Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Александра Рипли

Заглавие: Чарлстън

Преводач: Иван Златарски; Юлиян Стойнов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Теодор Михайлов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11903

История

  1. — Добавяне

Книга четвърта
1868–1875

23.

Децата на Традови прекараха цялата 1868 в имението Ашли. За Стюарт това бе година на укрепване, както на тялото, така и на невидимите рани на духа му. От осем годишна възраст познаваше живота на карлингтънската плантация. Сетне дойде войната и баща му и брат му го изоставиха в разпокъсания свят на жени и падащи бомби. Животът в имението се ръководеше от сезоните, реката и времето за сеитба и прибиране на реколтата. Това беше като съюз с природата, това беше като спомените му от щастливите времена, когато беше обичан и се чувстваше в безопасност. Беше като завръщане в Рая.

Карлингтън дори не беше спомен за Лизи; беше го напуснала още преди да стане на две години. Светът на оризовата плантация бе като едно ново, вълшебно царство на далечни хоризонти и горди фазани, които подскачаха из моравата между къщата и реката. В началото, когато узна, че ще живее тук, далеч от къщи, тя бе разкъсана между страха си от Джулия и ужаса си от Софи. Докато пътуваха нагоре по реката, седеше със затворени очи, скована от ледения зимен вятър и абсолютното убеждение, че баронското имение е нещо като сиропиталището и се чудеше защо я отвеждат там, след като така упорито се бе старала да бъде добра. Когато лодката се удари в малкия пристан, тя отвори очи и зърна в далечината една уютна тухлена къщичка. Два фазана, разтревожени от шума и раздвижването се втурнаха разгневени и с настръхнали гребени към тях през моравата. После внезапно спряха и разгърнаха ветрилата на опашките си. И тогава Лизи осъзна, че е попаднала в омагьосана страна.

Златните запаси на Джулия сякаш бяха спрели времето тук. И да имаше някаква разлика тя не беше от значение. Имението Ашли все още бе нещо като малък остров на красотата и реда, това бе единствената плантация в околността, която не бе изгорена и опустошена от армията на Шърман.

На сутринта след пристигането им Джулия обяви дневния режим, който трябва да се спазва.

— Лизи — рече тя — ще има редовни занимания по всичко онова, на което не я е научила майка й. Освен това, ще трябва да учи уроците, които е пропуснала. И ще трябва да се научи да се държи като лейди. Стюарт ще прекарва времето си навън и ще заздравява и тренира своето тяло. С ума му ще се заемем по-късно.

И годината започна.

Джулия взе Стюарт и Лизи със себе си при обиколката на нейните владения. Движеха се бавно, донякъде заради Стюарт, който нямаше достатъчно сили да се задържи на кон и затова се возеше в каручка. Лизи пожела да се качи при него. Четирите коня пред конюшнята й се видяха огромни и страшни. Джулия не възрази против нейното желание.

— Ще се научиш да яздиш, след като се научиш как да се държиш.

Първо се насочиха към боровата гора, където Джулия огледа в какво състояние е лятната къща и посочи кутиите, които бяха прикрепени към стеблата на дърветата.

— Янките добиват захар от кленовете — рече тя. — А ние получаваме терпентин от боровете. А също дървесина за подпалки и талпи за строеж. Отглеждаме и кленови дръвчета, но те са по-различни. Ще ги видите през пролетта — имат розови цветчета, които с времето стават зелени.

От тук те поеха по тясна пътечка през смесена гора, която ги изведе до едно обрасло в растителност езеро. Водата беше тъмна и неподвижна. В нея се отразяваха едрите цветове на лилиите, които се бяха събрали на единия край, и короните на сивкавите кипариси. От дърветата се спускаха многобройни ръкави на испански бръшлян, които висяха неподвижно в застиналия въздух. Имаше нещо зловещо и красиво в това сякаш навеки застинало огледало. Дори пронизителният глас на Джулия не можеше да разведри мрачната атмосфера.

— Не идвайте тук сами. Понякога от клоните на дърветата се спускат водни змии. От кипарисите се правят водонепроницаеми уплътнения за бунгалата и дървените канута, които едно време са ползвали индианците. До осем мъже са се качвали в едно такова. Използваме ги и за кухненски принадлежности. Ще ви покажа. Дървото е по-здраво от метал. Ако го мокрите от време на време, за да не се пропука, може да издържи цяла вечност.

Продължиха през няколко оградени полета; под краката им изскачаха изплашени пъдпъдъци. Джулия ги посочи с камшика си.

— Бихме могли да живеем от лов — каза тя. — В горите има мечки, диви патици и гъски; всичко, което трябва да сториш, е да насочиш пушката към тях, когато прелитат наблизо, и да дръпнеш спусъка. Толкова са нагъсто, че винаги удряш най-малко по една. Потоците също гъмжат от храна. Почти през цялата зима държим мрежи в тях за пъстърва, платика и вирджински костур. През пролетта пъстървата хвърля чуден хайвер. — Тя погледна през рамо и се усмихна на Стюарт и Лизи. Това им се видя неправилно. — Някой да е гладен? Ако искате, можем да си направим една лека единайсетка — така наричат англичаните втората закуска.

