Александра Рипли
Чарлстън (61)

61.

На следващия ден Елизабет се чувстваше по-леко, но беше също и объркана. Не защото беше прехвърлила товара си върху Джо. Тя вярваше на уверенията му, че той го поема с желание. Притесняваше се да не го е подвела, сгушвайки се в него и с целувката — като кокетка. Емоционалната буря беше отминала. Между тях вече съществуваше неразрушима връзка, но без романтичен привкус от нейна страна. Ако той си мислеше, че диалогът им ще продължи оттам, където го бяха прекъснали, щеше да се наложи да му отговори с „не“ и това щеше да го нарани.

— Дяволска работа — произнесе тя гласно. — Надявам се да не бъде напрегнато на вечерята.

Не за пръв път подценяваше Джо Симмънс. Той дойде да я вземе, подаде й ръка да се качи в бъгито му и я закара, сякаш нищо не се беше случило между тях.

— Съжалявам, че Трад все още не е вкъщи — каза той. — Виктория ужасно се нацупи. Каза, че ще се чувства като на погребение.

Елизабет почувства облекчение.

— Надявам се, че след това си натъркал устата й със сапун за пране — каза тя. Все още имаше приятел.

 

 

На първи октомври започна учебната година в Чарлстън и приспивното темпо на живота през лятото се изгуби в безкрайна поредица покани. Елизабет с удивление прерови купчината на бюрото си.

— Със сигурност може да се определи кога хората се позамогват — простена тя. — По-добре да си избера дата и да организирам собствено парти. Сигурно ще дължа покана на всичко живо.

— Партитата са глупост — измърмори Трад. Беше се заклел никога да не й прости, задето го записа в училище по танци.

— Не те слушам, Трад. Не е от полза за никого да бъдем груби. Няма да ти обръщам внимание.

Въпреки думите си, тя му съчувстваше. Много добре си спомняше колко нещастни бяха младите момчета през първите седмици на танцувалното училище. Момичетата винаги много го харесваха. Имаха възможност да се покажат добре облечени.

Няколко дни по-късно в сутрешния вестник се появи заглавие, което можеше да повдигне духа му. Тя му подаде вестника.

— Какво ще кажеш за идеята да сключим мир и да заведеш старата си майка на шоуто? След това ще почерпя по един сладолед с плодове.

— Виж ти! Ще се прибера от училище колкото мога по-бързо.

След като сезонът на ураганите беше отминал, американският флот водеше пленените испански кораби. Първата му спирка в Америка беше Чарлстън.

Три от големите кораби бяха вече привързани към доковете на Ийст Бей, когато там пристигнаха Трад и майка му.

— Божке, колко са големи! — каза момчето.

— Затова ги наричат „плячка“ — каза Елизабет.

— О, мамо!

— Съжалявам, скъпи. Просто се изплъзна от устата ми. Разрешават ли хора да се качват на борда? Винаги съм слушала, че каютите на испанските капитани са обзаведени с брокат и кадифе и дръжките на вратите им са от масивно злато.

— Божке!

— Престани да говориш така. Звучи като жабешко квакане. Ако ще възклицаваш, прави го поне културно. Аз лично бих предпочела „Odds bodkins“.

— Какво означава това?

— Нямам и най-малка представа. Не съм сигурна, но никоя жаба не може да го каже.

Спретнато облечен офицер махна на групата най-близко до кораба, да се качи по стълбата.

— Пускат хора. Хайде, мамо!

Широката палуба блестеше от чистота. На Елизабет чак не й се искаше да стъпва върху нея. Трад нямаше такива притеснения. Той изтича да попита някой офицер къде се намира каютата на капитана. Елизабет тръгна след него, след това се спря на средата на палубата. „Остави го сам да се оправя“, напомни си тя. Огледа кораба. Хора се бяха скупчили на групи около оръдията. Щастливи до уши. Не забеляза нито едно познато лице. Трад водеше разгорещен диалог с търпеливия офицер. Тя погледна нагоре по извисяващата се мачта. Опита се да си представи, че е на смяна в наблюдателното гнездо в открито море. Сигурно е като земетресението, само че без прекъсване.

