Александра Рипли
Чарлстън (13)

13.

Удачният подарък на Шед се оказа повратна точка в живота на Лизи. Тя все още продължаваше да бъде много тиха и свръхвежлива с всички в семейството, но гледаше на Шед като на второ дете и предпазливо му предлагаше приятелството си, макар да не бе установила никакви контакти с децата в Гардънс. Пинкни беше щастлив да вижда как детето постепенно се измъква от черупката на страх, в която се беше крило досега, но признаваше вътрешно в себе си, че ревнува, задето то не се държи така свободно и с него.

Съвсем случайно той намери път за сближаване с Лизи. Сезонните гръмотевични бури през август връщаха у дома децата и гледачките им от Гардънс по-рано от обикновеното. Един ден Софи погледна небето и реши да не излизат. Лизи, останала свободна, изненада Пинкни и Шед в тайните им занимания, на които се отдаваха, когато дамите спяха, Стюарт беше в Клуба, а Софи извеждаше Лизи. Пини обучаваше Шед на четмо и писмо, опитвайки се да пише с лявата си ръка.

— О, Пини — изписка тя, — и аз, Пини, и аз искам — в обхваналата я възбуда тя го докосна за ръката. Това беше първият й контакт след драматичното представяне на Мечо.

Без да проговори, Шед й подаде една от плочките.

— Това тук е буквата „C“ — изрече той, без да се обръща конкретно към някого. — Някои хора бързо ще ме настигнат. — Лизи въздъхна щастливо.

— Пини ще ме научи много бързо — увери го тя. — Пини е най-умният човек на света!

 

 

За нещастие на Пини, той не беше толкова умен, че да се измъкне от паяжината на женските интриги, които майка му плетеше. Острото око на Джулия бързо забеляза скрития интерес, проявяван от Прудънс Едуардс към Пинкни и тя не изпусна възможността да подразни сестра си за въздействието, което сина й оказва в семейството на Едуардс. Мери веднага се залови за работа.

Общоизвестен факт бе, че момичето на Едуардс се държи възмутително дори и за янки. Тя не носеше нито кринолини, нито корсет и крачеше по улицата с широки крачки като момче, така че всички да видят, че краката й се движат. Нещо повече, отиваше непридружавана по улицата от дома на пастора до сградата „Южна Каролина“, където преподаваше в училище за чернокожи. И после се връщаше у дома отново сама. Ситуацията просто не можеше да не бъде използвана.

Първият път Пинкни не разбра, че срещата не е случайна. Майка му го помоли да я придружи до аптеката на д-р Трот на „Броуд стрийт“, където искала да види нещо, което Сали Брютън й била препоръчала. Когато той й помогна да слезе по стъпалата пред входната врата, тя тръгна много бавно, оплаквайки се, че е закачила тока си в подгъва на роклята. Малко неочаквано токът й се оправи в мига, когато Прудънс Едуардс излезе от съседната врата. Мери изтича при нея и в продължение на цяла минута бъбри, без да спира, след което представи Пинкни.

— Ще ни позволите ли да ви изпратим до дома, мис Едуардс? Не мога да ви опиша какви бандити се движат по улиците!

И, естествено, когато стигнаха до дома й, мис Едуардс ги покани на чай. Двамата с баща й пиели чай в много особени часове, обясни тя. Мери незабавно прие.

— Ще бъде крайно грубо да откажем — прошепна тя на Пинкни, докато Прудънс отиде да доведе баща си от кабинета му.

Следващият половин час бе мъчителен за Пинкни. Майка му и д-р Едуардс се захванаха сериозно да обсъждат окаяното състояние на униформата на хористите, Прудънс не вдигна поглед от ръцете в скута си, а той се опитваше да не проявява нетърпението си.

Когато се случи за втори път, той погледна гневно Мери в мига, когато тя се съгласи да пие чай, а после не скри, че е сърдит и пред двамата члена на семейство Едуардс в дома им. Д-р Едуардс сякаш не забелязваше нищо. Но Прудънс отвърна на сърдития му поглед с подобен.