Нахвърлиха се настървено върху бисквитите и млякото в кошницата, която бе поставена отзад — неусетно бяха изгладнели от чистия въздух. След това си похапнаха от сочните кайфърски круши, които се полюшваха по пътя през градината, през която минаха. Сладникавият мирис на гниещите плодове не наруши с нищо удоволствието.

— Под онзи навес там складираме захарната тръстика за меласа — обясни им Джулия. — Нищо на света не може да премахне вонята.

От двете им страни се занизаха прясно боядисани в бяло бунгала, малко по-нататък над една по-висока сграда се издигаше малка квадратна кула. Над някои от къщите се виеше дим.

— Това са жилищата на прислугата, а там е църквата — каза Джулия. — Всички работници в баронството са хора от Ашли, които никога не са го напускали или пък са се опитвали, но са се връщали. Но повечето сега отказват да живеят „на улицата“. Искат да са свободни хора, а свободните хора си имат свои жилища. Ето защо наредих да построят нови бунгала надолу по пътя към града и към Съмървил. Всеки от тях притежава десет акра земя, на която да отглежда реколта за прехрана и да храни своя добитък и всеки месец ми плаща по един долар рента. А аз плащам на мъжете, понякога и на жените, които работят при мен. Не е кой знае колко по-различно от едно време, само дето са по-малко и вече не се хранят и обличат толкова добре. Янките — които си мислят, че знаят всичко — решиха за полска работа да се дава по десет долара месечно. Така че за мен сега е по-евтино отпреди, когато трябваше да издържам цялото семейство. За черните свободата излезе доста скъпо нещо. Засега твърдят, че нямат нищо против… Ето там са хамбарите, конюшнята и ковачницата. Някой друг ден ще ги разгледаме. А сега ще отидем на оризовите полета. Около тях се върти всичко.

Когато наближиха реката, някаква ужасна воня накара Стюарт и Лизи да запушат носове.

— Ще свикнете — увери ги Джулия. — Местните отдавна са привикнали към този парфюм с дъх на солена вода и тиня. Макар че плантаторите предпочитат сладководна тиня. Изправете се на двуколката, за да виждате по-добре.

От двете им страни, докъдето стигаше погледа, се простираше изкоп, разделен на квадратни участъци, които бяха запълнени с блестяща синьо-черна кал. Приличаше на сатен. Леля им примижа под бледото зимно небе. Не се виждаше никакво облаче.

— Ако времето се задържи — продължи тя, — оризовите полета ще изсъхнат достатъчно, за да почнем разораване през следващата седмица. Онази голямата канавка се нарича „дрена“, а по-малките „четвъртинки“. Дрената заобикаля полето от три страни. От четвъртата страна е реката. Вие, нискообразовани дечица, знаете ли нещо за Египет? — И двамата признаха, че не знаят нищо. — Така и предполагах. А и какво друго да очаквам? Египет е една древна страна, която навремето е имала могъща цивилизация. И била изцяло зависима от една река. Но те не управлявали реката така, както я управляваме ние. По-скоро тя властвала над тях. — За Стюарт нямаше никакво съмнение, че леля му е убедена, че египтяните е трябвало да се допитат до нея за това как да живеят.

След това тя ги отведе в къщата. Стюарт се нуждаеше от почивка преди вечеря. Младите му кости вече бяха заздравели, но все още се чувстваше твърде слаб и когато се уморяваше, го измъчваше ослепяваща болка. Мигренните пристъпи на Джулия бяха останали в миналото заедно с града, но тя не ги бе забравила и изпитваше съчувствие към момчето. Предполагаше, че страданието от счупения череп по нищо не се отличава от яркоцветните болки, които бе имала тя. Но имението я бе излекувало, и със сигурност щеше да помогне и на Стюарт.

На обяд основното блюдо беше една вкусно изпечена и зачервена пуйка. Стюарт заяви, че през живота си не е опитвал нещо по-вкусно и не след дълго си сипа допълнително цяла малка планина ориз. Лизи тъкмо понечи да последва примера му, когато Джулия обяви, че ядат фазан. На мига Лизи почувства, че гърлото й се свива.

— Не ставай глупава, Лизи! Това е женската. Мъжките са си там, където ги видя, и все така надигат гребени.

Но Лизи вече не чувстваше глад.

Още същия следобед започнаха уроците й. Дългите, изящни пръсти на Джулия заиграха по черно-белите клавиши на пианото. Лизи беше омагьосана. След това Джулия я запозна с C-гамата.

— Ще се упражняваш един час — нареди й тя. — Първо с дясната, после с лявата ръка. Утре ще сложим метроном, а вдругиден ще го правиш вече с две ръце. — Мъничките ръце на Лизи зачукаха объркано по клавишите. — Хайде, Стюарт. Да видим какво прави оризът.

Купите с накиснат във вода памук вече бяха приготвени. Джулия пръсна отгоре зърната и въздъхна.

— Ако нищо не стане, ще се наложи да купя още, а един Бог знае, откъде бих могла да намеря. Да знаеш само колко мъка видях, докато се сдобия с тази партида миналата година, а после дъждът за малко да я унищожи изцяло. Проклети янки — тя поклати глава. — Ще му мислим, като му дойде времето. А сега да проверим какво става със запасите ни.

