Абсолютно, доларите съм ги свалил в подземието, а за него никой освен нас не знае.

— Как, и Петя ли?

— Ти луд ли си, как ще й се доверявам толкова. Не помниш ли преди две години оная даскалица как ме обра, вече съм си взел поука.

— Как да не помня, нали когато с Робинзон те поканихме в нашата група бе гол като пушка. Обра те, но сега е мъртва, получи си заслуженото. А ти колко имаш — милиони, че и имот в океана. Кажи ми, на кого сега му е по-добре!

— На мен, разбира се, благодарение на вас си стъпих на краката. Докато сме единни и обмисляме внимателно нещата винаги ще побеждаваме, нищо не може да ни спре.

— Така е, прав си! Хайде да тръгваме към автогарата, там ни е срещата с Гемижев, и по пътя можем да си говорим!

Нарамиха чантите и като минаха край входа на бара Робинзон им посочи камерата над входа.

— Помните ли лудите ни изпълнения през онази нощ? Все още бяхте неподготвени аматьори, но добре се справихте. Наблюдавах ви отстрани и още тогава усещах, че имате голям потенциал.

— Точно записа от тази камера е изгледал главният секретар, затова ни е харесал. Това се казва държавник, ако разсъждаваше на дребно щеше да ни търси сметка, че понатупахме полицаите, но той се оказа замесен от друго тесто.

— Сега този същият човек ще ни е шеф, нека не го разочароваме!

— От това сътрудничество всички ще имаме полза, като свикнем тоя-оня, той ще отчете намаление на престъпността, а ние ще се покрием за известно време. Всъщност ще бъдем под носа на ония, които ни издирват, но те няма да го знаят.

— Има и един друг въпрос, който трябва да обсъдим.

— Какъв по-точно?

— Когато ни закарат в София, там ще бъдат любопитни да разберат какви сме ги вършили досега, но ви съветвам да си траете, не им давайте козове. Ще си признаем само за оная нощ в бара, другото нека си остане между нас. На тях им е ясно, че не сме ангели и че всеки има тъмна страна. Ще ни изпитат, ще видят на какво сме способни и предполагам, че това ще ги задоволи, нали искат нинджи.

— Искат нинджи, но интелигентни, обучени, самоубийци има и в другите отдели. На всички, които са на държавна служба грешката им е една, като програмирани са и правят само това, което им нареди началството. Това рязко ги отличава от нас — те се придържат към плана, ние импровизираме. Робинзон, нали е така?

— Абсолютно си прав, но по-точно ще бъде ако ги наречеш пионки. Освен това в нашата държава когато някой шеф се издъни, веднага гледа да прехвърли вината другиму, та затова и подчинените му постоянно се ослушват за указания.

— Това поведение се наблюдава при нации, които са били дълго време в робство, те поколения наред са лизали задника на някой по-висшестоящ и са изпитвали ужас ако някой техен сънародник се издигне.

— Моят случай навремето беше подобен, заради началнически издънки аз и още няколко човека напуснахме Специализираният отряд за борба с тероризма, иначе рискувахме да ни осъдят по скалъпени обвинения. Не сте ли забелязали, че в нашата страна напоследък няма ярки научни открития, навсякъде се наблюдава една и съща посредственост? Това е защото кадърните веднага биват смачквани, назначават се само хора с връзки и партийни подлоги, а тях за интелект никой не ги пита. На запад е друго, там ако имаш някакъв талант, още от университета фирмите те дръпват и инвестират в теб, а после ти им се отплащаш и прогресът е налице.

— Там за всяко място се борят десетима и наистина най-добрият побеждава.

— Тук пусни радиото, достатъчно е да послушаш някой член на Парламента, от когото взимат интервю и веднага ти става ясно, че това е някакъв селски тарикат, платил за мястото си. Да ви давам ли примери? Лошото е, че тъкмо от такива тъпаци зависи всичко, докато това продължава, винаги ще сме на опашката. Извинете ме, че се отплеснах, но ти ме попита за мнение.

— Не се притеснявай, и ние мислим като теб. Ако не беше така щяхме да си седим в България, не да купуваме острови. Ето я автогарата, почти стигнахме.

Насреща им се зададе Гемижев, той ги бе видял отдалеч и вече подтичваше да ги посрещне.