— Армадата е унищожена, Бес. — Сърцето й подскочи и очите й бавно се отместиха надолу от върха на мачтата. „Не може да бъде“, каза си тя. Но знаеше, че е истина. Хари.

Беше коленичил в краката й на едно коляно. Докосна края на полата й до устните си и после го пусна. Ръцете й искаха да се протегнат към сведената къдрава глава, но тя ги задържа на мястото им. Той повдигна лицето си към нея.

— Вие триумфирате, Ваше Величество, да е дълго царуването ви.

— Изправи се, Хари. Правиш представление на зяпачите. — Гласът й беше леден.

Той се изправи с едно плавно движение. „Как можах да забравя, че е толкова висок?“ помисли си Елизабет панически. Сега ще трябва да го гледам отдолу нагоре.

Хари постави на кръста й ръка, чийто допир я изгори през дрехите й. Устата му беше близо до ухото й, от което й се зави свят.

— Върнах се, Бес, магьоснице такава. Никога не съм се връщал на място, което съм напуснал. Но не можех да остана далеч. Преследваше ме образът ти.

— Моля те, Хари, остави ме на спокойствие. Не мога отново да преживея такава мъка. Иди си. Не зная какво да направя, ако не си отидеш. Жестоко е, Хари!

Викът на Трад отекна много надалеч. „Няма да припадам, заповяда си беззвучно Елизабет. Няма.“ Краката й се подгъваха.

— Толкова си бледа, кралице моя. — Гласът му беше милувка. — Ела, седни. — Той я поведе за ръката към една пейка, върху която беше боядисано: „посетители“. — Ще говоря с момчето, докато се пооправиш.

Загледа го, докато вървеше към Трад. Не носеше палто. Бялата риза прилепваше към дългите мускули на гърба му. С кожата на дланите си тя усещаше движенията им. Отклони поглед от по мъжки грубовато проявената радост от повторната им среща и се напрегна да съсредоточи волята си. Когато двамата се присъединиха към нея, тя се владееше напълно.

 

 

— Не може да се нанесеш в кухненската сграда.

— Приемам.

— Не може да ни се натрапваш по всяко време и да очакваш любезен прием.

— Съгласен.

— Не може да ме злепоставяш на публично място по начина, по който го стори следобед.

— Съгласен.

— Не може да поставяш ръката си на гърба ми или където и да е другаде, докато не ти кажа, че съм променила отношението си към теб.

— Може ли да целувам ръката ти?

— Не!

— Нито даже една отегчителна, благоприлична целувка, тип „Как сте, госпожо Купър“?

— Не. Нищо. Трябва да мисля.

Хари се разсмя.

— Мисленето е за страхливците. В страхливка ли си се превърнала, Бес? За шест кратки месеца? — Той се изправи от стола си.

— Седни, Хари. Остани си на мястото. Ти се съгласи да говорим.

— Можем да говорим по-късно. — Той отиде до вратата на библиотеката. Елизабет затаи дъх. Той си тръгваше. Отново. А тя се чувстваше не по-добре от първия път. Хари превъртя ключа в ключалката.

— Не можеш да си представиш колко много те желаех — каза той. Намали светлините. Пламъците на лампите посиняха, после загаснаха с леко изпукване. — Искам да видя пламъкът на огъня да играе върху косата ти.

Стъпките му бяха бавни и уверени. Спря пред нея и започна да вади фибите от косата й.

— Трад — успя да каже Елизабет.

— Спи дълбоко. Дадох му доза от контрабандно внесен истински моряшки ром. — Хари пъхна ръцете си в разпуснатата й коса и я повдигна, за да срещнат устните й неговите жадни за целувка устни.

 

 

— Не мога да живея без теб, Бес, затова се върнах да те взема с мен. Ще заминем заедно, ще превземем света. Имам толкова много неща да ти покажа и толкова, които ще видя с теб за първи път! Ще вземем Трад с нас и ще го отървем от псалмите на добрия д-р Портър. Какво образование за едно момче!

— Ти си луд!

