Александра Рипли
Чарлстън (6)

6.

Ако Джулия Ашли можеше да види какво става в Чарлстън, щеше да благодари на Бога, че не е там. На 18-и февруари армията на Юнионистите навлезе в града откъм юг, след като армията на Конфедерацията се изтегли на север. Главните сили на Шърман подминаха града, нанасяйки удар директно през центъра на щата в посока Кълъмбия. Но той бе обещал да отмъсти на арогантния Чарлстън, който беше подпалил войната и удържа на думата си. Той изпрати поделенията на Килпатрик да опожарят всички околни плантации и заложи на дълбоко вкоренения расов ужас на бялото население, изпращайки на върха на атаката полковете с безукорно облечени чернокожи воини. Славният 54-и Масачузетски полк мина в стегната маршова стъпка по „Мийтинг стрийт“, развял копринено знаме, на което пишеше „Свобода“, и пеейки „Тялото на Джон Браун“. Когато стигнаха долната част на града, гласовете им едва се чуваха от шума на стъпките им по разбитите стъкла на прозорците, които покриваха улиците. Но на лицата им грееше усмивката на освобождението и те бяха заобиколени от тълпи танцуващи, смеещи се хора, които същата сутрин все още бяха роби.

След победния марш офицерите им — бели до последния човек — заповядаха на войниците да изпълнят следващата задача. И те влязоха във всяка сграда, дом, офис, склад, магазин. Всеки срещнат негър научаваше новината, че е свободен и беше прегърнат. Всички огнестрелни оръжия бяха конфискувани и всяка „изоставена“ собственост беше завзета. Люси Енсън наблюдаваше със страх от прозореца на Ендрю рота войници да влиза в дома на Джулия. Никой от Енсънови не се беше евакуирал. Ендрю не можеше да се движи и майка му забрани на останалите да го напускат. Лавиния се скри в килера зад стария гардероб; тя стоеше там сгушена и заглушаваше несвързаното бърборене, което не можеше да овладее, затискайки устата си със стара копринена кърпа. Ендрю беше упоен с лауданум, поставен в чаша бренди, за да не изложи на риск живота им, като се опита да защитава своя дом и семейство. Мисис Енсън и Люси се подкрепяха взаимно без думи, изправени в стаята на Ендрю между вратата и леглото, в което той спеше.

Шумът навън привлече Люси до прозореца. Тя гледаше колоната войници, които изнасяха сребърната посуда, огледалата и бъчвите вино от дома на Джулия. Неочаквано ги спря пристигането на здрав офицер в униформа с еполети, който се появи на огромен скопен жребец. Тя не чу какво им каза, но дейността на войниците изведнъж смени посоката си и те се захванаха да връщат всичко, което бяха успели да изнесат.

— Мис Ема — прошепна тя, — те не крадат. Появи се някакъв бял генерал и ги накара да спрат. О, може би той ще им каже да ни оставят на мира. Мис Ема, ще сляза да говоря с него.

— Не можеш да разговаряш с войник на янките, независимо дали е генерал или не е — отряза свекърва й.

— Но това може да ни спаси. Следващата къща е нашата, а ако тези войници видят Ендрю и генералът не е тук да ги спре, кой може да каже какво ще направят?

Мисис Енсън величествено прекоси стаята, приближавайки до прозореца. Тя не искаше да наведе глава и затова погледна по продължение на дългия си нос към сцената, която се развиваше долу. Изведнъж тя се засмя — звук, който не беше издавала, откакто се случи бедата с Ендрю.

— Слава богу, това е Дан Сикълс. Срещахме се с него всяко лято в Саратога. Че ние практически израснахме заедно. Той много се разстрои, когато се венчах за бащата на Ендрю. Сега всичко ще се оправи. — По лицето й потекоха сълзи на облекчение и тя почти изтича от стаята.

