Александра Рипли
Чарлстън (4)

4.

Мери се зарадва страшно, когато Пинкни й каза, че е на нейно разположение като придружител. Разписанието за този сезон бе претрупано както обикновено. Макар големите зали за балове да се намираха в центъра на града и по тази причина да бяха недостъпни, хората изнасяха мебелите от своите дневни, а оркестри, спонсорирани от клубовете, бяха на разположение във всеки дом, когато там щеше да има танци. Сали Брютън беше отседнала при братовчедите си на „Елизабет стрийт“ и бе поканила триста и петдесет души за новогодишния прием.

— Изпратила е покани практически на всички — чудеше се Мери. — Къде смята да ги посреща?

— О, мамо, Сали ще се оправи, освен ако е загубила способностите си. По-важното сега е да решим проблема с обувките ми за танци. Имат дупка в подметката.

— Не се безпокой. Илайджа ще ги оправи. Ще изреже кожа от една от прашасалите книги в библиотеката.

Пинкни се засмя.

— Не, не мога да кажа, че е Аристотел — съобщи той по-късно, предавайки разговора на Ендрю. — Обожавам милата си майка, но има мозъка на бълха.

— Хайде сега, човек не може да изисква от една дама да бъде умна. Майка ти е мила като момиче и това е всичко, което има значение. Не ме изненадва, че мис Джулия така и не си намери съпруг.

— Мисля, че си прав. Ще ти призная обаче едно нещо. Един ден прекарах само у дома с дамите и вече напълно ти съчувствам. Какво ще кажеш за един малък „пунш“?

— Голям, приятелю. Казах на Лавиния да ни остави гарафата и по-големи чаши. И понеже ставаше дума за тебе, тя беше кротка като агънце. — Пинкни наля по четири пръста уиски в чашите, подаде едната на Ендрю и се изтегна на стола си.

— А-а-а, това вече е добре — въздъхна той.

— За мен е напълно достатъчно — отвърна Ендрю. През изтеклата седмица, двете фрази се бяха превърнали в ритуал, изпълняван в началото на ежедневните посещения на Пинкни. Двамата много, много не се замисляха: Ендрю — за безполезното си тяло, а Пинкни — за вероятността да бъде убит или да стане инвалид, когато отново се върнеше там, където се водеше войната.

Жените долавяха непрестанната миризма на уиски, но не се замисляха над причините. Южняците винаги пиеха. И джентълмените между тях се познаваха по това как им понася алкохола.

Това, от своя страна, не пречеше на Пинкни в ролята му на галантен придружител. Всеки следобед той съпровождаше майка си на чай, всяка вечер — на танци. Понякога с тях идваше и Джулия. Доста по-често Лавиния се интересуваше има ли място за нея в каретата. Ендрю се шегуваше с Пинкни във връзка с прозрачните хитрини на Лавиния. Но също му беше и благодарен, че поема ролята на баща и по-голям брат.

— Искам да знаеш, че съм ти благодарен — каза той веднъж.

— Млъкни, моля те! Така се подготвям за времето, когато порасне Лизи.

Симпатичните устни на Лавиния се нацупиха. Тя се отдалечи на пръсти от другата страна на вратата. Когато влезе в своята стая, се хвърли на леглото и се разрида.

 

 

В Новогодишната вечер Пинкни направи безуспешен опит да убеди майка си да останат у дома.

— Утре заминавам, мамо, и наистина бих предпочел да прекарам останалото време заедно със семейството.

— Но, Пини, става дума за партито на Сали.

Пинкни сви рамене. Когато отиде в стаята си да се преоблече, взе гарафата със себе си.

Сали Брютън никога не разочароваше приятелите си. Всеки отделен гост, пристигнал в дома на братовчедите й, където Сали живееше, бе съпроводен през централния хол до задната врата. Там пред погледа му се откриваше дълга алея, оформена от застъпващи се персийски килими. Облечени в ливреи слуги стояха на равни интервали и държаха факли, осветяващи пътя до конюшнята и помещението за каретите. Сали посрещаше гостите си на входа на конюшнята заедно с братовчедите си — възрастна двойка, неуспяла да се отърси от замаяното изражение на хора, оцелели след катаклизъм.

