Александра Рипли
Чарлстън (51)

51.

Димът от пурата на Пинкни се издигаше право нагоре. Не подухваше никакъв ветрец, дори на верандата на втория етаж, където седяха той и Джулия. Беше тъмно, което създаваше илюзия за прохлада, но въздухът беше лепкав. Той си помисли дали да не свали вратовръзката и яката си, но изостави идеята. Знаеше, че Джулия нямаше да одобри това. Наклони креслото си към парапета. Дотолкова неофициалност беше разрешена.

„Св. Михаил“ удари за три четвърти час.

— Почти е десет — каза Джулия. — Трябваше да съм си легнала. — Но не се помръдна. Твърде горещо беше за извършване на каквото и да е движение.

— Защо не прекараш една-две седмици с Елизабет на крайбрежието, лельо Джулия? Ще ти се отрази добре.

— Не ме глези като стара жена, Пинкни. Нищо ми няма, след като ми махнаха абсцеса. Ще се кача в зори на първия кораб за имението. Утре е първият ден на септември, а имам да се оправям с реколта.

Пинкни се усмихна вътрешно. Колкото повече остаряваше Джулия, толкова по-централно място в живота й заемаше оризът. Тя нямаше миг покой, докато всичко не се ожънеше и складираше. Цял ден не беше могла да си намери място. Не толкова от болка, колкото от необходимостта да се отдели от полетата си, точно когато оризът беше узрял.

— Лельо Джулия, кажи си истината. Ти си мислиш, че оризът ще престане да расте, ако не си там, за да го насърчаваш. — Тонът му беше пълен с топлота, нежно закачлив. Той беше изключително привързан към неуморимата си леля.

От тъмнината му отговори стържещ кикот.

Столът на Пинкни се хлъзна няколко сантиметра напред от ъгъла, който му осигуряваше стабилност, и той премести тежестта си, за да балансира.

— Какво беше това? — каза Джулия.

— Краката на стола ми се изместиха.

— Били са опрени на перилото, предполагам. Вероятно си свалил яката си… Каква разпуснатост! Добре ще е да провериш да не са ти изгнили колоните на приземния етаж. Цялата веранда се разтърси след това подхлъзване. Не можеш да допуснеш къщата ти да се срути, докато караш медения си месец в слугинската част.

— Да, госпожо. — Гласът му беше хрисим.

— Харесва ми младата жена.

— Люси е изключителна. Аз съм човек с голям късмет.

— Е, ти го заслужаваш. Попитай я какво иска за сватбен подарък. Няма смисъл да ви давам още мебели.

Пинкни беше толкова удивен да получи комплимент от Джулия, че се закова изправен в стола. Краката на стола му шумно тупнаха на пода.

Сякаш като резултат от удара се освободи чудовищна енергия. Верандата се наклони, след това се изправи с движение, което го изхвърли от стола му върху скърцащите дъски на пода. Той усети как те се разпадат под него, чу ги как се натрошават. Над този шум той чу писъка на Джулия. Отвъд пронизителния му звук камбаната на „Св. Михаил“ задрънча в объркан ритъм. Пинкни чу собствения си вик, но не можа да различи никакви думи. После всички звуци се изгубиха в дълбок, всепоглъщащ грохот; стените на къщата се люлееха.

Целият град стенеше като живо същество, измъчвано от непоносима болка. Върховете на църковните кули, които единствени разсичаха линията на небето, се люшкаха като часовникови махала и камбаните им биеха в гневен протест. Дървените постройки скрибуцаха в агонизиращ писък, тухлени комини се тресяха като детски кубчета, изпускайки облаци мазилка сред трясъка от разрушението си. В „Св. Михаил“ пукнатина пробяга точно през средата на главното тяло на църквата. Подът се разтвори, балконите се наклониха надолу и огромната, извисяваща се в небесата камбанария се отпусна с гигантска, кънтяща въздишка, потъвайки двадесет сантиметра в тресящата се земя.

В кулата на камбанарията стражът, оглушен завинаги от големите бронзови камбани, се залепи отчаяно за перваза на един от прозорците. Пред невярващите му очи аркадата на градския съд се заклати като купчина плочки за домино. След това се изкривиха каменните му стени; извивайки се бавно, те се отдалечиха една от друга. Корнизът се изнесе напред като гребена на разбиваща се вълна и цялата сграда се сгромоляса сред унищожителен тътен.