Когато наближи протегна ръка към Иво за поздрав.

— Здравейте на всички! Това ли са твоите хора, нали каза, че са трима.

— Така като ни гледаш колко сме?

Полицаят смаяно го загледа.

— И ти ли участваш, ето че пак ме надхитри. Знаех си аз, че не си хрисимият баща, с който се запознах преди две години. Подозирах те още от началото, но трябва да призная, че ти умело си прикриваше следите.

— Нищо, важното бе да се върши работа. Не забравяй, че тогава с теб бяхме от двете страни на барикадата! Това са моите авери, но по понятни причини няма да те запознавам с тях, нека си останат анонимни.

— Всъщност колко човека сте вие?

— Трима, но все качествени.

— Все пак мога да им стисна ръцете, нали, за това което вършите се иска голям кураж. Господа, радвам се, че се срещнахме, аз се казвам Николай Гемижев!

Робинзон му пое ръката и я разтърси.

— Ние отдавна те познаваме, макар и задочно. Трябва да ти призная, че Иво не спира да се хвали с теб, той много те уважава. Прости ни, че от време на време нарушаваме законите, но понякога се налага да се намесваме и да оправяме нещата, явно на властта това не й е по силите. Преди да премина от другата страна и аз бях човек на правилата, но животът ме убеди, че е наивно да вярвам в химери. А това е третият ни съмишленик!

Командо пристъпи напред и театрално се поклони.

— Здравейте, г-н Гемижев, много съм слушал за вас и то все хубави неща.

— Дано да е така, в никакъв случай не искам да съм ви враг. Но покрай вас и аз намазах, когато се обадих на главния секретар той бе толкова доволен, че ме повиши, от днес съм шеф на моето районно.

— Честито, ти наистина заслужаваше повишение. Доколкото разбрахме си прочистил района от телефонни измамници, изобличил си подкупно ченге, а един едър дилър на дрога се е самоубил и вече няма да трови града. Убиецът на студентката също е в ареста и чака присъда, какво повече от това да желаем?

— Е, не приписвайте заслугите си на мен, но е факт, че и вие помогнахте. Май ще се окаже, че вашият начин е по-ефективен, носи бързи резултати. Ето я колата, качвайте се и да потегляме!

— Ти ли ще ни возиш?

— Да, само четиримата сме, операцията е напълно секретна. Никой друг освен нас и Новков не знае какво се случва.

— Така и трябва да е, дори ще те помоля след това и ти да забравиш какво си видял!

— Нямате проблеми, момчета, аз умея да пазя тайна, а и съм инструктиран от най-високо място. Освен това още като се върна в Търново ще наредя на Веселинов от Охранителна полиция веднага да унищожи записите от района на автогарата, така нито нашата среща, нито вашите физиономии ще бъдат документирани някъде. Спуснат е код „синьо“, това на нашия език означава пълна конфиденциалност.

Четиримата се качиха в колата, луксозно правителствено БМВ и след умела маневра потеглиха към София.

Разказваха си разни криминални случки, смееха се на дребните неудачи в живота си и не усетиха кога стигнаха до столицата. В купето имаше и синя лампа, но не я пускаха, искаха да пътуват инкогнито и напълно да изчезнат от полезрението на останалия свят.

БМВ-то профуча през крайните квартали, навлезе в централната част и накрая закова пред хотел „Шератон“.

Шофьорът им се наведе към един уред, монтиран в купето до сенника и каза само три думи:

— На мястото сме.

Обърна се към останалите пасажери и им заговори:

— Оттук ще ви поеме друг колега, той ще ви закара до вашето местоназначение. Нещата са толкова секретни, че дори аз не зная къде е това, а и надали повече от десет човека в цялата държава знаят. Сега се налага да се сбогуваме и искам да ви кажа няколко прощални думи.

— О, подготвил си и слово!

— Е, не точно, но наистина репетирах. А и защо не? Вие сте най-почтените хора, които съм срещал в живота си, благодарение на такива като вас държим престъпността в някакви разумни граници. Признавам, че методите ви са крайни и не биха се харесали на част от обществото, но пък те не знаят какъв хаос щеше да настъпи, ако не съществуваха подобни на вашата групички. Ако продължаваме да сме мили с престъпниците няма да постигнем нищо, то е ясно на всички. Сега в болницата на Търново лежат няколко неми цигани с отрязани езици и оттогава в целия окръг не е регистрирана нито една телефонна измама. История не се прави със спазване на правилата, затова напълно ви подкрепям и се гордея, че мога да се нарека ваш приятел.