— Знаеш, че не съм. Иска ти се да тръгнеш. Усещам как сърцето ти тупти до ръката ми. Представяш си как ще видиш Великата китайска стена.

— Глупости. Изобщо не мисля нищо такова.

— Величествена и земна Бес, аз те обожавам. От огъня останаха само въглени, които угаснаха, но те не го забелязаха. Не им беше нужен огън, за да се любят отново.

 

 

— Ти ме покани на закуска. Какво лошо има?

— Не сме се преоблекли, ето какво. Побързай. И закопчай както трябва панталоните си този път.

Над главите им се чу шума от сънливите стъпки на Трад надолу по стълбите. Елизабет закопча роклята си и се зае панически да оправя разбърканата си коса.

— Момчетата никога не обръщат внимание на дрехите — прошепна Хари. — Ето. Стегни я в тази кърпа. — Той постави в ръката й ярко оцветена кърпа. — Сувенир от Куба.

Елизабет се изсмя нервно.

— Няма да свърши работа, Хари.

Той погледна зачервените й бузи, загасналия огън, разхвърляната черга пред камината. Трад почти беше стигнал края на стълбището.

— Имаш право. Легни на дивана — заспала си на него през нощта. Затвори очи. Аз ще отключа вратата и ще се измъкна през прозореца. — Той превъртя ключа и изтърча да я целуне набързо. — Ще се появя след един час. Недей да се запускаш, иначе ще бъда принуден да те понижа в херцогиня.

Елизабет обърна лице към възглавниците. Не можеше да спре да се смее. Леден въздух се блъсна в нея, когато Хари отвори прозореца. Чу, че Трад пита Делия защо майка му не е слязла за закуска и се отдаде на тиха истерия.

— Какво, в името божие, е станало с мен? — изстена тя.

 

 

Елизабет погледна към прозореца на канцеларията си в пристройката. Нуждаеше се от измиване, както и всички останали прозорци. Изведнъж простото действие на наемане на човек, който да ги измие, й се стори неизпълнима задача. Тя постави ръцете си на кръста, за да го стопли и да прогони болката оттам. Навън вилнеещият есенен вятър издухваше мъртвите листа от ореховите дървета и премиташе с тях двора от единия до другия му край. „Чувствам се като някое от тези листа — каза си Елизабет — блъскана, подмятана и притискана.“

Завръщането на Хари шест седмици по-рано беше дало началото на конфликтен период между изискванията, поставяни от емоциите и пред постъпките й. То съвпадна с началото на активния живот в обществото, с което винаги се отбелязваше краят на лятото в Чарлстън. На дневен ред излязоха обичайните покани, взаимните гостувания, мероприятия по задължение и за удоволствие. Тази година за Елизабет беше по-натоварена от обикновено, защото тя се беше заела с покровителство на дъщерята на Джо, Виктория. Момичето в никакъв случай не би могло истински да навлезе в чарлстънското общество по причина на неприемането на баща му в него. Освен ако при възможност Виктория не успееше да се омъжи за коренен жител на Чарлстън, което не би било трудно при нейната и на наследството й примамливост. Междувременно, въпреки че нямаше да има възможността да дебютира на Света Сесилия, тя вече се намираше под крилото на Елизабет — една от участниците в петъчното танцувално училище в зала „Южна Каролина“. На лицето на Елизабет се появяваше усмивка, когато наблюдаваше вечно проявяващите се различия: петнадесетгодишният Трад, който излиза на танц, влачейки крака и с намръщено лице, и Виктория — бликаща от енергия и нетърпелива, вбесяваща се от разтакаването му.