Стюарт и Лизи скоро се убедиха, че Джулия е неуморима.

Всяка сутрин тя даваше нареждания за дневните занимания на Лизи, а после взимаше Стюарт на своите ежедневни контролни обиколки. Докато той си почиваше преди обяд, Джулия преподаваше поредния урок по пиано на Лизи и я посвещаваше в тайните на домакинската работа. Следобед я учеше на бродерия, а след това, докато Лизи се упражняваше на пиано, тя извеждаше Стюарт на езда. След като се прибираха, Стюарт отиваше пак да си почине, а Джулия учеше Лизи на разговорен френски и същевременно я запознаваше с особеностите при изготвяне и поднасяне на чай. По време на вечеря тя им разказваше за историята на Чарлстън, за баронското имение и за фамилията Ашли. Вечер им четеше книги за пътешествия или по европейска история, а през това време Лизи бродираше наново онези конци, които леля й бе скъсала като неправилно зашити. След като Лизи и Стюарт си лягаха, Джулия се връщаше при своите счетоводни книги, проверяваше домашните на Лизи и правеше списък на нещата, които трябва да се свършат на следния ден. Лизи бе напълно уверена, че леля й въобще не си ляга.

Докато малкото момиче навлизаше в учебните занимания и се „цивилизоваше“, Стюарт се запалваше все повече от поддържането на плантацията. С изключение на Соломон, не можеше да понася нито един от черните работници. След жестокия побой, от който едва не изгуби живота си, в душата му бе останала дълбока омраза към всички негри. Но Соломон беше различен. Стюарт го познаваше твърде добре, за да гледа на него като на представител на черната раса. Соломон беше негов приятел. Докато Джулия се занимаваше с уроците, той прекарваше свободното време в дърводелницата и в ковачницата, където Соломон бе царят. Излизаше само когато работата приключваше или предстоеше поредната занимателна разходка с леля му. Целият януари и февруари прекара в наблюдение над разораването на полетата и в появата на първите кълнове. Заедно с Джулия внимателно обследваше дигите и отбелязваше състоянието на „улеите“, оборудвани със сковани от дърво затворни врати. Наблюдаваше засаждането на граха и овеса и дори веднъж язди един от конете, който дърпаше зад себе си завързан на въже храст, за да се закрият семената. После иззад гората дойде пролетта и едно след друго разцъфнаха оранжевите цветчета на кленовете, жълто-зелените цветове на дъбовете и сивкаво сивите на тополите. През март, когато цялата гора сякаш бе посипана от разноцветен звезден прашец, двамата със Соломон често ходеха при потоците да хвърлят мрежи, в които подскачаха сребристите тела на мигриращите сьомги, и събираха купи пълни с хайвер, докато по същото време в къщата Лизи се учеше как да прибира тежките зимни завеси в чували с камфор.

На петнадесети същия месец започна засаждането на ориза. Лизи беше освободена от многобройните си занимания и се присъедини към Стюарт и Джулия, които отидоха да наблюдават от една платформа в хамбара покриването на семената.

— Ако зърната не са утежнени с достатъчно количество кал, те ще изплуват отгоре, когато водата стигне до тях — обясни Джулия. — Онези огромни варели отвън са пълни до половината с кал. — Докато говореше, капакът, зад който бяха струпани оризовите зърна, бе изместен встрани и те потекоха в улея надолу и се разпиляха по платформата. В единия ъгъл, трима ухилени мъже нагласяваха за свирене своите банджоси, докато от другия дотича група засмени черни момичета, които се заеха да разпръскват равномерно зърната по платформата с босите си крака, придръпвайки с ръце нагоре полите си.

Четири черни малчугана се появиха, нарамили дълго, издълбано от кленово стъбло корито, в което се плискаше калната вода, и го изсипаха на пода. След това започна музиката. От двете страни на платформата мъже и жени пляскаха под ведрия ритъм на банджото, докато момичетата танцуваха, смесвайки с краката си калната вода и зърната. Те вдигаха ръце нагоре, а краката им блестяха от прашната слънчева светлина, която проникваше през отворената врата. Малчуганите не спираха да тичат напред-назад, заливайки краката на танцьорките с потоци от кал, която се смесваше с плъзгавата маса от семена на пода. От време на време през улея пускаха нови количества оризови зърна и те като златен дъжд се стичаха по главите и раменете на танцьорките. Музиката и веселбата бяха направо заразителни. Не след дълго Лизи, Стюарт и Джулия също запляскаха с ръце и се присъединиха към общото веселие. Лизи дори се опита да се завърти подобно на танцьорките, вдигнала ръце високо над главата си. Тя падна от платформата, но едно от момичетата я подхвана и я подаде в ръцете на своя брат. Никой не обръщаше внимание на факта, че цялата е покрита с кал, но Джулия внимателно събра полепналите по роклята й зърна и ги хвърли обратно на пода.

