Александра Рипли
Чарлстън (9)

9.

Когато седмицата свърши и над града се спусна неспокойна тишина, Пинкни събра куража си за онзи момент, от който се страхуваше и който очакваше.

Късно сутринта той изпрати Илайджа до Енсънови, за да ги предупреди, че ще намине следобеда, към четири часа. След това приготви дрехите си и загуби представа за времето в търсене заедно със Соломон и Шед на дупката в покрива, през която течеше в стаята на Стюарт. След това се изкъпа и буквално изстърга всеки инч от тялото и главата си. Избръснат и облечен в най-добрите си дрехи, той седна в центъра на дългата маса и се престори, че яде, докато вътре в себе си преповтаряше речта, която бе съчинил. Продължаваше да репетира и по-късно, когато пресече улицата, неосъзнавайки, че е стиснал решително челюсти.

Лавиния, която надничаше иззад завесите, усети, че сърцето й лудо бие. Тя знаеше, разбира се, за ръката му. Илайджа беше съумял да съобщи новината през улицата. Когато научи, тя изтича до портата на градината и повърна, а след това в пристъп на главоболия изслуша упреците на майка си за лошото й държание. Изобщо не я вълнуваше, че Пинкни е герой; мисълта, че е сгодена за човек с чукан вместо ръка, я караше да се чувства не на себе си…

Е, не изглеждаше чак толкова страшно. Ръката почиваше в превръзка през рамо. Илайджа трябва да беше сбъркал. Ръката не Пини не беше откъсната, сигурно е била само счупена. Слънцето се отразяваше в златночервената му коса. Беше забравила колко изключително красив бе той. Макар сега да бе ужасно слаб.

Когато той почука, тя изтича да отвори вратата.

— Добре дошъл у дома, Пинкни. — Лавиния направи дълбок книксен и широките фусти на роклята й я обгърнаха като листцата на цвят, разпращайки сладък аромат от малките торбички, прикрепени отвътре на фустите.

Тя го поведе към дневната, поклащайки големия си кринолин. Пинкни спря в коридора, нетърпелив да произнесе речта си, преди влудяващата гледка да го накара да забрави всичко. Когато заговори, гласът му прозвуча дрезгаво от вълнение:

— Трябва да ти кажа нещо, Лавиния, и трябва да ме изслушаш мълчаливо, докато не се освободя от него — избърбори той. — Опитах се да намеря правилния начин да изразя онова, което чувствам. Мисля, че бях войник прекалено дълго. Вече не мога да намеря подходящи деликатни изрази. — Изпитваше силно желание да избърше потта от веждите си. Големите очи на Лавиния бяха приковани в очакване върху лицето му. Пинкни пое дълбоко дъх и с мъка продължи нататък: — Аз не съм онзи мъж, който бях, Лавиния. Загубих част от себе си и това промени нещо в мен. Загубих също и света, който познавах. Ние всички… — мислите му бясно се въртяха в главата и той се опитваше да си припомни внимателно подбраните думи, но те просто не изплуваха.

Миглите на Лавиния трепнаха. Значи беше истина! Това, което се намираше в тази превръзка, сигурно е дървена ръка. Тя почувства вкус на кисело в устата си. „Но, напомни тя сама на себе си, тя не се вижда. Не е необходимо да я гледам. Мога да си мисля, че е счупена и да не мисля за останалото. Милият Пини! Колко тъжно е всичко това!“ Тя усети, че в ъгълчето на едното й око бликва сълза; попи я с малката си кърпичка. Пини се носеше към заключението на речта си:

— Исках да те освободя от годежа, но не мога да го направя. Не смея да го направя. Аз знам колко е смело сърцето ти, знам, че би отказала. И аз бих се зарадвал от отказа ти, макар че е възможно това да не те направи щастлива. Но аз няма да допусна смелостта ти да те обвърже, без да имаш време за размисъл… Баща ти скоро ще се върне. Ще говоря с него за изменението в перспективите пред мен и мисля, че той е най-добрият човек, който може да ти даде съвет. И тогава, когато си готова, ще решиш дали все още си готова да се отдадеш на един безпаричен стар войник. — И той отново пое дълбоко въздух, доволен, че всичко свърши.