— Не, мамо, така няма да я бъде — каза Пинкни строго, когато се връщаха към дома. — Правиш го прекалено очевидно. Притесняваш ме, а освен това, обременяваш и мис Едуардс. Съвсем явно е, че тя не желае да посреща никой Трад като гост.

Мери се нацупи, обвини го в липса на уважение и промени тактиката си. Като жена, за нея проявата на враждебност от страна на Прудънс Едуардс беше напълно прозрачна.

— Тя просто е луда по Пини — довери се тя на приятелката си Керълайн Раг. — Ясно е като бял ден. Вече й изпратих бележка да се отбие в нас след училище, когато времето е лошо и не й позволява да се прибере у дома. А нали знаеш много добре, Керълайн, че всеки ден има буря.

— Мери, това не само е непочтено, но и не прилича на една жена да се занимава с такива неща. На всичко отгоре, избрала си погрешен път. Та ти не искаш да се виждаш с дъщерята.

— Татко й ще дойде да си я прибере. Ще видиш. В погледа на това момиче има нещо лукаво. Тя ще приеме сделката, когато се стигне дотам.

— А бедният Пини? Та ти го хвърляш в ръцете й!

— О, глупости, с Пини всичко е наред. Той е сгоден за Лавиния. И щерката на Едуардс може да върви след него колкото си иска, но това няма да й помогне с нищо.

— И ти се наричаш християнка! Шокираш ме.

— Това, което наистина е шокиращо, е, че един служител на Бога е тук вече цели шест месеца и нито една душа в енорията му не е отворила врата, за да го покани. Дори един от членовете на енорийския съвет го сряза веднъж пред църквата.

— Говориш за мъжете. Но има много дами, които ще отворят вратите си доста бързо.

— Но те не могат да го направят. Дори аз не бих могла да му предложа чаша чай, ако няма и някой от семейството. А колко добре ще се почувства нещастният човек с малко внимание в живота си!

Това се оказа истина. Ейдам Едуардс намираше живота в Чарлстън твърде самотен. Като известен богослужител, той беше свикнал присъствието му да бъде желано на всяко събитие, да бъде канен на вечери, на чай, дори тогава, когато се събираха само мъже, за да пострелят. Освен това, той беше видна фигура сред аболиционистите от Ню Ингланд и речите, които произнасяше на различни събирания, бяха винаги очаквани с интерес. Строгите му религиозни разбирания бяха искрени и той обичаше своето призвание. Пиететът на Мери Трад го даряваше с топлото чувство за изпълнена мисия при изпълнение на трудните си обязаности в една чужда, враждебно настроена територия. Мекият й глас, чуруликащ около него, също го стопляше. Тази малка дама наистина можеше да направи живота тук малко по-приветлив.

Скоро семейство Едуардс станаха постоянни гости на чай във вторник и петък, независимо от времето. Пинкни се възмущаваше, че от него се изисква винаги да присъства. Мери се разплакваше. Пинкни оставаше.

Маниерите му бяха безукорни и той се вслушваше в разговора, който обикновено се състоеше от серия монолози, произнасяни от плътния глас на Ейдам Едуардс. Участието на Прудънс в тези разговори беше минимално. Пинкни беше свикнал да общува с момичета, които бърбореха много и караха мъжете да се изпълват с усещане за собствената им важност. Но Прудънс Едуардс го караше да се чувства особено.

Мери сияеше. Тя дори си тананикаше, докато се суетеше, приготвяйки се за гостите. Това вкисваше Джулия повече от обикновено. Тя отказваше да се запознае с Едуардс със същото презрение, с което отказваше и да положи клетвата.

 

 

— По дяволите — промърмори Пинкни. Беше първият звук, с изключение на драскането на тебешира по плочките, разнесъл се в трапезарията от дълго време насам.

Лизи и Шед вдигнаха поглед от своите плочки.

— Извинявам се — каза Пинкни. — Счупих си тебешира. — И той разпери вдървените си пръсти. — На мен ми стига за днес. — Той стана от масата, едва не прекатурвайки стола, и излезе, като тръшна вратата зад себе си.

