Александра Рипли
Чарлстън (37)

37.

— Ти беше най-красивата булка, която някога е съществувала, Елизабет — каза Лукас.

— Наистина, честна дума?

Той повдигна ръката й и целуна вътрешната страна на китката й. Сърцето на Елизабет заби ускорено.

— Мога да усетя пулса ти — прошепна Лукас.

Файтонът спря пред малката им къща. Лукас слезе от него, държейки я за ръката и й помогна да стъпи на стълбичката му. После я сграбчи и я вдигна в ръцете си.

— Лукас! — изписка Елизабет. — Хората ни гледат!

— Нека целият свят види — каза Лукас — как г-н Купър носи г-жа Купър към прага на кукленската им къщичка.

Елизабет се почувства малка и женствена в силните му ръце. Никога вече нямаше да се чувства толкова висока.

Той я качи по тесните, стръмни стъпала към спалнята и я хвърли върху мекото пухено легло. Елизабет потъна в него с усещането, че тялото й плува. Тя разтвори широко ръце, като че лети.

— О, Лукас, толкова съм щастлива!

— Слушай — каза той. През отворения прозорец се дочу звън на камбани. „Свети Михаил“ удари седем и нощната стража припя: „… и всичко е наред“.

— О, да — каза Елизабет. Тя седна на леглото и протегна ръце към златния си, божествен съпруг.

— Ще си легнем рано днес — каза той. — Ще се съблека в другата стая. Бъди готова, когато се върна.

Пръстите й пипаха несръчно. Малките копченца на широката й батистена нощница им убягваха. Когато чу стъпките на Лукас, все още й оставаха пет от тях. Елизабет изтича по стъпалата и скочи под завивките. Беше повече любопитна, отколкото уплашена.

Лукас затвори завесите, оставяйки отвън чистия въздух и процеждащата се светлина. След това се плъзна в леглото до нея. Силните му ръце притиснаха тялото й до неговото. От тежестта му тя потъна по-дълбоко в дюшека и той се издигна над главата й. От най-тъмните кътчета на мозъка й се раздвижи таял се там до момента мрак. В един кратък миг калейдоскоп от впечатления се опита да достигне до повърхността на съзнанието й. Страх… пламъци… обкръжили я притискащи се тела… викове… груби ръце, които я изблъскват… няма въздух за дишане… безпомощност… самота… ужас… Гърлото й започна да се свива и тя зина да си поеме въздух. Но Лукас беше тук. Тя не беше сама. Нямаше от какво да се плаши. Кълъмбия се намираше на много мили и много години от това място.

Лукас движеше ръцете си по тялото й. Елизабет усети някакво странно търкане. Той постави ръце на раменете й, тялото му се затресе неконтролируемо и после се изтърколи от нейното. Елизабет дишаше учестено, стараейки се да отпусне свитото си гърло.

— Лукас — прошепна тя — това ли е, което правят женените?

— Малко ли ти беше? — Гласът му прозвуча ядосано. На Елизабет се прииска да може да види лицето му. Спомни си какво й беше казала Люси.

— Беше вълшебно, любими — каза тя. Тя почака Лукас да й отвърне нещо, но в тъмната стая остана тихо. След като почака малко, тя се отпусна във възглавниците, изрече молитвите си и притвори очи за сън. Не разбирам защо хората вдигат толкова много шум за това, помисли си тя. Поне не болеше.

 

 

Шед сгъна грижливо чарлстънския вестник и го постави на пода до стола си. „Вчера следобед — помисли си той, — гледах новите станове, чувствайки се горд със себе си. Човек би помислил, че някак си ще съм подготвен за болка или нещо такова. Купър. Не го познавам.“ Сбитото съобщение от пет реда не му даваше друга информация, освен че Лизи Трад се е омъжила.

