Александра Рипли
Чарлстън (15)

15.

— Мамо, тази голяма ваза с кучешки дрян изглежда великолепно. Направо си вълшебница, когато стане дума да се подреждат цветя. Добро утро, лельо Джулия! Донесох ти „Месинджър“. Вътре има един слух, който би трябвало да те заинтересува. — Опитът на Пинкни да сдобри дамите се оказа безуспешен. Мери продължаваше да се цупи. Изражението на лицето на Джулия беше твърдо като гранит. Той погледна към Шед и вдигна поглед към небето, докато се разполагаха на масата за закуска. Не беше обезкуражен. Слънцето грееше, цветята цъфтяха, птиците пееха, пролетта правеше своята алхимия. Без значение какво ставаше, човек можеше да се чувства щастлив и пълен с надежди в ден като този.

Майка му започна да подсмърча зад салфетката си.

— Престани, Мери! Никога не съм те молила да помислиш за неудобствата, които ми причиняваш, като посрещаш онзи поклонник на Библията в моята дневна! Днес ще можеш да ми се отблагодариш за проявената от мен въздържаност, като отложиш за двайсет и четири часа нелепите си преследвания на Преподобния джентълмен. Пини, надявам се няма да се разтревожиш от това, че не ще се наложи да придаваш достопочтеност на заниманията на майка си този следобед. Имам нужда от придружител до Сали Брютън.

— Сали? Но аз не съм поканен! Ще трябва да постъпя в манастир. Определено не можех да вървя с открито чело, след като ме извадиха от списъка на гостите на Сали.

— Партито е женско. Ще ме заведеш до там и после ще дойдеш да ме вземеш. Останалата част от времето прави каквото искаш.

Пинкни искаше да изкрещи от радост. Днешният ден определено не беше от онези, в които да се стои у дома.

— С удоволствие — каза той. Обърна се към майка си и се усмихна пленително. — Остави това, мамо. С Едуардс можеш да се виждаш, когато пожелаеш, но парти в Сали — това е събитие.

— Аз не мога да отида! — извика Мери.

— Защо не?

— Защото е престорено набожна глупачка, ето затова — изсумтя Джулия.

Мери хвърли салфетката си на пода, стъпка я с крак и изтича извън стаята. Джулия се надигна величествено и седна в стола на Мери.

— Аз ще позвъня за закуската — каза тя. — И ще налея кафето — добави с дразнещо спокойствие. — Майка ти изпрати съжаленията си на Сали, че няма да може да отиде. Ще играем вист, а печалбата ще бъде захар и сол. Хазартът, казва Архангелът, е мерзко деяние в очите Господ, така че майка ти, разбира се, не би могла да отиде. И е разстроена, защото не й се пропуска случая. — Устните й се изкривиха иронично при тези думи.

Пинкни се изсмя гръмко.

 

 

Имаше осем маси за карти. Сали разпредели гостенките си с добро познаване на нивото на игра и взаимоотношенията между партньорки и противнички. На собствената й маса бяха поканени Ема Енсън, Джулия Ашли и Елинър Олстън. И докато край останалите маси се носеше нестихващо бърборене, четирите играеха с максимална концентрация и смели ходове. Изключвайки анонсите и обявяването на залозите, те не си казаха почти нищо, докато не се появиха две прислужнички с чая.

Джулия събра картите на купчинка в единия ъгъл на масата и се усмихна:

— Чудесно беше, дами. Благодаря ви. — Другите кимнаха в съгласие с нея. Джулия беше съвсем различна. Заядливата жена с кисело настроение от дома на Трад бе изчезнала. Партньорките й на масата бяха най-близките й приятелки, равни на нея по интелект, по житейски опит и познаване на тънкостите на играта при висок залог. В миналото всяка от тях беше залагала на карта цели състояния в Баден-Баден. Днес същото удовлетворение им носеше залагането на домашните запаси на стоки от първа необходимост. Това, което ги интересуваше, бе самата игра.

И удоволствието от разговора. Те рядко имаха възможност да се срещнат всички заедно; обикновено се виждаха поединично на партита, където правилата изискваха да се общува с всички, но да се говори по-малко. Както и ведро настроение. В този свят на трудности допускането на каквото и да е обезсърчаване беше лукс.

— Как върви училището, Елинър? — поинтересува се Джулия. — Ти наистина правиш чудеса с Лизи. Тя чете всичко, което й попадне, независимо дали го разбира или не. Определено започвам да я обиквам.