Лавиния, все още свела поглед, въздъхна. Каква хубава реч! Точно както бе се изразил граф Родериго — герой в един от нейните любими романи. Ако сега не гледаше Пинкни, можеше да си представи, че е облечен в палто от брокат и носи шапка с пера, като илюстрацията на корицата. Тя бавно повдигна поглед, гледайки в пространството над рамото му и залитна към него, оформила устни за целувка.

— О, боже мой! — изстена Пини. Той притисна тялото й и я целуна по начин, неупоменат в никоя от книгите. Лавиния беше толкова шокирана, че не успя да протестира.

— Прости ми — прошепна Пинкни в косата й. — Толкова дълго бях далече от теб, а ти си така мека и този аромат… — думите му заглъхнаха. Лавиния си каза, че той диша много странно. — Трябва да вървя — каза той, — и извинявай. — Тя протегна ръка за целувка, но той дори не я забеляза. След като излезе, Лавиния отиде пред огледалото и огледа подпухналите си устни и разбърканата коса. Погледът й блестеше. Като си помисли само човек, че Пинкни Трад може да се притесни до такава степен! Тя бе вкусила от своята сила и я намери за чудесна.

 

 

Когато Пинкни се върна от Енсънови, Шед поправяше рамката на леглото, което беше намерил в складовото помещение.

— Имал ли си някога момиче, Шед? — попита Пинкни с много бледо лице.

— Не, не мога да кажа, че съм имал — отвърна Шед.

— Тогава ти е време. Ела с мен — Шед бързо остави безценните гвоздеи и чука.

Пинкни наложи бърз ход по „Мийтинг стрийт“.

— Отиваме съвсем наблизо — обясни той. — На „Чалмърс стрийт“. Баща ми ме заведе там, преди да замина за Англия през шейсета. Тогава бях на седемнадесет и доста див. А също и голям невежа. Мислех си, че съм мъж, след като можех да яздя и да стрелям с пистолет. — Той се усмихна припомняйки си. — Когато татко ми каза къде отиваме, изведнъж се почувствах прекалено млад. Не се издадох, разбира се. Държах се като светски мъж. Или поне ми се струва, че така беше. Сигурен съм, че не заблудих татко дори и за миг… Както и да е, той беше организирал всичко. Има една къща — много малка, много елегантна, в която винаги се носи сладък аромат, и е много, много тиха. Само за джентълмени. Предполагам, че все още я има. Има един занаят, на който войната не може да навреди.

Шед изостави вежливото си безразличие.

— Много ли момичета има там, кеп?

— Честно казано, не знам. Те работят така: даваш картичката си на иконома още на вратата, той те отвежда в една малка стаичка, донася ти чаша мадейра, след което се появява мадам Дюбоа заедно с жена, представя я, остава няколко минути, за да си поговорите за времето и се оттегля. Струва ми се, че тя и баща ми бяха взели решението вместо мен. Никога по-нататък не ми се наложи да го променя. Казваше се Лили.

— Ти мислиш, че още е там?

— Разчитам. Определено нямам пари, за да се сприятелявам с непозната.

— Сигурно струва доста, а?

— И това не знам, Шед. Тези неща ги уреждаше баща ми. Но каквото и да е плащал, заслужаваше си. Тя знаеше всичко, което може да се научи за това какво правят един мъж и една жена заедно. Бях лудо влюбен в нея и прекарвах всяка минута, която можех, в нейното легло. Когато трябваше да замина, едва не умрях от мъка. Кълна се, че беше така. За щастие бяха ми казали за някои места в Лондон и там установих, че талантите на Лили не са уникални.

