Александра Рипли
Чарлстън (40)

40.

Ужасна врява, изразяваща се в пронизителни проклятия, чупене на стъкло и викове да се млъкне, заливаха дневната на къщата на Енсънови вече по-дълго от половин час.

— Винаги ли е така? — попита Пинкни.

Люси повдигна рамене.

— Нещо подобно. По-поносимо е, когато прозорците са затворени.

— Звучи като че ли някой убива някого. Не трябва ли да извикаме полиция?

— Бих искала всичките да се избият. Тогава ще има спокойствие. Полицията идва веднъж, но нищо не може да направи. Очевидно някой от наемателите на леля ти бие жена си всеки път, когато се напие. Но никога не я убива.

Пинкни поклати глава. Беше му невъзможно да си представи, че хората са способни на такива неща, дори и по-бедните измежду белите, които живееха в градската къща на леля му, обитавана по-рано от нея.

— Не би могла да живееш в такава гюрултия чак докато времето захладнее, Люси. Защо не отидеш със семейството на Острова? Братовчедът Джосая може да използва моята стая. Аз ще бъда с Лукас.

— Невъзможно, Пини.

— Но така ще мога да те виждам всеки ден, вместо да разигравам фарса с носенето на книжа на братовчеда Джосая. Животът ми ще бъде спасен. Всеки път, когато погледна през улицата там, където трябва да те има теб, и видя онези непознати, изпитвам желание за убийство.

Люси постави ръката си върху неговата.

— Не прави нещата по-трудни и за двамата. Моля те. И по-рано сме водили този разговор. Г-н Джосая тъкмо се закрепва отново на крака. Знаеш какво представляваше, когато Ема умря. Ако не беше събрал всичките си сили, за да ръководи делата на Св. Сесилия, той щеше окончателно да се предаде, както направи Майк Брютън. В състоянието, в което се намираше, той живееше в миналото в продължение на месеци; говореше само за времето преди войната. Сега благодарение на теб му се наложи да се върне в настоящето. Договорите за фосфата са единственото, с което се е захващал от една година насам. Той изостави всичките си делови задължения, когато Ема умираше, и след това не се върна към тях. Не мога да поема риска да искам големи промени от него точно сега.

Пинкни беше неотстъпчив.

— Не са нужни чак толкова големи жертви. Ти през цялото време ще бъдеш до него и ще изпълняваш всичките му прищевки.

— Не ставай дребнав. Мисля, че ревнуваш.

Той помисли за момент.

— Мисля, че си права. — Усмивката му беше печална. — В живота ти има толкова много мъже, а аз искам да съм единственият.

Миглите на Люси затрепкаха.

— Божичко, сър, бъдете по-внимателен. Ще завъртите малката ми стара главица.

Пини се разсмя.

— Кокетничиш. Не е хубаво човек да се подиграва по този начин на дамите, чийто приятел е. Един джентълмен не бива да бъде допускан до тайните на по-суетния пол.

— Искаш ли да ме видиш как припадам?

— Бих бил очарован.

Въздъхвайки проточено, Люси се съгласи да му достави това удоволствие. Когато успя да разположи възможно най-грациозно извитото си тяло и отпуснатите си крайници върху облегалката на дивана, тя отвори едното си око.

— Какво ще кажеш?

— Ужасяващо.

— Аплодисменти, моля. Сега ти покажи мъжествена стойка.

Пинкни се изправи, изхвърли гръдния си кош напред и главата си назад. Люси запляска ентусиазирано.

Те често си разиграваха тези лудешки подобия на младежки флирт. Напрегнатостта им се разсейваше, когато превръщаха взаимното си желание във фарс, което ги караше да се смеят, преди да са се отчаяли. У Ендрю беше останала само обвивката на разума. Той живееше в непрекъсната мъгла от наркотичен лауданум. Но беше жив.

Кашлянето на г-н Енсън се дочу от коридора към хола. Люси се изправи, а Пинкни седна. Старият мъж влезе с енергична стъпка.