 

 

В Съмървил загадъчната дупка беше изчезнала, погълната от осем метра широката бездна на мястото, където някога се намираше „Мейн стрийт“. Високите борови дървета, за които всички милееха, се сгромолясаха върху улици и къщи, а дълбоките им корени сякаш викаха, откъсвайки се от черната земя.

Вековният ритъм на прибоя на остров Съливан се наруши, заменен от объркана мозайка от грамадни, разпенени вълни, достигащи хоризонта и отвъд него. Високите подпори на къщите се килнаха и всичко останало в тях се хлъзна пияно към портите им и мърдащите пясъци около тях.

 

 

В девет и петдесет и две трусът престана също така внезапно, както беше започнал. Беше продължил само седемдесет секунди.

 

 

В Чарлстън се възцари нереална тишина, накъсвана само от странните далечни шумове на единични тухли, струпващи се върху могилите от срутен и натрошен камък. После градът се изпълни със звука на хиляди тичащи, залитащи несигурни хора. Повечето от тях бяха легнали да спят по-рано и сега приличаха на сомнамбули — зашеметени, неразбиращи, бягащи от домовете си, които бяха престанали да им бъдат подслон, търсейки безопасност далеч от тресящите се стени, падащите тавани и експлодиращите прозорци. Инстинктът им заповядваше да тичат и те го правеха, твърде шокирани, за да могат да говорят или да викат. Можеше да се чуе само по някой неразбираем, неволно изпуснат приглушен стон. И шляпането и хрущенето на боси стъпала по засипаните с чакъл и стъкла улици.

Потокът им се изля в търговската част на града към широките поляни на парка Уест Пойнт; „Мийтинг стрийт“ се изпълни с човешки фигури, подобни на призраци в дългите им бели нощници и пижами. Те залитаха с протегнати напред ръце в тъмнината, която още повече увеличаваше страха им.

В двора на къщата на семейство Трад Джулия Ашли лежеше между развалините на срутилата се веранда и мъртвите й очи се взираха ядно в безлунното небе. Никой от оцелелите, минаващи оттам, не можеше да я зърне. Или да чуе отпадащия глас на Пинкни Трад, зовящ „Люси, Люси, Люси!“, докато тялото му изпусна последния си дъх.

В жилищната част на града бягащите хора намериха открито пространство в паркове и железопътни станции. Люси Енсън се опитваше да си пробие път срещу потока им, за да се добере до Пинкни.

— Моля ви! — повтаряше тя непрекъснато — пуснете ме да мина!

Оглушалата тълпа обаче я притискаше назад. Безкрайни минути тя се бори да си пробие път, но в един момент сърцето й натежа без капчица живот в гърдите й и тя разбра, че Пинкни е мъртъв. Тогава се остави да бъде повлечена, без да я е грижа какво ще се случи с нея.

Вторият трус настъпи точно в десет часа и възвърна гласа на тълпата. Хората се хвърляха с писъци върху тресящата се земя и покриваха глави с ръцете си. Земята под тях се люшка в продължение на по-малко от минута, доразрушавайки това, което беше оцеляло след първия трус. Огромните колони пред входа на Ирландската зала паднаха върху разкъсаната трамвайна линия на „Мийтинг стрийт“, а покривът на галерията се сгромоляса върху излъскания мраморен под. Камбаните повториха ужасяващата си какофония като при първия трус. На „Броуд стрийт“ избухна резервоарът на газ и огнена колона освети скупчилата се, пищяща тълпа.

Когато люлеенето престана, хората се изправиха несигурно на краката си и продължиха да тичат към парка, все така пищейки ужасено.

На остров Съливан нямаше парк. Елизабет беше притиснала хлипащите деца до себе си, покрила с тялото си техните върху скърцащия пясък в безсмислено усилие да ги защити, очаквайки бездънния океан да бъде изхвърлен от коритото си.

Хенриета Трад се опитваше да успокои малките си момчета.

— Ето, ето, всичко свърши — лъжеше тя. — Помогнете ми сега за татко. — Тежкото тяло на Стюарт беше още по-натежало в безчувствеността си. Главата му беше окървавена и обезформена от паднала от покрива греда. Децата дърпаха краката му, докато Хенриета придържаше главата му на гърдите си и заедно по този начин го извлякоха в центъра на градината.