След близо един час шумна веселба зърната най-сетне бяха покрити. Музиката продължаваше, докато мъжете изринаха ориза във висока, блестяща пирамида. След това музикантите поведоха веселия парад към скованите от дърво маси на двора, където бяха подредени най-различни ястия.

— Хайде, Лизи — каза леля Джулия, — имаш нужда от баня.

На следващия ден накиснатия, омесен с кал ориз беше насипан в дълги, тънки торбички, които привързваха по две. Джулия и децата отидоха да гледат засаждането на първата клетка. Докато една част от мъжете укрепваха и подравняваха редовете, други внимателно поведоха между тях чифт волове, за да разорат още по-надълбоко оризовите бразди. Отзад ги следваха жените със запретнати нагоре поли, а торбичките със семената бяха привързали на кръста си. Те се привеждаха ниско, за да избегнат вятъра, който развяваше фустите им, и разхвърляха оризовите зърна с равномерни, повтарящи се движения, като отърсваха пръсти, за да се освободят от лепкавите семена. Песента не секваше, дълбоките мъжки гласове се смесваха с тънките женски в бавния ритъм на старите негърски религиозни напеви.

На всеки час през този дълъг ден двете мъжки групи работници се сменяха. Жените разтриваха скованите им плещи, а през това време мъжете уморено разкършваха рамене. А после си тръгнаха неочаквано.

— Къде отиват, лельо Джулия? — запита Стюарт, когато това стана за пръв път. — Още е рано и по-голяма част от полето не е засадено.

— О, ще се върнат следобед — отвърна Джулия. — Плащам допълнително при засяването на ориза и премия за най-добрата група.

Стюарт набърчи чело.

— Не бих правил това. След като им плащаш за целодневна работа, трябва да работят цял ден.

— Говориш като янки, Стюарт. Тези хора продължават все още да работят по старата система и дори дарената им свобода няма да промени нещата. Винаги сме имали прекалено много хора тук. Така е и при останалите плантатори. Чернокожите непрестанно раждали деца и тези деца израствали. Храна имало достатъчно за всички и не било трудно да се строят нови бунгала, така че негърското население продължавало да расте. И ето че в наше време вече няма достатъчно работа, с която да ги държим заети, а хората без работа са неспокойни хора. Ето защо се зароди „нормативната система“. От всеки мъж или жена, работещи на полето, се изисква да изпълни определена норма за деня, независимо дали ще е оране, сеене или беритба. Нормата е четвърт акър. Могат да я изпълнят за колкото време пожелаят, дори за цял ден. Преди това нямаше никакво значение, защото разполагахме с близо двеста работници. Сега имам двадесет и осем. Но те все още искат да изработват по една норма на ден. Ако искам да работят повече, трябва да ги убедя по някакъв начин. Ние ги научихме на нормите и сега си патим от това.

— Мързеливи чернилки.

Джулия го плесна през устата.

— Ако още веднъж повториш тези думи, ще те нашибам с камшик, независимо дали си болен или здрав. Само бялата измет си позволява подобни изрази. Това са цветнокожи, или негри, или полски работници, или прислужници. В старите дни ги наричахме просто „нашите хора“. Един джентълмен се познава по начина, по който се грижи за хората си. Никога не го забравяй.

— Обещавам, мадам.

Засаждането приключи късно следобед. Джулия даде сигнал с ръка и Анкръм вдигна резето на затворните врати. Водата от реката нахлу в дрената. Само за час тя попи в изсъхналата земя, а след това нивото й в дрената започна да се покачва. Слънцето вече се скриваше, когато първите клетки вече бяха наводнени. Вода и небе се оцветиха в тъмноалено. Течащата по каналите вода приличаше на шуртяща по вените и пълна с живот кръв. По здрач цялото поле бе залято с вода почти до горе. Джулия даде знак на Анкръм да намали притока, а след това изпрати децата да вечерят и да си лягат. Само двамата с Анкръм останаха да чакат появата на луната. Анкръм повдигна малко вратите и двете самотни фигури наблюдаваха как водата тихичко се излива в полето, докато го заля на дълбочина три инча.

— Добра работа, Анкръм! — извика Джулия. Една птица присмехулник се пробуди недалеч и запя приглушена песен.

— Ще се видим утре.

Над тях, в сияещото от лунна светлина небе танцуваха звездите. До зори оставаше съвсем малко. Джулия забърза към потъналата в сън къща, като размахваше радостно ръце. Първият ориз вече беше засят.

* * *

Засаждането продължи с неотслабващо темпо през целия месец. И други неща трябваше да се сеят, но оризът винаги беше пръв. Той изискваше специални условия в зависимост от времето. Първо трябваше да има достатъчно сухи дни, за да не се свлекат в калта дълбоките бразди, а самото засаждане винаги се извършваше при отлив, за да може после полето да бъде залято с прясна вода. Когато условията не бяха подходящи, заемаха се с дръвчетата и зеленчуковата градина. Лизи вече се справяше доста добре с гамите Е, F, G, A и B и дори свиреше една малка пиеса от Бах. Освен това издържа успешно изпита по обикновено плетене и се зае с трудната задача по плетене на дантели. Дилси я учеше как да запържва месо в сос, как се бели дива шипка, която децата на работниците носеха от гората, а тя се бореше с деленето и все не можеше да запомни, че il faut винаги другият глагол да е в подчинително наклонение. Шест пъти пада от коня си и така намрази ездата, че й остана за цял живот.

