Александра Рипли
Чарлстън (45)

45.

На партито у Сара Уеъринг Елизабет се опита да не поглежда твърде често към Лукас. Външно у него не се забелязваше никаква промяна: походката му беше стабилна, дикцията — ясна, смехът — весел. Но по зачервяващите му се бузи и по засилващия се блясък в очите му й ставаше ясно, че прекалява с пиенето. Тя се насили да обърне повече внимание на дежурните теми в женската страна на стаята — прорастването на бебешки зъбчета и некадърните слуги. В далечината камбаните на „Св. Михаил“ отбелязаха поредния изминал час.

— Чуйте колко часът е станало! — каза Кити де Уинтър. — Кой е достатъчно смел да раздели групата на смелите ловци? — Настана суматоха от смехове и шумолене на поли, когато съпругите се отправиха да приберат всяка своя съпруг. Елизабет се присъедини към тях с ослепителна усмивка, изговаряйки задължителните реплики за егоизма на мъжете и чудесното прекарване на партито. Мъжете се наредиха на опашка, за да поднесат комплиментите си на домакинята и да потвърдят мястото на срещата за следващия лов със съпруга й.

После тя и Лукас потеглиха с бъгито към къщи. Той започна да налага коня, когато стигнаха до „Мийтинг стрийт“ и двуколката се затъркаля по-бързо по паважа, накланяйки се ту на едната, ту на другата страна. Елизабет се хвана по-здраво. Сигурна беше, че ако го помолеше да намали, щеше да подкара още по-бързо.

— Проклета кранта — промърмори Лукас, — не става и за касапина. — Сега, когато бяха останали сами, речта му излизаше слята и неясна.

Докато Лукас отиде да прибере коня и двуколката, Елизабет бавно се изкачи по стълбите до третия етаж. Нощната лампа проблясваше в детската стая. И Хати, и Кетрин бяха заспали дълбоко, но в стаята беше твърде студено. Елизабет затвори прозореца и придърпа завивките високо над закръглените крачета на Кетрин. После се увери, че вратите са плътно затворени, така че да не се чуе, когато Лукас се прибере, и влезе в спалнята.

Тя чу затварянето на входната врата, последвано скоро от звука от подрънкването на гарафа о чаша в трапезарията. Предстоеше тежка нощ. Тя се съблече, сгъна грижливо дрехите си, сложи си нощницата, изми лицето си и застана пред тоалетната си масичка, за да пусне косата си и да я сплете на плитки. Движенията й приличаха на тези на марионетка. Когато чу стъпки по стълбите, се обърна с гръб към вратата.

— Както обикновено, скъпа моя — каза Лукас — ти си олицетворение на любяща съпруга. — Той постоя за минута зад нея, после стисна косата й с двете ръце и я изви така, че да обърне лицето й към своето. — Погледни ме и ми направи мили очи, както го правеше за Джим де Уинтър — изръмжа той.

— Лукас, моля те. Бях просто учтива.

— Обзалагам се, че си била. Обзалагам се, че си била любезна с него десетки пъти. Той ли е мъжът? Или Дейвид Майкъл? Или Чарли Джонсън? Или всички те? Отговори ми! — Той разтърси главата й. Тя почувства изгаряща болка и чу звук като от раздиране. Лукас хвърли шепа коса на пода. — Може би трябва да оскубя всичката ти коса. Тогава ще ти бъде по-трудно да раздаваш услугите си.

Той пусна косата й и я блъсна на пода. Елизабет покри гърди с ръцете си.

— Курва! — Той изрита стомаха, после ръцете й, като върхът на ботуша му се вряза в меката, нежна плът, която те се опитваха да прикрият. Елизабет започна да се задушава. Напъваше се да си поеме въздух.

— Спри — изкрещя Лукас. — Престани да се смееш! Казах да спреш! — Свитият му юмрук се стовари върху ухото й и в главата й ужасно зашумя. Усети топла струйка кръв да се стича по врата й. Гърлото й се свиваше спазматично.

В този момент се свлякоха от нея защитните слоеве от безчувственост. Разчупи се черупката й и я заля вълна от всепоглъщащ ужас. Лукас я беше ударил по главата. Никога не беше го правил — да я удря на място, където щяха да останат забележими белези. Никога не беше губил всякакъв контрол над себе си. Никога досега.

— Лукас — изграчи тя. Докосна главата си с ръка и протегна умолително към него окървавените си пръсти.

— Точно така. Моли. Моли ме за прошка! — Устата му се изкриви от омраза. — Ти не заслужаваш прошка. Би трябвало да те пребия до смърт. — После, за още по-голям неин ужас, той започна да се смее. — Знаеш ли, няма да отнеме много време. Ти ще се задушиш от страх, преди да съм започнал. — Настроението му се смени и лицето му придоби израз на нежна загриженост. — Боли ли те ухото, мила моя? Ела тук и ми дай да го целуна, за да ти мине. Ти съжаляваш, нали? Вече ще бъдеш добро момиче. Ела, покажи ми колко добро момиче можеш да бъдеш. — Ръцете му плъзнаха по тялото й, галейки я. На Елизабет не й достигаше въздух. „Как съм могла да не забележа? — мислеше си тя. — Лукас е луд. Никога не се е държал така досега. Той съвсем се е побъркал!“

Пискюлите на килимчето на пода се впиха в разранения й гръб, когато той я просна на него и я облада. Тя чуваше накъсания му дъх и просъскваните обиди съвсем смътно през пулсиращия шум в ухото й. В мига на своя оргазъм той извика: „Мръсница. Безчувствена мръсница!“.