В течение на нощта земната маса се пренагласяваше в нови образувания на единадесет километра под повърхността. Още седем труса нанесоха ударите си върху отслабените стени, давайки своя принос към разрушението. Тишината след всеки трус беше не по-малко осезаема, отколкото след първия. У хората не беше останала сила дори да викат. Когато слънцето изгря над разбиващите се с неукротима ярост вълни в пристанището, хората по парковете посрещнаха светлината му с подивели, невиждащи погледи. Много от тях бяха повярвали, че е дошъл краят на света — в мрака, върху стенещата земя. Последното силно разлюляване започна, когато вече се беше напълно развиделило — в осем и тридесет сутринта. Часовете минаваха един след друг с движението на слънцето по едно подигравателно красиво, безоблачно синьо небе, докато хората намериха смелост да изоставят сигурността на откритото пространство, молейки се земетресението да е окончателно отминало.

Бяха живи и съзнанието за това ги изпълваше с благоговение. Бяха преживели щурма на самата земя. Нищо в хронологията на катастрофите, сполетели града, не можеше да се сравнява с катаклизма, разтресъл домовете и живота им в техните основи. Те преоткриха тогава дадената им способност да говорят, чрез която можеха с несдържана радост да поздравят другите оцелели като тях и да благодарят за чудото, че все още могат да се прегърнат един другиго и да изразят радостта си от това, че приятелите и семействата им са между живите.

След това закуцаха с нарязаните си, кървящи стъпала по улиците, за да разберат дали все още имат домове.

В жилищната част на Чарлстън хора се заизмъкваха, залитайки, от парковете и железопътните депа. Всички бяха толкова зашеметени, че не обърнаха внимание на бледата жена между тях, чиито очи изглеждаха, сякаш беше видяла с тях деветия кръг на ада. Люси Енсън. Тя беше обхваната от ужас, чиято причина единствена знаеше, пред които страховете на нощта на трусове оставаха в сянка. Сърцето й казваше, че Пинкни е мъртъв. Свръхестествената връзка между неговите мисли и нейните беше разкъсана; за това не можеше да има друго обяснение.

И все пак тя трябваше да се увери. Душата й в най-дълбоките си измерения отказваше да приеме загубата. Вътрешен глас й нашепваше сладка серенада от обещания, която я подтикваше да търси, да провери… „Наранен е, но не е убит. Мислите му не могат да достигнат до теб, защото той е в безсъзнание. Не защото е мъртъв. Не може да е мъртъв. Не е възможно!“

Тя замънка тези думи, превръщайки ги в ритъм на движение за препъващите си крака: „Не е възможно, не е възможно, не е възможно, не е възможно…“ Думите бяха изгубили за нея всякакво значение, но тя продължи да ги повтаря, докато устата й изсъхна и устните й се напукаха. След това продължи да ги повтаря в ума си, докато извървяваше безкрайни километри на болка, разрязвайки и охлузвайки краката си на чакъла, разкъсвайки нощницата и ръцете си, когато се налагаше да се катери през коварни нестабилни хълмове от срутени или срутващи се стени. По главата и тялото й се наслои мазилка, покривайки я цялата с бяло, върху което се червенееха само петната кръв от раните й. Тя приличаше на призрак, материализирал всичките й страхове, и другите оцелели се отдръпваха от пътя й, за да мине.

Беше късен следобед, когато тя премина през изтръгнатата желязна врата на градината на Традови. Слънчев лъч беше паднал върху покритата с прах червенокоса глава на Пинкни. Люси залитна към изкривеното в игриви извивки желязо.

— Не! — раздра гласът й небесата. — Не! — прошепна тя на това, което виждаха очите й.

Надеждата в нея не умираше. Повторението на собствените й безсмислени думи я беше накарало да повярва в тях.

— Не е възможно да е мъртъв! — извика тя и се хвърли към него, без да забележи тялото на Джулия Ашли, дори и когато се препъна в протегнатата й ръка. Очите на Пинкни бяха затворени като лицето на спящо дете. Люси се спусна към него, без да обръща внимание на развалините наоколо. — Пини, миличък, Люси е тук! Сега ще се оправиш! Събуди се, любов моя! — Тя се отпусна на колене до него и взе ръката му в своите.

Студената й безжизненост проникна до самата сърцевина на съществото й, но тя продължаваше да отказва да приеме истината. Мърморейки нежни думи, тя разтърка дланта, опитвайки се да я стопли.