Малките пръстчета на Лизи обхванаха тебешира още по-здраво. Тя се концентрира с още по-голямо настървение върху неравната редичка букви „W“, която изписваше. Ръката й трепереше.

Шед погледна свещника, запален, за да разпръсне здрача, дължащ се на бурята навън. Снабдяването с газ беше възстановено и ярката светлина разкриваше жестоката истина за налепените по стените парчета и прашните призми на едно време забележителната колекция от кристал.

— Опитвала ли си се някога да пишеш с лявата ръка? Страшно трудно е — изръмжа той бавно. Лизи продължаваше да се труди. — Разбира се, на мен ми е страшно трудно да пиша и с дясната, защото никога не съм учил. Ти не си по-голяма от майски бръмбар, но вече пишеш по-красиво от мен.

Лизи спря да пише.

— Измисляш си — прошепна тя неясно, без да откъсва поглед от буквите.

— Не, не измислям. Я, виж тук — и той й показа своята плочка. Малкото момиченце надникна подозрително към нея. Смесица от „V“, „M“ и „W“ покриваха размазаната повърхност.

— Но при теб са три! — възкликна тя.

— Какво три?

— Три различни букви.

— Това не са ли само букви „W“?

— Не всички. Ето, това са — и тя ги посочи с показалец. Ръката й беше спряла да трепери.

— А тази? — Той посочи едно „M“. — Същата, само че завъртяна обратно. Какво й е лошото? Обърни плочата и ще разбереш какво искам да ти кажа.

Лизи обърна плочата. Очите й се разшириха. След това веждите се събраха в напрегнат размисъл.

— Ще трябва да помисля за това — обяви тя. Шед чакаше. Пред прозореца се чуваше квакането на дървесните жаби.

— А-а-а, сега знам! — Тя го погледна усмихнато, показвайки дупките на падналите си зъбчета. — Ето виж, тези, които по-рано беше сбъркал, сега са добре, но са обърнати другите, които преди бяха наред. Буквата „W“ е добра само, ако я напишеш както трябва и я оставиш така. Иначе си е „M“, каквото и да си мислиш.

Шед изхъмка и се почеса по носа. Лизи го гледаше обезпокоено. Накрая около очите му се образуваха бръчици:

— Ах, да ме…! Права си, миси. Сега разбрах.

Лизи цъфна в усмивка. След това го дръпна за ръкава. В големите й очи имаше палав блясък:

— Ако не стоиш на главата си! — каза тя и се изкикоти.

Шед я гледаше с обич. Той никога не беше поставял под съмнение обичта си към малкото момиченце, нито се бе питал защо бледата, изплашена фигурка, свита в тъмнината, беше докоснала сърцето му още при първата им среща. Беше доволен, че между тях има засилваща се връзка и че детето му се доверява, макар и все още безпричинно да се плаши от своите братя и майка си. Страхът й от Джулия беше напълно разбираем; той сам се страхуваше от нея.

— Мистър Симмънс?

— Какво има, бебчо?

— Защо Пини ми се сърди?

— Той не се сърди на теб, сладурче. Той е сърдит на онзи янки, който го простреля в ръката. Защото сега трябва да започне да се учи наново с другата. И не само да пише, а и другите ежедневни неща, като да яде, да се облича, да прелиства страниците във вестника.

— Но може да чете, нали?

— О, да. Не му трябват ръце, за да чете.

— А ти можеш ли да четеш?

— Не, не мога. Разчитам на теб да ме научиш.

— Аз? Това е глупаво. Аз не мога да чета. Само книжки с картинки, защото там си измислям приказките. — Всъщност, Лизи прекарваше по-голямата част от времето си в сянката на долната веранда, прелиствайки страниците на една книжка, презрително захвърлена от Стюарт. Мечо седеше в скута й, слушайки с блестящи очи тихия й глас, докато тя „четеше“.

— Но ти скоро ще тръгнеш на училище и там ще те научат. А след това ти ще научиш мен.