Елизабет усети как той се изтърколи от нея. „Сега мога да припадна“, помисли си тя. Свърши. Успокояващата тъмнина започна да я обгръща.

— Кажи ми — рече Лукас някъде високо над нея. — Кажи ми името му или ще те убия.

Тя отвори очи. Изчезна облекчението, което беше изпитала, а заедно с това спря и потъването в тъмнината. Лукас държеше пистолет.

Лявата му ръка се заплете в косата й, увеличавайки агонията на наранените и скалп и ухо. Пръстите му се извиха.

— Този път няма да ми се изплъзнеш, студенокръвна кучко такава. Ще ми кажеш. — Той обърна главата й и пъхна цевта на пистолета в здравото й ухо. — Ще броя до три. След което ще ти пръсна черепа.

— Давай — каза с равен глас Елизабет. — Ще бъде божия благословия за мен. — Не можеше повече да носи бремето; мисълта, че след още една кратка агония ще настъпи вечен покой за нея беше като обещание за рая.

— Едно.

Елизабет затвори очи.

— Две.

Тя чу острото изщракване на предпазителя, при което забеляза, че е започнала да диша по-леко.

— Имам намерение да го сторя, Елизабет. — Тя не отговори. — Ти ме караш да го направя. Дадох ти всяка възможност. — Пистолетът се мушна по-навътре в ухото й. — Три. — Тя зачака, но нищо не наруши тишината. После спусъкът бавно се задвижи, съдейки по шума на задържащия го механизъм. През главата на Елизабет мина мисълта, че трябва да каже последната си молитва, но беше твърде уморена за това. „Готова съм“, каза си тя мислено. Тъп металически звук отекна в главата й. Лукас се беше опитал да стреля без патрон в пълнителя.

— Проклятие — изръмжа той. Измъкна рязко пистолета от ухото на Елизабет и го захвърли през стаята. Той падна с трясък върху мраморната плоча на камината. — Измамен съм, измамен от собствения си пистолет. Измамен от съпругата си. Измамен от армията. Измамен от проклетия ти брат. — Той отхвърли глава назад и изви като див звяр. — Къде е моят син? Ти ме измами дори за сина ми. Дъщеря! Кой мъж иска дъщеря?

Елизабет долови лудостта в гласа му. Пряко нейното желание умът й излезе от вцепенението и изпрати тревожни импулси по цялото й тяло. Той не беше споменавал за Кетрин от Коледа насам. Но тази вечер беше различен. Тя отвори очи и потърси с поглед Лукас.

Той беше коленичил до камината, ровейки из пепелта, за да открие револвера си. Елизабет изправи с усилие изтърбушеното си тяло.

— Не, Лукас, не — можа само да прошепне тя.

Той се обърна.

— Аз ще се върна за теб — озъби се той. — Ще намеря няколко куршума и ще се върна. С Кетрин мога да се справя и с голи ръце.

— Лукас! — Сега вече имаше сили да изкрещи. — Лукас, спри се. Тя е твое дете. Ти я обичаш.

— Да — каза той. — Обичам я. — Тялото му се свлече в някаква купчина и той се разрида. — Малкото ми детенце! — Раменете му се тресяха от плач.

Той повдигна главата си. Лицето му беше разкривено, от очите и устата му се стичаха сълзи и лиги.

— Опитваш се да ме изиграеш. Винаги си се опитвала да ме изиграеш. Откъде да знам, че тя е от мен, курво? Как мога да съм сигурен, че синът ми щеше да бъде от мен, а не от някой друг? — Той се изправи с усилие и се заклати към вратата.

— Лукас! Къде отиваш?

— Да поогледам Катрин, за да разбера дали е от мен.

— Не може сега. Лукас! — Той не й обърна внимание, борейки се с дръжката на вратата. — Лукас, спри, моля те, ще я уплашиш до смърт.

Вратата се разтвори с трясък. Лукас застана очертан на светлината, идваща от хола — върху лицето му проблясваха капки пот, очите му светеха от пламъка на лудостта. Той залитна към стълбите.

Всякакво чувство на слабост и болка напусна Елизабет. В момента за нея имаше само една причина да живее: трябваше да го спре. Тя изтича до камината, сграбчи ръжена и се втурна след Лукас. Той се беше хванал за перилото за по-сигурно при изкачването. Елизабет го задмина, изкачи три стъпала по-нагоре от него и застана на пътя му към Кетрин.