Той се надигна тежко от стола и отиде до прозореца, за да хвърли поглед на своята империя. В течение на шестнадесетте месеца, откакто беше напуснал Чарлстън, той беше удвоил размерите на фабриката си и утроил тези на Симмънсвил. Новата пристройка към фабриката докарваше обработката на памука до груба тъкан като краен продукт. Беше мислил и за още пристрояване — за довършване на обработката и бояджийски цех. Засега нямаше смисъл. Не съществуваше повече надежда да получи писмо или телеграма от Чарлстън.

— Налей ми малко уиски — каза той на момичето, което го наблюдаваше, седнало на табуретка близо до неговия стол. Тя беше петата работничка от фабриката, с която той се беше опитал да живее, след като му омръзна Гарнет. Те всичките си приличаха: млади, нетърпеливи да доставят удоволствие, пълни с обожание, благодарни за възможността да се откъснат от фабриката със задавящите валма памук, които изпълваха въздуха в нея, влизаха в носа и се лепяха по тялото. Затова наричаха работниците от фабриката „мъхнати глави“.

— Налей ми малко уиски, малка мъхната главичко — каза Шед. Не можеше да си спомни името й.

На следващия ден отиде до близката железопътна станция. Там остави някакъв пакет и взе влака за север. Единственият му багаж беше ръчна пътническа чанта, пълна с пари.

 

 

— Още един подарък? — Елизабет прегърна Пинкни.

— Не е от мен — каза той.

— А, така ли? Има картичка. Погледни, Пини, от Шед е. Представи си как се е сетил, след като е толкова зает? Наистина ми се искаше да дойде на сватбата. Колко много амбалажна хартия! Лукас, ела ми помогни. Все пак и за двама ни е… Майчице! Какво е това? — Тя вдигна подаръка от ръката си. Мери изписка в типичен женски маниер.

Пинкни се разсмя неудържимо. Елизабет погледна от единия към другия и обратно.

— Това е сватбената ми огърлица — каза Мери. — Не е ли най-пищната вещ, която сте виждали през живота си? Не знаех досега, че Шед има толкова добро чувство за хумор. Или толкова много пари. Чудя се колко ли му е струвало да я купи от оня авантюрист от северните щати!

— Суетни мисли за богатства, скъпа моя — сгълча я съпругът й.

Елизабет се вгледа в големите диаманти, които се спускаха от ръката й, държаща огърлицата.

— Искате да кажете, че са истински? Не мога да повярвам. Как ще мога някога изобщо да му благодаря?

— Какво ще кажеш например за: „Благодаря ти за хубавия свещник“? — каза Лукас.

— О, ужасен си. Ще измисля нещо. Пини, наистина ли той е имал предвид да си направи шега?

— Не, Лизи. Съжалявам — Елизабет. Шед не би счел такова нещо за шега. Напиши му нещо приятелско в отговор и му кажи, че намираш подаръка за много красив.

— Е, аз мисля, че е шега. Или нещо подобно. Просто много намирисва на такова.

Елизабет не си даваше сметка за всички влияния, които бяха оформили вкуса й. Целият й живот беше обграден с красота: необичайната красота на изобилните подаръци на природата към низините, вълшебната красота на океана и небесата, меката красота на неярките чарлстънски стени и тъкани, обузданата красота на очертанията в архитектурата и обзавеждането. Показността я смущаваше. Изглеждаше й неестествена.

 

 

В месеците след сватбата Елизабет се вмести лесно и с радост в ролята на млада чарлстънска съпруга. Поддържането на кукленската къщичка не беше проблем за нея. Тя се беше грижила за къщата на семейство Трад в продължение на години. Къщичката винаги светеше от чистота, изпълнена от уханията на лимонова есенция, восък за лъскане на под и на свежите цветя, които купуваше всеки ден от чернокожите улични цветарки. Младата прислужница Делия беше истински артист в гладенето и имаше данни за добър готвач. Лукас заяви, че му завиждали всичките му приятели.