В добавка към тази й деятелност по-голям брой изискваше и увеличената в резултат на войната динамика на бизнеса. Налагаше се повече планиране и контакти, свързани с фосфатната индустрия. Стабилното увеличаване на производството беше спряно от паниката през 93-та. Последвалите пет години на депресия се отразиха силно отрицателно на приходите и състоянието на оборудването. Но сега оптимизмът се усещаше във въздуха. Беше време за извършване на поправки и замени, за подновяване на договори, за начертаване на последните ходове на дълго отлаганото осъществяване на плана. Трябваше да взема решения, всяко от които водеше до различни резултати. Ако се поправеха конвейерните линии и отделението за промиване, можеше да разчита на връщане на производителността на предишното й ниво. Ако се заменяха с нови, по-качествени машини, щеше да се увеличи капацитетът. Но това щеше да струва пари — много повече, отколкото за поправки. Колко време щеше да отнеме на увеличеното количество да изплати разходите за по-качественото ново? И за коя част от процесите по натрошаване и обогатяване нямаше да останат пари, ако всичко се вложеше за оборудване на етапа на промиване?

Стоеше също и въпросът за възнагражденията на работниците. Те със сигурност щяха да бъдат увеличени на събранието на първи януари. Какво увеличение можеше да си позволи тя? Колко щяха да поискат те? Колко нови работници щеше да й се наложи да наеме, за да може да се изкопае рудата, която новите конвейери биха могли да поемат… ако ги закупеше? Мислите й бягаха в кръг, застъпваха се една друга, когато тя се опитваше да предвиди всички възможности и последствията им.

Можеше, разбира се, да поиска съвет от Джо. Вероятно трябваше да се посъветва с него — най-малко заради това, че половината бизнес беше негово притежание. Но тя искаше да осъществи самостоятелно промените, които щяха да изравнят възможностите на Карлингтън и която и да е друга рудодобивна компания в Южна Каролина. Непреклонно беше отказвала помощ, когато времената бяха тежки. Сега, когато положението се подобряваше, тя не желаеше да застане в сянката, а друг да обира плодовете на големия успех. Дори не и Джо. Тя беше се трудила здраво, беше се стискала за всяко пени и орязвала собствения си доход до минимума, въвличала беше работниците в общото усилие. Дори когато се беше поболявала от тревоги, не беше пресекнала любовта й към предизвикателствата. Наистина й харесваше да бъде бизнес дама… както и възхищението на приятелите й, което възнаграждаваше усилията й. И все пак, задължението й към Джо си оставаше. Умът й правеше още повече въртележки, докато тя неуспешно се опитваше да се отърве от чувството за вина.

Защото проблемът беше не само в бизнеса. Дължеше на Джо и някакъв отговор на предложението му. Казал беше, че ще чака и не я притискаше. Не с думи. Но всеки петък той довеждаше Виктория в къщата й, наблюдаваше с гордост как тя и Трад изкачват десетте стъпала към залата и разделяше каничка чай с Елизабет за двата часа, през които те чакаха заниманието в училището да свърши. Той беше винаги спокоен, пълен със забавни истории за премеждията на Ендрю Енсън в банката, винаги от него се излъчваше любов към Елизабет и благодарност за грижите й към Виктория. Приятни часове и за двамата. В края на краищата, къщата на фамилия Трад е била дом за Джо в продължение на повече от десет години. Присъствието му в нея беше много естествено. Само дето бликащото му щастие я натоварваше не по-малко, отколкото ако причината за него беше недвусмислено изказана. Той я обичаше с цялото си сърце.

Не можеше да остави нещата да продължават по този начин. Колкото повече забавяше отрицателния си отговор за женитбата, толкова повече щеше да го боли след това. Мълчанието й беше равнозначно на подлост.

Освен това… Часовете с него бяха щастливи и за нея. Начинът, по който Джо я обичаше, й носеше наслаждение. Никога не беше преживявала нещо подобно. А той беше и като баща за Трад, който никога не беше имал такъв. В разговорите им след уроците по танци имаше някаква семейна топлота. Виктория се доверяваше на Елизабет, която си спомняше собствените си постоянно променящи се преживявания от това време, и можеше да я успокои или поздрави в зависимост от събитията. В същото време Трад слушаше съсредоточено уверенията на Джо, че танцуването може да се сложи на едни везни с битката при Ентайтъм и че всички белези постепенно се изличавали. Възрастните си разменяха развеселени погледи изпод вежди. Когато по-младото поколение се отправяше към кухнята за очакващите го там мляко и сладки, Джо и Елизабет избухваха в смях и единодушно се съгласяваха, че не биха се върнали в тази възраст за всичкия ориз на Китай или всичкото злато на света.