— Лукас — каза тя — Бог да ми е на помощ, но ако направиш още една стъпка, ще те убия.

— Махни се от пътя ми. — Той се изкачи към нея.

Внимателно прицелвайки се, Елизабет стовари ръжена точно в средата на челото на вдигнатата глава на Лукас.

Той разпери ръце встрани и тялото му полетя надолу по изящната махагонова елипса на стълбището. Тя запуши ушите си и изчака, докато то достигна пода, някъде далеч надолу.

После погледна към проснатото, натрошено тяло.

— Дано се пържиш в ада! — прошепна тя.

Отгоре се чу слаб звук. Тя погледна уплашено натам. Беше тихо. „Сигурно Кетрин е изритала завивките си, помисли тя. — Ще трябва пак да я завия.“ Усети в себе си плашещо желание да се изсмее на дребните, всекидневни грижи, които я занимаваха, докато все още стоеше там, държейки в ръка оръжието, с което беше убила съпруга си. Трябва да помисля за това, каза си тя. — Първо — трябва да оставя ръжена на мястото му. Влезе, залитайки, в спалнята.

Мозъкът й работеше абсолютно точно и хладнокръвно, пресявайки лица, случки, последствия, набелязвайки действия, които трябваше да извърши, и думи, които трябваше да каже. Най-напред пистолета. Скри го на една лавица.

После изми кръвта от ухото и врата си, облече чиста нощница, среса и сплете косата си. Тя прибави шепата коса, която Лукас беше изскубнал от нея, към друга такава, събрана в покрит буркан, поставен върху тоалетната й масичка.

Аз се оправих, помисли тя. Сега трябва да се погрижа за Лукас. Гърлото й се сви. „Престани! — заповяда си тя. — По-късно можеш да се задушиш до смърт, ако искаш. Сега трябва да подредиш декора за нещастен случай. Кетрин не може да израсне в свят, шушукащ зад гърба й, че майка й е убила баща й.“

Тя слезе бавно по стълбите към проснатото до тях отвратително олицетворение на смъртта. „Не мога да гледам това“, проплака мислено тя. Но въпреки всичко го погледна. Лукас сякаш спеше, само дето очите му бяха широко отворени. „Не ме гледай така втренчено, Лукас, трябва да го направя. Не ме гледай така втренчено.“ Тя извърна глава, за да не среща очите му.

Вратата на трапезарията беше отворена. Когато я зърна, Елизабет знаеше какво да направи. Тя подуши въздуха. Да, Лукас смърдеше на уиски. Тя взе почти празната гарафа и чашата, в която беше пил, и ги занесе обратно в коридора. Намести чашата в протегнатата му навън ръка. Тя беше още топла; когато я докосна, сърцето й ужасно подскочи и от ухото й отново потече кръв. Тя го покри с ръка, преди кръвта да е изцапала нощницата й.

После бавно се изкачи до площадката на втория етаж, водеща към тяхната спалня. Постави гарафата да полегне на една страна върху първото стъпало. Миризмата на уиски и пулсирането в ухото й я зашеметиха. „Почти свърших, каза си тя. — Мога да се справя.“

Тя стигна, олюлявайки се, до спалнята и после до водата, с която да измие потеклата кръв. Трябваше да си помогне и с двете ръце. Тя намери ножиците си, отиде с тях до стълбите и измъкна от тях един ъгъл на килима, покриващ стълбището. „Трябва да се погрижа това да се закове веднага отново. Някой наистина може да се спъне и да падне.“ Пак изпита желание да се разсмее.

— Престани! — прошепна тя високо.

Звукът я върна към реалността. Тя се върна в стаята си и затвори вратата. Делия щеше да пристигне преди някой от тях да е станал. Тя щеше да събуди Елизабет и Хати и да предпази Кетрин да не види нещо.

„Успях!“ — помисли си тя. Трите стъпала до леглото внезапно й се сториха високи като планина. Болката в главата, гърба и стомаха й я сграбчи, връщайки се с нова сила, след като напрежението беше отминало.

„Няма да имам сили да оживея след всичко това!“ Чувстваше се ужасно немощна.

„Но трябва!“ каза си тя.

Тя се отпусна в обгръщащата я мекота на пухения дюшек и потъна в него и в забравата. Преди гостоприемната тъмнина да изличи всичко случило се, Елизабет събра сили да задържи за миг съзнанието си. „Отче в небесата — каза тя — прости ми!“

Всеки присъстващ на погребението отбеляза забележителния начин, по който Елизабет се владееше. Тя беше неподвижна като статуя. Кетрин се извиваше в ръцете й, докато Пинкни я пусна на земята и я хвана за ръка. Тогава тя се облегна на крака му и се разхълца.

— Виж колко й е мъчно за татко й — каза Кити де Уинтър на съпруга си. — Лукас беше толкова добър баща! Той обожаваше това дете.

Няколко месеца по-късно, когато стана ясно, че Елизабет очаква ново дете, всеобщото мнение беше, че е трагедия дето бебето никога няма да има такъв всеотдаен баща.