— Добра ученичка е. Бих искала повече да са като нея. Но болшинството, опасявам се, имат глави от най-хубавия карарски мрамор. Все пак, не мога да се оплача. Плащам си данъците и ми остава малко, за да си купя „Мадейра“, от която се нуждая, когато преглеждам домашните им.

— „Мадейра“. О, ти си такава дама, Елинър! — възкликна Сали. — Аз, обаче, съм по брендито. Когато Майлс се прибере у дома, ще намери скъпоценната си изба суха като Сахара.

— Какви са новините от Майлс?

— Нищо ново. Той все още се мотае из Лондон като див петел, опитвайки да намери някой — достатъчно любезен или достатъчно подкупен, — който да прекара златото под носа на нашето правителство в чувала с дипломатическата поща или в сандъка на някой херцог. Ако ставаше дума само за нашето, мисля, че щеше да се е оправил още преди месеци, но той представя всеки в Южна Каролина, който има инвестиции в Англия. Милият, страшно му е мъчно за дома! Писах му, разбира се, че нещата тук далече не са весели, но това едва ли го утешава. Той твърди, че Кралицата е заразила със скуката си цялото население.

Ема Енсън изказа мнение, че това, от което Англия има нужда, е нова Реставрация, което напомни на Джулия, че още не е върнала броя на „Кънтри Уайф“, принадлежащ на Джосая.

— Ще го пратя по Пинкни тази вечер, иначе Лизи може да го намери, а аз одобрявам ранната зрелост само до някъде.

— По-големите момичета искат да поставим пиеса за първи май — засмя се Елинър. — От известно време се опитвам да се сетя за нещо подходящо. Може би ще цензурирам нещо от Уичърли за тях.

Те се захванаха да дискутират на литературни теми с доброжелателна саркастичност и Сали призна, че планира да се дегизира и да започне да посещава серията оперни представления, спонсорирани от генерал Сикълс.

— Не можеш да направиш такова нещо — каза Джулия свила устни.

— Хайде, Джулия, а защо не? Можем ли да се преструваме, че янките не съществуват? Защо да не се възползваме от онова, което можем? Чудесно е, че ученичките на Елинър ще се захванат аматьорски с театър — семействата им ще са доволни, ако техните момичета успеят да си запомнят репликите. Но никой не може да очаква от мен да се наслаждавам на една вечер арии, изпълнени от децата на приятелките ми. И това да се окаже единственото ми забавление.

— Но ние отново открихме Лицейския клуб — възмути се Ема. — Аз ти изпратих известие.

— Моя най-скъпа Ема, знам, че ми изпрати известие. И смятам да дойда наистина. Но на мен забавлението ми липсва повече от назидателността. Каква беше програмата последната вечер?

Пълното тяло на мисис Енсън потръпна.

— Хайде, Ема, няма нищо лошо в това да се посмеем! — Джулия и Елинър започнаха да се усмихват. — Кажи, Ема! — Сали беше неумолима.

Ема Енсън започна да се смее така, че по лицето й потекоха сълзи. Другите се присъединиха към нея. Когато се успокоиха, Елинър Олстън отговори вместо нея, защото мисис Енсън беше разпратила покани до всички:

— Описания на Везувий — каза тя задавено и се изкиска.

— … и на Аврора Борелис — додаде Джулия.

— … от професор Франсис С. Холмс — завърши Сали.

Ема Енсън отново се разтресе:

— Как можахте да се лишите от всичко това? — И дълбокият й плътен смях отекна из стаята, загубвайки се сред бъбренето около другите маси.

— Но — отбеляза Елинър по-спокойно, — Джулия е права. Не можем да се сприятеляваме с армията и торбарите.

— Съгласна съм — призна Ема. — Трябва да намираме нашето забавление в това да ги гледаме как се борят с бъркотията, която сами създадоха. О, просто не мога да дочакам лятото! Миналата година горещината направо ги стопи.

— Говориш за армията. Но онези противни мъже с клечки за зъби в устата си не страдаха.

— Така е, но и те не бяха особено щастливи. Те всички са изплашени до смърт от чернокожите. За тях всяко черно лице е неразличимо от останалите.

— Искаха да ги освободят, нали? От какво се оплакват тогава?

— Според мен не знаеха, че негрите също ядат. Не очакваха, че всички тези черни и гладни лица ще погледнат към обедите на новите си господари.

— А също и към закуските и вечерите, Джосая ми каза, че били вложили много пари в нещо, което се наричало „Общество на колонизираните африканци“. Готови са да изпратят безплатно всеки съгласен да замине за Либерия.

