Александра Рипли
Чарлстън (35)

35.

Пинкни измъкна пиката от халката на седлото, където беше закачена, и я наведе напред. Дръжката й прилепна в извивката на тесния му кръст, притисната от свития му лакът от другата страна. Ръката му я сграбчи здраво. „Прекалено силно я стискаш, каза си той, ще си строшиш китката при удар в нещо.“ Отпусна малко хватката; острието се наведе към пясъка.

— По дяволите! — изруга високо и стисна отново ръката си, притискайки основата й към полираното дърво. Мускулите на врата и раменете му се стегнаха и върхът на пиката отново се издигна.

— Така е добре — каза той. — Сега закачи тежестите, Джон. Джон Купър закопча малка торбичка с пясък на каишката на дясното рамо на Пинкни. Пини стисна коленете си и подкара коня няколко крачки напред. — Много по-добре — каза той. — Нека опитаме и с двете. — Джон, изравни коня си с неговия и закачи още една торбичка.

Този път Пинкни подкара коня по-бързо. Следобедното слънце в гърба му правеше сянката на пиката да изглежда дълга една миля. Близо до ръба на брега Пини се дръпна назад, опъвайки юздите, закачени на врата му. Конят му, объркан от неравно разпределения товар и рязкото дърпане на юздите, влезе във водата. Вълна го блъсна в гърдите и той отстъпи назад. Пинкни пусна пиката, извади главата си от юздите и овладя животното. Нова вълна подхвана пиката и я подхвърли във въздуха. Пинкни се изкачи с коня на брега и се изхлузи от седлото. Той постави бузата си до треперещия врат на животното и го потупа. Когато то се успокои, Пини го яхна и го подкара обратно към Джон Купър.

— Не мога да се справя — каза той. Спокойният глас с нищо не издаваше потиснатостта му. — Тежестите ми помагат да балансирам пиката, но пък дават твърде голям тласък, който пречи на спирането. Предполагам, че в края на краищата ще се примиря да бъда само съдия.

Джон издаде някакъв нечленоразделен звук.

— Благодаря ти, Джон — каза Пинкни. — Ще се наложи да бъдеш моето второ „аз“. Учениците са за това — да дават самочувствие на учителите си. Отърви се от тая кранта и продължи да работиш тук с Цезар. Имаш само още една седмица за упражняване.

 

 

В деня на турнира Стюарт пристигна от Съмървил със сърито^[1] си. Лизи се чувстваше много важна на предната седалка до него. Тя се покланяше елегантно на всеки, когото познаваше или си мислеше, че познава. Пинкни и Люси се усмихваха от задната седалка на глупостта й. Стюарт и дамите слязоха пред своята кабина на трибуните и Пинкни пое юздите. Той остави сърито на прислужник да го пази и се присъедини към останалите съдии на издигнатата платформа, отредена за тях.

От реката подухваше свеж вятър. Той развяваше дългите тесни знамена върху ярко оцветените палатки, отредени за ездачите, и носеше миризмата на тиня към нетърпеливите зрители, изпълнили трибуните. Днес хиподрумът „Уошингтън“ принадлежеше само на жителите на Чарлстън. На турнира не беше поканен никой друг, освен членовете на чарлстънския клуб и техните гости.

Точно в десет часа трима тръбачи на коне излязоха на широката морава в центъра на овалната писта за надбягвания. Там спряха и вдигнаха към устните си дългите си медни тръби. Звуците им вдигнаха на крака ентусиазираното множество, изпълнило хиподрума. Топлият, ярък светлик прескочи разстоянието от езерото в градината, отрази се от блестящите тръби и запали от златото на хризантемите, ограждащи краищата на пистата, множество мънички слънца. Беше великолепен ден.

Ездачите, които щяха да вземат участие в състезанието, излизаха на пистата един по един. Върху подплатената си ризница всеки носеше къса наметка в цветовете, които някога са представяли конюшните на рода му в тази надпревара. Всяка една от тях изпъкваше по подобие на хералдическите флагове от Средновековието. Тръбач обявяваше името на всеки от тях: — сър Чарлз ъв Гибс… сър Джон ъв Купър… — Нед Дарби, Дейвид Лигеър, Малкълм Кембъл, Чарлз Гибс и Джон Купър подкараха бавно конете си покрай трибуните, повдигайки украсените си с пера шапки към дамите.