Интериорът на конюшнята предлагаше топлина и уют. В две големи камини, иззидани до далечните стени, горяха големи огньове. Помещението беше наскоро боядисано. Две редици колове се простираха в центъра на дългата сграда. На връв, опъната между тях, висяха гирлянди от зеленика и бръшлян. Клетките за конете ги нямаше, а по местата, където конете спяха, бяха подредени столове и дивани, тапицирани с брокат. Железните ясли покрай стените бяха превърнати в сандъчета, засадени с коледни храсти, цъфнали в яркочервени цветове. Във високите сребърни свещници по масите бяха поставени червени свещи, а подът бе застлан с дебели ориенталски килими.

Съседната сграда, където обикновено се прибираха каретите, беше превърната в приказна бална зала. На всяка стена висяха по шест високи огледала в позлатени рамки. Те отразяваха трепкащата светлина на декоративните свещи в четирите кристални полилея, висящи на гредите, оформящи високия покрив. Стените между огледалата бяха боядисани така, че да приличат на виещи се лози. По дължината на гредите на тавана бе прикрепен свеж смилакс и уханието на гардении, събуждаше някакъв трепет в душата. Тухленият под бе боядисан в зелено и полиран неколкократно. Стаята изглеждаше като павирана със смарагди.

В един от ъглите свиреше оркестър. Музикантите бяха скрити зад украсен с цветя параван от свежи борови клони, така че музиката сякаш се раждаше във въздуха. В другите три ъгъла бяха подредени маси с огромни купи лед, сред който пробиваха гърлата на бутилките шампанско. Сервитьорите, разнасящи подносите с чаши, бяха облечени в бели бричове до коленете и фракове от зелен сатен в цвета на пода.

Гостите на Сали бяха смаяни. Тя се наслаждаваше на комплиментите им, но отхвърляше обвиненията в прекомерен разкош.

— Скъпи мои, аз просто нямах избор. Когато се наложи да дойда в покрайнините на града, минах из сервизните помещения на дома ми на „Кинг стрийт“ и намерих тези неща складирани там. Разбира се, не можех да ги оставя. Ами ако следващото гюле натроши всички тези огледала? Винаги съм имала лош късмет. А що се отнася до тези безкрайни топове плат, не знам коя точно от бабите на Майлс ги е купила, но аз никога не бих могла да ги използвам. Платът е толкова крещящ! Взех съвсем малко, просто за увеселението. — И Сали повдигна полата си от розова коприна, колкото да покаже връхчетата на ярките сатенени чехли.

Приказната обстановка в балната зала допринесе вечерта да окаже магическо влияние на присъстващите. Всички танцуваха. Сам генерал Боригард изведе Сали, за да открие бала, а изглежда беше довел със себе си всички офицери под свое командване. За първи път от началото на войната имаше достатъчно мъже за партньори на дамите. Момичетата просто се замаяха от възбуда, когато тълпи мъже ги молеха да впишат имената им на картите си за танци. Когато отмина първия наплив, дойде ред на майки и баби да погледнат с надежда. И дами на седемдесет годишна възраст се озоваха във вихъра на последните валсове.

Пинкни наблюдаваше от ъгъла, където се бе настанил в близост до шампанското. В средата на втория валс към него се присъедини негов далечен братовчед, Бил Ашли. Пинкни го познаваше съвсем бегло — Бил беше осем години по-голям и просто не беше обърнал внимание на съществуването на Пинкни. Затова когато Бил заговори, на Пинкни му стана приятно:

— Решил си да почиваш на този?

— Решил съм да почивам на всички. След тази ужасна седмица, изпитвам направо облекчение.

— Не мога да кажа същото — изсумтя Бил. — Пристигнах днес и не мога да се свържа с момичето, което искам да видя. Между другото, кои са всички тези в униформите?

— Кой знае — усмихна се Пинкни. — Моята очарователна, лекомислена майка, която е по-проницателна, отколкото изглежда, си има теория. Според нея Сали Брютън е съобщила на генерал Бо, че той не може да дойде, ако не доведе и последния мъж в неговата армия. Герой или не, той не посмял да й откаже. Мисис Бо в Ню Орлиънс нямало да му прости, ако той изпуснел шанса да присъства на едно от партитата на Сали Брютън.