— Виж, кеп, не искам да те разочаровам, но тази Лили едва ли те е чакала самотна, докато се върнеш. А и баща ти вече го няма, за да плаща някой.

— Прав си и за двете. Но аз съм си оптимист. И ако е тук, мисля, че ще се зарадва да ме види, макар и джобовете ми да са празни. Тя също много ме харесваше. — Пини намигна. — Освен това, нося й много специален подарък в името на миналото. Най-големият рубинен пръстен, който бижутерът имаше в сейфа си. Подобен дар трябва да бъде достатъчен да бъдат посрещнати с добре дошли у дома един смел войник и неговият приятел. А, ето тук. Сега завиваме.

„Чалмърс Стрийт“ гъмжеше от хора. Само на няколко крачки от „Мийтинг“ група войници тропаха с крака и пляскаха с ръце в такт с музиката на един потен и захилен свирач на банджо. Малко по-нататък, голяма група бели и черни крещяха коментарите си и наддаваха пред един отпуснат търговец с дрезгав глас, застанал на платформа пред ниска, покрита с белезите от снарядите сграда. Зад платформата няколко въоръжени мъже охраняваха неподредени купчинки със свещи, сребърни подноси и огледала.

— Три долара първи път… втори… продадено! — Купувачът, набит плешив мъжага с голяма черна брада, подаде парите и взе чифт малки, блестящи свещници от платформата.

Пинкни гледаше с широко отворени очи.

— Какво става тук? — попита той един офицер, облегнал се на каруца.

— Собственост на бунтовниците, мистър. Военна плячка. Малки подаръци, които можеш да изпратиш у дома. И освен това начин момчетата да припечелят джобни пари от това, което им принадлежи. Компанията, която провежда търга, прибира само половината.

Шед дръпна Пинкни настрана.

— Сигурен съм, че познах това сребро — настояваше Пини. — Знам, че е от дома на майката на Лавиния. Виждал съм свещниците на тяхната маса.

— Недей да мислиш за това, кеп. Нищо не можеш да направиш.

— Но аз трябва да направя нещо.

— Не можеш. Това е истината. Мисли за нещо друго. Разкажи ми нещо повече за онази Лили, например. — Той продължаваше да тегли Пинкни през тълпата по улицата. На ъгъла с „Чърч стрийт“ те трябваше да спрат, за да мине една закрита карета.

Когато тя отмина, пред тях се откри ясна гледка на поне една пряка напред.

— Господи! — прошепна Пинкни и Шед откликна с подобно възклицание. Останалата част на „Чалмърс“ представляваше сцена на вакханалия. Пияни мъже — бели и черни — залитаха напред-назад по неравния паваж, хванали бутилки с уиски. Много от тях бяха прегърнали облечени в скъпи дрехи смеещи се жени, чиято кожа имаше всички оттенъци на кафявото. Други от мъжете викаха към други жени, гледащи от прозорците на къщите и таверните по цялата дължина на улицата. Какофония от смях, крясъци, писъци и музика на пиано се изливаше към хаоса навън при всяко отваряне на врата, за да влезе или излезе някой. Докато Пинкни и Шед наблюдаваха, едно бяло момче в униформа на лейтенант наля шампанско в деколтето на жената с него; тя сграбчи бутилката и се опита да го удари, после я пусна и го въведе през близката врата.

— Да се махаме оттук — каза Пинкни. — Мястото, което познавах, вече го няма. — Грубата вулгарност го отвращаваше.

Но Шед не го чу. Той стоеше хипнотизиран от разюзданата сексуалност пред очите му.

— Няма за къде да бързаме, кеп. Не казваха ли, че тъмното месо е най-сладкото?

— От това ми се повдига — дръпна го Пини за ръката. — Хайде, тръгвай!