Но после… когато Джо и Виктория си отиваха или когато тя се прибираше от някое парти, на което присъствието й беше допустимо, или пък вечеряше в дните, когато беше останала вкъщи — винаги на вратата се почукваше. Хари.

Хари, когото Трад обожаваше. Хари, от чието докосване прималяваше. Хари, който можеше да я разплаче или разсмее с историите си, който я караше да мисли за книги, за света и за мечти, които можеха да се сбъднат. Той изискваше от нея остроумие и тя го проявяваше; интелигентност — и тя я проявяваше; да бъде жена, не момиче, не дама, не президент на компания, не майка. И тя се оказваше изгубена по свое желание в потоп от усещания и споделен екстаз. Когато той си тръгваше в последния час преди разсъмване, сърцето я болеше, като прерязано с нож — напомняне и предупреждение за изпитанието, което я очаква, ако го загуби отново.

Той винаги я прегръщаше, преди да си тръгне. И без никакви притеснения прошепваше в ухото й песен на сирените за приспиване. „Ще се смеем на Моста на въздишките, моя Бес.“ Или: „Ще танцуваме на Великата китайска стена“. Или: „Ще яздим слонове и ще слушаме рева на лъвове в нощта“. Или просто: „Ела с мен и бъди моята любов“.

И тя се унасяше в сън за кратките часове, преди да стъпи на земята, лице в лице с отговорностите си за къщата и кухнята в началото на напрегнатия си ден…

Елизабет отклони поглед от зацапания прозорец към колонките с цифри върху хартията на бюрото й. Те се размазваха пред очите й. Беше изтощена. Но я чакаше толкова работа. Беше обещала на Кетрин да отиде до тях, за да й помогне при избора на цвят за трапезарията, но нямаше сили за това. Кетрин нямаше да я пусне само с един съвет. Някак си щеше да залъже майка си да й обещае някоя мебел или ръкавиците на ръцете й, или пердетата от стаята на Елизабет на третия етаж, които „биха изглеждали толкова сладко в стаята на бебето“. Егоизмът на Кетрин и нейното неизменно чувство за правота просто бяха вродени у нея и това ужасяваше Елизабет. Но тя си оставаше нейна дъщеря и Елизабет я обичаше. Живееше с надеждата, че Кетрин ще преодолее алчността си. Не трябваше да забравя и Мейн, който с всеки ден ставаше все по-очарователен.

Елизабет въздъхна и се изправи. Може би чистият въздух щеше да й вдъхне енергия. Във всеки случай тя беше обещала и това беше положението. Трябваше да отиде. Бюджетът на магазина в Карлингтън се налагаше да почака. Както и мръсните прозорци. Както и топлата баня и дрямката преди вечеря. Както и ризите на Трад, чиито яки се нуждаеха от обръщане. Както и писмото, което дължеше на Хенриета и Стюарт. Всичко беше предвидено за днес, но времето просто нямаше да стигне. Вече никога времето не беше достатъчно.

 

 

Когато пристигна у Кетрин, тя се почувства засрамена за мислите, споходили я по-рано. Масата за чай беше подредена. В центъра й върху увит в шарена хартия пакет стоеше малка, украсена торта.

— Честит рожден ден, мамо — изпя Кетрин. Тя друсаше Мейн в ръцете си и той гъргореше неразбираема поредица от звуци.

— Казва „Честит рожден ден, бабо“ — обясни Кетрин.

Елизабет беше забравила напълно, че е датата на нейния рожден ден. Беше дълбоко трогната от изненадващото празнично посрещане от страна на Кетрин.

И от очарователната рисунка с молив, която беше подаръкът й от Мейн.

Тя гордо го показа на Джо същата вечер, когато той пристигна с Виктория за урока по танци. Джо също й беше приготвил подарък.

— Ще трябва да изчакаш, докато си тръгнем — каза той. Елизабет обеща да го стори, но очите й непрекъснато се насочваха към голямата кутия по време на разговора им. Любопитството и нетърпението й бяха като на дете. Джо допълнително ги раздразваше със спомени за отдавна минали рождени дни, когато той беше преравял къщата, опитвайки се да открие подаръците й предварително.