А той имаше много такива. В края на почти всяка седмица го канеха на лов в нечия плантация, откъдето скоро славата му на стрелец с различни видове пушки стана легендарна. На Елизабет й се искаше да си бъде вкъщи, за да я води на църква в неделя сутрин; винаги се чувстваше много горда, когато се разхождаше по улицата с него, облегната на ръката му. Но когато Лукас го нямаше, я придружаваше Пинкни, след което идваше в кукленската къщичка на обяд, което й доставяше радост; освен това тя знаеше, че липсва на Пини; той също се радваше на тези възможности. А Лукас обичаше лова. Той винаги носеше вкъщи еленово месо или патица, или блатна кокошка, или пъдпъдък, или пуйка, в зависимост от сезона.

Останалите дни от седмицата бяха изпълнени за Елизабет с повтаряща се програма, която изключително й допадаше. Първи от уличните продавачи минаваше продавачът на скариди. Беше точен като часовника на „Свети Михаил“. Точно в седем часа до слуха й достигаше трополенето на железните колела на количката му и отминаващия му напев „Пресни скариди!“. Преди той да се появи, ако не беше заета в кухнята, тя обичаше да отиде до прозореца, за да наблюдава съседските котки. Точността им се равняваше на тази на продавача на скариди. Пет минути, преди да се появи, те заемаха позиции по стълбите на къщи, градински стени или бордюра на тротоара. Не бързаха. И не се вълнуваха. Знаеха, че човекът ще хвърли на всяка от тях по една от големите си океански скариди. Най-забавно й беше да гледа лапите им с проблясващи нокти, когато улавяха почерпката си. На нея й се искаше да си има малко котенце, но Лукас каза „не“. Той не считаше домашните животни за заместители на децата. Искаше веднага да се сдобие със син.

Продавачите на зеленчуци и на риба минаваха малко след продавача на скариди, след тях — продавачът на мед, точно по време, когато хората биха си купили пресен мед, с който да намажат бисквитките си на закуска. Разбира се, всички покупки от уличните търговци ги правеше Делия. Не можеше да позволи Елизабет да се занимава с това. Тя се изстрелваше, понесла тасчето за скариди, риба или стриди и кошница или купа за зеленчуци или мед. Прислужничките от близките къщи също правеха покупки по това време. Делия с радост се присъединяваше към смеха и закачките или към сериозните клюки.

Тя поднасяше закуската в седем и половина. Лукас излизаше за работа в осем. Той винаги целуваше Елизабет по бузата на отворената врата; тя винаги правеше формален протест срещу публичната проява на чувства, на което той винаги отговаряше, че се радва на хорската завист за най-хубавата съпруга в Чарлстън. Така денят на Елизабет започваше с проблясък на непомръкващо щастие.

До десет тя вече беше проверила как Делия е почистила и й беше дала нареждания за някакви специални поръчки като посещението при бакалина или задачи като излъскването на сребърните прибори — сватбен подарък от Мери и Ейдам Едуардс. После тя правеше или приемаше визити. Бракът беше автоматично изтрил разликата й във възрастта с останалите съпруги. Една осемнадесетгодишна омъжена жена ставаше връстница на всички омъжени жени, чиито деца, ако имаха такива, все още не посещаваха училище. Елизабет разменяше рецепти и клюки с двадесет млади „домакини“. Една от тях, Маргарет Ривърс, беше вече навършила двадесет и шест. Новата г-жа Купър се почувства много пораснала. За другите млади дами беше удоволствие да я приемат в лоното на омъжените. Те пълнеха главата й с драматични истории на раждания. Тя реагираше на тях, като че ли изобщо не я притесняват.

В един часа се връщаше вкъщи, за да надзирава приготовленията за обяд, да избере букет от цветарката, да смени водата във вазите и да сложи домашна рокля. Когато Лукас се прибереше в два, тя наливаше шерито му и му съобщаваше новините, научени от нейни приятелки. В два и половина Делия сервираше обяда. Лукас разказваше на Елизабет как е протекъл денят му до момента, предаваше й послания от Пинкни и обсъждаше плановете им за вечерта.