Люси зачака, подсъзнателно затаила дъх, докато Ема се отправяше от тяхната порта към командира, възседнал огромния кон. Тя ахна от преждевременна радост, когато генералът, виждайки мисис Енсън, слезе от коня и се поклони. Поведението на мисис Енсън беше притеснителна пародия на най-откровените флиртове на нейната дъщеря. Тя свиваше и сгъваше ветрилото си, поглеждайки генерала над него, докато говореше. Но неговата реакция предизвика внезапна промяна: мисис Енсън отпусна ръката с ветрилото и източи глава напред като стара костенурка. Устните й бързо се раздвижиха. Генералът разпери ръце, като че ли се опитваше да я накара да го изслуша. И понеже тя не спря да бърбори, той се отдръпна от нея и застана във вдървена военна стойка. В следващия момент заговори Сикълс. Ема Енсън го хвана за ръкава, но той се изплъзна и й обърна гръб — гръб като стена. Той извика нещо на един любопитен офицер, който стоеше до портата на дома на Енсънови, яхна коня и замина, без повече да се обръща.

Мис Енсън остана замръзнала като статуя. Тогава забеляза офицера, който я наблюдаваше. Тя отметна глава назад с характерния за нея високомерен жест и бавно се отправи към дома си. Люси изтича да я посрещне, повече изплашена от онова, което се бе разиграло пред очите й, отколкото от перспективата за другото, което нашествениците можеха да извършат. Майката на Ендрю винаги я беше потискала. Сега усещаше съжаление за нея и тази емоция беше ужасяваща.

— Видя ли какво стана, Люси?

— Да, мадам — Люси заби поглед в пода.

— Благодаря на Бога, че Ендрю не стана свидетел на това как майка му унижи себе си и него. Това беше последният път, когато помолих един янки за нещо. Не ще допусна никой от семейството ми да го направи.

Люси искрено желаеше да дари на мисис Енсън усамотението, от което възрастната жена очевидно се нуждаеше, но собствените й нужди бяха по-силни. Тя трябваше да знае какво ще стане с Ендрю и нейното детенце.

— Извинете ме, мисис Ема, но какво ви каза той?

Мисис Енсън трепна и излезе от транса, в който беше изпаднала.

— Какво каза ли? Каза, че щял да съобщи на майка си, че ме е срещнал и че съм изглеждала добре. След това допълни, че ще вземе дома на Джулия Ашли за своя щабквартира. След това каза, че армията ще конфискува моята къща за нуждите на друг офицер. Когато му обясних, че Ендрю не бива да бъде безпокоен, той спомена, че е загубил във войната своя баща и своя брат. След това се засмя с ужасен смях и ми цитира думите на своя началник: „Войната е Ад“. И обеща да изпрати група бели войници, които щели да ми помогнат да събера някои дрехи и да преместим Ендрю. Трябвало да оставим всичко в къщата за някакъв проклет янки, който щял да има нужда от него.

— Какво ще правим сега?

— Онова, което трябва. Ще изпратим слугите да почистят малката ти къща на „Мийтинг стрийт“ и ще откараме Ендрю там — тя започна да се изкачва по стълбището. — Разбира се, това ще бъде възможно, само ако са ни останали някакви слуги. Ако не, тогава ти, Лавиния и аз ще трябва да се справим сами. Сега ще остана за няколко минути в стаята си сама, Люси. Искам да си припомня отново всеки унизителен момент на онова, което се случи. Искам да бъда сигурна, че ще запомня всичко. И после, когато войната свърши, ще поискам ретрибуция за всяка отделна секунда.

Викът на Люси я спря на стълбите:

— Какво искаш да кажеш с това „когато войната свърши“? Чарлстън падна. С нас е свършено.

Ема Енсън се обърна и погледна надолу:

— Глупости. По време на революцията Чарлстън беше окупиран цели две години преди да спечелим. Историята винаги се повтаря. Разликата е само в това, че британците тогава бяха джентълмени. Аз със сигурност няма да отида пак в Саратога. Не искам да имам нищо общо с измет и парвенюта — и тя величествено продължи нагоре. Люси се свлече на долното стъпало и заплака отпуснала глава на ръката си.