— Вината е твоя, Джо — каза Елизабет. — Ти ме караш да се чувствам отново като дете. Не съм никаква баба, когато ти си наоколо.

След като децата се върнаха, след като разказаха вълнуващите моменти през вечерта — госпожата се била подхлъзнала и паднала, демонстрирайки промяната на посоката на движение при танцуването на валс — след сладките и млякото „Свети Михаил“ удари десет и стана време малката щастлива групичка да се раздели. Елизабет се чувстваше объркана. Тя не искаше да се прекъсва приятното усещане за близост.

— Честит рожден ден, Лизи — каза й Джо на тръгване.

— Благодаря ти, Джо. — Елизабет го прегърна и целуна импулсивно.

Лицето на Джо светна от удоволствие.

— Благодаря ти, миличка — каза той.

След като файтонът отпътува, Елизабет се втурна към работния кабинет и загадъчния голям пакет от Джо.

— Помогни ми да развържа тази панделка, Трад. Колко е вълнуващо! Много обичам подаръци.

Трад неочаквано заупорства.

— Аз също имам подарък за теб, мамо. Няма защо да бързаш толкова с този от г-н Симмънс.

Елизабет зяпна. „Сигурно проявява ревност, помисли си тя. Колко абсурдно. И дразнещо.“

— Колкото повече подаръци, толкова по-добре, скъпи. Покажи го. Сигурна съм, че много ще ми хареса.

— Ще трябва да почакаме, мамо. Всъщност от мен е половината подарък. Другата половина е от Хари. Той скоро ще го донесе.

Едва беше произнесъл тези думи, когато се разнесе почукване на вратата. Трад се втурна да я отвори.

Хари донесе не само подарък, но и бутилка шампанско, и някаква екзотична смесица от бишкоти, яйчен крем и желирани кайсии, която идентифицира като френска торта за рожден ден.

— Ще си мислим, че сме на върха на Айфеловата кула. Следващата година тя ще празнува десетгодишнина; можем да си представим, че сме там и взимаме участие в две тържества.

Елизабет се намръщи. Хари й беше обещал да не развива приключенските си планове пред впечатлителната натура на Трад. Изглежда, нарушаваше обещанието си.

Подаръкът потвърди подозрението й. Двойно опакованите кутии съдържаха прожекционен апарат и колекция диапозитиви от всички световни столици.

— Изкушение, Бес. Твърде много си жена, за да му устоиш. Представи си ни в Рим, Будапеща, Константинопол, Банкок. Само си представи, че наистина стоиш в центъра на тези диапозитиви — на улиците и пазарите — с цветовете, миризмите, вкусовете и звуците на това, което виждаш сега.

Вниманието на Трад беше погълнато от оптичния апарат. Очите му бяха скрити от маската за прожектиране, поради което не забеляза гнева на майка си.

Хари го забеляза и това го разтревожи. Може би беше отишъл твърде далеч в желанието си по-скоро да убеди Елизабет да тръгне с него. След като Трад се изкачи бавно и тежко по стълбите към спалнята си, той коригира поведението си. Извини й се със сериозност, рядко проявяваща се при него, която винаги разпръскваше яда й. После пренебрегна протестите й и я взе в ръцете си, за да разпали страстта, по-силна от негодуванието й.

Не беше в силите й да устои на атаката му. Все пак, след като беше задоволена и сияеше от любенето, тя събра достатъчно остатъци от яда си, за да го укори и принуди да приеме сделката, нагласена от нея.

— Ще трябва да ме оставиш сама за няколко седмици, Хари. Имам нужда да размисля. Не е честно спрямо който и да е от нас да насилваме така нещата. Трябва да взема едно окончателно решение — веднъж и завинаги. Но не мога да го сторя, ако нямам време за размисъл. Ако наистина ме обичаш, трябва да ми дадеш възможност да реша.

Внезапният гняв на Хари я уплаши така, както нейния го беше разтревожил по-рано.

