Александра Рипли
Чарлстън (3)

3.

Когато влезе у дома, Пинкни бе обсаден от своето семейство и слугите.

— Здравейте, здравейте! — извика той засмяно. — Дайте възможност на човек да си поеме дъх, а? Весела Коледа!

Въпреки протестите на Мери, той настоя да пият чай в детската стая. Мери, Джулия и Стюарт се озоваха седнали на пода, докато Лизи им сервираше чай в малки като орех чашки, които Джорджина донесе.

Когато чайника се изпразни и всеки бе получил възможност да се изкаже, Пинкни се протегна и се прозя:

— Това, което искам най-много от всичко в момента, е баня и чисти дрехи. Убеден съм, че вагона, в който пътувах, е бил предназначен за добитък.

Той взе ръката на майка си в своята.

— А после трябва да се видя с Ендрю. Как е той?

Мери стисна ръката на Пинкни.

— Ендрю е добре, просто е прекрасно — каза тя. — Винаги е толкова радостен и щастлив!

— Разбирам — каза Пинкни тихо. Той стисна ръката на майка си в отговор, после я пусна. — Хайде сега да видим какво става с банята.

— Готова е, миста Пинкни. В стаята на миста Ашли.

— Благодаря, Джорджина. Благодаря и на теб, лельо Джулия. Откакто се помня искам да спя в голямото легло на дядо.

— Не си отивай, Пини — чу се жален глас. Пинкни целуна малката си сестричка:

— Скоро ще се върна. И тогава ще ти прочета приказка.

 

 

Когато приключи с къпането и преобличането, Пинкни почувства, че е готов за всичко. Дори да посети Ендрю. Неговата майка му беше писала за трагедията и той се бе опитал да пише на Ендрю, но просто не можа да намери подходящите думи. Беше видял много убити и ранени, но така и не свикна с тази гледка. А Ендрю бе най-добрият му приятел. Той напълни една сребърна табакера с тънки пури, мушна я в джоба, предназначен именно за нея, и изтича надолу по стълбището.

— Няма да се забавя — извика той на онези, които може би го чуваха.

Секунда по-късно почука на външната врата на дома на Енсънови, мъчейки се да си спомни името на иконома на Ема Енсън. Когато вратата се отвори, очите му се отвориха широко.

Помнеше Лавиния от времето, когато бе с къси извити плитчици и имаше неприятни червени пъпки по лицето. Но момичето, което сега стоеше пред него бе толкова красиво, че дъхът му спря. Блестяща златноруса коса падаше разделена на път в средата. Тя обграждаше лице със сърцевидна форма и малко симпатично носле, пълни розови устни и широко раздалечени очи с цвета на небето през студен зимен ден. Кожата й беше като порцелан с млечен цвят, с изключение на порозовелите бузи.

— Влез — каза просто тя и отстъпи с книксен.

Пинкни влезе в хола и се поклони.

— Лавиния? Весела Коледа.

Лавиния се изправи от книксена и се усмихна. Малка трапчинка с формата на полумесец се появи в едно от ъгълчетата на устата й.

— Радвам се да те видя пак, Пини. — Тя говореше тихо, почти шепнешком. — Ендрю те очаква. Ще те придружа до горе.

Пинкни я последва по стълбището, отбелязвайки тънкия кръст, обвит в пояс от пъстроцветни копринени ленти. Когато беше две стъпала пред него, главата й беше на нивото на неговата. От косата й полъхваше жасминов аромат.

С плавна походка тя прекоси хола до стаята на Ендрю и отвори вратата.

— Ендрю, мили, Пини е тук. — Когато отстъпи, тя притисна полата си, за да направи място на Пинкни да мине. Долният ръб на роклята й се изнесе напред, разкривайки няколко слоя дантелени фусти и малки кадифени чехли, над които се виждаха стройни, скрити в коприна глезени.

— О, боже — възкликна тя и притисна полата си по-надолу. След това изтича, скривайки очите си зад дълги мигли, за да скрие притеснението си.

Пинкни се отпусна в първия попаднал му стол и поклати глава.

— Просто не мога да повярвам, че това действително е малката Лавиния. Последния път, когато я видях, тя беше по престилка.