В средата на април преустановиха със засаждането, защото дойде време да се берат ягоди и зелен грах. Всеки ден, в който не валеше, Лизи и Пенси отиваха до езерото с кипарисите да берат растящата по бреговете перуника — дивият ирис, който се виеше по края на гората като синя лента. Гората бе изпълнена с тежкия аромат на жасмин, а около дървесните стволове теменужките бяха покрили земята с мек плюшен килим. Птици пееха в клоните на дърветата високо над тях, докато се носеха в преследване на многобройните насекоми.

На първи май Джулия премести домакинството в грубо скованата лятна къща в гората. По традиция на десети същия месец белите напускаха плантацията, а единадесети се смяташе за началото на сезона на треската. Но очите на Джулия, от които нищо не убягваше, бяха разпознали признаците на малария у Пинкни и това я бе направило още по-предпазлива. Никой не знаеше каква е причината за блатната треска, но през двата века, откакто бяха заселени тези места, хората бяха научили, че тя връхлита белите, но не и черните, че се явява в началото на март чак до първата слана през октомври и че единствената защита против нея са боровите гори. Допълнителна тайнственост създаваше и фактът, че най-често се заразяваха онези, които излизаха прекалено често нощем. Дори голямата къща в имението не представляваше сигурна защита, макар да затваряха всички врати и прозорци и да запалваха камината при залез-слънце. Но в близост на боровата гора рискът бе значително по-малък. Тук можеха да се наслаждават до насита на нощния вятър.

Лизи бе направо очарована от простотата на лятната къща. Цялата мебелировка бе от борово дърво, изработена в дърводелската работилница на плантацията. Креслата имаха меки възглавници, облицовани с муселин. Но от всичко най-много й хареса откритата на три страни веранда, на която имаше окачен на въжета хамак и просторна плетена люлка. Мръщеше се единствено, когато всяка сутрин след закуска трябваше да язди до имението за ежедневните уроци по пиано и учебните занимания.

През последните две седмици на май приключиха със засаждането. Полето бе изпълнено с косове, които търсеха семена. Джулия се зае с проверка състоянието на домашните животни и на богатия асортимент от селскостопански сечива, които имаха непрестанна нужда от точене и поправка. На Стюарт повериха наглеждането на затворните врати. Той бе толкова горд от поставената задача, че най-малко пет-шест пъти на ден проверяваше нивото на водата в клетките и се чувстваше неописуемо щастлив, когато се налагаше да отвори вратите и да пусне още вода. Имаше загорял и здрав вид. Но това, което го учудваше, бе, че не растеше. Лизи бе само на осем години, а ръцете й вече се подаваха изпод дългите ръкави. На петнадесет Стюарт вече имаше нисък глас, с който много се гордееше. Но тялото му сякаш се бе задоволило с постигнатите малко над пет фута. Той компенсираше това, като правеше мускули и изграждаше в себе си мъжественост. Всяка сутрин, когато позволяваше времето, той излизаше в реката с една от тежките ладии и гребеше повече от миля нагоре по течението, а после се спускаше обратно, като използваше греблото за кормило. Изпробваше себе си и коня срещу всяка подходяща по височина ограда или паднало дърво, спомняйки си уроците на Пинкни от времето, когато бяха в Карлингтън. За щастие, конете в Ашли бяха далеч от онези расови животни, които бяха направили известни цветовете на фамилия Ашли в надбягванията преди войната. Конят на Стюарт отказваше значително по-често, отколкото се съгласяваше да скача и по такъв начин главата на момчето остана цяла.

Началото на юни беше прекрасно. Още преди десети бяха засадени и покрити и последните оризови полета. Но Джулия не изглеждаше толкова доволна, колкото Стюарт очакваше. Всяка сутрин преди закуска тя обикаляше по края на по-ранните насаждения и се взираше във вълничките, които утринният вятър вдигаше в черната вода.

— Трябва вече да никне — повтаряше тя. — Там долу. Време е да се покажат първите кълнове над водата. Ако въобще нещо става от тези семена.

— На вкус оризът беше добър, лельо Джулия.

— Знам — сопна се тя. — Освен това вместо по два, засадих по три бушела зърна на един акър земя. Но да опиташ на вкус не е като да отгледаш, нали? Искам да ги видя как растат.

— За малко да ми отхапе главата — оплака се Стюарт на Соломон.

— Мис Джулия, тя понякога разтревожен като стар костенурка — изкиска се в отговор черният мъж. — Сигурен сега сезон за костенурки.

Така и беше. Реката бе изпълнена с праисторическите очертания на жълтокоремчести водни костенурки, които плуваха нагоре към местата за гнездене. Соломон взе Стюарт със себе си при следващата лунна нощ. Скриха се в един гъсталак близо до брега на реката и зачакаха. От време на време облаци закриваха луната и те чуха костенурките далеч преди да ги забележат. После луната изгря и двамата видяха как едно малко същество пълзи нагоре по брега. То спря, замисли се за миг и после се зае да копае в песъчливата почва малко над водното ниво. Соломон се хвърли върху него.