Шед поклати глава:

— Ти ме накара да си мисля за жените и смятам да се позабавлявам с една от тях. Не ме мисли, един приятел беше загубил кесията си и аз я намерих в джоба си. Като я опипвам ми изглежда достатъчно пълна, за да можем и двамата да си позволим каквото поискаме.

— Не, Шед. Аз си тръгвам.

— Както искаш, кеп. Аз не съм толкова придирчив като тебе. Ще се прибера преди комендантския час. — Той бързо прекоси улицата и се смеси с водовъртежа от човешки фигури. Пинкни се поколеба, но после също така бързо се отправи надолу към „Чърч стрийт“.

 

 

През следващите няколко седмици в дома им идваха поединично, по двойки, а понякога и на групи чарлстънските ветерани от войната. За всички тях пристигането в падналия град, бавното минаване по разрушените улици и покрай зейналите прозорци на гостните беше агония, по-болезнена от всяка рана, по-мъчителна от болката, изпитана, когато приятел, син или брат падаха пред очите им на бойното поле.

Джосая Енсън беше върнат на прага на дома си от своя бивш кочияш, издигнал се до поста иконом на семейството на юнионисткия полковник, нанесъл се там. Той отказа помощта на сержанта, охраняващ при портата, след това се извини за своята рязкост и се качи на покрития с пяна кон. Гърбът и раменете му бяха изправени. Никой не трябваше да разбере колко близко до колапса се намираше.

Краката му почти се подгъваха, когато се изкачи по стъпалата пред вратата на дома на Ендрю. Ема Енсън бе на верандата и събираше падналите листа от хортензиите в саксии. Когато видя, че Джеремая не се появява при чукането по портата, тя гневно цъкна и се отправи през верандата, за да отвори.

Люси също чу почукването. Тя изтича от стаята на Ендрю, където Джеремая къпеше брат й. Сцената пред очите й я накара да спре като закована. Свекърва й, тази властна, внушаваща страх жена на средна възраст се беше свлякла на колене и ридаеше като дете. Проснатото тяло на Джосая Енсън лежеше наполовина в скута й и тя притискаше главата му към гърдите си.

— Скъпи мой — каза мисис Енсън, — мислех си, че никога вече няма да те видя. — Съпругът й не отговаряше. Беше загубил съзнание.

Люси мълчаливо се отдръпна, засрамена от присъствието си в този интимен момент, но доволна от изумителното разкритие, че Ема Енсън все пак има сърце. „Тя го обича“, мислеше си Люси, смаяна. Повече от Лавиния, дори повече от Ендрю. Цялата любов в нея беше съхранена за мистър Джосая.

През следващите дни и седмици Люси откри също, че Джосая Енсън е силно влюбен в своята възпълна, некрасива жена. Неговите емоции, обаче, не бяха така дълбоко интимни като нейните. Като се изключеше времето, когато прекарваха сами заедно, тя си оставаше все така сдържана както обикновено, но от него се излъчваше един постоянен поток топлина към всички в семейството. В това число влизаха децата и съпругата на братовчед му Енсън Трад.

Той сега мислеше за тях, в частност за Пинкни. Момчето се бе опитало да произнесе реч относно годежа му с Лавиния, почти веднага след като мистър Енсън се бе съвзел от пътуването, но възрастният мъж го беше спрял.

— По-късно — каза му той. — Ще говорим по-късно. Ние всички трябва да свикнем с това около нас и едва тогава ще мислим за бъдещето. Засега нека отново се опознаем. Идвай да се виждаш с Лавиния и с всички нас колкото често ти се иска. Води я на онези ваши тъжни сбирки и бъдете толкова щастливи, колкото можете. Аз трябва да си намеря работа, ти също. Ще говорим по-нататък.