— Николай, колко време репетира тази реч? Стига, че ще ни разплачеш! Не върви колегата ти да дойде и да ни завари как циврим!

Всички се разсмяха, в това време един добре сложен младеж застана до колата и почука на стъклото.

— Е, аз бях дотук, ако имате път към Търново, обаждайте се!

— Непременно!

Той слезе от автомобила и каза на колегата си някаква неразбираема парола, оня му отговори, козирува и се качи при тях.

— Добър ден, господа, за известно време ще ви бъда шофьор. Няма да ви се представям, не е позволено. Задачата ми е да ви откарам в полите на Витоша и да ви предам на дежурния на фермата. Той също е предупреден за вашето пристигане и вече ви чака.

— Добър ден и на вас! Така ли му казвате на мястото — фермата?

— Навремето е било развъдник за селскостопански животни, но след промените през 1989 година държавата го дарява на МВР и те го преустройват за свои цели. Мястото се охранява много сериозно и външен човек няма как да влезе там. Други подробности не зная, виждал съм го само отвън, през оградата.

— Карайте тогава, явно смятат, че ние сме привилегировани!

Шофьорът им чевръсто се вля в трафика и подкара в посока към планината, след известно време напуснаха градската част и Витоша се показа насреща им. Пътят се стесни, но личеше, че бе поддържан, въпреки че по него нямаше никакво друго движение.

Автомобилът им навлезе в гъста борова гора и след няколко завоя спря пред спусната бариера и караулка с пазач в нея.

Той сравни физиономията на водача им със снимка, която държеше в ръка и ги пропусна, но само след стотина метра насреща им изникна нова яка метална врата, над която бяха монтирани няколко камери. Едната се извъртя и червеното й око обвинително замига срещу тях.

Шофьорът отново спря, обърна се към тях и заговори:

— Е, аз бях дотук, по-нататък продължете пеша! Домакинът ще ви посрещне и ще ви настани, той ще знае повече.

Те слязоха и разтовариха багажа си.

— Благодарим ти, лека служба!

Колата потегли и вратата зад тях автоматично се отвори, явно присъствието им се следеше от дежурен.

От интеркома, вграден в дясната колона прозвуча дрезгав глас:

— Добре дошли във фермата! Моля продължете по пътя, след малко ще ви посрещнат!

Те нарамиха чантите и последваха инструкциите.

В далечината личаха 2–3 постройки, които бяха виждали и по-добри времена, с обичайния за селското стопанство вид — ниски и дълги, почти без прозорци. Мрачно и закътано място, но то не бе създадено да впечатлява с архитектура, предназначението му беше съвсем друго.

Човекът, отговарящ за настаняването излезе да ги посрещне и още преди да се представи започна да командва, но Робинзон го изгледа с такъв смразяващ поглед, че оня видимо се сви и млъкна, скръстил ръце пред корема си, досущ свещеник, готов за служба.

— Я намали звука, не сме в казармата! Какво си се развикал?

Оня се стресна и само кимна, изчака ги да доближат и едва тогава малко се поокопити, колкото да ги покани вътре.

— Заповядайте господа, влезте! Простете поведението ми, но военната служба още ме държи. Стаята ви е готова, сега ще ви я покажа. Настанявайте се удобно и почивайте до утре, сутринта главният секретар ще дойде да ви посети. Викайте ми бай Петко, а за вашите имена няма да питам!

Той ги поведе през широко фоайе, където обстановката бе по-скоро хотелска, отколкото военна и покрай няколко малки зали стигнаха до спалните помещения, също обзаведени с вкус.

Посочи им една врата и каза:

— Засега сте сами, в базата няма други групи. Поради секретността се стараем те да не се засичат, сега останалите са на мисии и поне двадесет дни никой няма да пречи на заниманията ви. Ако искате си лягайте, утре ще бъде важен ден за вас, защото ще ви оценяват.

— Какво значи това?