— Сър Уилиям ъв Хейуърт… сър Алан ъв Стоуни… сър Джулиъс ъв Барнуел…

Шествието беше и величествено, и разсмиващо. „Рицарството“ се беше появило отдавна като зрелищна игра, отразила южняшката любов към идеалите на онази епоха. В първите години ездачите носеха копринени туники, богато избродирани със златни конци, а титлите им идваха от имената на големите плантации, притежавани от тях. Сега в по-голямата си част те бяха изгубили земите си. Но все още гордо носеха фамилиите си. Това придаваше блясък на скърпените им наметки и подплатяваше неизказаната претенция, че те са рицари по силата на някакъв произход.

— Ако знаех, че Пини няма да участва, щях аз да направя нещо по въпроса — каза Стюарт. — Цветовете на Традови трябваше също да са тук.

— Но те са тук — каза Люси. Тя насочи погледа му към трибуната на съдиите. Над нея знамената на всички съдии се развяваха като белег на знатност.

— Кое е нашето? — попита Лизи.

— В зелено и златно — отвърна й Стюарт.

Върху знамето имаше силует на детска люлка с мачта и весло. Лизи се разсмя доволна. Тя знаеше историята. Първият кораб с авантюристи пристигнал в Южна Каролина през 1670 г. Наброявали само тридесет и шест човека, включително Чарлз Трад и младата му съпруга Елизабет. Малко след като била издигната ограда около малкото им поселище, Чарлз Трад бил убит при нападение на индианци. Елизабет не успяла да научи за смъртта му. Тя умряла в същото време, давайки живот на техния син, първият роден жител на Чарлстън. Детето било отгледано от всички заселници. Те нарекли една от първите улички на селището „Трад стрийт“ в негова чест.

— Сър Харолд ъв Пинкни… сър Луис ъв Равенел… сър Лукас ъв Купър… сър Робърт ъв Рет… — Сърцето на Лизи подскочи. Когато тя се върна от Острова след посещението си при Каролина, Лукас беше заминал.

Наметалото му беше в прости черно-бели геометрични форми. Украсата му се състоеше от разделени на части лък и стрела в червено. Дългите ръкави на ризата му плющяха от вятъра. Черните му ботуши правеха бялото на брича му да изглежда още по-бяло. Докато минаваше покрай трибуните, накара коня си да направи курбет. Той вдигна черната си шапка с червени пера, погледна точно към Лизи и с жест постави шапката върху сърцето си. Тя се почувства замаяна. Тръбачите продължаваха да изреждат имена, но пулсът така биеше в ушите й, че тя не ги чуваше.

— Как се осмеляваш? — попита Джон Купър братовчед си, когато Лукас се присъедини към ездачите, скупчени в края на моравата.

— За какво говориш? — Лукас се смееше.

— Ти привлече всеобщото внимание върху Лизи. Бих могъл да те убия за това. — Гласът на Джон трепереше.

— Ще имаш тази възможност. В различни отбори сме. — Лукас се отдалечи в галоп. Шествието беше приключило. Време беше за двубоя.

Във всеки отбор имаше по тридесет и четири ездачи. Те се наредиха в дълги редици на моравата, като между тях остана разстояние от един метър. Множеството, което ги наблюдаваше, се изправи на крака. Тръбачите изсвириха сигнал за атака.

Редиците тръгнаха като един човек, отначало в бавен ход, с пики, издигащи се отвесно, поставени в окачалките си. После темпото се усили. Земята се разтресе от ударите на стотици копита. На половината от разстоянието до центъра ездачите наведоха пиките си и подкараха конете си още по-бързо. Над гърмящия тропот на препускащите животни се издигна вой, подобен на издавания от духовете, предвещаващи смърт. В кабините за зрители някои дами закриха очите си с ръце; други пищяха, но гласовете им едва-едва се чуваха.

Редиците се срещнаха, пиките се сблъскаха. За момент настана страхотна бъркотия, след която оцелелите ездачи вече бяха в двата отдалечени края на полето, възпиращи конете си. Зад тях останаха на земята купчини от безразборно разхвърляни пики и прекатурени от конете им рицари, чиито лица, докато се опитваха да се изправят и да намерят шапките си, изразяваха болки от ужасни наранявания. Битката беше приключила и никой не беше сериозно пострадал. Като по чудо.

За победител беше провъзгласен отборът, воден от Нед Дарби, в който участваше и Джон Купър. От него на седлата си бяха останали четиринадесет ездачи срещу тринадесетте от хората на Дейвид Лигеър. Победителите, все още на конете си, се придвижваха сред дъжд от цветя, хвърляни от зрителите, когато тръбачите извикаха:

— Празненството започва!