Оттогава изтече един месец. Наближаваше края на май. Джосая Енсън беше възстановил контактите си със старата си клиентела на адвокат, която беше оставил при заминаването си. И наблюдаваше ненакърнимия оптимизъм на Пинкни, въпреки поредицата неуспешни опити на последния да си намери работа. Джосая и Ема Енсън бяха посетили дома на Трад. Той беше видял условията там и можеше да си представи тежестта върху плещите на Пинкни. Мистър Енсън погледна купа документи на писалището пред себе си. И потрепери.

Беше станал адвокат на Енсън Трад от момента, в който бе излязъл на частна практика, и познаваше по-добре ситуацията, в която се намираше Пинкни, отколкото той самия. И за първи път в неговия петдесет и две годишен живот усети, че изпитва страх. Целият свят се беше разпаднал — приятелите му и любимия му град, и той чувстваше дълбока печал за всички тях. Но по отношение на кръщелника си, това двадесет и две годишно момче, той изпитваше мъка и отчаяние и се страхуваше да му каже онова, което знаеше, че Пинкни трябва да научи.

Нямаше как, трябваше да го направи. Той оправи палтото си и взе шапката и ръкавиците.

— … Така че, както сам разбираш, Пинкни, вероятно ще трябва да продадеш Карлингтън. Аз мога да продам неразработената земя, която притежаваш на река Уапо, но това ще ти позволи само да изплатиш завещаното на другите от баща ти и да се оправиш за не повече от няколко месеца. Ако смяташ да поддържаш дома на „Мийтинг стрийт“, не можеш да задържиш и плантацията. Трябва да плащаш данъци, а тази година не очакваш никаква реколта, която да ти донесе пари в наличност. Много хора са изправени пред същия нерешим проблем. Някои от тях продават градските си къщи и смятат да вдигнат на крака плантациите си. Но това са хора с по-малки отговорности…

— И с две ръце.

— Разбирам чувствата ти, синко, повярвай ми. Помня Карлингтън. Това беше раят. Но не е място за сам мъж с две жени, които трябва да разтървава, и две деца, които трябва да образова. Не смея и да помисля, че мога да живея в изолация с Джулия Ашли, дори и в самата райска градина.

Пинкни се изненада и това пролича.

— Ти вече не си момче, Пини — усмихна се Джосая Енсън. — Ще трябва да свикнеш с факта, че и джентълмените понякога имат откровено неджентълменски мисли за някои дами. И ги споделят помежду си. Едва ли има повече от трима души в Чарлстън, които не се ужасяват от Джулия Ашли. При това, аз не съм един от тях. — Добре. Момчето се усмихна. Джосая Енсън стана от стола: — Е, това беше. Винаги изпитвам облекчение, когато лошите новини са предадени и с тях е свършено. Ще тръгвам.

Пинкни прочисти гърлото си:

— Има още нещо, братовчеде Джосая. Имам предвид мен и Лавиния.

Мистър Енсън приседна бавно. Той не искаше да разговаря за Лавиния. Той дори не искаше да мисли за Лавиния, защото когато го правеше, си спомняше думите, които неволно я беше чул да изрича, думи, които разкриваха безсърдечието, скрито зад сладката усмивка и заучените й маниери. Обичаше я — тя беше плът от плътта му, но бе жестока и той не можеше да допусне Пинкни да стане жертва на тази жестокост. Защото обичаше и това момче. Насили се да се концентрира върху онова, което Пинкни говореше в момента.

— Знаете в каква ситуация се намирам, братовчеде Джосая. Не знам дали някога ще мога да се грижа за нея. Но искам да се захвана за честна работа, каквато и да е тя, и вярвам, че все нещо ще се намери. Предложих да освободя Лавиния, но тя отказа. Ако ни разрешите, сър, ние сме готови да изчакаме. В края на краищата, още сме толкова млади.

— Да, млади сте — каза Джосая. Изпитваше нерешителност. Сега бе моментът да каже на Пинкни, че не може да се ожени за Лавиния. Бавенето щеше да бъде безсъвестно. Но как да го направи? Току-що бе казал на момчето, че се налага да се откаже от земята, на която семейство Трад бяха живели почти двеста години. Можеше ли да нанесе втори удар?

