Бо Онест
Отблизо и лично (17)

Тогава…

… — Разбра ли нещо повече за дъщерята на Женоария?

— Аз я придружих чак до болницата, затова се забавих. Оказа се, че го е направил един техен съсед, хулиган от класа. Отдавна преследвал момичето и снощи решил да я причака, нали сега майка й я няма. Дръпнал я в една тиха уличка и разкъсал дрехите й, но тя ожесточено се съпротивлявала и той, за да я сплаши, я пребил. Момичето припаднало, явно оня не се шегувал, но не спрял дотам. Накрая я изнасилил и я зарязал без дори да повика помощ.

— Значи знаят кой го е сторил?

— Тя го е разпознала и посочила, но от него ни вест, ни кост, покрил се е сякаш вдън земя. Полицаите ходили да го търсят и естествено не го открили на адреса. Но предполагам, че няма и да го осъдят, семейството му е богато и поради това има влияние където трябва. Минах покрай къщата им и се убедих, че едва ли са бедни, тя е на брега на океана, разполагат и с частен пристан.

— Жалко, мислех, че на Сейшелите съдът е неприкосновен.

— Не се заблуждавай! Заиграят ли парите има съдии, които ще обявят и Хитлер за невинен.

— Ами тогава да се надяваме, че момичето ще се оправи и майка му ще се върне на работа при нас.

— Чакайте, чакайте, нали не мислите да оставим тоя да се измъкне безнаказано, та ние за много по-малки провинения избихме поне двайсет човека. Всъщност какво се е променило от оня живот? Нищо, освен че ние остаряваме, а престъпниците стават все по-млади. Те си имат своите мотиви, ние — нашите. Но престъплението си е престъпление, а справедливостта си е справедливост. Тук на острова вече не живеем в сенките, но какво ни пречи да отмъстим за това момиче?

Тримата другари се спогледаха и усмивките заиграха по лицата им.

— Ех, приятелю, досещахме се, че точно това ще предложиш. Ти си все същия безнадежден идеалист какъвто беше и в България. Тук поомекнахме и вече не сме в оная форма от миналото, но нали винаги си ни учил, че доброто планиране е най-важното. Както е тръгнало, романът на Петя ще стане по-дебел и от Библията.

Робинзон се усмихна като акула, каквато всъщност и беше.

— Че какво от това? Да не искате и ние да се забавляваме като френските пенсионери, знаете ги, все хвърлят в парковете едни големи железни топки!

— Сещам се, играта се казва „петанк“.

— Май така беше! Има хора, които колкото и да искат да се измъкнат от опасностите, не могат и ние сме едни от тях. Останахме си динозаври и това е!

— Нали знаеш, някои пътища трябва да се извървят докрай! Освен че старите травми все по-често се обаждат, ние не сме се променили, все сме си същите старчета разбойници.

— На младини трудно се събуждахме, сега пък ни затруднява заспиването, но ако оставим това настрана, и тримата сме във форма. От мен да знаете, душата бръчки няма! А и нали един ден всички ще умрем!

— Е, стари сме, но нали все още имаме зъби! Всъщност знаеш ли, че на теб годините въобще не ти се отразяват? Старееш с финес, като древните монети. Затова и не мога да си те представя да безделничиш в следващите 40–50 години.

— Само придобивам патина, така ли?

— Нещо такова, като консервиран си.

— Това е така, защото живея на принципа „carpe diem“, за който още преди да сте ме попитали ще ви кажа, че означава „цени мига“. Животът ме научи да не си правя дългосрочни планове. А консервиран ми звучи по-добре от балсамиран.

— Цени мига! Това е наистина добро верую.

— Годините са само число, ако не можеш да броиш хич няма да се притесняваш на колко си. Още навремето Платон дълбокомислено е отбелязал, че животът е само миг между две вечности. Изживей този миг подобаващо и после умри доволен, няма как да си вечен!

— Така си е, спор няма!