Ендрю се усмихна:

— Последния път, когато си я видял, изобщо не си я поглеждал, Пини. Това беше на венчавката ми и ти беше прекалено обезпокоен как да опазиш шаферите да не се напият, преди да сме влезли в църквата. Но Лавиния те видя много добре. Не си ли спомняш как тя взе букета и забоде цвете в бутониерата ти? Вече ти беше хвърлила око.

— Разбира се — засмя се Пинкни. — И проклетото цвете пусна сок по палтото ми. Исках да й извия врата. Но тогава не разбрах, че е била Лавиния.

— Няма да й кажа това. Ще се разстрои много. Вече ти е скроила шапка.

— По-скоро трябва да е детско боне.

— Добре. Само не казвай, че не съм те предупредил.

Пинкни се усмихна. И след това стана сериозен. Погледна към вратата, убеди се, че е плътно затворена и придърпа стола си към дивана на Ендрю.

— Как си наистина, Дрю?

Ендрю погледна ръцете си. Те стояха прибрани върху горния ръб на одеялото, с което беше покрит.

— Не чувствам болка — каза той. После замълча за дълго. Вдигна мрачен поглед към Пинкни: — Може да помислиш, че съм луд, но понякога си мисля, че щеше да ми бъде по-лесно, ако усещах някаква болка. Тогава щях да съм уверен, че нещо не е наред. А така забравям. Нека Бог ми е на помощ, Пини, но сутрин се събуждам, слънцето е изгряло, аз лежа в чисто легло вместо в някаква кална палатка, през главата ми минава мисълта колко съм щастлив — като че ли съм в отпуск — и се опитвам да скоча от леглото… а краката ми не помръдват. И това непрекъснато се повтаря. Сигурно си мислиш, че би трябвало да свикна… Нямам срещу какво да се боря. Ако имах враг, щях да се стегна като мъж и да го надвия. А срещу това… какво? — Дясната му ръка се сви в юмрук и той започна да удря мъртвите бедра под одеялото.

— Хей, това не е много умно — Пинкни хвана Ендрю за китката. В продължение на един дълъг, неприятен момент Ендрю се противопостави на задържащата го ръка и устните му гневно се изкривиха. След това се отпусна. Пинкни пусна ръката на Ендрю. — Май за първи път не ме побеждаваш на канадска борба. Навит ли си да играем до две от три?

Пет минути по-късно Лавиния почука тихо и влезе в стаята, носейки поднос с чаши и гарафа. Тя беше ужасена от гледката на двамата мъже, вплели ръце, със зачервени лица и напрегнати мускули.

— Какво правиш? — изпищя тя. — Причиняваш болка на Ендрю!

Те не й обърнаха внимание. Тя изхвръкна в хола. Чашите върху подноса заплашително издрънчаха. Когато се върна заедно с Люси, ръката на Пинкни беше опряна на седалката на дивана. Ендрю все още не го пускаше и натискаше ръката в тапицерията от конски косъм.

— Сигурен ли си, че ме остави да победя?

— Не ставай глупак. Следващата игра ще видиш.

Преди да започнат отново, двете жени изтичаха до дивана. Лавиния сгълча Пинкни, давайки да се разбере, че не го прави сериозно, а Люси попи потта по челото на Ендрю с малката си дантелена кърпичка.

Като добри джентълмени мъжете се предадоха. Пинкни взе подноса от Лавиния и наля уиски в чашите. Ендрю се усмихна на сила на Люси. Лицето му беше пребледняло.

— Люси — каза той, — нали знаеш, че мъжете не пият пред жени.

С един последен обезпокоен поглед към Ендрю Люси подбра Лавиния и двете излязоха. Пинкни предложи чаша. Ендрю я обърна наведнъж и я подаде, за да му долее.

— Те ще ме убият — каза той сериозно. — Направо ще ме убият.

Пинкни остави чашата си.

— Аз все още настоявам за реванш. Уговорихме се две от три.

— Може би утре — поклати глава Ендрю. — И то, ако жените излязат някъде. Не искам да тревожа Люси. — Чашата му отново бе празна. Пинкни премести гарафата на масичката до дивана.

— Ще се освободя към четири — обяви той. — Ако дамите излязат, изпрати едно от момчетата и ще дойда да ти смачкам опашката. — Той намигна и излезе. Както можеше да се очаква, Люси се навърташе пред стаята на Ендрю. Пинкни се поклони и се сбогува. Люси си наложи леко да се усмихне и забързано влезе в стаята на Ендрю.