Те винаги излизаха или канеха хора у дома. Всеки следобед Елизабет прекарваше един час, подготвяйки роклята си, както и розите и костюмите на Лукас. Партитата не бяха нищо особено. Събираха се обикновено не повече от осем двойки. Но за тях се изискваше внимателно планиране. Ако партито беше у Купърови, Елизабет трябваше да бъде сигурна, че ще успее да представи на всички съпруги, които не бяха поканени, някаква причина, според която е подбрала поканените. Не се налагаше причината да звучи прекалено убедително. „От сто години не сме се виждали с Олстънови“ вършеше работа. След като всички извинения бъдеха поднесени, нямаше проблем да се поканят гостите.

Това отваряше доста работа, но пък се избягваше възможността някой някога да дочуе от трети лица, че е пропуснал нещо. По-предишните поколения, обитатели на големи къщи с много слуги, биха включвали, без да насилват гостоприемството си, всичките си приятели в подобно забавление. Следвоенните млади брачни двойки бяха принудени да изнамерят друг начин да не пренебрегнат някой от връстниците си. Никой от тях не критикуваше системата. Просто така стояха нещата.

Отначало Елизабет беше разочарована от партитата. След първоначална суматоха от размяна на комплименти и флиртови отговори, всички мъже се скупчваха в единия край на стаята. Те стояха прави и разговаряха за минали и бъдещи ловни преживявания, докато в същото време домакинът се стараеше чашите им да остават пълни. Дамите се групираха в другата страна на стаята и разговаряха за дрехи, бебета и минали и бъдещи партита. Същото, мислеше си Елизабет, за което разговаряха и всяка сутрин. Но тя бързо се приспособи. Просто така стояха нещата. Вярно е и че беше по-вълнуващо, когато внезапен изблик на смях откъм мъжката група прекъсваше високия тон на женския разговор. Също така харесваше й да сравнява визуално Лукас и другите мъже. Той беше по-висок и по-красив от който и да е от тях. Тя засичаше завистливите погледи на другите дами и сърцето й се стопляше от гордост.

Свободното й време следобед беше заето с писане на послания, благодарящи за покани, на покани, домакинските сметки и поредица от социални ангажименти — къде щяха да ходят, кому „дължаха“ покана, кой им „дължеше“ покана, вълнения относно това на кое парти какво беше носила и какво ново би могла да облече на следващото, организирано вкъщи. „Заявявам, каза тя щастливо на Лукас, че се намирам в движение всяка минута от всеки ден.“ И беше вярно. Време заемаха и кратичко консумираните съпружески права от Лукас всяка сутрин, преди завесите на леглото да се отворят, и всяка вечер след затварянето им, но те почти не влизаха в сметката. Елизабет реши, че Люси й е представила цялата история в добра светлина, за да не я изплаши. В тия минути нямаше магия. Тя приемаше, че всички в нейното положение имат същите преживявания. Никой не беше споделял толкова интимни работи с някого другиго, така че нямаше как да знае нещо различно.

Когато температурите започнаха да се покачват, кукленската къщичка се превърна в пещ. Тя нямаше балкони и таванът й беше висок само три метра вместо обичайните четири и половина или пет за чарлстънските къщи.

— Бихме могли да отидем на Острова рано тази година — каза един ден на обяд Елизабет. Чувстваше се зле от печеното свинско в собствен сос с ориз.

Беше удивена, когато Лукас отвърна, че изобщо не му се ходи до крайбрежието. За първи път, откакто се познаваха, тя се възпротиви на неговото решение.

— Ще се опечем като това месо, ако останем в града, скъпи! А и Пини ще се нуждае от мен за поддържането на къщата. Братовчедката Люси и семейството й няма да ходят, ако те притеснява, че малкият Ендрю може да ти досажда. Тя не иска да се отдалечава от братовчедката Ема сега, когато тя е толкова болна. Освен това за последен път ще имам възможност да се видя с Керълайн. Знаеш, че тя се жени за неин братовчед от Савана следващата Коледа и вероятно никога няма да се върне вкъщи. Лукас, моля те! Почти не сме се виждали с Керълайн, откакто аз съм омъжена, а тя вече не е. Тя винаги е била най-добрата ми приятелка. — Долната й устна затрепери. Беше готова да се разплаче, ако се наложеше.