Остро „С-с-ст“ я накара да се озърне. Беше Джеремая:

— Какво става, мис Люси? Ще откарат ли янките миста Ендрю?

— О, Джеремая, толкова съм щастлива да те видя. Мислех, че си заминал.

Високият чернокож излезе от сенките в хола.

— Излязох само да погледна парада, мем. Повечето от останалите лудуват край Уайт Пойнт Гардънс. Има фойерверки и така нататък. Но аз не мога да изоставя миста Ендрю за дълго. Отгледах го от малък, нали знаете. Не мога да го изоставя сега, когато сините униформи са по петите му.

Люси избърса лицето си с ръкав.

— Благодаря ти, Джеремая — каза тя, — ти си истински приятел. Мистър Ендрю ще има нужда от теб повече от всякога. Всички ще имаме нужда от теб. Ще се преместим в дома на „Мийтинг стрийт“, колкото е възможно по-скоро. Янките ще останат да живеят на „Шарлот стрийт“, а ние не желаем да сме наоколо. Ако свалиш няколко сандъка от килера, ще започнем да опаковаме нещата на мистър Ендрю. — Тя прекоси хола и взе една картина на Ендрю като малко момченце, която висеше над малката маса. — Ще започна с това. Те няма да имат никаква нужда от вещите на Ендрю.

След половин час Ендрю, все още в безсъзнание, бе отнесен от грижовния Джеремая до каретата на Ема Енсън. Люси и Лавиния го прикрепяха, докато Джеремая бавно ги откара по „Мийтинг стрийт“ покрай покритите със следи от снарядите къщи и обгорелите основи на едно време величествените домове. Ема Енсън остана сама, за да надзирава натоварването на своите сандъци на фургона, предоставен по разпореждане на генерал Сикълс. Тя стоеше неподвижна в топлата дневна и чакаше фургона да я откара заедно с вещите й до дома на своя син. Беше изпаднала в състояние на шок, толкова изумена от събитията, че не можеше да застави очите си да се затворят. Те гледаха широко разтворени смеещите се чернокожи войници, които бяха събрали всички малки декоративни предмети в шапките си. И когато китайските порцеланови вази паднаха от перваза над камината и се разбиха, тя изобщо не реагира.

 

 

На двадесет мили оттам, нагоре по течението на широката извиваща се река Ашли, Джулия гледаше с телескоп през един малък прозорец. Както по реката, така и в края на застлания с греди път за каретите не се забелязваше никакво движение. Тя скръцна със зъби. Шърман очевидно настъпваше. Беше само въпрос на време подпалвачите му да стигнат до имението. На време, но на колко време? Никой не можеше да каже. Чакането я измъчваше.

Тя затвори телескопа с щракване и се отдалечи от прозореца. Вече беше обиколила къщата тази сутрин, но реши да го направи още веднъж. Определено имаше усещане за сбогуване. Дори ако планът й сработеше, тя едва ли щеше да има много възможности отново да мине по чудесните, подредени стаи и алеите на градините. Спокойствието, усещаше тя, съвсем скоро щеше да напусне за дълго имението.

Слугите бяха добре обучени. Когато чуеха твърдите стъпки на приближаващата Джулия, те изчезваха от пътя й, готови да се отзоват при първото й повикване. Тя ходеше бавно, докосваше някоя статуетка от неглазиран порцелан, подреждаше разместените оранжерийни лилии във вазите, изпълващи всяка стая, спираше пред портретите на майка си и баща си, на нейните деди и прадеди, на нея самата и на Мери като деца, седнали в краката на красивата си майка и — нейният фаворит — спретнатия по-малък син, основал баронството с дарение на Крал Чарлз през 1675 година. Джулия изпитваше някаква особена обич към него. Той изглеждаше малко абсурден с изисканата си перука и сатенения брич до коленете. В очите му определено се долавяше блясък. Нищо чудно, че никой не се беше оказал в състояние да му попречи да направи цяла империя в пустошите на Каролина. Джулия повдигна брадичка. Сега нищо не можеше да й попречи да задържи тази империя. Тя бързо прекоси големия хол, пресичащ къщата по ширина, излезе на широката веранда с колоните по нея и започна да се спуска по стъпалата. Дори не се обърна да погледне величествената постройка.