— Нали не мислите, че всеки, който дойде тук, става за тази работа? Желаещи има много, но малцина успяват да убедят секретаря, че ще се справят. Останалите ги изпращаме по живо, по здраво и забравяме за тях, животът им продължава постарому. Които одобрим се обучават няколко месеца, избират си задача и тръгват да я изпълняват, после ги виждаме само когато идват да докладват.

— Добри ли са?

— Най-добрите, иначе какъв е смисълът? Цялата програма е разработена така, че да няма издънки, провалите се броят на пръсти. Ако, не дай Боже, някоя група не успее да изпълни задачата си, изчакваме известно време, колкото да поутихнат нещата и тя се поема от други, а провалилите се избират следваща мишена. Смея да твърдя обаче, че това се случва много рядко, всички са отлично обучени и обикновено се справят. Докато аз работя тук, а това са почти десет години, имаме само два провала, което означава 95–96% успеваемост.

— Браво на момчетата, поздравете ги от новодошлите!

— Не са само момчета, имаме и жени, но те са малцинство. Сега спете, утре пак ще говорим!

Той закрета обратно по коридора, приличаше на пенсиониран старшина на рота, какъвто вероятно и беше.

Тримата приятели го изчакаха да се отдалечи и влязоха в стаята, отредена за тях. Тя се оказа с размерите на монашеска килия и също толкова приветлива. Три легла, завеси на прозорците, в ъгъла малка баня. Общо взето всичко необходимо за един кратък престой, но това бяха само видимите неща. Зад малка завеска бяха строени лаптоп, телевизор, хладилник и микровълнова печка.

Когато отвориха гардероба откриха различни размери спортно облекло, маратонки, бельо и дрехи, а до тях дебел фотоалбум, пълен с различни фотографии. Робинзон го прелисти набързо и го отдели настрана.

— Момчета, предлагам ви да лягаме, и утре е ден! Ще изкараме тук няколко месеца и ще имаме достатъчно време да се запознаем с подробностите. Спете сега, но искам да ви предупредя, че в стаята 100% има подслушвателна апаратура, внимавайте какво споделяте!

— Добре, шефе, за това и сами се досетихме!

— Има и друго! Те ще проверят миналото ни месец по месец, ще ринат с голямата лопата и се надявам ако сте вършили нещо притеснително, добре да сте се подсигурили. Не ни арестуваха и не ни затвориха, значи всичко казано за тук е истина. Стегнете се, искам да дадете всичко от себе си и да им покажете на какво сте способни!

Подредиха си дрехите, взеха си по един душ и си легнаха, утре бе срещата им със секретаря и трябваше да са свежи и отпочинали, само от него зависеше дали ще ги приемат или ще ги отхвърлят.

* * *

На сутринта около осем часа на вратата се почука и домакинът влезе при тях.

— Добро утро! Закуската е сервирана, моля заповядайте в столовата! За вас съм се постарал специално, надявам се яденето да ви хареса.

Те минаха през банята, облякоха се набързо и по апетитната миризма лесно откриха столовата, тя бе през няколко стаи от тяхната. Видяха няколко маси, като една от тях бе отрупана с храна, имаше от всичко и по много.

Развеселени насядаха по столовете, щом полагаха такива грижи за тях, явно наистина бяха ценни гости. Омлет, шунка, различни сирена и кашкавали бяха наредени в големи плата, а на малка помощна масичка чакаха няколко вида сладка, масло и препечени филийки.

Две кани, едната с чай, а другата с кафе димяха до тях, а за тези, които не желаеха топла напитка бе приготвен портокалов сок с парченца лед в него. Наистина голямо изобилие, спор нямаше!

Бай Петко застана до масата им и посочи към продуктите.

— Тук винаги е така. Бюджетът е неограничен и всичко е в големи количества, освен това е от най-високо качество. Ако ви одобрят ще се убедите, че и оръжията, и специалната техника, и подготовката са на ниво, от нищо не се пести. По принцип хората с власт не обичат свободните електрони като вас, искат всичко да е под контрол, но в тази зона това не важи. Секретарят преди малко се обади, каза, че около девет ще е тук, затова спокойно закусете!