— Това е ужасно. Нещастните души просто не знаят как да оцелеят.

— Да, но има и хора, които ще извлекат полза от всичко това. Джосая е поискал огромен хонорар, за да им оформи документите.

Джулия се намръщи:

— Не си представям Джосая да върши бизнес с тези хора — каза тя.

— Не ставай гъска, Джулия. Че с кого другиго би могъл да прави бизнес? Джосая има син инвалид, дебела стара жена и празноглава дъщеря, за които трябва да мисли.

— Има също и Люси — допълни Сали.

Ема въздъхна:

— Да, и Люси. Аз съм една лоша стара жена. Това момиче е като агънце, предано е на Ендрю, държи се уважително с мен, проявява търпение с Лавиния и е по-добра дъщеря на Джосая, отколкото неговата плът и кръв. А аз просто не мога да се насиля да я обичам.

Елинър се опита да я утеши:

— Аз пък мразя съпруга на малката Елинър. Само защото има бенка на врата си. Просто не мога да откъсна поглед от нея: там обикновено виси най-дългият косъм, който съм виждала на света, и това ме хипнотизира сякаш съм заек пред змия. И ме кара да го мразя.

Сали надмина всички:

— А аз не мога да понасям единствения си внук. Прилича ми на крастава жаба. Освен това, има колики непрестанно.

— Хайде, Джулия, твой ред е. Кого мразиш ти?

— Всички във Вашингтон. И почти всекиго, където и да се намира.

Съгласиха се, че Джулия е спечелила.

— Колко е часът? — попита Ема. — Да изиграем ли още един робер? Изядох всичко, с изключение на чашите и чинийките.

Сали погледна часовника, забоден на колана си.

— Можем да изиграем поне още два. Предполагам, че накрая ще съм загубила всичката си сол, освен ако не ми провърви.

Джулия разбърка картите. И докато Ема раздаваше, те изтръгнаха обещание от Сали, че ще забрави за операта.

— Добре — съгласи се тя, — но няма да ви позволя да ме разубедите да се возя на уличните возила, които са решили да пуснат.

Елинър погледна картите в ръката си и направи кисела гримаса, неуспявайки да заблуди когото и да било:

— Това е различно — каза тя. — Най-малкото, което могат да направят, е да ни обезпечат някакъв транспорт. Направиха цените на чехлите толкова високи, че човек просто не може да си позволи да ходи.

Сали отвори анонса.

 

 

След като остави леля си на входната врата на Брютънови, Пинкни се отправи към края на „Кинг стрийт“, и после бавно тръгна по променадата по протежение на пристанището. Спря с лице към водата, посрещайки острия вятър с лице и усещайки топлото слънце по раменете си. Зад него слабо се разнасяха острите и донасящите се трудно през соления въздух викове на децата в Гардънс. Пред него се носеха четири чайки, които се спуснаха върху някакъв боклук във водата. Когато установиха, че не става за ядене, те изграчиха нещо една на друга, излетяха и бяха подхванати от въздушното течение. Пинкни ги наблюдаваше и се усмихваше, вживявайки се в тяхното усещане за свобода и грацията, с която се носеха над главата му.

Едно дръпване на палтото му го извади от съзерцанието. Беше Лизи.

— Ще ме заведеш ли у дома, Пини? Софи говори с приятелките си и не дава да си тръгваме, а аз искам да свърша книгата, която чета, преди да се захвана с домашните.

Пинкни се поклони:

— За мен ще бъде чест, мис Трад. Но най-добре кажи на Софи, че се прибираме. Изтичай и й кажи, а аз ще те настигна при Южната батарея. Не пресичай улицата преди да съм дошъл.

Е, толкова с времето, което уж беше на негово разположение. Вятърът изведнъж му се стори доста остър.

— Стегни се — обърна се той към себе си на глас. — Нямаш причина да се самосъжаляваш в този прекрасен пролетен ден! — И тръгна през градината, поемайки аромата на маслинените дървета и глициниите. След това поведе Лизи за дома покрай уханието на невидимите градини по пътя им.

Когато се прибраха, Лизи не забрави да му благодари, след което изтича нагоре по стълбите. Знаеше, че Джулия не си е у дома.

Илайджа му донесе бележка, получена в негово отсъствие.

— Кога излезе мама? — попита Пинкни, след като прочете бележката.

— Малко след вас, мист Пинкни. Накара мист Стюарт да я придружи. И двамата изглеждаха разстроени.