То беше под формата на пикник върху маси и пейки, които прислужници подредиха с най-голяма бързина около езерото. Храната беше проста — печено пиле и хлебчета, поставени в украсена хартиена кесия за всеки гост. Салфетките бяха направени от американ, а вместо винен пунш имаше чай с много лед. Но настроението едва ли можеше да бъде по-празнично, дори ако бяха поднесени фазан и шампанско.

Състезанието с обръчи започна в два часа. След дългото празненство, в което всички присъстващи се размесиха и имаха възможност да общуват помежду си, всички зрители и повечето рицари се отпуснаха и развеселиха. Истинската опасност по време на турнира беше в сблъсъка на двата отбора; хората си спомняха случаи на счупени крайници и дори на извадено око в предвоенните турнири, докато при обръчите само се изпитваше личното умение на всеки. Драми не се очакваха. Неколцина по трибуните направиха облози за своите любимци, но залозите бяха малки. Всяка млада съпруга или сгодено момиче се надяваше да бъде коронясана накрая, но никоя не показваше с държанието си, че изобщо очаква такова нещо. Люси Енсън се пренесе в мечтанията си петнадесет години назад.

Изпотъпканата писта беше подготвена за арена на новата надпревара. Три устройства, наподобяващи по форма бесилки, бяха поставени от градинската страна на пистата, точно срещу трибуните, на разстояние тридесет метра едно от друго. Момчета на коне бяха застанали до всяко от тях, държейки в ръцете си торби, пълни с обръчи с различни диаметри. Върху рамото на всяка „бесилка“ вече беше закачен по един обръч.

— Те са с диаметър 15 сантиметра — каза Лизи на Люси. Тя беше станала нещо като експерт, благодарение на търпеливите обяснения на Пинкни. Люси кимна. Съзнанието й беше далеч от реалността.

Глашатай оповести първия ездач — Нед Дарби. Аплодисментите за водача на победилия отбор бяха силни, още преди той да беше проявил умението си.

Рицарят на Дарби помаха с ръка в отговор на овациите, взе пиката си от един паж, балансира я и нагласи хватката си. После прошепна няколко думи на коня си, пришпори го с пети и препусна към арената.

— Важно е да яздиш бързо — каза Лизи. — Ако се размотаваш, показваш, че майсторството ти е малко.

Нед Дарби пропусна първия обръч, но наниза другите два. Всички изръкопляскаха учтиво.

— Май по-добре ще бъде да поздравяваме всеки рицар, преди да се е проявил — произнесе Лизи гласно това, което всички си помислиха. Пажове поставиха нови обръчи на двата празни лоста.

Минаваше три и половина, когато последният от двадесет и седемте рицари приключи с първото ловене на обръчи. Сенките на „бесилките“ се бяха удължили почти до трибуните. Продължаваха да се състезават по-нататък единадесет души.

— Сега продължават с десетсантиметрови обръчи — обяви Лизи. Стюарт й каза да пази тишина.

Погледнати от трибуните, обръчите изглеждаха невероятно малки. Покачилото се напрежение у зрителите накара да замлъкнат всякакви разговори и смехове.

— Това е много вълнуващо — каза Лизи. Тя се опита да си наложи да не проточва врат в опита да открие златнорусата коса на Лукас.

— Шшт! — каза Стюарт.

Глашатаите обявиха началото на втория кръг.

Освен Джон и Лукас Купър Лизи познаваше още двама от ездачите. Тя стисна ръцете си и се наведе напред да ги окуражава.

Във втория кръг представянето беше блестящо. На подиума си съдиите нервно се съвещаваха. Петима рицари бяха нанизали и трите обръча. Никой не помнеше това да се е удавало на толкова много от тях. По този начин се проваляше предварителният сценарий. Сенките се бяха изкачили до половината височина на трибуните. Беше почти пет часът.

Прозвучаха тромпети за началото на третия тур.

— Сър Джон ъв Купър — извика глашатай. Този път не прозвучаха аплодисменти. Обръчите бяха петсантиметрови и се пазеше тишина, за да могат ездачите да се концентрират.

Джон Купър беше присвил устата си в тънка линия. Премести малко хватката на дългата си пика. Лявата му ръка потупа врата на Цезар. После стегна всичките си мускули, наведе се напред и се понесе по пистата.

— Господи — промърмори един мъж зад Стюарт, — как язди това момче!