— Кажи молитвата — изръмжа той, — защото чака тебе тенджера с твое име на нея.

Грозно сгърчената глава се замята трескаво, докато малките краченца махаха безпомощно във въздуха. На бледата слънчева светлина жълтеникавия корем изглеждаше нежен и беззащитен. Соломон подскачаше пъргаво от крака на крак и я усукваше в мрежата, като ловко избягваше острите й зъби.

— Скипио, той изгубил четири пръста, защото обича костенурки яде — обясняваше с радостен глас, — но този стар костенурка не вкуси от пръсти на стар Соломон, не, сър. — При тези думи той напъха главата на костенурката в торбата и челюстите изчезнаха. — Подай онова въже, мастър Стюарт, сега ние вържем нея и отведем у дома. Дилси има работа за утре.

На следващия ден Джулия ги нашиба и двамата. Стюарт не трябваше да излиза на реката нощем през юни. След това наблюдаваше как Дилси учи Лизи да прави супа от костенурка. Лизи предпочиташе вместо това да набият с камшик и нея.

Дилси сряза въжето, с което бе вързана костенурката, и после я изправи на крака. Докато животното се бореше, навън се показа грозната му и страшна глава. Вратът й беше дълъг, с набръчкана кожа, която приличаше на някакъв гротескно разкривен акордеон. Дилси я следеше внимателно и когато вратът се източи докрай, тя извика: „Хо, костенурко!“ и я удари с брадвата! Тъмна, гъста течност шурна от раната. Лизи почувства, че й призлява.

Дилси и Соломон окачиха костенурката да виси за краката, след това Соломон отиде за още дърва за огъня под големия казан в кухнята. Когато кръвта от костенурката изтече, водата в казана вече кипеше. Соломон я откачи от куката и я пусна в бълбукащата вода. Само пет минути по-късно по знак от Дилси той я изтегли за въжето и я пусна на близката маса. След това взе чук и длето и започна леко да я удря, докато горещата черупка се пропука на няколко места, после я разтвори, а отдолу се показаха меките, кръгловати яйца.

— Добре — каза Джулия, — поне три дузини са. — Тя вдигна едно, духна го да изстине и после го подаде на Лизи. Докато Лизи се вглеждаше в него, Дилси ловко разряза костенурката, отдели краката и извади черния дроб. Джулия подбутна Лизи и тя бе принудена да гледа, докато готвачката отдели жилавата кожа от суровото месо, изми го и после го хвърли в едно ведро със студена вода, което отнесе в кухнята.

— Следващата можеш сготвиш сама, мис Лизи — заяви Дилси с широка усмивка.

— Няма да мога — отвърна Лизи. Но го направи само след два дена. Джулия не позволяваше никаква мекушавост. Лизи сама извърши целия процес по превръщането на отвратителното чудовище в гъста, ароматна супа, като вари месото в продължение на дълги часове, за да се отдели от костите, след това ги изхвърли собственоръчно, наряза месото на малки парченца с помощта на ножици и го размеси със сол, чесън и ситно нарязани картофи.

Придобитият покрай костенурката готварски опит се оказа от голяма полза на Четвърти юли. Джулия бе осигурила храна и фойерверки за празненството на работниците, някой друг се бе погрижил да има достатъчно джин. При боя, с който приключи празненството, двама души бяха простреляни, а един получи тежка рана в главата. Анкръм дотича разтревожен в къщата, тъкмо когато Джулия учеше Лизи как се прави доматен кетчуп. Джулия бе оставила работниците да празнуват, но тя самата винаги намираше с какво да се захване. Семейство Ашли са били тори още по време на Революцията.

Анкръм грабна аптечката, Лизи взе един чист чаршаф и кутия с памук, докато Джулия носеше бутилка бренди.

— Сигурно са изпили всичкия алкохол — заяви тя спокойно. Оризът вече бе покълнал.

Когато пристигнаха, тя се зае да раздава камфор на ранените, а някои от по-лошите рани направо поля с алкохол.

— А сега си вървете вкъщи — нареди им Джулия. — Лизи, ела да се заемем с простреляните.

Двама мъже бяха засегнати — единият в рамото, а другият в бедрото. Но и двата куршума бяха излезли от другата страна.

— Слава богу — въздъхна Джулия, — мразя да ги вадя. Промий раните. Използвай сапун и гледай да е достатъчно, за да щипе. Тези двамата няма да работят поне две седмици. — Тя напои една памучна марля с терпентин и я притисна към входното и изходното отвърстие на всяка рана. — А сега нарежи чаршафа на ленти и ги превържи, Лизи. Аз ще погледна как е главата на Рюбен. — Макар и с известна неопитност, пръстите на момичето се справиха със задачата. Джулия забеляза, че лицето й е бледо, но изпълнено с решимост. Преди да превържат раните, Джулия собственоръчно ги почисти.

Сетне накара Лизи да гледа, докато потапяше памука в бренди, за да го напъха в зеещата дупка в черепа на Рюбен. За да изпълнят кухината им бе необходим почти целия запас от памук, който бяха взели със себе си, както и остатъкът от брендито.