— Но за вас имам и друга информация и ако подозренията ми се потвърдят, значи здраво сме загазили. Може да е чиста случайност, може и да си внушавам, но има голяма вероятност Новков да е изпратил някоя от другите групи за нас.

— Не думай! Та той няма представа къде сме.

— Може и да е надушил по някакъв начин. Предполагам, че ако съм прав, ни е влязъл в дирите когато извърши трансфера на ония долари от наградата. Един добър хакер много лесно може да разбере къде са отишли парите и откъде са били изтеглени.

— Командо отдавна ни беше предупредил, че съществува такава възможност. Но какво те кара да мислиш, че сме в опасност?

— На пристанището се натъкнах на двама типа от тия, за които веднага ти светва лампичката, че са главорези. Стойка, поглед, движения — няма как да ги объркам.

— Дори да са от някое подразделение защо реши, че са дошли за нас?

— Говореха на български, затова. Чакаха такси и когато минах покрай тях ги чух. Каква е вероятността в тази част на света да чуеш родна реч? Хайде, ако бяха пенсионери, някоя лигла с любовника си или заможно семейство на почивка иди-дойди, но сега съвпаденията стават много. А какво знаем за съвпаденията?

— Че такива просто няма!

— Именно!

— Тогава в близките седмици трябва да сме много внимателни, ако са хора на Новков действително са опасни. Навярно и те са се обучавали във Фермата.

— Сто процента са минали през ръцете на оня японец — Токугава. Освен това ще са добри стрелци, отлични плувци и майстори в скоковете с парашут. Абе ще бъдат обучени точно като нас.

— Е, не точно! Опитът е много по-важен от младостта!

— Но определено ще са кофти типове.

— И ако са ги заблудили, че сме някакви мошеници, избягали от закона, момчетата са се вързали. По дяволите, дано всичко да е една голяма случайност!

— Дано, че тук тъкмо всичко се подреди! Май трябваше овреме да очистим копелето и сега да не си губим времето с постоянно озръщане.

— Предателството е въпрос на навик, а и такива като него не могат да губят достойно. След Сърбия защо да не опита да ни очисти и тук?

— Колкото и да го отричаме все пак стават и съвпадения, може да са били някакви спортисти на състезание. Самбисти, MMA бойци, те така си изглеждат! Но ви съветвам да не напускаме острова, нека се кротнем тук поне за месец! Дори Фройд учи, че никоя параноя не е напълно безпочвена.

— Ако са ни надушили ще дойдат по вода, а може и отгоре. Още днес предупреди охраната да си отварят очите!

— Стъпят ли на острова, сензорите ще писнат. И Рита ще ги усети.

— Да се надяваме!

— В такъв случай на Женоария ще помогнем ли?

— Естествено, нали вече го решихме. Поне ще освободим дъщеря й от оковите на бедността.

— С пари ли ще я обезщетим?

— Да, но не с нашите.

— Хайде, казвай какво си намислил!

Той се изправи, замисли се и започна:

— Индийският философ Махатма Ганди, когото аз често обичам да цитирам и още по-често да му подражавам, е написал в своите трудове „Използвай гнева си мъдро!“. Убедил съм се, че това е изключително умна мисъл, човекът е бил много навътре в нещата. Грубата сила невинаги е последно решение! Има и друго индийско военно верую, което гласи „Победа с мирни средства“, но в нашия случай то е неприложимо. По мирния начин няма как да го свършим. И понеже границата между смелостта и безразсъдството е много тънка, почти невидима, затова ще подходим както винаги съм ви учил — с финес.

— От нас какво ще искаш да правим?

— Първо — пълно подчинение! Каквото кажа, когато го кажа!

— Да, маниерът ти винаги е бил като на великодушен диктатор.

— По-добре да съм диктатор, но да сме живи. Когато очакваме най-лошото, няма да сме толкова изненадани, ако се случи нещо неприятно. Командо, заредени ли са кислородните бутилки на водолазните костюми?

— Догоре!