— Няма да приема да бъда разиграван по този начин, Бес. Достатъчно демонстрирах грижа към теб в продължение на седмици, докато ме молеше за време за мислене. Ако си тръгна още веднъж, повече няма да се върна.

— Заплахите само ме ядосват допълнително, Хари. Няма да търпя принуда. Върви си и бъде проклет.

Той я дръпна към себе си и допирът до него я омаломощи.

— Прекрасна ми Бес — промърмори той, — не постъпвай така с нас. Не ме отблъсквай дотам, откъдето няма връщане.

В крайна сметка той прие условията й: да замине някъде до след Коледа, за малко повече от месец. При завръщането му тя трябваше да е взела решение.

— Началото на Нова година, Бес, и краят на едно столетие. Ще отплаваме на първи януари 1899 г. и ще посрещнем двадесетия век на път.

 

 

„Той знае колко много ще ми липсва и е убеден, че няма да мога да живея отделена от него. Чудя се дали е прав.“ Стаята вдъхваше ужасно усещане за студ сега, когато Хари си беше тръгнал. Тя прибави една цепеница към загасващия огън и отново се зае с отварянето на подаръка от Джо.

Беше хартия за писма — луксозен топ с цвета на сметана. Отначало Елизабет не схвана идеята на Джо. Хартията, без съмнение, беше елегантна, много по-хубава от всяка, която притежаваше. Но подаръкът беше много прозаичен — скучен и лишен от въображение. Изпита разочарование, както в детските си дни, когато получаваше топла фланелена нощница, надявайки се на хубава рокля. Полезно — да, но лишено от празничност.

После се вгледа по-добре в дискретно гравираните думи в горния край на всеки лист. Оказаха се не името и адресът й, както си мислеше. Напечатаното гласеше: „Фосфатна Компания Трад“.

— О, небеса! — пое си дъх тя и разкъса квадратния плик в капака на кутията.

На чисто бяла картичка беше написано „Честит рожден ден“ с почерка на Джо. Вътре беше оставен и документ за продажба, с който Джо й прехвърляше дяла си.

Елизабет беше сразена от подаръка. Не заради паричната му стойност. За нея тя беше голяма, но знаеше, че за Джо е незначителна. Значението, което се криеше зад подаръка, беше това, което я просълзи. Джо я даряваше с независимост. Не само доходите й щяха да нараснат, но нямаше и да се притеснява от желанието си да управлява сама, без да се консултира с него.

Джо не беше крил, че искаше да се грижи за нея, да прави неща за нея, да я направи зависима от него. А сега й беше предоставил възможността да живее, без да се нуждае от ничия помощ, най-малко — от неговата. Смая я щедростта и любовта, съдържащи се в жеста му.

Тя помнеше гневните обвинения на Хари, че го държи вързан на връвчица. Тя правеше същото и с Джо. „Но Джо не се противи, каза си бързо тя. Нашите петъчни вечери са му достатъчни, за да е щастлив.“

Знаеше, че се залъгва. Да, Джо беше щастлив в петъците. Но в седмицата имаше още шест дни. Той беше човек, изпитващ необходимост да се грижи за някого. Някой, който можеше да оцени чувствителността и грижовността му. Виктория обичаше баща си, но грижите му към нея считаше за съвсем естествени.

Тя се нуждаеше и от майка. Тя навлизаше в годините, когато в най-голяма степен се изискваше да бъде направлявана и уравновесявана; годините на удоволствието да се учи да бъде жена.

„Ако аз не се омъжа за Джо, той ще се ожени за някоя друга, мислеше Елизабет. Заради Виктория. И ще се грижи за съпругата си и ще бъде щастлив.“ Ревност ужили сърцето й. „Казах на Хари, че ще му съобщя решението си след Коледа. Така ще постъпя и с Джо. Дължа му го, дори и той да не ме помоли. Имам нужда само от време за размисъл. И малко сън.“ Тя затвори капака на камината и се дотътри до леглото си. „На следващия си рожден ден ще навърша четиридесет“, помисли си тя, точно преди да заспи. Мисълта за това я удиви и я уплаши не на шега.