Пинкни поспря пред външната врата на къщата на Люси. Небето на запад червенееше от залеза и беше прорязано с виолетови ивици. Грохотът на обсадните оръдия беше затихнал още през следобеда в съгласие с необявеното коледно примирие. Всичко беше много спокойно. Той извади дълга, тънка пурета и бавно запуши. Прислугата започна да пали газените лампи по стаите и един по един прозорците на дома светваха. След малко бяха дръпнати и завесите и светлината откъм дома намаля. Когато и небето, и къщата притъмняха, той сви рамене, отърси се от потиснатото си настроение и тръгна.

Бъдни вечер протече като тих семеен празник. Боровите цепеници в камината пукаха и хвърляха искри, а Пинкни седна в едно от дълбоките кресла и сложи Лизи на коленете си. Мери, Джулия и Стюарт избраха столове.

Когато всички се настаниха, Пинкни прочисти гърло и отвори кожените корици на книгата, която го очакваше на масата до неговото кресло.

— … Беше Бъдни вечер и в целия дом…

Когато приказката свърши, Лизи неохотно призна, че е време да си ляга, за да може да дойде дядо Коледа. Тя тръгна, протакайки колкото можеше, от човек на човек, пожелавайки на всекиго лека нощ и правейки книксен.

Когато излезе, Пинкни изсипа кошницата с боровите цепеници в огъня, върна се в креслото и опъна крака към топлината. Мери започна да му разказва клюките за времето, през което бе отсъствал. Високите странични облегалки на креслото създаваха удобна сянка. Очите му се затвориха.

Събуди го Стюарт:

— Мама каза да те събудя. Имаш време колкото да вечеряш, преди да тръгнем за църквата.

— Колко е часът?

— Минава десет. Спа цели три часа. Оставихме те така и ядохме без теб. Леля Джулия каза, че имаш нужда повече от сън, отколкото от храна.

Пинкни стана и се протегна.

— Уф. Схванал ми се е вратът. И чувствам дупка в стомаха. Ела да си поговорим, докато вечерям.

Между хапките пилешки пилаф той отклоняваше въпросите на Стюарт, който искаше да разбере какво е да си на война. Говори основно за коне и се нахрани бързо. След това отиде да преоблече измачканите си дрехи.

Когато слезе от стаята, всички го очакваха в хола, готови за тръгване. Лавиния стоеше близко до Мери.

— Надявам се не възразяваш, че ви се натрапвам по този начин — каза тя. — Мама и Люси ще останат при Ендрю и затова помолих братовчедката Мери да се съгласи да дойда с вас на църква. Струваше ми се ужасно да карам Джеремая да ме откара сама.

* * *

Епископалната църква на Свети Павел на „Ен стрийт“ беше запълнена до край. Конгрегацията й беше поканила членовете на другите църкви от центъра на града да се присъединят към тях още в самото начало на бомбардировките.

На тази Бъдни вечер старите богомолци се бяха събрали на запазените за фамилиите места. По-младите бяха отпратени към галерията, където трябваше да останат заедно с робите, за които бе предназначена тази част.

Студеният въздух навън действаше като тоник след службата. Многото свещи и притиснатите едно в друго тела бяха направили обстановката вътре страшно задушна. Всеки гледаше да се задържи на стъпалата и по алеята пред входа на църквата и да размени коледни поздравления с останалите. Пинкни стана център на вниманието и му се наложи да отговаря на въпроси за синове и съпрузи, както и да успокоява хората за обстановката във Вирджиния. Няколко млади госпожици задърпаха майките си през тълпата около него, настоявайки да го попитат „за татко“, но бяха изненадани и подразнени от присъствието на Лавиния до него. Тя се усмихваше лъчезарно на всички, гледаше Пинкни с широко отворени очи, когато той говореше и от време на време слагаше за миг ръката си върху неговата в жест на кратко собственическо докосване. Но го правеше толкова незабележимо, че Пинкни, ангажиран в разговори, така и не осъзна какво прави тя.