— Това, което никога не бива да забравяш, що се отнася до раните на главата, — обясняваше леля й, докато намотаваха дългите ленти, — е, че кървят обратнопропорционално на сериозността си и че мозъкът не усеща нищо. Рюбен не почувства никаква болка. Ти си добро момиче, Лизи. — При тези думи лицето на детето блесна от радост.

Лятната горещина не след дълго се превърна в най-страшния враг за Джулия. Водата от клетките, които бяха засадени първи, бе източена и после настъпи моментът, когато ежедневно в тях трябваше да се поддържа необходимото ниво на влажност на почвата — в никакъв случай да не се позволи пресушаване, но и да няма прекалено много вода, в която да израснат бурени. Трябваше да се борави изключително внимателно с вратите. И хората го вършеха. Леля им правеше всичко възможно, използвайки заплахи, обиди и пари, само и само да получи желания резултат.

Не искаше Стюарт да е наблизо, когато се занимаваше с работниците и затова го караше да изоставя работата при затворните врати. Отначало това го гневеше, което бе типично за темперамента на семейство Трад, но Джулия Ашли си оставаше непреклонна. Но след това решението бе намерено от синовете на Анкръм. Стюарт тъкмо се скиташе из гората с надежда да зърне някоя катерица, по която да стреля, когато забеляза, че някаква дребна тъмнокожа фигура тича по пътеката на елените.

— Стой! — извика той, чувствайки се като пълноправен член на „Райфъл клъб“. Момчето замръзна на място. — Къде отиваш? — запита Стюарт.

— Моля те, боже, добри мастър Стюарт, пусни ме избягам оттук. Мой баща ще мен набие, ако мене спипа. Аз трябва наглежда бебе, но аз отишъл да скача в реката.

Стюарт се разсмя.

— Върви тогава, няма да кажа на никого.

Как по-рано не се бе досетил за тази възможност? Спомни си за Карлингтън и студената вода. Но сега бе юли, а не април. Дори и да е хладна водата, още по-добре.

Всъщност, водата се оказа топла и само от време на време се появяваше някое по-хладно течение, от което удоволствието само ставаше по-голямо. Стюарт плуваше с часове всеки ден. След седмица накара Соломон да му отстъпи въжето и направи люлка за скачане във водата.

— Защо не опиташ, Лизи? — запита я веднъж.

— Защото не мога да плувам.

— Научи се. Аз ще те науча.

— Не искам.

— Пъзла.

— Не съм.

— Такава си.

Лизи му се изплези и си тръгна. Тя също бе получила своя дял от нрава на Традови. В този случай, обаче, дълбоко в себе си бе уверена, че Стюарт е прав. Но изпитваше панически ужас от реката. Представяше си я пълна с костенурки, които я дебнат на дъното, за да й отмъстят, и с водни змии, готови да обгърнат нозете й и да я повлекат надолу. Избягваше я винаги, когато можеше.

Но два дни по-късно не успя.

— Иди повикай Стюарт, Лизи — каза Джулия. — Искам да ни закара до лятната къща.

— Но сега се упражнявам на пиано, лельо Джулия!

— И сама го чувам. Лявата ти ръка днес е малко задрямала. Бах изисква кристалночисти тонове. А сега върви за Стюарт.

— Да, мадам. — Лизи спусна капака на пианото. — Хайде, мечо, ще те разходя. — Тя бе дълбоко уверена, че мечо страшно обича музиката.

Беше ранен следобед, най-горещото време на деня. Докато пресичаше моравата, Лизи почувства, че дрехите й залепват за нея, а краката й са плувнали в пот. Тя извика няколко пъти Стюарт, после погледна назад към къщата. „Младите госпожици никога не повишават тон“, — често й повтаряше Джулия. Но в отговор се чу шумно плискане на вода. Не се виждаше никакъв, сигурно се бе скрил отдолу под пристана. Лизи пристъпи на него и тропна ядно с крак.

— Излизай веднага! Леля Джулия иска да те види.

— Не мога да се кача на пристана. Нивото е спаднало твърде много.

— Не е.

— Спаднало е.

— Не се прави на ударен, Стюарт; няма да се измъкнеш така лесно. Ще ти хвърля въже. Хайде, побързай. Леля Джулия е бясна, защото Дилси е забравила нещо в лятната къща.

— Добре. Но ще трябва да ми подадеш панталоните. Облечен съм не повече от новородено.

Лизи беше потресена. Джулия винаги бе настоявала Стюарт да се къпе с бански.

— Добре де, хайде чакам! — подвикна й той отдолу.

— Къде са те?

— В края на пристана. Подай ми ги и си затвори очите.

Лизи внимателно положи мечо, така че да е далеч от водата, после пристъпи към ръба. Тя легна по корем и протегна надолу ръка, в която държеше панталоните и ризата на Стюарт, като същевременно затвори очи. Почувства дръпване и отвори ръка.

— Дръж си очите затворени.

— Държа ги.

Отдолу се чу плискане на вода, после настъпи тишина.