— Тогава ето как ще го направим! Знаете, че е най-тъмно преди зазоряване…

Той им зашепна подробностите, след това откъсна един лист хартия и нахвърля скица на бреговата ивица зад къщата на новата им мишена, която бе запаметил преди няколко часа, прелитайки отгоре с хидроплана.

— С хиксчето съм отбелязал пристана, той е в края на имота.

И тримата се наведоха над импровизираната карта търсейки слаби места в това поредно за тях предизвикателство.

След час бяха решили как ще подходят. Планът си го биваше, не виждаха какво може да се обърка.

Два дни минаха в подготовка и изглаждане на подробностите.

Островът на изнасилвача беше далеч, можеха да се приводнят с хидроплана в някой залив, но той вдигаше шум и привличаше внимание, другия вариант бе да стигнат до там с лодката. Избраха лодката.

Относно момчето бяха единодушни, че не трябва да го убиват. Всеки имаше право на една грешка. И на една прошка. Мислеха да го отвлекат, да поискат откуп от родителите му и да предоставят парите на пострадалото момиче. Те нямаше да поправят стореното, но все бе нещо. Заложника щяха да понабият, да изплашат до смърт, да му налеят малко ум в главата и да го освободят.

В уречения час, малко след полунощ тръгнаха със зодиака. За точка на проникване бяха избрали пристана, граничещ с океана. Тъмнината не им пречеше, тя бе за предпочитане. Бяха въоръжени само с ножове, като Командо бе прибрал в малка непромокаема торбичка и един пистолет от запасите на Джабрил. За всеки случай! Не планираха да стрелят, но знае ли човек.

На дъното на лодката бяха подредени три херметически затворени миниатюрни фенерчета, три акваланга, маски и плавници, но неопреновите костюми оставиха в трюмовете на „Тина“, те ограничаваха движенията и само пречеха.

В три наближиха Пеликан и намалиха оборотите на двигателя, а на една миля от брега по настояване на водача си го изключиха напълно.

— Момчета — зашепна Робинзон — чували ли сте за кавитацията?

— Беше нещо свързано с подводниците.

— Не само с тях! Когато един предмет, в случая нашето витло, се върти под водата, то прави милиони въздушни мехурчета, шумът от които всеки по-модерен сонар долавя от далеч. Нека се застраховаме!

— Откъде имаш такива познания, шефе?

— Един израелец от техните морски спецчасти беше така добър да ме осведоми. Преди много години провеждахме съвместни учения с тях.

— Че израелците имат ли въобще флот? Там е една пустиня.

— Доколкото знам имат излаз на море. Морските им спецчасти се наричат „Шайетет — 13“ и наистина са добри. Но няма и как да е другояче, цялата им държава е заобиколена от врагове и въоръжените им сили са в денонощна пълна бойна готовност.

— Нека тогава да бъдем по-тихи!

Продължиха към имението на момчето само с весла, напълно невидими в кафяво-зелената лодка.

Имаха добър ориентир, пристанът за яхти до къщата бе ярко осветен, а и по-навътре в двора тук-таме блещукаха лампи. Самата сграда бе тъмна, което ги затрудняваше, защото не знаеха коя е стаята на момчето. А бяха сигурни, че си е вкъщи и родителите му го крият, докато отмине първоначалният ентусиазъм на полицаите, след това времето играеше на тяхна страна. По-нататък щяха да създадат фалшиво алиби на сина си, да платят на свидетели, че са го зърнали някъде далеч от местопрестъплението и работата полека щеше да утихне. Жалко за момичето, но какво очаква като е тръгнала така разголена в тъмното.

Да, това като замисъл щеше да сработи, но…

На триста метра от брега Командо вдигна ръка и Иво тихо пусна котвата.

Свериха си часовниците, пристегнаха ремъците на кислородните бутилки и един по един тихо се спуснаха във водата, следвайки водача, в случая Робинзон.