— Тези описи изглеждат добре, синко — каза той. — Би трябвало да можеш да наемеш още работници, без да е необходимо да купуваш и една лопата. Ще изпратя копия на адвоката на Шед Симмънс. Също и препис от последния балансов отчет. Искам да ти кажа, че откакто той вече не е активен съдружник, не е необходимо да записваш половината печалба на негово име. Той няма никакъв принос за нея.

— Той има думата ми за това от самото начало, братовчеде Джосая. Равностойни съдружници.

Г-н Енсън кимна. В такъв случай нямаше място за обсъждания. Писмен договор можеше да бъде нарушен — заради това имаше адвокати. Но мъжката дума беше ненарушима.

— Хубаво е, че си взел Лукас на работа — каза той. — Това момче има качествата на истински бизнесмен. Проучих всичко около собствеността на къщата на Ръсел и документите са готови за подписване. Той прави умно капиталовложение.

Люси ахна.

— Лукас Купър купува къщата на Ръсел? Лизи знае ли за това? Ще се нуждае от десетина слуги.

— Не и Лизи — каза Пинкни. За да се грижи за къща са й необходими не повече от прислужница и готварска книга. Леля й Джулия я е научила да се справя с всичко, освен с поставянето на покрив. А на нея със сигурност й е необходимо да живее в по-голяма къща. С две бебета на „Чърч стрийт“ ще им бъде по-тясно, отколкото на съседите ви отсреща.

— Въпреки това не й казвай нищо. Лукас иска да я изненада. Той наистина я обожава. Лизи, искам да кажа Елизабет, е млада дама с много късмет.

— Лукас! Не беше необходимо да наемаш файтон. Достатъчно съм укрепнала, за да се возя на трамвай. — Елизабет пращеше от здраве след три месеца, прекарани на крайбрежието. Тя беше правила разходки всеки ден, дори и когато съпругът й беше в града, което често се случваше. Едно от най-хубавите неща, свързани с Острова, беше, че представляваше умален вариант на Чарлстън; сама дама можеше да се разхожда без придружител, без по този начин да влиза в противоречие с някакви правила.

Лукас отвори вратичката на файтона и й помогна да се качи.

— Само най-доброто за моите съпруга и син — каза той.

Елизабет се засмя.

— Той ритна, когато чу думите ти — прошепна тя на съпруга си. През първите седмици на престоя си на Острова тя беше мислила над проявите на бруталност от страна на Лукас. През останалото време се къпеше в удоволствието от неговото внимание. Очевидно, реши тя, било е резултат от препиване. И в двата случая той беше дълбоко разочарован: при първия не се беше сдобил със син, каквото беше горещото му желание, при втория беше победен от някакъв долнопробен моряк — както се казва, беше удавял мъката си. Не е съзнавал какво прави. Никога не е желаел да я нарани. Той я обичаше. От нея се искаше само да не допуска повече да го сполетяват разочарования. Щеше да се стреми да го постигне с цялото си сърце. Тя го обичаше.

Що се отнася до болезнените „съпружески задължения“, ставаше въпрос за страдание, което всяка жена трябваше да понесе. Може би д-р Перигрю щеше да препоръча период на въздържание след раждането на бебето. Беше постъпил така, когато имаше треска. Ако и в случая дадеше такъв съвет и й се оставеше достатъчно време да укрепне, не би имала нищо против тези си задължения. Всичко останало беше чудесно. Кетрин беше почти на шест месеца и на Елизабет се струваше, че тя е най-хубавото и умно бебе на света. Смееше се през цялото време, а Хати се кълнеше, че казва и „мама“. Особено се заливаше от смях, когато Елизабет й разрешаваше да докосва меката козина на Мъхчо или държеше мъркащото коте до ухото й.

Файтонът подкара от доковете на фериботите по „Маркет стрийт“. Елизабет показа главата си от прозорчето. Имаше усещането, че е била далеч от града в продължение не на месеци, а на години. Като завиха по „Мийтинг стрийт“, видя изострения силует на „Св. Михаил“. Камбаните му прозвъняха за четвърт час и тя се отпусна на мястото си.