— Благодаря ти, Лайджа. Няма да се бавя. — Докато вървеше нагоре по „Мийтинг стрийт“, той навъсено гледаше в краката си. Бележката беше от Мери — настояваше да я вземе от дома на Едуардс. Може би Джулия бе права. Може би майка му разиграваше някакъв неин спектакъл. Не беше прилично да забавлява Едуардс толкова често у дома си, от друга страна, беше унизително да влачи Стюарт със себе си у тях. Той силно почука на вратата на къщата.

Тя се отвори, но на прага стоеше не прислужник, а Прудънс Едуардс.

— Добър ден, мистър Трад, заповядайте. — И тя тръгна пред него към дневната.

Пинкни спря на прага. Майка му не беше в стаята. Нито мистър Едуардс. Той веднага предположи, че Мери беше изработила Едуардс да я заведе в кабинета си под предлог, че търси съвет в духовната област, и стисна зъби. Тя нямаше право да поставя в неудобно положение с поведението си който и да е било, та дори и чужденци като Едуардс.

— Отивам да намеря майка си — каза той.

Думите на момичето го спряха:

— Не си правете труда. Тя не е тук.

— Но аз получих бележка…

— Аз я изпратих. Скъпата ви майка и онзи светец — баща ми, са на учредителното заседание на сдружението на младежите. Вашият навъсен брат е един от тях.

Пинкни изчакваше обяснение.

— Хайде, седнете — предложи Прудънс. Тя самата седна в ъгъла на покритото с брокат канапе и потупа с ръка мястото в другия край. — Малко вероятно е да ви ухапя. — Тя се усмихваше, но в очите й можеше да се забележи гняв.

Той се подчини.

— Ако възнамерявате да подложим на дискусия родителите си, мис Едуардс, веднага ще ви кажа, че не смятам да го правя.

— Не бих могла да измисля по-скучна тема за разговор. Ако ще дискутираме нещо, нека темата да бъдем ние самите. Защо ме отбягваш, Пинкни? Едва ли е защото ме намираш за досадна. Виждам, че това не е така.

— Мис Едуардс, аз…

— И не ме наричай „мис Едуардс“. За бога, аз те прилъгах да дойдеш тук и сега си мой гост в тази празна къща. Не си толкова тъп, че да смяташ официалността за задължителна, нали? — Гневните й очи му отправяха предизвикателство.

Пинкни почувства в него да се надига съответстващ на това предизвикателство гняв.

— Не знам какво да мисля — отсече той.

— Тогава не мисли. Целуни ме! — Тя поднесе лице, измъчвайки го с поканата на полузатворените си очи и полуотворените си устни.

— Ти ме разиграваш…

— Както библейската курва от Вавилон? — Прудънс отвори очи и се засмя. — Май си шокиран. Дамите не произнасят думи като „курва“. Но от друга страна, аз не съм дама, нали? Аз съм янки, а на всеки е известно, че единствените дами на света са вашите бледи южняшки цветя. Каква изтънченост! Буквално припадат при звука на една англосаксонска дума. И знаеш ли защо припадат? Защото не могат да си поемат дъх от онези глупави железни корсети, в които напъхват талиите си. О, още една лоша дума — „корсет“. Прекалено интимна, за да бъде произнасяна. Ами думата „крака“? Човек не би могъл и да предположи, че имат такива под нелепите си поли. А може би нямат, може би вместо това разполагат с колела. Но ти знаеш, че аз имам крака, нали? Забелязвала съм те да ги гледаш, когато вятърът развява полата ми. Ще го отречеш ли? Хайде, давай!

— Смятам веднага да си тръгна. — Той се изправи и установи, че има проблеми с равновесието.

— Страхливец! — просъска Прудънс. — Знаеш, че искаш да ме целунеш, че искаш да докоснеш истинско женско тяло, което не е обвито в метал. Интересно, какво ли е усещането, когато целуваш твоята любима с трапчинката? Като дървена кукла, удобно настанила се в ръцете ти.

Озлобеният й шепот атакуваше Пинкни като ято разсърдени стършели.

— Спри! — извика той. — Тихо!

Тя дишаше тежко от ярост. Бузите й бяха порозовели и блестяха от избилите по тях капчици пот, гърдите й плавно се вдигаха и спускаха. Пинкни не можеше да откъсне погледа си от нея. Плътно закопчаната догоре рокля стоеше като излята по тялото й. Различаваше дори зърната на гърдите й. Под тънкия памучен плат нямаше нищо.