Лизи затаи дъх. Пиката на Джон наниза първия обръч и тълпата се размърда. Вторият отиде при първия и всички се напрегнаха. Третият последва първите два и зрителите бяха с викове на крака. Лицето на Джон се отпусна в широката му, открита усмивка и приветствията се усилиха. Той помаха с шапката си.

— Сър Алан ъв Стоуни! — извика високо глашатай в старанието си да бъде чут. След това извика отново: — Сър Алан ъв Стоуни! Хората си зашъткаха един на друг и седнаха. — Сър Алан ъв Стоуни — извика глашатаят за трети път. Трибуните утихнаха.

Алан Стоуни пропусна първия обръч, наведе пиката си към Джон, признавайки се за победен, и излезе от пистата, последван от учтиви ръкопляскания.

Сър Малкълм ъв Кембъл също пропусна първия обръч и напусна състезанието като джентълмен. Чарли Гибс наниза първия и всички от трибуните се наведоха напред. Вторият се завъртя на върха на пиката му и тълпата пое дъх. Но той се откачи, преди да бъде достигнат третият, и шумни аплодисменти последваха всеобщото съчувствено възклицание. Чарли се закани с юмрук на наглия обръч, което беше посрещнато с дружен смях.

Сега слънцето блестеше в очите на публиката. Хората засланяха очите си с ръка, за да могат да виждат.

— Сър Лукас ъв Купър! — обяви глашатай.

Червеният символ на победата над индианците искреше върху гърдите на Лукас под косо падащите лъчи на слънцето. Той направи кръг с коня си и се впусна по пистата без предварителна подготовка. Преди зрителите да осъзнаят какво прави, на пиката му вече имаше два обръча. Едва забележимо движение и обръчите станаха три. Проточено „ааа!“ премина през тълпата. „Исусе Христе!“, каза мъжът зад Стюарт. В гласа му имаше благоговение. Шумът от избухналите овации беше невъобразим.

Лизи осъзна в един момент, че ръцете й са толкова силно стиснати, че пръстите им са побелели.

Поставен беше следващият комплект обръчи.

— Залагам две към едно за тъмния Купър — каза някой. — Стабилният винаги побеждава еднодневката.

— Дадено — извика Стюарт. — Кой там отзад предлага да ми даде парите си? — Той откри другия обзалагащ се и заложи двадесет и пет долара. Лукас и Джон прекосиха моравата към стартовата линия на пистата.

Тръбачите изсвириха с тръбите си.

— Съдиите изискват — каза единият от тях — да сдържате аплодисментите си, докато и двамата рицари не завършат участието си. Дами и господа, моля за вашето внимание и тишина… Сър Джон ъв Купър.

Водите на блатата на запад от хиподрума се обагриха в розово. Вятър изобщо не подухваше. Във висините безредно се носеха към местата си за почивка ята от чайки. Крилете им хвърляха изострени черни сенки върху проблясващата река. Силните крака на Цезар се носеха през гладката, потъмняла писта. Един… два… три. Някой извика, но веднага го накараха да млъкне. Лукас се изсмя. Беше стряскащ звук. Русата му коса изглеждаше безцветна на слабата светлина. Един… два… три. Зашеметена, невярваща тишина, последвана от изригване на човешки гласове.

— Какво ще правим — попита един от съдиите.

— Какво можем да направим? — каза втори. Той махна на момчетата с обръчите. Те се отправиха към бесилките.

Джон Купър пришпори коня си, за да се изравни с братовчед си.

— Люк — каза той, — никога не съм искал услуга от теб през живота си, но сега ще ти поискам. За теб е само игра, но аз съм изградил всичките си мечти върху успеха си в турнира. Трябва да спечеля.

Лукас повдигна вежди. Червената светлина на залязващото слънце правеше белега му ослепителен.

— Защо? — попита той.

Лицето на Джон беше бледо.

— Когато дам короната на Лизи, аз ще я помоля да се омъжи за мен. Имам съгласието на Пинкни.

Лукас се усмихна.

— Добра идея. Тя едва ли би могла да каже „не“ на Сър Ланселот… В такъв случай ти искаш да загубя.

Джон поклати глава.

— В никакъв случай не те считам за губещ. Просто искам да спечеля.

Лукас се изсмя.

— Съжалявам, братовчеде — каза той, — възнамерявам да те победя.

— За бога, Люк, защо? За теб това няма никакво значение.