След малко краката им опряха в дъното, но те останаха в легнало положение и се придвижваха така чак до плажната ивица. Пристанът се извиси над тях, висок повече от пет метра, явно пригоден да посреща по-големи съдове.

От колона на колона стигнаха до пътеката към къщата и отново се събраха заедно като се придържаха за въжето на един закотвен скутер. Светлините оставаха отгоре и засега тримата бяха напълно невидими.

— Момчета, дотук добре! Сваляйте бутилките, разделете се и пълзешком обиколете сградата, опитайте да разберете коя е стаята на нашата цел! Следете за камери и отдалеч ги заобикаляйте! Виждате ли ония сервизни помещения? След двайсет минути ви искам там с някаква информация!

Тримата тихо запълзяха по пясъка и скоро изгубиха визуален контакт, всеки следваше определена посока.

Теренът бе огромен, къщата също и ако се мотаеха, времето нямаше да им стигне. Слънцето изгряваше точно след 90 минути и дотогава трябваше да са приключили.

В уречения час сенките им се сляха до отдалечената постройка и те насядали по земята се облегнаха на стената.

— Пълна тишина, няма как да сме сигурни коя е стаята.

— И при мен е така. Май ще трябва да влезем и да ги проверим всичките, една по една.

— Той е тук, момчета, в това бунгало зад нас. Вижте маратонките в коридорчето, типично младежки стил! Изнесъл се е от къщата, та да може да избяга, ако му спретнат някоя хайка. Затова е бил оня скутер под пристана, за да офейка с него.

— Сигурен ли си, че е той?

— Не, разбира се, но какво ни пречи да проверим?

Командо се надигна и опипа бравата — заключено. Той подпъхна ножа си под вратата и леко повдигна, а Иво със своя освободи езичето.

— Готово, кой ще остане да пази?

Робинзон зашепна:

— Аз ще вляза, вие стойте тук!

— Как ще го разпознаеш?

— Според теб колко младежи с маратонки по двеста долара живеят в тази къща? Ако въобще има някой, той ще е.

Двамата се отдръпнаха в храстите и планинецът се шмугна вътре, както седеше на входа, така изведнъж изчезна.

Нощта цареше с пълна сила, главната сграда все така тънеше в мрак, но започваше да съмва, още малко и слънцето щеше да изгрее.

След десетина минути Робинзон се показа на входа, мъкнейки някакъв вързоп на рамото си. Вдигна двата си пръста и посочи към водата, после легна и запълзя, като влачеше и товара си.

И двамата го видяха, изчакаха минута и един по един го последваха.

След малко бяха под пристана.

— Командо, пусни този телефон в пликчето при пистолета! Той е неговият, с него ще се свържем за откупа.

Отново пристегнаха кислородните бутилки, обуха плавниците и зашляпаха към дълбокото.

Тогава ги изненада охранителят.

Отзад ги освети мощен лъч и някой се развика на местния диалект.

Включиха се и аварийните прожектори, които осветиха местността като ден. Проехтя първият изстрел.

Ако не носеха багаж щяха да се измъкнат без проблеми, трябваше само да се потопят изцяло и край. Но пленникът им щеше да се удави, за него нямаше маска и се налагаше да го влачат по повърхността.

Двама го подхванаха за ръцете, третият го забута отзад и порейки водата се изгубиха под колоните на пристана.

Но пазачът не преставаше да стреля, той тичаше отгоре им по дебелите дъски и шумът от стъпките му показваше, че скоро ще ги стигне. Отзад се включваха все повече лампи, между гърмежите се чу и лай на куче.

Цоп, цоп, цоп, плющеше оловото при съприкосновението с водата.

Един куршум парна Иво по плешката, поради прилива на адреналин той почти не го усети, но белята беше сторена. Болката, отначало тъпа, постепенно се усилваше и скоро обхвана цялото рамо, спусна се и надолу.