 

 

На Коледа всички вкъщи станаха още с изгрев-слънце. Лизи беше една вихрушка от възбуда. Тъничкият й гласец можеше да бъде чут от всекиго:

— Кога мога да сляза долу, Джорджина? Дойде ли вече Дядо Коледа? — Възрастните се усмихваха и бързаха да се облекат.

Когато интригуващите предмети в чорапите бяха извадени един по един до последния, всички без Лизи се отправиха на закуска.

— Аз ще нахраня мис Лизи по-късно — решително заяви Джорджина. — Нищо не може да се задържи в този стомах, докато не се успокои.

Чистата зимна светлина на слънцето падаше в наклонени лъчи през високите прозорци на трапезарията. Те се заплитаха в червената коса на мъжа и момчето и хвърляха червеникав отблясък на махагоновата маса. Под зоркия поглед на Илайджа прислужници в бели ръкавици се движеха в добре организирана процесия около масата. Те носеха сребърни купи и плата, предлагайки яйца — бъркани, пържени, варени, на очи; натрупани на купчинки резенчета хрупкав бекон; грижливо подредени една в друга сочни наденички; могилки дребни, сладки скариди; пирамидки пържени стриди; цели планини с блестящ бял качамак. Пред мястото на всеки имаше филигранен поднос с формата на лодка. Ленената салфетка в него беше загърната върху още горещи курабийки от царевично брашно, банички с мая и бисквити, замесени с масло и мляко. По масата бяха поставени купи с масло. Беше обичайната за Чарлстън закуска.

Докато дамите бъбреха, Стюарт се хвалеше на Пинкни със собствения си героизъм. Заедно с другите момчета в Чарлстън, които бяха твърде малки, за да отидат на война, беше му възложено след училище да помагат на артилерийска батарея на Конфедералните войски, която се установяваше на брега на река Ашли.

— Честно казано, работата е никаква — разказваше той, правейки се на скромен. — Използват ни като куриери, носим вода, броим снарядите, торбите с цимент в укрепленията и други такива. Разбираш ли, ако янките съумеят да стоварят една от техните батареи от тази страна на Уакамоу Крийк, тогава ще могат да разрушат моста на пътя за Савана. Затова трябва да сме готови да ги обстрелваме в района, където могат да се опитат да настъпят.

— Стюарт, остави бекона и използвай вилицата си — прекъсна го Мери.

Стюарт се намръщи, но се подчини.

— Пръстите са измислени преди вилиците — промърмори той. Пинкни опря салфетка на устните си, за да скрие усмивката си.

— Колко близо е укреплението до хиподрума?

— Не е близо, а си е върху него. Овалът оставя много място за фургоните да обикалят и разтоварват нещата, а и конюшнята е наблизо за конете. — Стюарт гореше от ентусиазъм, описвайки изобретателността, с която генерал Боригард се беше захванал да върши промените.

Но Пинкни не го слушаше. От писмата на майка си той беше научил за разрушенията в центъра на града, за изгорелите домове, за улиците, посипани с натрошени стъкла, за буренясалите градини. И все пак той не можеше да се застави да приеме, че Чарлстън е сериозно ранен. Сградите можеха да се ремонтират или построят наново. А жалбите на Мери, че не са останали салони за провеждането на балове, изобщо не го впечатляваха. Струваше му се, че животът тече постарому. Трансформацията на хиподрума обаче го разтърси. Най-голямото нещо в живота му пред войната си оставаше Седмицата на надбягванията. Той обичаше да дискутира скритите предимства на животните с техните собственици, болшинството от Саратога, Англия и Ирландия. А възбудата на залагането, макар неговите залози да бяха много по-малки от онези на по-възрастните мъже, беше много по-опияняваща от всичко останало, което бе изживявал. Включително от посещенията, които баща му организираше в луксозния парфюмиран дом на „Чалмърс стрийт“, където клиентелата беше ограничена само до „джентълмени“.

Още не беше спечелил сам купа като многото, които баща му беше събрал, но хранеше силна надежда за едно жребче на име Гордостта на Мери. Войната беше сложила край на всички надежди. Гордостта на Мери сега се намираше някъде из Вирджиния — един от стотиците породисти коне, подарени от жителите на Чарлстън на кавалерията на Конфедерацията. Беше си наложил да не мисли за реалността на онова, което ставаше в Чарлстън. Тази реалност сега беше навсякъде около него. Войната обезобразяваше всичко, в името на което беше отишъл да се бие.