Бил се задави с шампанското:

— Може и да е права — каза той кашляйки. — Когато бях в Париж през петдесет и девета, първото нещо, което ме питаха, бе дали познавам Сали Брютън. И когато обясних, че я познавам, всички врати се отвориха за мен.

— Така беше и в Лондон. Е, наздраве за нашата Сали. — Мъжете докоснаха чашите си, пресушиха ги и взеха нови.

В десет и половина оркестърът взе заслужена почивка, докато гостите вечеряха в конюшнята. Пинкни търсеше Мери и Джулия, когато някой го дръпна за ръкава.

Беше Лавиния.

— Пини, много те моля да седна при теб и братовчедката Мери. Нямам нищо против да танцувам с всички тези непознати, но просто не знам за какво бих могла да разговарям с тях по време на вечерята, а има около двайсетима, които спорят кой ще вечеря с мен.

Вдигнатото към него лице на Лавиния изглеждаше безкрайно младо. Бузите й бяха порозовели, къдрица от косата й се бе изплъзнала от кока и беше залепнала от потта върху бялата и шия. По горната й устна също се виждаха капчици пот. Пинкни се усмихна:

— Разбира се — каза той, — но най-напред трябва да ти помогна да се пооправиш — и той попи лицето й с кърпичката си, след което предложи ръката си, за да я съпроводи до масата.

Дори Джулия беше танцувала, макар бързо да бе подчертала, че не познава никого от офицерите. Мери беше задъхана също като Лавиния и бърбореше с нея сякаш бяха на една възраст. Пинкни ги изключи от съзнанието си и се концентрира върху задачата да обезпечи редовно доливане на чашата си. Когато музиката подхвана отново, край масата им се появиха танцьори, търсещи партньорки. Бяха офицери от войската на Боригард и следователно непознати на Пинкни. Джулия наблюдаваше с интерес Пинкни да се изправя и кланя при запознанствата. Изобщо не му личеше, че е пил.

Когато всички се отправиха към залата за танци, Пинкни остана в конюшнята. Един от сервитьорите остави бутилка шампанско на масата в близост до него. След двайсет минути бутилката беше празна. Пинкни опря лакът на масата до бутилката. Спеше му се.

— Тук е много топло — каза той на висок глас. Изправи се и без да се олюлява, отиде в залата за танци. Видя майка си в другия край, която оживено разговаряше с генерал Боригард. Тръгна покрай танцуващите, за да се присъедини към тях.

Докато танцуваше, Лавиния бе наблюдавала вратата. Когато зърна Пинкни, усмивката й стана по-лъчезарна, трапчинката й се открои, но той не я забеляза. Лавиния се намръщи, но след това се сети, че не трябва да бърчи чело. Трябваше да бъде красива. И трябваше да привлече вниманието му. На следващия ден той заминаваше и тя може би никога повече нямаше да може да го накара да я забележи. Беше съумяла да бъде покрай него през цялото време, когато си бе у дома, но той продължаваше да гледа на нея като на малката сестра на Ендрю. Защо не забелязваше, че е пораснала? Трябваше да я види, тя трябваше да привлече вниманието му. Бузите й порозовяха, а в очите й припламна гняв.

Пинкни мина наблизо, готов да ги подмине без дума. Лавиния вдигна поглед към партньора си и се усмихна закачливо.

— Мога да ви кажа, мис Енсън, че вие сте най-красивото момиче, което съм виждал през живота си — каза непохватното момче от Тенеси, което в момента танцуваше с нея. За негово изумление Лавиния го дръпна за ръката и го завъртя в танца, притиснала се в него.

— Не трябва да говорите такива неща — каза тя високо, — както не трябва да ме притискате така. Пуснете ме — и думите й завършиха с леко, задавено изхлипване.

Момчето усети нечия ръка да го стиска за рамото.

— Назад, войнико — произнесе нисък глас зад гърба му. — Тук не се отнасяме с дамите по този начин. — Лавиния го избута и той се обърна очи в очи с Пинкни.

— Не съм направил нищо, мистър. Момичето изведнъж ме сграбчи и…

— Тихо! Не е необходимо да оскърбяваш дамата допълнително със скандал. Можеш да се извиниш и да я оставиш на мен. — Пинкни насили мрачна усмивка на лицето си, за да изглежда отстрани, че водят само приятелски разговор.