Заради предстоящата среща и тримата бяха напрегнати, но менюто бе невероятно и те успяха да хапнат по-малко. Накрая изпиха по няколко чаши кафе, седнаха във фоайето и нетърпеливо зачакаха домакина, който трябваше да ги представи на Драгомир Новков — секретаря на МВР.

Най-после той се появи от кухнята, изчака ги да станат и ги поведе към една от залите, които бяха видели снощи, когато пристигнаха. Почука на вратата, отвори я и ги покани вътре, а после почтително притвори зад гърба им. Срещу тях усмихнат се изправи един от най-важните хора в държавата и с протегната ръка се насочи към малката им групичка. Бе сам, охрана не присъстваше, но това не значеше, че отнякъде не ги наблюдават внимателно.

Здрависаха се и той ги покани да седнат в удобните фотьойли.

— Ето ви и вас, тримата приятели, които сам така и не можах да открия. Въпреки целия ресурс, с който разполагаме, така и не успяхме да ви идентифицираме, след случката в търновския бар сякаш потънахте вдън земя. Сега какво ви накара да се покажете, как така изведнъж решихте да се присъедините към нас?

— Не е точно изведнъж, много пъти сме се замисляли над вашето предложение и малко по малко осъзнавахме, че то не е толкова лошо, ние винаги сме ненавиждали престъпниците. Просто си обичаме свободния начин на живот, това е.

— И тук ще е така, гарантирам ви го! Само първите два-три месеца ще поживеете под някакъв режим, после сте свободни като птици. Все още не знаем каква е подготовката ви и затова от днес с вас ще се заемат нашите инструктори. Програмата тук включва и ускорено изучаване на някакъв чужд език, имаме преподаватели от Центъра по сугестология, които са способни на чудеса. Всеки от вас ще посочи какви са предпочитанията му и по новите методи за 40–50 дни толкова ще напреднете, че пред непознати спокойно може да минавате за чужденци.

— Какъв точно е този начин?

— Работи се на подсъзнателно ниво, обикновено след като ученикът заспи. По този начин дните ви ще са свободни за друго. През последните години министрите от всички правителства доброволно участват в тази програма и после когато излязат извън България могат да водят напълно смислен разговор.

— Позволете да ви поправя, но част от тях и на български не могат да водят смислен разговор. Понякога когато ги слушам искрено се веселя, но и се ужасявам като знам, че точно тези хора ръководят държавата.

Новков притеснено се размърда в креслото си, което вече напълно ги убеди, че навярно разговорът им се записва. Той тактично смени темата.

— А всъщност как се казвате, май пропуснахме да се запознаем?

— Това е Иво, аз съм Робинзон, а на този момък казвайте Командо! Извинете ни за проявената потайност, но обстоятелствата го налагат, а и имената не са най-важното нещо. Нали все пак сме се събрали работа да вършим.

— Прави сте, тук използваме и прякори, важното е да знаем как да се обръщаме към вас. А как основахте вашата група, имаше ли някакъв конкретен повод?

— Преди две години дъщерята на Иво почина от свръхдоза наркотици и той се зае малко да прореди редиците на дилърите. Отначало само го наблюдавах, но после и аз се присъединих, а по-късно привлякохме и Командо. Мине, не мине малко време и виждаме най-лошото в част от хората наоколо, това ни дразни и се опитваме да оправим нещата. Не можем да търпим неправдите, просто друга ни е кройката. Не се страхувам да споделя това с вас, защото вече си сложихме главата в торбата и сме изцяло във вашите ръце.

— Нима очаквахте да имам нещо против? Или да правя от смъртта на няколко отрепки трагедия? Може ли тяхната да е трагедия, а всичките им стотици жертви — статистика? Аз не разсъждавам по този начин, така, че спокойно можете да продължите!

— Минахме от другата страна заради пълното безхаберие и безпомощност на държавата, но не съжаляваме, на доста лоши хора навредихме. По най-прости сметки списъкът на наказаните от нас престъпници вече е по-дълъг и от Стария завет. За повечето от тях вече важи израза „bene decessit“.

— Скромни са ми познанията по латински, но си го превеждам като „умрели добре“.

— Ще ви поздравя за интелигентността! Аз уча моите момчета на това-онова и засега се справяме, нямаме засечки. За нас това, което вършим не е престъпление, по-точно е да се каже, че е необходимо зло. Смея да се похваля, че сега в нашия регион е много по-спокойно, а в градчето вече не можеш да срещнеш дори крадец. Там май единствените престъпници са читателите с просрочени срокове на книги към библиотеката, ако ми позволите да се пошегувам!