Подмина тухлените кухни, навеса за опушване на месо, конюшните, хамбарите и се озова в центъра на пътя между редиците бунгала на робите. В края на алеята имаше малка борова горичка; тя стигна до нея и отвори вратата от ковано желязо на семейното гробище. Все така забързана подмина мраморната катафалка, след това излезе през вратичката от далечната страна и забави ход, едва когато наближи порутения котидж, иззидан от „таби“ — материал от смлени мидени черупки, използван от първите заселници, за да издигнат устойчиви на огъня постройки. Къщата отразяваше величието на фамилия Ашли през 18-и век, но в този миг тя търсеше онази решимост, която бе съпровождала първата Каролина Ашли през трудностите, за да стигне до това великолепие.

Тя притисна буза до грубата стена на котиджа. Стената изглеждаше силна и способна да понесе изпитанието на времето. И тя самата щеше да бъде такава. Обърна се и се върна по същия път до портичката на градината. Озовала се там, тя методично мина по алеите, отбелязвайки, че азалиите бяха готови да разцъфнат, че градинарите още не са подрязали дърветата, въпреки че онзи ден им беше наредила да се захванат с това.

Извади от джоба си малък бележник и си отбеляза това. Фонтаните трябваше да се изстържат. Нова бележка. И преди да свърши обиколката, три страници от бележничето бяха изпълнени със ситния й отработен почерк. Докато можеше да ръководи, животът в баронското имение щеше да продължава нормалния си ход.

Докато можеше. Знаеше, че това едва ли щеше да продължи повече от още някой друг ден. Или някой друг час. А междувременно трябваше да се занимава с нещо, иначе нямаше да издържи на напрежението. А това беше немислимо. Хората й зависеха от нейната сила. Те трябваше да бъдат успокоени. Дори онези, които не зависеха от нея, които очакваха с нетърпение да посрещнат янките — те трябваше да бъдат удържани, макар и само със силата на нейната личност, за да не заразят и другите. Една бяла жена, сама сред стотици роби, не може да си позволи прояви на слабост или страх. Джулия решително се изкачи по широките стъпала на стълбището и влезе у дома. Имаше работа за вършене.

 

 

Проверяваше спалното бельо с прислужницата Пенси, когато чу викове откъм двора. Изражението на спокойствие не напусна лицето й — беше се подготвила за този момент и сега бе готова. Слава богу, чакането най-сетне свърши. Погледна Пенси и спря треперенето й само със силата на волята си.

— Тези чаршафи ще ни изкарат поне още две години — каза тя, — а тогава ще отворим някои от сандъците в килера. — Тя затвори и заключи вратата към големия гардероб. — Можеш да си вървиш, Пенси. Кажи на Джеферсън, че слизам. — Пенси повдигна полите на роклята си и изтича към стълбището.

Когато Джулия слезе на двора, там цареше суматоха. В центъра ококорен стоеше Джона — надзирателя на Мидълтънови, които притежаваха плантацията в съседство с баронството. Той се вайкаше, стенеше и викаше:

— Опожаряват! — виеше той. — Избиват животните, подпалват нивите и къщите! Този само понечи да се обади и войника му разсече главата със сабята си като пъпеш! Истински сини дяволи, които се смеят, обгърнати в адски огън.

Събралите се около него роби на Джулия бяха на колене, клатеха се напред-назад и вдигаха ръце към бледото зимно небе.

— Гори! — викаха те като ехо на думите на Джона. — Гори! — и воят им премина в пронизителен писък.