— „Как ли са другите — помисли си той — дали и те не са надупчени?“

Болеше го и бързо губеше сили, но буташе пленника навътре, плавниците му равномерно пореха водата и скоро кейчето остана далеч назад. Оттам още стреляха и по това той предположи, че въобще не са разбрали за похищението, че навярно са ги взели за обикновени крадци, иначе нямаше да рискуват да улучат момчето. А може и да го бяха улучили, неговото тяло бе с най-голяма видима площ.

Робинзон натисна бутона на малко дистанционно и пред тях на стотина метра замига приглушена синя светлинка, сигналната лампа на лодката. Загребаха още по-бързо, стигнеха ли до нея, щяха да се измъкнат.

Ето я, гумените бордове изникнаха пред тях и тримата един по един се изкачиха по стълбичката, дружно изтеглиха и виновника за цялата тази ситуация. Далеч откъм брега забоботиха мощни двигатели.

— Иво, какво ти е, ранен ли си?

Мъглата пред очите му се раздигна и той различи двамата си приятели надвесени над него, чу и ревът на мотора. По някое време бе изгубил съзнание, но се съвземаше.

— Май така стана, улучиха ме в плешката.

— Стой долу и не мърдай, ако е в плешката не е добре! Командо, свали му бутилките и го обърни по лице, после ми подай аптечката!

Иво вдигна глава.

— Измъкнахме ли се?

— Предполагам! Все още е тъмно, а те не знаят накъде сме се отправили. Заглушихме и двигателя, едва ли ще ни чуят.

— А дали отвлякохме правилния човек?

— Той е, всичко си изпя, докато ти бълнуваше.

— Ще ме закърпиш ли?

— Нека засега спрем кръвотечението! Ще оставя на доктор Станков да ти вади куршума.

Иво отново се унесе. Бе жив, бе сред приятелите си, а и задачата бе изпълнена. Чашата бе наполовина пълна!

Събуди се на острова, в лазарета, но в малката стая, която бе за персонала. Сега най-малко им трябваше туристите да стават свидетели на заниманията им. Над него се бе надвесила сестра Рафаилова и оправяше нещо по абоката му, зад нея висеше работеща система, най-вероятно пълна с глюкоза.

Тя видя, че я гледа и му се усмихна.

— Без малко да те изгубим, много кръв ти преляхме.

— Че откъде я взехте, от някоя риба ли?

— Щом можеш да се шегуваш, значи се оправяш.

— Не ми отговори за кръвта.

— Не забравяй, че имаш приятели! Дори момичетата от балета предложиха от своята. Нали знаеш, че те обожават?

— От теб го чувам! Те научиха ли как съм пострадал?

— Естествено, че не, Робинзон е наложил пълно информационно затъмнение. Само аз и съпругът ми сме в течение.

— Нека така да си остане! Извикай, моля те някой от моите хора!

— Само Командо е на острова, Робинзон и Джабрил от три дни ги няма. Качиха се на хидроплана и отлетяха.

— Три дни! Толкова ли съм спал?

— Там някъде, с малки прекъсвания.

— Значи от дълго време съм бил беззащитен в твоите ръце. Да не си се гаврила с тялото ми?

— Това ще запазя в тайна, нека те човърка! Относно тялото ти, нагледала съм се на голи мъже. Нали знаеш, рисковете на професията.

— Е, ще се оправя ли? Каква е присъдата?

— Такъв здравеняк като теб трудно мре, още дълго ще ни даваш заплатите.

— Подсети ме по-късно да ти я увелича!

— От твоите уста, в Божиите уши!

— Той не е касиер, не го споменавай напразно! А аз вече обещах! Хайде, извикай Командо!

Тя го зави с чаршафа, огледа системата и тръгна да изпълни заръката.

Командо ухилен пристигна с голяма чаша кафе и му я тикна в ръцете.

— Ето го истинското лекарство, все с него съм оцелявал! Ха добре дошъл отново при нас!

— Толкова тежко ли беше положението?

— Да получиш десет грама олово, облечено със стомана не е шега работа. Особено в горната част на торса, където са повечето артерии, белите дробове и най-вече сърцето. Може да се каже, че си късметлия.