— Готов ли си, Пини? — извади го от мислите му гласът на Джулия. — Ще започнат да идват различни хора.

— О, разбира се, лельо Джулия! — Пинкни остави салфетката си на масата и последва останалите в дневната.

По всяко време на годината жителите на Чарлстън бяха заети с това да приемат или да ходят на гости. Те отиваха да поздравят новите майки, да посрещнат с останалите младоженците в новите им домове, да споделят новини за децата и роднините, да обменят клюки, да се възхитят на чуждите градини, да посъчувстват на опечалените. Преди ежегодните посещения в провинцията те минаваха да се сбогуват. Когато се върнеха от плантациите си, обаждаха се да обявят, че са пристигнали и да обсъждат събитията в града по време на отсъствието им. Всеки знаеше в кои дни отделните фамилии са си у дома и очакват гости. Но през специалните дни, като Коледа например, кръстосването беше не така добре организирано. Някои ходеха на гости сутрин и посрещаха следобед. Други практикуваха в обратен ред. Когато посетителите не заварваха никого у дома, те оставяха картичките си и написани на ръка коледни приветствия, уверени, че посещението им няма да остане без ответна реакция — ако не същия ден, то следващия или по̀ следващия.

На Коледа сутринта фамилия Трад и мис Ашли приемаха. В продължение на три часа различни хора идваха и си отиваха. Случваше се да има до трийсетина гости в голямата двойна гостна, които пиеха чай или шери и опитваха малките сиренки. Отчетливите гласни, характерни за изговора на Чарлстън, се натрупваха в цивилизован хаос, над който се издигаше гласа на Пинкни с неговия любопитен британски акцент.

 

 

Обедът беше както обикновено в два и половина. На Лизи бе позволено да яде с възрастните, защото беше Коледа, но удоволствието не продължи дълго. Тя наблюдаваше с обожание Пинкни да разопакова нейния хартиен плик, докато държеше ръце на ушите си. Наградата беше имитация на перлена гривна. В неговия плик имаше допълваща комплекта огърлица. Когато той й я даде, благодарността й бе толкова шумна, че майка й заплаши да я изпрати в стаята й.

— Госпожиците казват „Благодаря“, Лизи. Те не вият като бухали.

Обедът продължи. Както винаги в Чарлстън, за всяко поредно ястие имаше избор. И също както винаги, имаше ориз — гръбнака на икономиката в плантациите. Всички в Чарлстън ядяха ориз всеки ден, а понякога и два пъти на ден.

Пинкни поклати глава, когато прислужниците се появиха със суфле, плодов кейк и орехов пай.

— Ще оставя десерта за вечеря — заяви той. — И ще трябва да се консултирам с вас, госпожи, за моя график. Ще бъде ли възможно да изкажа съжаленията си, че няма да отида на бала, даван от семейство Уолкърс утре вечер?

— О, не — възрази Мери безпрекословно. — С него те ще представят Луиз на обществото и аз обещах на майка й, че ще отидеш. Мъжете за танци просто не достигат, Пини, и тя има нужда от теб.

— Е, добре, тогава ще трябва да тръгна веднага за плантацията. Смятах да пътувам утре, но не бих могъл да се върна навреме.

Мери започна да изтъква колко е наложително Пинкни да я придружи в следобедните й посещения, но Джулия я спря:

— Стига си дърдорила, Мери. Има някои неща, за които искам да поговоря с Пинкни. — Тя погледна към вратата на килера за провизии. — Ще отидем в библиотеката. Само ние двамата.

Във високата стая, чиито стени бяха покрити с книги, Джулия седна зад покритото с кожа писалище и отключи едно от чекмеджетата. Когато му показа документите, които извади оттам, възхищението на Пинкни към леля му нарасна още повече.

Това бяха подробно детайлизирани разписки и разходни ордери за Карлингтън — плантацията на семейство Трад. Джулия разясни някои дребни подробности: с блокадата на пристанището беше невъзможно да се транспортират тоновете ориз, представляващ основния продукт на плантацията. Но разходите за издръжка бяха по-високи от когато и да е било.