Най-накрая ужасяващата й отпуснатост стигна до съзнанието й. Тя се отдръпна, отхвърляйки ръката на Пинкни, и се вгледа в спокойните черти на лицето му.

Почувства как душата й изгаря от болката на загубата, после я възпламени агонизиращ гняв.

— Събуди се! — изкрещя тя. — Нямаш право да ме изоставяш по този начин, след като чаках толкова години. Казвам ти, не можеш! — Тя се хвърли върху него и кървящите й ръце заудряха вкочаненото му тяло, докато изтощението я спря.

След това вече можа да заплаче, притискайки главата му, пощадена от раните на разрушението, към дрипите, покриващи гърдите й, а устата й да целува праха по косата му, скована от полепналия по нея хоросан.

Когато сълзите й пресъхнаха, тя внимателно постави главата му върху островче трева, което преди това разчисти от праха и отломъците. Седна тихо и неподвижно до него. Всичката й ярост и мъка за момента бяха изразходвани; не чувстваше нищо, освен безкрайна и безгранична пустота.

Д-р Де Уинтър я намери там.

— Остави го, Люси — каза той. — Аз ще се погрижа за него. Имаме нужда от помощта ти за г-н Джосая.

Г-н Енсън беше застанал сред развалините на Ирландската зала. Очите му бяха безизразни и объркани.

— Трябва да запаля свещите, но стълбите ги няма. — Интонацията му беше като на объркано дете. Треперещите му ръце държаха износените му лачени обувки за танци.

Люси постави ръцете си върху раменете му.

— Балът не е тази вечер. Предполагам, че сте се объркали с времето. Елате, г-н Джосая. Предполагам, че сте се объркали с времето. Да си вървим вкъщи.

Д-р Де Уинтър беше намерил отнякъде кон.

Чернокож мъж, минаващ оттам, спря и му помогна да качи г-н Енсън на неоседлания му гръб.

— Не мога да отделя време, за да го водя — каза Де Уинтър. — Има ранени, които се нуждаят от доктор. Ще се справите ли сама?

— Да, докторе, ще се справя. — Гласът на Люси прозвуча рязко. — Имам богат опит.

Конят затропа бавно към жилищната част, заобикаляйки препятствията, през които Люси се беше катерила. Беше стар кон и не създаваше затруднения. Единственият случай, в който показа плашливост, беше, докато минаваха по „Маркет стрийт“ и пронизително изсвирване проряза въздуха. Но дори и тогава той само пристъпи леко настрана, след което възобнови летаргичния си ход.

Това изсвирване възвести пристигането на ферибот от отсрещната страна на протока Купър. Той газеше опасно ниско в неспокойната вода, претоварен с евакуиращи се от остров Съливан. Между тях бяха Елизабет и децата й. Очите им бяха хлътнали и нервите им бяха опънати като на всички останали пътници. Кетрин и Трад бяха спали пълноценно следобеда, но бяха уморени от дългия преход до пристана в края на острова и пътуването през реката на претъпкания кораб. Елизабет беше изцедила сетните си сили. Не беше мигвала в продължение на тридесет и шест часа.

Когато вече можеха да се видят разрушенията в града, децата започнаха да плачат. Елизабет бръкна дълбоко в запасите от свръхчовешка енергия, която само майките притежават, за да намери сила да придаде на гласа си лек, весел тон.

— Какъв шум вдигате само — каза тя, навеждайки се между тях. — Кетрин, ти ще се качиш на гърба на мама да си поиграем на конче. Трад, за теб ще направя торба на кенгуру в полата си. Така ще се придвижим до вкъщи за нула време. Изправяйки се тежко с кикотещите се деца върху си, тя се отправи към „Мийтинг стрийт“.

Колкото и да е странно, в случая й помогна изтощението. Беше достигнала до състояние на безчувственост, което й пречеше да усеща тежестта на децата или да осъзнае мащабите на катастрофата, превърнала някога познатите улици в непривичен пейзаж. Не мислеше за нищо друго, освен как да постави единия си крак пред другия, крепейки скъпоценния си товар по дългия и уморителен път в сгъстяващата се тъмнина, сред която за ориентир й служеше бялата стрела на кулата на „Св. Михаил“.