— А с нашия пленник какво стана?

— Тихомълком го натоварихме на хидроплана и Робинзон отлетя с него по големите острови. Може чак до Виктория да са стигнали. Оттам ще осъществи връзка с родителите и ще уговори сумата за откупа. Нали разбираш, ако се обади оттук, веднага ще ни засекат!

— Той е вещ в тия шпионски номера, ще се справи. Помниш ли, че навремето отвличанията в България бяха станали ежедневие? Накрая се оказа, че били замесени хора от службите, точно такива като нашия приятел и затова вършеха всичко толкова професионално. Властите хващаха дребните риби, но кукловодите са неизвестни и до днес. Парите от откупите също липсват.

— Че то и сега си е така. Да не мислиш, че за две-три години нещо се е променило?

— Не съм толкова наивен! На Балканите и след един век все ще си е така. Само сърбите ще дръпнат, чепати са! Иначе тук всичко наред ли е?

— В общи линии, да, като изключим, че ти си ранен.

— Можеше и да е по-зле, така, че ще отчетем нашия набег като успех.

— Така си е, поне оцеляхме. Когато оня се разгърмя, помислих, че е дошъл и нашият край.

— Вършеше си работата човекът, нали затова му плащат. Сега поне няма да го уволнят.

— Преди малко се чух с Робинзон, убеден е, че до два дни ще приключат и ще си дойдат.

— Това е добра новина.

— Ели и момичетата все напират да те видят, но съм забранил. Дори Петя не пускам тук. Всички знаят, че витлото на лодката те е накълцало.

— Добра легенда! Истината ще си остане между нас тримата и медиците. И моля те, не позволявай на Рафаилова да им взема кръв, че после тях трябва да свестяваме! Сега мисля да поспя, а ти върви си върши работата!

— Каква работа? От шезлонга в ресторанта и от ресторанта на плажа! После в океана или на яхтата и вечер пак в ресторанта! Взе да ми писва от това безделие.

— На богатите хора това им е работата, да лентяйстват. Нали искахме спокоен живот. Вземи Петя и вървете на Пеликан да се разходите! Или се отдайте на шопинг!

— Робинзон е забранил подобни екскурзии заради ония, които си е въобразил, че ни дебнат.

— Знаеш, че той рядко греши, досега интуицията не го е подвеждала.

— Уведомил съм шефа на охраната да си отварят очите. Оставям те да почиваш, ще взема Петя и ще се погмуркаме в атола.

— Поздрави я от мен! И като се върне нашият човек, веднага ме уведоми, че ми е интересно как се е справил!

— Дадено!

Той стана да си ходи, а Иво се отпусна и след малко заспа.

Денят бавно се изниза, после вторият, настъпи и третият.

Привечер хидропланът се появи откъм залеза, размаха криле за поздрав и заходи към спокойната лагуна. Пилотът даде на реверс и огромната машина се приближи към кея за радост на всички деца, дошли да почиват на острова с родителите си.

Прикачиха самолета към кнехтовете и двамата пасажери слязоха, понесли багажа си. По-възрастният, среден на ръст, с европейски вид, освен чантата носеше и средно голям куфар от естествена кожа.

Иво вече не бе на легло и въпреки болките излезе пред жилището си да ги посрещне. Когато го видя, Робинзон се засили да го прегърне, но навреме се усети, че приятелят му е сериозно ранен и отпусна ръце.

— Оцеля значи? Доста бързо са те изписали, предвид състоянието на раната ти.

— Зле ли беше, приятелю?

— Според мен живееш втори живот, братле. Кръвта шуртеше от теб като тази на убиеца Илия Тодоров, когато го претрепах с арбалета в Аржентина. Нали помниш нашата първа задача за Новков?

— Естествено, още не съм си изгубил паметта. Нали тогава единодушно решихме, че оня касапин, който наръга с нож трите момчета пред дискотека „Соло“ ще бъде начело в списъка. А и сякаш бе вчера.