— Страх ли те е? — присмя му се тя.

Той се свлече обратно на канапето и по някакъв начин главата й се озова в ръката му. Устните му атакуваха устата й. Тя плътно го обгърна с ръцете си и се притисна в него. И докато изучаваха взаимно лицата, очите, устните си с освободени от задръжки целувки, пръстите му дръпнаха шнолите от плътно пристегната й коса. Тя падна върху раменете й — тежка, копринено мека и ухаеща на тебеширен прах. Пинкни я отпусна. Той се натисна в облегалката на канапето, за да се освободи. Прудънс също свали ръцете си. Той я гледаше. Лицето й сияеше поруменяло, желано и подсказващо, че е готова да даде всичко. Блестящата коса падаше върху рамене й като фин сатен.

Пръстите й ловко пробягнаха по бюстието й и тя с едно движение го разтвори. След това хвана главата му и я наведе върху голите си гърди.

 

 

— Помогни ми да си намеря фибите, дявол да те вземе! Разполагаме с малко време! — Прудънс беше на колене зад канапето, на което Пинкни седеше отпуснат, нечуващ, съзнаващ само собствения си срам и отчаяние. Съвкуплението им беше протекло буйно, като между диви животни и те се бяха търкаляли по витиеватия мотив на турския килим. Той беше освободил всичката си натрупала се нужда, объркване и гняв в нея, използвайки я по начин, който не си беше позволявал и с проститутка. Беше се проявил като брутален и груб. Нямаше думи, които да каже, и с нищо не можеше да поправи нанесената отвратителна душевна рана.

Прудънс бързо подреди косата си, огледа се в огледалото на перваза и се обърна към него:

— Най-добре ще е да се махнеш оттук — каза тя делово. — Никога не бихме могли да измислим убедителна причина за присъствието ти тук.

Съзнанието на Пини изплува от дълбините на страданието.

— Какво?

— Казах ти да се махаш от тук.

— Да, да — той с мъка се изправи на крака. — Ще направя каквото е необходимо утре — каза той.

— Какво е необходимо?

— Говоря за брака ни. Лавиния ще трябва да ме освободи от годежа. И след това ще говоря с баща ти.

Прудънс го избута към вратата.

— Няма да правиш нищо такова. А сега си върви. Пресрещни ме край училище утре в три и внимавай някой да не те види, че идваш. Ще поговорим тогава. Не казвай никому нито дума за това.

— Разбира се. Прудънс, аз просто…

— Тръгвай, Пинкни! Бързо!

Тя го проследи през щорите на прозореца в кабинета, докато той не се отдалечи на безопасно разстояние от къщата. Едва след това си позволи да се разсмее.

 

 

Джулия беше във великолепно настроение, когато Пинкни я взе от дома на Сали Брютън. Беше спечелила много захар, достатъчно за една от онези хугенотски торти, които така й липсваха.

— В тазсутрешния вестник прочетох нещо много интересно — каза тя. — Може би ще отида да поговоря с Джосая тази вечер по въпроса. Ти кога ще ходиш у тях?

— Какво? Извинявай, лельо Джулия, нещо не се чувствам добре.

— Пролетна слабост, без съмнение. Но ти си достатъчно здрав, за да обръщаш внимание на такива неща. Попитах те по кое време планираш да отидеш при Лавиния.

Силното пребледняване на Пинкни убеди Джулия, че той наистина е болен. Тя настоя да се приберат веднага, за да може той да си легне. Беше щастлив да се подчини.

Когато главата му докосна възглавницата, той потъна в дълбок, спокоен сън, избягвайки от всичко, включително агониите на вината, които смяташе, че няма да му дадат да заспи цялата нощ.

Джулия изпрати бележка до Ема Енсън, извинявайки Пинкни за отсъствието. Беше разочарована, че не може да поговори с Джосая за статията от вестника. Но може би в нея нямаше нищо особено. Споменаваше се за проектозакон, който Конгресът във Вашингтон трябваше да обсъди и според който конфискуваните от Шърман земи следва да се върнат на бившите им собственици. Джулия не смееше да си позволи подобна надежда. Миналият октомври някой си генерал Хауърд беше пристигнал от Вашингтон с прокламация, възстановяваща земята. Оказа се, че това не е нищо повече от лист хартия и поредното доказателство за неефективността на президента Джонсън. Той можеше да прокламира, но не можеше да осигури изпълнението на думите си. Нищо не се бе променило.

Тя реши, че всъщност не й се яде торта. Чудесното й настроение се бе изпарило.