Джулия погледна надолу по реката към Мидълтън Плейс. Там започваха да се издигат облаци черен дим. Не й оставаше много време. Тя удари по железния триъгълник, който висеше в близост до задната врата. В неочакваната тишина, настъпила в затихващото ехо, тя заговори с остър глас, ясно изговаряйки всяка дума:

— Янките няма да опожарят баронството. Няма да им позволя. Също така те няма да ви причинят нищо лошо, нито ще ви оставят да гладувате. Джеси, събери децата и ги отведи в трапезарията. Нека седнат на пода под масата. Дай им някакви сладкиши и им кажи да не издават нито звук… Грифин… Дайна… Снипи… Езекийл… Соломон… Джупитер…

Тя извика имената на най-добре обучените и най-смелите слуги в тълпата и издаде заповеди да приведат в действие стратегията, която беше разработила за борба с янките. По-малките домашни животни и птиците бяха вкарани в къщата и получиха неочаквана храна, напоена с уиски, за да заспят. По-големите животни заедно с оборудването бяха откарани на скрито из гората и тресавищата. Навесът за опушване, както и студеното помещение бяха вече изпразнени от храна — бутовете шунка, питите сирене бяха натрупани в ъглите на балната зала.

Командирите, избрани от Джулия, избраха на свой ред помощници и се забързаха да изпълнят заповедите. Ужасът им се смени с възбуда. След като мис Джулия казваше, че няма да допусне янките да им сторят нещо лошо, значи нямаше от какво да се страхуват, а необичайните задачи, които им бе възложила, бяха толкова вълнуващи. Малко от тях се питаха как Джулия смята да се противопостави сама на цяла армия. Те я боготворяха в такава степен, че смятаха, че е способна на всичко.

Когато дворът се изпразни, Джулия се обърна към раненото момче от Мидълтън Плейс:

— Сега иди в кухнята и кажи на Уили да приготви аптечката. Аз ще дойда след малко и ще превържа изгарянията и раните ти. Как се казваш?

— Джона, мем.

— Не се безпокой, Джона. Всичко ще бъде наред. Сега бягай. Кажи също на Дайна да извади четири буркана ягодово сладко от склада. Ще запомниш ли всичко?

— Да, мем.

— Тръгвай тогава.

Джулия се задържа за миг, оглеждайки реда в двора на кухнята, където не беше останало почти нищо, събирайки сили за това, което й предстоеше. След това повдигна костеливата си брадичка още по-високо и влезе в къщата.

В кухнята цареше пълен хаос. Цялата домашна прислуга се беше напъхала там и всички викаха един срещу другиго. Джулия сграбчи една дълга калаена лъжица и удари с нея по медния казан.

— Спрете! — изкомандва тя. Мигновено настъпи тишина. — Дайна — заповяда тя, — донеси ми бурканите и една лъжица. Ще искам също и една от старите ти престилки. Някоя с повече петна по нея.

— Мис Джулия, луда ли сте? Сигурно не помните. Ягодовото сладко не ви понася.

— Помня много добре. Дай бурканите и намери престилка.

 

 

Малко по-късно Джулия седеше облегната на стената в близост до предната врата и гледаше през малките прозорчета, странично на нея. Чувстваше се сякаш винаги беше седяла тук. Къде, по дяволите, бяха проклетите янки?

Представляваше грозна шокираща гледка. Ъгловатото й тяло бе облечено в стара, избеляла басмена рокля, собственост на Пенси. Полите и деколтето бяха покрити с мазни петна, направени преди малко благодарение на мазнината в тигана, в който се пържеха пилетата. Те миришеха на застояло. Изцапаната престилка на Дайна беше намачкана добре и натрита с пепел, която покриваше по-голямата част и от басмената рокля. Косата на Джулия беше като леговище на плъх. Тя я беше извадила от стегнатия кок, беше я разбъркала с две ръце и я беше посипала с мазнина и сажди. Всеки видим инч от нея беше мръсен, с изключение на лицето и ръцете й.