И освен това, момчето имаше нужда от него, независимо дали го разбираше или не. Той беше кръстникът на Пинкни и възнамеряваше да замести баща му, поне дотолкова, доколкото Пинкни беше готов да позволи. Ако забранеше брака, без да обясни на Пини истинската причина, това би довело до разрив в отношенията, който щеше да му попречи да помогне по какъвто и да е начин на момчето. И щеше да извади Ендрю от кръга на най-близките му приятели в момент, когато той имаше най-голяма нужда от приятели.

„Трябва да му кажеш, предупреждаваше го съвестта му. Дължиш му това. Годежът трябва да бъде развален.“

„Но не сега, възразяваше сърцето, както той каза преди малко, те са млади и готови да чакат. По-късно може да се окаже по-лесно. Когато не е така слаб, не е така уморен и изправен пред такива проблеми.“

Мълчанието му продължаваше твърде дълго. На лицето на Пинкни се бе появило изражението на победен. И това реши нещата. Не сега.

— Извини ме, Пини. Припомних си времето, когато бях на твоите години. О, не бих искал да ги изживея отново, дори ако ми обещаят целия чай на Китай. Какъв разход на енергия! Разбира се, че имате благословията ми. При положение че както ти каза, сте готови да изчакате, докато се съглася бракът да се осъществи.

Пинкни протегна ръка.

— Благодаря, братовчеде Джосая. — Мистър Енсън я стисна за миг. — Благодаря — повтори Пини.

И лицето ми се преобрази от младежка усмивка:

— Едно последно нещо, братовчеде Джосая. Смятам да запазя Карлингтън. По някакъв начин.

— Ако изобщо някой може да го направи, приятелю, вярвам, че това може да си само ти — засмя се мистър Енсън. — Ще ти помогна с каквото мога.

 

 

Той изненада двойката офицери, патрулиращи по „Мийтинг стрийт“, като ги поздрави приветливо, пресичайки улицата пред тях. Боже мой, момчето би могло да го направи! За миг си помисли колко хубаво би било да има Пинкни Трад за зет и да се радва на внуци със същата пламтяща коса и пламтящ дух.

След това въздъхна и влезе в къщата на сина си. От верандата на втория етаж се долавяха тихите гласове на дъщеря му и снаха му. Джосая Енсън отпусна рамене. Гласовете звучаха така сладко, като музика, като сънливи птици в ранна утрин, като живота преди войната. Поради същата причина беше останал да седи мълчаливо в един тъмен ъгъл онази нощ, дремейки в уханието на подобните на луни пищни цветове на магнолиевото дърво, израсло близо до къщата. Трябваше да им покаже, че си е дошъл. Вместо това той вкусваше младите им гласове като допълнителен аромат. Докато не осъзна какво чува.

— Не е възможно да говориш сериозно, Лавиния.

— Говоря напълно сериозно. Ако Микел Джонсън само вдигне поглед към мен, ще се скарам с Пини и ще го оставя за миг. Но Микел не вижда никого другиго, освен Сара Лесли. Мисля, че нямам друг избор, освен Пини.

Люси се възмущаваше, но Лавиния бе неумолима.

— Огледах всички на всяко парти. Който можеше да се върне се върна, но те всички са тъжни, скапани и повредени. Микел Джонсън е единственият, който може да се гледа. А след като татко е толкова беден, че не може да ме изпрати в Саратога или Нюпорт, където да си намеря богат съпруг, ще се примиря с това, което имам на разположение. Но когато къщата стане моя, в нея няма да има място за бели боклуци като Шед, както и за онази ужасна стара вещица мис Ашли. Както и за децата. Ако в къщата има деца, те ще са моите. Братовчедката Мери ще може да остане. Тя ме обожава.