— Сега зная, че съм се върнала — каза тя. На Острова времето не тече и това е хубаво. Но не задълго.

„Защо изминахме целия път до «Мийтинг»? — почуди се тя. — Ще трябва да завием по Трад, за да се върнем до Чърч.“ Но файтонът не зави. Тя погледна въпросително към Лукас.

— Ще се обадим на някои хора — каза той.

— О, Лукас, не съм облечена подходящо за гости. Трябваше да ме предупредиш.

— Те няма да имат нищо против. Сигурен съм.

Файтонът спря пред впечатляващата тухлена къща, върху чиито балкони от ковано желязо все още личаха инициалите на строителя. Н. Р. — Натаниел Ръсел. На Елизабет беше позната повече по името на последния й собственик. Къщата на семейство Олстън. Старото й училище. Сега вече беше напълно объркана. От смъртта на Елинър Олстън насам къщата нямаше обитатели. Никой не живееше там, със сигурност никакви близки приятели, които биха приели посещение от семейство Купър, в допълнение с бебе, прислужница и котка.

— Какво, за бога, става, Лукас? — Тя започваше да се ядосва. Отново погледна към къщата. Вратата й се отвори. Показа се Делия — усмихната, с чиста, поръбена с дантела престилка.

— Добре дошла у дома, госпожо Купър — каза Лукас.

— Още не мога да повярвам — каза Елизабет, когато приключиха обиколката на къщата. — Красива е, но се чувствам като нищожно грахово зрънце в огромна шушулка. Ще трябва да просим мебели от всички, които познаваме. — Креватчето на Кетрин и леглото на Хати изглеждаха пренебрежимо малки в грамадната им квадратна стая. Стъпките на Елизабет отекваха, когато мина през хола. Тя се наведе през перилата на великолепното стълбище, което представляваше център на къщата във всяко отношение. То доминираше в цялата постройка и във въображението на всеки, влязъл в нея — красиво, очароващо и опасно. Формата му беше овална, издигаща се спираловидно от партерния етаж в поредица от проблясващи ниски стъпала, които като че ли висяха във въздуха, за да отговарят по-добре на името си: „летящо стълбище“. Наподобяваха го овалните стаи за приеми от южната му страна и овалното късче небе високо над него. Поглеждайки нагоре, от центъра му, наблюдателят се чувстваше безтегловен, обграден нависоко от светлина. Погледната от третия етаж, спиралата от стъпала се завърташе неколкократно, превръщайки се в зашеметяващ вихър, прострял се до излъскания под някъде далеч отдолу. Елизабет се хвана здраво за перилата и разтърси глава, за да прогони омагьосващото усещане.

— Лукас, знаеш ли, че целта в живота ми, докато бях дадена при г-жа Олстън, беше да се спусна по тези перила? Сега, когато това е собствената ми къща, никой не може да ми забрани да го направя.

— Аз мога. — Той хвана ръцете й и я дръпна далеч от хипнотизиращата елипса.

Елизабет се гушна в него.

— Глупчо, искам да кажа, след като дойде бебето… И ще бъда неумолима по отношение на децата. Ще им бъде абсолютно забранено да се опитват да се спускат по него, докато не навършат поне дванадесет години. Но когато всички те са навън в градините и никой няма да може да ме види и да клюкари колко недостойно за положението си се държа — е, тогава ще изпълня желанието си.

Лукас обви силните си ръце около нея.

— Възнамерявам да направя всичко, за да може всяко твое желание да се изпълни. И то напълно. Ще бъдем най-великото семейство Купър на всички времена. — Той постави ръката си на леко издадения й корем. — Това е хубава къщичка за малкия Лукас да расте в нея — каза той. — Той ще бъде принц. Елизабет усети ритването на бебето преди Лукас. Когато натискът отвътре достигна до ръката му, той се усмихна и сключи по-силно прегръдката си.

— О, Лукас — каза Елизабет — много, много съм щастлива.