Всеки момент щеше да се строполи, когато д-р Де Уинтър я видя да минава покрай църквата. — Той извика „Елизабет!“, но тя не го чу. Той изтича на улицата с протегнати ръце, за да я спре. Тя го гледаше невиждащо, докато той отделяше Кетрин от нея.

— Последвай ме — каза Де Уинтър — не е далеч.

Той ги заведе до импровизирания лагер в района на шотландската църква. Жени раздаваха кафе и гореща супа от тенджери, окачени над малки огньове. Мъжете, които работеха на групи за разчистване на улиците и проверяване сигурността на оцелелите къщи, се редяха, за да получат канче димяща течност, изгълтваха я и се връщаха към задачите си. Разпръснати из двора, деца и стари спяха върху дълги пейки, издърпани от сградата на църквата.

— Ето пейка за теб — каза д-р Уинтър. — Настани се с децата, докато отида да предупредя Кити, че сте тук. Тя ще ви донесе малко супа.

— Благодаря ти, Джим — каза Елизабет. Тя направи това, което й беше казано, твърде уморена да задава въпроси.

 

 

— Донесох ти също малко кафе — прошепна Кити де Уинтър. — Погледни дечицата — спят като ангелчета. Могат да изядат супата си по-късно. Ти също трябва да си починеш, Елизабет. Има място на онази пейка до огъня.

Елизабет докосна ръката на старата си приятелка.

— Благодаря ти, Кити. Ще намеря Пини и ще му кажа, че сме добре. Той вероятно се е побъркал от тревога. Тогава ще легна да се наспя, както никога досега.

Начинът, по който Кити замълча, пресече изтощението на Елизабет. Изведнъж тя се разсъни напълно.

— Какво има, Кити? Ранен ли е Пини? — Елизабет се наведе близо до лицето на Кити, опитвайки се на слабата светлина на далечния огън да разчете какво е изписано на него. Това, което видя там, я накара да потрепери. Тя скочи на крака.

— Чакай! — събра сили да извика Кити. — Нищо не можеш да направиш! — Тя се спусна след Елизабет, но Трад изплака в съня си. Кити премести поглед от изчезващия гръб на приятелката си към малкото момче. Трад изхленчи. Тя седна до него и потупа малкото му гръбче.

 

 

Някой беше направил импровизирани ковчези от магарета за рязане на дърва, върху които бяха сложени врати. Телата на Пинкни и Джулия, покрити със завеси, бяха нагласени подобаващо върху два такива. Едър чернокож мъж седеше върху люлка близо до тях. Държеше фенер и тояга. Когато видя Елизабет, той се изправи с усилие.

— Никакви пакостници няма да докоснат тези мъртви — каза той. — Не се тревожете, госпожо.

В сенките, далеч от кръга на светлината, се чу прошумоляване. Червени очи премигваха като прехвърчаващи светулки. Елизабет изпищя.

След това още веднъж. И още, и още, докато пазачът извика:

— Моля ви, госпожо, моля ви, спрете!

Елизабет се взря с див поглед в него. Беше на ръба да заплаче и веднага изпита разкаяние.

— Съжалявам — заекна тя, — не исках да ви обезпокоя. Познавам ли ви?

— Не, мадам. Аз е Маниго, кой кара за доктора.

— Благодаря ти, че седиш с близките ми, Маниго. — Благодарността й беше искрена. Тя знаеше, че едрият човек е по-уплашен от мъртвите, отколкото тя се боеше от животните, които се хранеха с мърша, дебнещи извън малкото осветено островче. В ума й звучеше гласът на Джулия Ашли: „Твое задължение е да бъдеш силна и да даваш пример на слугите. Те зависят от теб“. Елизабет съумя да се усмихне на Маниго, надявайки се, че гримасата й му е вдъхнала кураж. След това хвърли поглед към лицето на леля си, за да види дали Джулия одобрява постъпката й.

Точно в този момент Елизабет осъзна, че Джулия е мъртва. Че тя никога повече няма да кимне късо, в знак на одобрение за прилично поведение, никога няма да се намръщи като цензор на нравите. Джулия Ашли, която не беше побеждавана от война, буря или пък самото време, Джулия Ашли беше мъртва.