— Стюарт! — извика тя все още със затворени очи.

— Тук съм. — Гласът идеше отзад.

— Облечен ли си? — Тя се обърна.

— Да. Можеш да погледнеш.

От яркото слънце я заболяха очите. Стюарт сякаш беше зад завеса от танцуващи разноцветни кръгове. Лизи премигна и погледът й се проясни.

— Стюарт! — извика Лизи. — Веднага остави мечо! Ще го намокриш. — Тя се изправи.

Стюарт се завъртя, държейки мечо извън обсега й.

— Стюарт, престани да ме дразниш! Дай ми мечо. Стюарт, не бъди лош! Стюарт, дай ми мечо! — Но не можеше да го стигне. — Стюарт! — Тя престана да тича след него. — Стюарт Трад, ще кажа на леля Джулия, че си плувал гол!

Стюарт спря само на няколко крачки от нея.

— Няма да посмееш.

— О, да, ще посмея, ако веднага не ми дадеш мечо.

Лицето на Стюарт почервеня.

— Сополанка такава — рече й той, — ето ти проклетата мечка. — Той запрати плюшеното мече с всичка сила към нея. Играчката удари Лизи право в гърдите, от което тя загуби дъх, отскочи от нея и тупна във водата отвъд пристана.

Лизи се помъчи да изпищи, но все още не можеше да си поеме дъх. Тя изтича до края на пристана, изплака и после се хвърли след кафеникавото телце, което плаваше по течението.

След като изплува, Лизи загреба отчаяно, сграбчи мократа кукла и я притисна към гърдите си. Течението я повлече надолу.

Стюарт скочи от пристана и заплува под водата, за да стигне по-бързо до Лизи. От ужас тя бе застинала с разтворени очи и уста. Той я сграбчи за плитките и я измъкна на повърхността, след което се помъчи да я издърпа към брега. Течението ги бе отнесло надолу към оризищата. Стюарт се вкопчи в една от дървените прегради и се задържа за нея.

— Помощ! — извика той.

Близо до брега имаше три жени, които плевяха в ориза. Още щом чуха вика на Стюарт, те мигом зарязаха работата и затичаха през полето към тях.

Стюарт подаде притихналата Лизи, след това се преметна през преградата и тупна в полето. Една от жените бе притиснала Лизи към гърдите си, сякаш е мъничко бебе. Мазолестите й ръце потупваха равномерно гръбчето на момичето. Лизи се закашля, изплю малко вода, после се задави и повърна.

— Няма нищо, агънцето ми, ей сега ще се оправиш — успокояваше я жената. После разтвори ръка и я погали нежно.

Лизи отново се закашля и си пое с мъка въздух. Жените и Стюарт я следяха разтревожени. Най-сетне детето се успокои и проговори:

— Фюй, как мразя тази миризма на оризова тиня.

Всички избухнаха в смях.

* * *

Джулия нашиба Стюарт с камшик, а Лизи бе напляскана с дървената лъжица. И двамата стоически понесоха наказанията си. Излъгаха я, че Лизи паднала в наводненото оризище, докато помагала на Стюарт да се прехвърли през преградата. В очите на Джулия това бе престъпление против ориза. С типична детска солидарност и двамата стигнаха до извода, че най-добре ще е да не споменават пред Джулия истинските причини за инцидента. Беше като съюз на Трад срещу Ашли. Знаеха, че жените от полето никога няма да ги издадат.

Докато същата нощ Джулия се занимаваше със счетоводството, Лизи тихичко се прокрадна при Стюарт.

— Буден ли си? — прошепна тя.

— Разбира се, че съм буден. Леля Джулия ме кара да си лягам с кокошките. Какво искаш?

— Обмислих всичко и реших да се науча да плувам.

През целия август жегата ставаше все по-непоносима. В Чарлстън на такова време му викаха „лепкаво“. Джулия не откъсваше очи от небето, изпълнена с опасения, че може да се появи зловещият жълто-зелен гребен — предвестник на урагана. Това беше единствената сила, която можеше да унищожи реколтата. Стеблата бяха високи, добре почистени от плевели. Стюарт продължаваше да отговаря за вратите, но вече само за половината от тях. Другата половина беше поверена на Анкръм. Всеки ден по обед, когато в небето надвисваха тежки, бели облаци, те поемаха по брега на реката. Започнеше ли буря с проливен дъжд и напорист вятър, те се втурваха като обезумели и вдигаха вратите, за да напоят клетките и по такъв начин да защитят реколтата от бурята. Зад тях, по реката се сипеха светкавици, но двамата не им обръщаха внимание. Оризът бе по-важен от страха им.

Лизи следеше бурите от покритата веранда на лятната къща. Обичаше гръмотевиците, светкавиците и свежата миризма на озон. Но никога не забравяше за домашните си задължения — поддържаше огъня в гостната, когато навън застудяваше, и на всеки час почукваше висящия на стената барометър, за да се увери, че не се задава някой страховит ураган. Тайничко мечтаеше да й се случи подобно приключение, а знаеше, че и Стюарт е любопитен да го види. Той се бе превърнал в истински оризов плантатор, загрижен за бурите. Пфу!