— Че сте добри, добри сте, щом досега сте оцелели, а и ние въпреки проявеното старание, не успяхме да ви открием. Това показва, че умеете и да се пазите, а това е не по-малко важно от успешните акции. Трябва да ви кажа, че по вашия край сте придобили страховита репутация, навярно двамата търновски полицаи все още вечер плашат децата си с вас.

— Е, от комплименти не боли! Те каквото търсеха си го намериха, малко се бяха самозабравили.

— И моето мнение е същото, а за оня инцидент никой не мисли да ви търси сметка. Проявили сте завидна инициативност и сте се справили отлично, истински шампиони. А два-три дни след това вие ли оправихте двамата пласьори?

— Дори не знаем за какво говорите. Но като споменахте за пласьори на наркотици ще ви кажа, че с тях не водим преговори.

— Хайде, хайде, инцидентите в Търново са прекалено начесто, такива съвпадения трудно се преглъщат. Но щом не желаете да говорите, няма да настоявам.

— И най-добре! Има неща, за които е по-добре да не знаеш как се правят, това включва приготвянето на шкембе чорбата, наденицата и някои аспекти от нашата работа с престъпниците. За повечето хора са отвратителни. Просто ни оставете да ви докажем, че ни бива! По делата ще ни познаете!

— Разчитам на това! За мен второто място всъщност е мястото на първия губещ, затова винаги гледайте да сте на върха! То е малко като в бокса, всички знаят кой е световният шампион, а имената на претендентите тънат в забрава.

— Стараем се, г-н главен секретар! Ако сега се сработим с вас, приоритетите ни ще се припокриват, имаме еднакви цели.

— Странни хора сте вие!

— Това ще го приемем като комплимент.

— А имате ли някакви доказателства за това, което ми разказвате, да не сте някои самозванци?

— Ако думата ни не ви е достатъчна — настръхна Робинзон — тогава не знаем какво правим тук. Нали за в бъдеще ние ще рискуваме живота си, защо ни е да лъжем?

— Момчета, извинявайте за скептицизма, но на всякакви образи съм се нагледал. В началото всички са като вас, наперени и непобедими, но след като инструкторите се позанимаят с тях, излиза, че всичко е било на думи. Един гол тестостерон! Вижте и така наречените ни барети, издънка след издънка! Поради тази причина ми липсват хора и се радвам на всеки по-кадърен, колкото повече групи създадем, толкова повече работа ще свършим. Ако съм ви засегнал, приемете извиненията ми!

— И вие имате право, господин Новков, аз също се извинявам! Дано на тренировките ви докажем, че сме подготвени!

— А какво друго ще усвояваме — намеси се Командо — освен чужди езици и някаква бойна подготовка, ще има ли и още нещо?

— О, да, ще разучавате новите технологии и методи на свръзка, а имаме и някои оръжия, за които не сте и чували. Всичко при нас е последна дума на техниката, защото и големите банди технологично са много напред, едва успяваме да ги догоним. След около три месеца ще имате право да изберете първата си задача, тогава ще проличи колко сте добри.

— Значи ние си ги избираме?

— При нас е така, нищо не се прави насила. Когато преценим, че ставате и ви приемем в отбора, Петко Добрев ще ви отключи „Стаята на позора“. Там ще имате възможност да се запознаете в детайли с всички данни, които имаме за големите престъпни босове, после по ваша преценка ще подгоните някой от тях. В апартамента си също ще намерите техни снимки, албумът трябва да е в гардероба. Правете каквото трябва, аз не държа да знам никакви подробности, освен крайния резултат. Както навярно сте разбрали от Гемижев, при нас всички средства са позволени, важното е да се опази тайната. Тези хора дотолкова са навредили на обществото, че и десет смъртни присъди са им малко, а още са на свобода. Вашата работа ще бъде да поправите тази явна несправедливост.

— Това не е ли незаконно?

— Законът е понятие с разтегливи граници, според мен щом нещо е в услуга на обществото, много-много не трябва да вникваме в правните му аспекти. Е, ако трябва да нарушим няколко алинеи в името на сигурността, нарушаваме ги!