Елизабет не си беше давала сметка колко важна роля в живота й има несломимата й леля. А сега нейната загуба беше отнесла и всичката сигурност, гарантирана от присъствието й. Щом Джулия Ашли беше претърпяла поражение от Смъртта, значи нямаше нищо сигурно на тоя свят, ничия енергия нямаше да бъде неизчерпаема, нищо не можеше да застане между Елизабет и страховете й от неведомите опасности в живота.

Зъбите й започнаха да тракат. В разгара на притискащата, знойна жега на нощта тя беше обхваната от хлад, който тресеше цялото й тяло. Леля Джулия я нямаше.

И Пинкни. Смразеното сърце на Елизабет даже не можеше да изпита истинска печал за обичния й брат. Тя се взираше в спокойното му лице и не чувстваше нищо. „Най-накрая щеше да постигне щастието си, мислеше си тя, — а ето че няма да може. Не е честно… Ами че разсъждавам като дете. Не било честно. Това е смъртта, не е игра. Честността няма нищо общо тук. Трябва да изпитвам нещо. Трябва да плача за бедния Пини, за леля Джулия, за Стюарт, който, може би, също е мъртъв. Но всичко, което чувствам, е ужасен, ужасен студ. Моля те, Боже, помогни ми! Трябва да почувствам нещо, за да съм сигурна, че и аз не съм мъртва.“ Тя обви с ръце тялото си, опитвайки се да спре треперенето.

— Болна ли сте, госпожо? — Гласът на Маниго звучеше, сякаш идваше от голямо разстояние. — Ще донеса нещо за вас. Ще намеря доктора или някой друг. Кого искате да доведе Маниго, госпожо?

Елизабет стегна прегръдката си.

— Никого, Маниго — каза тя. — Няма кого да намериш. Всички си отидоха от този свят. Аз съм съвсем сама.

Тогава се върна чувството на отчаяна мъка и страх. Горещият му поток препусна през нея, от което крайниците й изтръпнаха, а всеки неин нерв затрептя. Сама. Нямаше никой, когото да потърси, който да й помогне, да застане между нея и неназовимите опасности, които стояха на пътя й…

— Лельо Джулия! — изплака тя. — Пини! Не ме изоставяйте. Какво ще правя сега?

Мъжът сграбчи ръката й и пъхна фенера в нея.

— Дръжте това, госпожо — помоли той. — Трябва да доведе някой. — Той изчезна в тъмнината, без да обръща внимание на молбите на Елизабет да остане.

— О, боже мой! — простена тя. Собственият й глас я изплаши. Нямаше кой да й отговори. Тя се огледа наоколо, държейки високо фенера. Светлината му се отрази в кървясали очи, които я наблюдаваха. Елизабет издаде последен, немощен звук, после седна, повдигайки краката си от земята. Под нея дъската на люлката се тресеше, опитвайки се да я отхвърли в тъмнината. Тя зарови глава в полите си, за да се изолира от света.

 

 

Нещо докосна ръката й. Тя подуши миризма на изгоряло и усети, че някой я потупва по полата й.

— Изпуснала си фенера. Глупачка. Престани да цивриш. Погледни ме!

Елизабет отвори с усилие очи. Кити де Уинтър и съпругът й бяха застанали от двете й страни, държейки я за ръцете. Кити я разтърси грубо.

— Има ранени, които наистина се нуждаят от Джим, Елизабет. Трябва да се овладееш. Няма възможност той да притичва всяка минута да те успокоява. Сега се върни в двора на църквата и се дръж както трябва. Изплашила си Маниго до смърт.

— Оставете ме сама. — Елизабет се опита да се отскубне от тях.

— Елизабет! — Кити я разтърси по-силно.

Дълбокият глас на доктор Де Уинтър я спря.

— Кити, недей! Тя е в шок. Придържай главата й, докато й дам малко лауданум. После ще я занеса обратно в лагера.

Кити направи, каквото й се каза, но мърморенето й ясно се чуваше, докато съпругът й полагаше необходимите грижи за Елизабет.

— Съжалявам за нея и всичко, което й се е случило, но аз не мога да поема задълженията й. Аз също съм уморена. Всички сме уморени. Не е тя единствената. Кой ще се погрижи за Кетрин и Трад, когато се събудят гладни и кисели? На мен никой не ми предложи приспивателно. Не мога да наглеждам всички.

Елизабет се хлъзгаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гостоприемно очакващ я мрак. Тя се опита да говори, но нямаше сила за това.

— Аз ще се погрижа за децата си — искаше да каже.