Момчето се вдърви. Беше докачливо като всички американци, живеещи по границата.

— Няма за какво да се извинявам — сопна се то, — и най-малко някакъв денди ще ме поучава как да се държа.

Очите на Пинкни потъмняха.

— Оскърби братовчедка ми, а сега оскърбяваш и мен. Ще трябва да се срещнем с вас, сър.

— Кажете къде и кога.

— Ще изпратя мой приятел да ви уведоми до един час.

Лавиния стана свидетел на всичко. Дишаше задъхано като малко кученце. Пинкни я хвана за ръката и я поведе към Мери.

— Добър вечер, сър — обърна се той към генерала. — Надявам се да ме извините, че прекъсвам разговора ви. Братовчедка ми почувства прималяване от задуха тук и аз реших, че майка ми може би ще знае как да й помогне.

Лавиния се отпусна на ръката на Пинкни.

— Бедното ми дете — започна да я успокоява Мери, — ето, вземи ветрилото ми. Мисля, че имам нещо са освежаване в чантичката си. Пини, намери място за Лавиния.

Генерал Боригард незабележимо помръдна с ръка. В същия миг до него се появи адютанта му и бе изпратен да донесе стол. За по-малко от минута, Лавиния се превърна в център на една група загрижени хора. Пинкни се измъкна, за да намери Бил Ашли.

— Имам нужда от секундант — каза му той. — Няма да се обидя, ако ми откажеш.

— Не ставай глупак. Разбира се, че ще го направя. Кой е човекът? Ще го сметна за чест, ако е някой от тези чужденци.

 

 

Докато Бил уговаряше необходимото с един от приятелите на момчето от Тенеси, Пинкни отведе Лавиния и Джулия у дома. Пътуването мина в мълчание. Джулия изразяваше неодобрението си свила плътно устни. Лавиния беше толкова впечатлена от резултата на необмислената постъпка, имаща за цел единствено да привлече вниманието на Пинкни, че просто не бе в състояние да говори. Самият Пинкни с раздразнение се вслушваше в тъпата болка, настанила се в главата му.

Когато се върна на бала за майка си, оптимизмът му, че инцидентът е останал незабелязан, рухна. Всички насочиха погледите си към него, след което се извърнаха деликатно, разигравайки цивилизована незаинтересованост. Когато отиде да изкаже уважението си на Сали, преди да си тръгнат, тя наруши протокола, прошепвайки в ухото на наведената към нея глава „Успех“.

Мери започна да говори в мига, когато каретата потегли.

— Моля те, мамо — настоя Пинкни. — И без това главата ми ще се пръсне.

— Тогава най-добре е да поспиш — каза Мери. — Макар да мисля, че това едва ли ще промени нещата. Едно провинциално дете едва ли разбира от пистолети толкова, колкото разбира от обувки. Пини, трябва да ми разкажеш точно какво се случи. Това е толкова възбуждащо! И толкова романтично! Нямах представа, че наистина ухажваш Лавиния. Ще можеш ли да си удължиш отпуската или ще се върнеш за венчавката? Когато се приберем у дома, трябва да разгледам ковчежето с бижутата си, за да й изберем пръстен. Какво ще кажеш за сапфир? Страшно ще подхожда на русата й коса. Жалко, че очите й изглеждат малко воднисти. Сапфирът може да подчертае колко са светли. Но недей да мислиш, че я критикувам заради очите. Лавиния е прекрасно момиче и тя вече е като член на нашето семейство.

На Пинкни направо му призля. В мислите му Лавиния заемаше същото място като Лизи. Монологът на Мери му помогна да осъзнае положението, в което се беше поставил. Лавиния не му беше сестра и определено не беше дете. Само баща, брат или съпруг имаше правото да се дуелира за една жена. Отправяйки предизвикателство към момчето от Тенеси, той беше обявил, че е защитник на Лавиния и бе възприел ролята на неин съпруг. И сега честта изискваше да се ожени за нея.

Ако не паднеше убит. За разлика от майка си, Пинкни добре познаваше репутацията на жителите на Тенеси като точни стрелци.