— Аз съм състезателен тип, братовчеде Джон. Обичам да побеждавам.

Джон присви тъмните си очи.

— Да върви по дяволите твоят състезателен дух тогава. Няма да победиш този път. — Той зае стартова позиция.

Небето се възпламени в яркочервено, нашарено с тънки виолетови облаци. После бавно премина в оранжев, кайсиев, прасковен цвят, нежното розово на мидена черупка. Тълпата по трибуните се превърна в масивна сянка, която спектакълът беше парализирал. Двамата Купър направиха по един успешен тур, сетне още по един, а след това и трети в сгъстяващата се тъмнина. Беше почти невъзможно да се видят обръчите и въпреки това всеки път ездачите ги нанизваха на пиките си. Звуците на копията и проскърцващи стремена се чуваха отчетливо в натежалия от неверия здрач. Момчетата, които очакваха обръчите, запалиха фенери и възседнаха конете си до бесилките, като се стараеха да задържат нависоко танцуващия им пламък.

Ръката на Джон Купър се тресеше от часовете на натоварване. Той направи достойно за възхищение усилие да я овладее. Цезар изтръска пяната от устата си, после се подчини на заповедните глас и колена на Джон. Един… два… Цезар залитна… поправи се… три. Бузите на Люси Енсън бяха плувнали в сълзи. Лизи се взираше като човек, изпаднал в транс. Люси взе студените й ръце и ги разтърка.

Лукас вече не се усмихваше. Нощта беше мразовита, а по наметката му имаше тъмни петна от пот. Телата на ездач и кон се движеха като едно същество. Един… два… три.

Момчетата с обръчите препуснаха към площадката на съдиите за инструкции.

По трибуните хората си говореха, за да прогонят напрежението, и гласовете им звучаха като приглушено жужене. Джон Купър пъхна пиката си в каишката и отиде до съдиите. Жуженето се усили, примесено с любопитство.

После Джон и момчетата се отправиха заедно към средния лост. Фенерите изтръгнаха ослепителни отблясъци от пръстена, който Джон извади от джоба си. Беше кръг от диаманти — венчален пръстен. Той го закачи на куката. Пламъците на фенерите го превърнаха в пръстен от дъги.

Джон подкара Цезар в тъмнината към края на арената.

— Те се съгласиха — каза той на Лукас. — Ако никой от нас не успее да го закачи на пиката си, и двамата ще бъдем обявени за победители. Така ще се намали ефектът от победата, но това е положението.

Лукас изсумтя.

Джон се усмихна. Той подготви Цезар и вдигна пиката си.

Вече препускаше с наведена напред пика, когато влезе в светлината на фенерите. На главата си нямаше шапка, тъмната му коса се сливаше с нощта. Изглеждаше несъкрушим.

— Той се усмихна — прошепна Лизи, — ще го направи. — Върхът на пиката се вряза в дъгата и отмина в мрака. Зад него пръстенът продължи да блести на светлината на фенерите. „Ох!“, въздъхна Лизи. Почувства как сълзи пълнят очите й. Преди още да успеят да се стекат по страните й, светлината падна върху Лукас. Той се беше освободил и от шапката, и от наметката си. Беше целият в бяло, ризата и бричовете му разсичаха тъмнината. Златистата му глава блестеше не по-малко от фенерите, които я осветяваха. Задържа се за секунда в светлината, в следващата го нямаше. С него беше потънал в мрака и искрящият кръг от скъпоценни камъни.

Зрителите бяха замръзнали, невярващи. После цялото напрежение, което ги беше сковало, се отля в огромна въздишка. Овациите бяха оглушителни. Прислужниците запалиха фенери по страните и задната част на трибуните. В кабината на съдиите Пинкни Трад вдигна венеца от цветя — награда за победителя, за да го положи върху главата на Лукас. Дамите се раздвижиха сред шумолене от поли и развълнуван глъч от догадки относно тази от тях, която Лукас щеше да короняса. Майката на Мери Хъмфри я накара да стои изправена.

Лукас се появи отново на пистата, посрещнат от всеобщ възторг. Тръбачите изсвириха химн на победата. Пинкни пристъпи към предната част на съдийската трибуна, но Лукас препусна с коня си покрай нея. Той свърна към трибуните, бавно наведе пиката си и пусна блестящия кръг на върха й в скута на Лизи. Пръстенът се хлъзна надолу и се изгуби някъде из гънките на полата й. Тя не забеляза. Очите й гледаха в очите на Лукас.