— За да сумирам, Пинкни, ти живееш от главницата. До днес тази главница беше моя. Продавах облигации на жп компанията, когато се налагаше. Ето общата сума, която ми дължиш. А също и пълномощно. Ще трябва да ми се довериш да ръководя бизнеса ти. Вече инструктирах твоя надзирател Инграм да не разчита на реколтата следващата година. Аз ще постъпя по същия начин. Няма смисъл да се засажда нещо, което не можеш да използваш. Всички складове са препълнени. А освен това хората ти са заразени с тези разговори за свободата. Но нека се опитат да не работят и ще видят колко ще се изморят, когато не правят нищо.

Под „твоите хора“ Джулия имаше предвид робите в Карлингтън. Хората в Чарлстън никога не използваха тази грозна дума; предпочитаха да разглеждат чернокожите мъже и жени като допълнение към семейството и игнорираха смисъла на това един човек да бъде собственик на друг. Така си беше от край време. И нямаше защо да се задават въпроси.

Джулия започна да разказва истории за избягали домашни прислужници веднага след започване на бомбардировките. Опитваше да бъде безстрастна, но Пинкни долавяше и можеше да разбере страха й. Понеже в града на пет черни се падаше един бял, а в плантациите съотношението беше сто към едно, страхът от въстание на робите беше постоянен, макар и никога да не бе открито признаван. В историята на Чарлстън бе имало два бунта на роби, които бяха потушени с цената на жертви и от двете страни. Много от фамилиите с френски имена се бяха заселили в Чарлстън, бягайки от кървавите кланета в Хаити. Имаше някои неща, за които най-добре беше да не се мисли.

— Джон Инграм се оправя добре в плантацията, Пини. Грижи се за хранителните култури и редовно изпраща лодки с достатъчно припаси. Моят човек в Беръни прави същото. Аз от своя страна изпратих на Инграм каквото бе необходимо, за да раздаде коледни подаръци на твоите хора. Няма особен смисъл да отиваш в Карлингтън.

Пинкни възрази. Той ярко си спомняше как обикаляха яздейки с баща му от колиба на колиба, разговаряха с всеки от техните хора, радваха се на израстващите деца, изслушваха оплакванията и поздравяваха за успехите.

— Няма по-добър тор от ботуша на собственика — каза той.

Ноздрите на Джулия се разшириха.

— Добре, иди щом си решил. Но майка ти ще получи удар.

— Лельо Джулия, не е честно!

— Но независимо от това е истина.

Пинкни сви рамене, признавайки поражението си:

— Как се научи да бъдеш толкова добър менажер? — попита той, измествайки разговора на по-безопасна плоскост.

— От дядо ти. Когато се роди майка ти, лекарите му казаха да забрави, че може да има син. И затова той ме направи свой син. Когато почина и аз го наследих, продължих да се уча чрез работа. Не беше много трудно. Винаги съм имала добър бял надзирател. А освен това имам Исая, който знае повече и от надзирателя. Изпращам инструкции и до двамата.

— Как? Исая не може да чете.

— Може, разбира се. Аз самата го научих да чете и да пише. На него може да се разчита повече, отколкото на всеки другиго. Освен Соломон, дърводелеца ми. Научих и него. Той ми докладва за състоянието на сградите.

— Но, лельо Джулия, законът не позволява черните да бъдат обучавани да четат.

Джулия си позволи едно от нейните редки изсмивания. От нея то прозвуча като излайване.

— Скъпи мой племеннико — каза тя, — какво общо имам аз със законите? Аз съм Ашли… а ти си Трад. И си глава на семейството, сега след кончината на баща ти. Трябва да започнеш да мислиш за себе си по този начин, а не да се смяташ за безгрижно момче.

— Ще ти кажа истината, лельо Джулия. Това ме плаши. Беръни е десет пъти по-голяма от Карлингтън и ти не правиш нищо особено, за да вървят нещата. Но аз се безпокоя дали ще мога да се оправя.

Джулия размести документите върху писалището.

— Ще се справиш чудесно — отсече тя. — Най-важното е, че си мъж и другите няма да се опитват да се отнасят с теб като с идиот. И освен това, можеш да разчиташ на всичката помощ, която мога да ти окажа. Ако пожелаеш.

Пинкни взе една от ръцете й и я целуна.

— Ще ти бъда много благодарен — призна той. — А сега, къде има писалка? Ще ти напиша чек и най-вече ще подпиша пълномощното, преди да си размислила.