 

 

Голямото земетресение в Чарлстън беше на първите страници на всички вестници в западния свят. Джо Симмънс сгъна нюйоркския „Джърнъл“ и вдигна слушалката на телефона, за да поръча частният му вагон да бъде изкаран от депото.

— Емили, налага се да отскоча до фабриките — каза той. — Никой не знае точния размер на щетите и всички телеграфни линии са прекъснати. Трябва лично да видя какво се е случило.

— Надявам се, че няма да отидеш в Чарлстън. Вестникът казва, че се очакват още трусове.

— Не се тревожи, мила. Не желая никакви стени да се срутват върху ми. Ще стоя далеч от това място.

 

 

Симмънсвил се беше разтресъл достатъчно, колкото да уплаши хората, но сериозни разрушения нямаше, като се изключат строшените прозорци. Джо можеше да се върне в Ню Йорк само след един ден престой.

Но той остана. Използва претекста, че ще порови в дейността за изтеклите години заедно с адвоката, който движеше делата му в Южна Каролина. Всъщност подчиняваше се на прилива на неочаквана носталгия. Тази равна, изпечена земя беше мястото, където се беше родил; разнебитените, сгушени бараки и осакатените памучни фабрики, покрай които минаваше, не се различаваха по нищо от фермата, където беше прекарал детството си. Фабриката, грозна и разрушена до запуснатост, беше началото на неговото забогатяване. Израсналият без ред град около фабриката носеше неговото име. Той се огледа около себе си и забеляза жалката мизерия, от която се беше отървал, и се закле никога отново да не забравя за нея. Свикнал беше да мисли, че единствената му самоличност винаги е била тази на Джоузеф Симмънс от Пето авеню и „Уолстрийт“, Ню Йорк. Той беше станал самодоволен и дори претендираше за нещо повече от настоящия си живот. „Аз съм най-късметлийският мошеник на света, каза си той, — и най-добре е да не го забравям.“

Когато каза на Емили, че ще стои далеч от Чарлстън, той наистина възнамеряваше да постъпи така. Но сега, когато беше толкова близо до него, усети привличането му. Спомените му бяха изгладени от времето. В съзнанието му изплуваше картината на фамилията Трад по Коледа, получаването на първите в живота му коледни подаръци, разделянето на малкото, което те имаха, с него. И се срамуваше от яда, който беше изпитал, и щетите, които беше нанесъл на Пинкни. „Може би, мислеше си той, трябва да отида и да се извиня.“ Това също щеше да му се случи за първи път в живота. Но гордостта не му позволяваше.

Докато адвокатът му го информира, че е получавал бележка от банката за преведени суми от фосфатната компания „Трад-Симмънс“ на всеки шест месеца през деветте години, откакто беше напуснал града.

— По дяволите — избухна Джо, — трябваше да ме уведомиш. Те не могат да си позволят да ми изпращат пари. — И той реши да отиде в Чарлстън. „Трябва да видя Пини, мислеше си той. — И Лизи, дори от това сърцето ми да се пръсне.“

Директорът на чарлстънския хотел беше „щастлив“, че има възможността да настани г-н Симмънс в голям апартамент и да го засипе с информация. Г-н Пинкни Трад бил мъртъв; налагало се погребалната церемония да бъде извършена на гробището, защото „Св. Михаил“ бил затворен за ремонтиране. Г-н Стюарт Трад все още се намирал в болницата „Рупър“ с черепна фрактура, но се очаквало да се възстанови. Г-жа Елизабет Трад Купър? Не, тя не била ранена. В интерес на истината всички продължавали да споменават колко храбро тя понесла гибелта на брат си. Също и на леля си. Казват, че едва ли не самата тя закарала лодката нагоре по река Ашли. Старата дама нямало да почива в мир, казвала тя на всеки, ако не бъдела положена в своята си земя. Да, сър, тази госпожа Купър била приятна дребничка дама. Нито веднъж не се оставила нервното напрежение да я надвие. Напомняла на хората за времето на нещастния случай със съпруга й преди няколко години. И тогава се държала на погребението по същия начин, скривайки мъката дълбоко в себе си.

Джо хвърли двадесетдоларова златна монета на бюрото му и изхвръкна през вратата.

— Като че ли го преследва шерифът — каза директорът на служителя на рецепцията. — Чудно за какво толкова се е заинтересувал богат янки като него от Традови?