— Мисля, че може. Наистина ли искаш да те уча?

— О, ще ти бъда много задължен.

— Тогава ще го направя. — Тя плесна с ръце. — Ще си играем, като аз ще бъда учителката, а ти и Мечо — учениците. Мога да ви накажа да стоите в ъгъла. Учителите имат право на това — и тя се усмихна дяволито.

На лицето на Шед се изписа безпокойство. Лизи задавено се засмя. След това лицето й потъмня:

— Мистър Симмънс?

— А?

— Много не ми се ходи на училище.

— Защо, бебчо?

— Там има много хора.

Шед искаше да вземе тъничката й ръка в своята, но беше забелязал страха й да бъде докосвана. Той подбра думите си внимателно:

— Тези хора не ти мислят нищо лошо, Лизи. И когато някой се бутне в теб, това е защото хората не гледат къде вървят. И никой няма да ти направи нищо.

Очевидно беше, че не е убедена.

— И още едно нещо, миличка, но то се отнася до порасналите. На всеки човек се налага да прави неща, които не иска да прави. Когато аз отидох във Вирджиния, не ми се искаше. Бях изплашен до смърт. Но трябваше да замина. Сега, когато всичко свърши, мога да кажа, че не беше весело, но и не чак толкова лошо, колкото бях мислил, че ще бъде.

— Бил си изплашен?

— Нали ти казах, до смърт. Но всеки го е страх от нещо.

— Дори Пини?

— Дори Пини. — В гласа на Шед прозвуча печал.

На лицето на Лизи се появи замислено изражение. Шед чакаше. Накрая тя каза убедено:

— Не му личи. Мисля, че и аз мога да го направя. Мога да ходя на училище и да не ми личи.

— Разбира се, бебчо, разбира се, че ще можеш. Ти можеш да направиш всичко, стига да поискаш.

 

 

След големи колебания, Мери се реши да изпрати Лизи в училището на мисис Олстън.

— В края на краищата — обясни тя избора си, — тя има френска учителка, макар да не я познавам. И говорете каквото щете, но Елинър е от фамилията. Сестрата на баба й се е омъжила за някой си Пинкни. Във времена като тези, това е единственото, на което човек може да разчита.

Седмица по-късно тя триумфираше над Джулия. Мадам Талванд беше затворила своето училище.

— Представяте ли си! — разказваше тя, умело изигравайки ужаса си, — самият генерал Сикълс окачил табелата на вратата. Мадам отказала да приеме дъщеря му и той затворил цялото училище. Не знам какво ще прави Керълайн Раг. Елинър Олстън просто няма място да приеме малката Керълайн.

Но мисис Олстън намери място за Керълайн. Както и за детето на Сикълс. Мисис Трад яростно се нахвърли върху й:

— Елинър, просто не мога да повярвам на това, което хората разказват. Мислех, че мога да разчитам на теб. Как можа да позволиш на този човек да ни натрапи дъщеря си? Да се подвизава сред момичетата на Чарлстън! В деня, когато онова момиче пристъпи прага на вратата ти, аз ще спра Лизи.

Елегантната възрастна вдовица я изгледа строго:

— Спри и помисли поне веднъж в живота си, Мери! Каквото и да са извършили янките, ние не сме такива хора, че да воюваме с техните деца.

Мери се опита да спори, но мисис Олстън я отряза:

— Лизи ще ми липсва — каза тя. Мери отстъпи. Когато се върна у дома, тя цитира думите на Елинър Олстън като свои, добавяйки някои наистина свои коментари.

— Ние не воюваме с децата! Само един янки може да опожари Кълъмбия. Горката мадам Талванд, но как би могла да разбере това тя. Нали не е от Чарлстън!

— Да, тук е едва от 1805 година — отбеляза Джулия.

Мери се престори, че не е чула. После отиде да разговаря със Софи за роклите на Лизи. Ако не можеха да се удължат, тогава щеше да потърси някои от своите, които да се подкъсят. Училището започваше на първи октомври, а това означаваше само след една седмица.