Отговорът на Лукас я обезоръжи напълно. Той целуна китката й по начина, по който тя обичаше, и заговори с устни, допрени до кожата й.

— Не мога да понеса да те деля с някого, моя Елизабет. Нито с Пинкни, нито с Керълайн, нито с когото и да било. Ти си моя съпруга и аз искам да те запазя само за себе си.

Това сложи точка на въпроса.

Докато Елизабет разбра, че гаденето й няма нищо общо с горещината. Тя щеше да има бебе.

— Син! — извика Лукас. — Ще имам син! — Той коленичи пред Елизабет и целуна ръцете й. — Ще трябва малко да си дадеш почивка сега. Повече никакво тичане по хората и ходене на партита. Не трябва изобщо да рискуваме здравето ти… Тук е горещо. Ще ти донеса студена вода, лимонада. Ще ти донеса ветрило. Аз ще ти размахвам ветрилото.

Елизабет се усмихна снизходително.

— Докторът каза, че съм яка като вол. Ако се нуждая от нещо, ще си го взема.

— Не, разреши на мен. Знам какво трябва да се направи. Ще отидем на Острова. Там е прохладно и морският въздух ще се отрази добре на бебето.

 

 

Никога през живота си Елизабет не беше глезена толкова, колкото през това лято. Делия не искаше да се отделя от семейството си, затова Пинкни изпрати Хати да стои при „малката му сестричка“. Хати също се отнасяше към нея като към дете.

— Държи се, като че ли ми е бавачка — оплака се Елизабет. — Дори ме кара да спя всеки следобед.

— Добре прави — каза Лукас. — Не искам да помръдваш и пръст и много да почиваш. Надявам се, че Пинкни ще бъде достатъчно добър да я остави с теб и след лятото. Не се нуждае от двама слуги само за себе си.

— Но, разбира се, че се нуждае, Лукас! Къщата е голяма, а и двамата са доста остарели.

— Ами той не се нуждае и от толкова голяма къща. Би трябвало да я отстъпи на нас. Ще се нуждаем от повече място, когато се появи малкият Лукас.

Елизабет въздъхна. Единственият спорен въпрос беше името на бебето.

— Скъпи — каза тя търпеливо, — знаеш, че не ми допада тази работа с големия Лукас и малкия Лукас. Хората от семейство Трад винаги са избирали различни родови имена за децата, за да е ясно кой на кого говори. Или за кого.

— Всички останали дават на децата имената на родителите им. Баща ми е Петър и по-големият ми брат е Петър. Искам синът ми да бъде наречен на мен.

— Знам какво правят всички и това не ме интересува. Просто не е честно спрямо бедното, невинно бебе. Само помисли как ще се чувства малкият Лукас, когато бъде на тридесет години и продължават да му викат „малък“. Ами ако е по-голям от теб?

— Няма да бъде.

Елизабет погледна високата, мускулеста фигура на съпруга си.

— Добре. Да приемем, че няма да е. Но със сигурност няма да бъде малък. Освен ако не е изтърсак като Стюарт. Което би било по-лошо. Представи си, че е наистина малък. Ще мрази да го наричат така.

— Няма да бъде малък.

— Лукас, наистина си се побъркал с това бебе. За което те обичам. Да не се препираме отсега. Все пак той няма да се роди преди март. Имаме много време. А възможно е да бъде и момиче. Може ли да избера името на бебето, ако е момиче?

— Можеш да избереш имената на всичките ни деца момичета, моя обожаема Елизабет. Но първо ще се сдобием с момче и то ще носи името на баща си.

На следващия ден той пристигна вкъщи, носейки покрита кошница.

— Донесох ти нещо, на което да дадеш име — каза Лукас.