— Този ваш начин на разсъждение ми харесва. А знаете ли, че още през 1972 година израелците са създали групи, подобни на нашите?

— О, сигурен съм, че ние не сме единствените, нито сме първите.

— Но те не са убивали криминални престъпници, използвали са ги срещу терористи. Името „Гневът на Бога“ говори ли ви нещо?

— За момента не мога да се сетя, но съм любопитен да чуя вашия разказ.

— Накратко, когато през 1972 година на Олимпиадата в Мюнхен група въоръжени мъже нападнаха олимпийското село и избиха почти целия израелски отбор, тогавашният министър-председател на Израел, една корава дама на име Голда Меир привиква в кабинета си шефовете на разузнаването и заседават цяла нощ. Резултатът е операция „Гневът на Бога“, дадени са ясни заповеди организаторите и участниците в атаката срещу атлетите да бъдат намерени и показно екзекутирани, за урок на всички. Така се създават тези групи, абсолютно незаконни и затова пазени в дълбока тайна.

— Те успяват ли да свършат работата?

— И още как? След известно време разузнавачите им идентифицират извършителите, оказват се фанатици от групировката „Черния септември“. В ония години тези организации още не бяха такава световна заплаха, но все пак от време на време правеха бели, може би си спомняте италианските „Червените бригади“, които успяха дори да убият министър-председателя на Италия, Алдо Моро.

— Да помня го оня случай, властите откриха човека задушен в багажника на един автомобил.

— Точно така! За Карлос Чакала също всички сме чували, потаен и опасен човек, острие на комунистическите режими. Но аз започнах да ви разказвам за израелците. Та тези момчета и момичета само за шест месеца откриха и избиха всички замесени, при това с невероятна изобретателност. Е, понеже още бяха неопитни, допуснаха и някои гафове и по тях разузнавателните служби на други държави се досетиха какво се случва, но важното е, че работата беше свършена.

— Сега нашите групи тук, създадени 30–40 години по-късно, вършат подобни задачи и аз, въпреки че са юридически незаконни, ги подкрепям. Момчета, вие какво ще кажете?

— Ще кажем, че мислим като вас.

— А вие, Иво?

— Всички казват, нека някой друг го направи. Винаги съм усещал, че този някой друг съм аз. Не ми трябва богатство, нито материални облаги, отказал съм се от всичко. Всичко е преходно, само приятелите никога не са в повече.

— Ето такива хора са ми нужни — отново се намеси секретарят — искам да са убедени, че вършат добро, дори и чрез жестокост.

— Ще се постараем, не се притеснявайте! Нека първо да докажем, че сме достойни за вашето звено и като получим зелена светлина, ще се задействаме.

— Ще ви задам един важен въпрос!

— Питайте, не се притеснявайте!

— Бихте ли умрели за каузата?

Робинзон се замисли.

— Ще направим нещо по-добро, ще оцелеем за каузата! И тримата сме очукани, но още не сме развалини и аз залагам на това, че ще оцелеем. Всъщност може да се каже, че сме в началото на един дълъг път, който сами сме избрали.

— Идеален отговор! Не си спомням дали ви споменах, но при нас и заплащането е повече от добро. Които са останали до края и не са се отказали, вече са много богати хора.

— Не сме стигнали чак дотук, за да се отказваме, а относно финансовия аспект ще ви кажа, че и за трима ни лоялността е много по-важна от парите.

— Така ви искам, не мога да ви опиша колко се радвам за вашето решение да ми се доверите. Излишно е да ви казвам, че не подлежите на никаква наказателна отговорност, това ще важи и за минало време, защото за мен е ясно, че не сте били божи кравички. Ако нямате други въпроси аз ще тръгвам, че трябва да докладвам на премиера за вас, без това не може. Вие обличайте екипите и чакайте в стаята си, ще дойдат да ви вземат!

Всички станаха.

— Разбрано, г-н главен секретар, ще дадем всичко от себе си, но доколкото познавам моите ученици, мога да гарантирам, че няма да се посрамим.

— Тогава до следващата ни среща!

Новков стана и доволен напусна залата, май новите попълнения нямаше да го разочароват. Излезе навън, качи се в правителствения автомобил и отпътува.