Ръцете й бяха вързани зад гърба й. Също както лицето и цялото й тяло, те бяха покрити с пулсиращи червени петна, резултат от острата й алергия към ягодите. Сърбежът я подлудяваше. Беше заповядала да я завържат, за да не се издере до кръв.

Започваше да пада ранен зимен здрач, по-ранен от обикновено поради облаците дим, носени нагоре по реката от горящите постройки в Мидълтън Плейс. Скоро нямаше да може да вижда нищо и всичките й приготовления щяха да отидат нахалост.

— Пенси — обади се тя, — запали газената лампа и я захлупи с кошчето за боклук като абажур. — Усилието дори от тези й кратки думи едва не я задави. В хола се разнасяше миризма като от отворен гроб. Три бута развалено еленско месо висяха от полилея. Отвратителната сладникава миризма на разлагащата се плът се подсилваше от острия мирис на терпентин, с който бяха напръскани всички килими и завеси.

Драсването на кибритената клечка едва не накара Джулия да подскочи. „Овладей се“, каза си тя с гняв. След това чу още едно издраскване, този път по-слабо. Наклони лице още по-близо до прозореца. Да, беше шум от копитата на коне по чакъла на дългата алея. Сърцето й лудо заби. Моментът най-сетне настъпваше. Джулия престана да усеща сърбежа, страхът й се изпари. Тя беше като хазартен играч, заложил всичко на една карта. Тялото й сега беше плуваше в адреналин и сякаш се издигаше във въздуха от високата мелодия на възбудата.

— Пенси — прошепна тя, — те идват. Развържи ме.

Кавалеристите завиха по пътя, който водеше до централния вход. Предвождаше ги самия Килпатрик — печално известния офицер на Шърман, добил славата си като най-бруталния млад командир.

— Изглежда изоставена — обади се той. — Слугите май са избягали.

— О, те ще наизлязат от гората, като запалим огъня — засмя се неговият помощник. Той прочисти гърло и се изплю на белите мраморни стъпала.

— Винаги правят така. Иди при колоната и им кажи да идват насам. Ще лагеруваме тук тази нощ, а сутринта ще запалим всичко.

Помощникът му обърна изморената си кобила. Но преди да забие шпори в слабините й, голямата врата на къщата се разтвори и някаква жена плашило, залитайки излезе на площадката, държейки високо газена лампа пред себе си.

— Слава богу — изграчи Джулия. — Има ли лекар във вашата армия? Тук има шейсет черни болни от шарка и повече не мога да направя нищо за тях. — Тя вдигна лампата и я разклати. Трепкащата светлина озари подпухналото й, покрито с петна лице. Зад нея, невидима в сенките на хола, Пенси размахваше две огромни ветрила от палмови листа и издухваше смрадта към разтворената врата.

Килпатрик и хората му опънаха юздите и дръпнаха конете назад.

— Не можем да помогнем! — извика един от тях. — Стойте по-далече от нас!

Джулия залитна напред и посегна с отеклата си ръка към юздите на коня на Килпатрик.

— Трябва да ни помогнете — изстена тя. — Четирима вече умряха, а ние сме толкова слаби, че даже не можем да ги погребем. Помогнете ми! — От нея полъхна на разложена плът.

Миризмата сякаш удари Килпатрик през лицето.

— Боже в небесата! — изръмжа той, — да се махаме оттук.

Ездачите, галопирайки, се отдалечиха, за да се присъединят към основната група. Зад тях продължаваха да се разнасят виковете на Джулия:

— Помощ, помогнете ми!

В отговор се чуваха само чаткащите копита.

След това и те заглъхнаха. Разнесе се смехът на Джулия. Тя се отпусна на стъпалата, прималяла от настъпващата едва сега реакция и продължи да се смее, докато по подпухналите й бузи потекоха сълзи.

— Пенси — извика тя, — донеси ми лайка. Така ме сърби, че направо ще полудея!