Беше мъничко, треперещо сиво котенце. Елизабет беше очарована. Тя притисна малкото създание към рамото си. Миниатюрен език близна брадичката й.

— Помислих си, че би могло да ти бъде компания.

Елизабет почти се разплака от загрижеността му. Тя се чувстваше самотна на крайбрежието. Пинкни рядко идваше от града. „Проявява тактичност, като оставяше младоженците сами“, помисли си тя. Лукас излизаше на разсъмване и се връщаше за вечеря. Керълайн беше в града два от всеки три дни — на проби за сватбеното й облекло и на покупки за чеиза си. Когато се виждаха, не беше най-добрата компания. Чувстваше се нещастна, че трябва да отиде в Савана, от уговорения брак с братовчеда й, от отказа на баща й да разреши да се омъжи за Малкълм Кембъл, когото тя обожаваше, въпреки че беше вдовец с три деца.

— Ще го нарека Мъхчо — каза Елизабет. — Окраската му е с цвета на испански мъх. Искаш ли малко мляко, Мъхчо?

Котето измяука. Елизабет се усмихна с усмивката на момичето Лизи.

— Какво малко сладурче! С него ще науча първите уроци за това как трябва да бъда майка.

 

 

По време на вечеря Лукас й каза новината.

— Трябва да празнуваме. Пинкни най-накрая ми даде свястна работа.

— Чудесно. Разкажи. — Елизабет знаеше на колко по-стар и по-мъдър можеше да се прави Пинкни понякога. Тя съчувстваше на оплакванията на Лукас, че Пини се отнася с него като с писар. „В края на краищата, мислеше си тя, причината, поради която Лукас не се зае с инженерска работа, произтича от нежеланието му да го командва някой, знаещ вероятно по-малко от него. Той е бил най-добрият в класа си в Уест Пойнт. Няма причина Пинкни да не направи Лукас свой съдружник. Няма какво толкова да се учи за изкопаването на фосфата.“

— Преглеждах счетоводните книги — каза Лукас. — Няма причина, поради която да не правим по-голяма печалба. Открих, че най-печелившото предприятие на компанията е магазинът. Твоят приятел Шед Симмънс е наредил нещата така, а Пинкни никога не е обръщал внимание на това. Работниците не могат да купуват отникъде другаде. Цените за черните са три пъти по-високи, отколкото ние харчим за продукти, тютюн и разни други неща.

— Но това е ужасно.

— Това каза и Пини. Магазинът трябва да бъде услуга, а не бизнес за печалба. Той ми възложи да отговарям за оправяне на нещата.

— Хубаво. Работниците ще бъдат много благодарни.

— Не с това искам да се занимавам. Всички минни операции трябва да бъдат реорганизирани. Но това е старт, предполагам така ще докажа на Пини, че не съм дете. Ще се увери, че мога да се справям толкова добре, колкото и той.

— Даже по-добре — каза Елизабет. — Не той откри измамата, ти го направи.

— Лошото е, че ще се наложи да бъда далеч през следващите няколко седмици. Ще трябва да направя ревизия на магазина и да подредя магазинера, както му се полага.

Усети, че сърцето я заболя.

— Не, Лукас. Не може ли да почакаш до есента? Може да хванеш блатна треска като Пини.

— Не се тревожи, любов моя. Ще напусна Карлингтън, преди да се мръкне. Но няма да успея да хвана последния ферибот. Ще трябва да остана в града. Делия може да се грижи за мен.

Елизабет преглътна сълзите си. Това беше голямата възможност за Лукас.

— Разбира се — каза тя. — Разбирам. Мъхчо ще ми прави компания.

— Не й разрешавай да спи в леглото ми. Не искам да намеря възглавницата си покрита с козина, когато се върна.

— Ще пазя вратата ти затворена.

Лукас имаше отделна стая в къщата на брега. Правенето на любов щеше да навреди на бебето и той не искаше да безпокои Елизабет, когато излизаше рано сутрин.