Александра Рипли
Чарлстън (55)

55.

Въпреки цялото си упорство Елизабет трябваше да се съобрази с реалността и да намали заплатите в Карлингтън за 1896 г. Нямаше неприятности, когато направи съобщението на годишното събиране. Всички бяха наясно с положението, а и дори след намалението нейните работници щяха да получават повече в сравнение с която и да е друга компания за фосфати. Подписаха договорите си, без да недоволстват.

През останалата част от януари Кетрин Мери Купър направи представянето си пред обществото на бала на Света Сесилия, изтърка подметките на обувките си от танци на бала в клуб Котийон, присъства на първото си конно надбягване и бала след него и на осемнадесети януари отново беше представена на забава, организирана от майка й в нейна чест в зала „Южна Каролина“. На всеки от тези случаи тя се явяваше с различна рокля и с ясното съзнание за красотата си. Шията й се издигаше от голите й рамене подобно на лебедова, както отбелязаха пред нея няколко по-смели млади господа, а тъмната коса ограждаше прекрасното й лице като крила на гарван — по думите на Лорънс Уилсън в натруфено стихотворение, чийто текст беше пъхнат в букет, поднесен й на сутринта след бала. Кетрин беше замаяна от успеха си. Единственото нещо, за което съжаляваше, беше, че майка й безапелационно отказа да й разреши да носи сватбената огърлица на баба й на който и да е от баловете. Радостта на дъщеря й стопляше сърцето на Елизабет, която виждаше, че ипотеката на къщата не е отишла напразно.

Изминали бяха повече от две години от емоционалното излияние на Кетрин. Елизабет беше положила сериозни усилия да бъде добра майка според стандартите на дъщеря си и според своите собствени изисквания. Тя взимаше Кетрин на пазар, прекарваше часове в опитване на разнообразни прически, учеше дъщеря си да се оправя с ексцентричностите на кринолиновата пола, която щеше да облече на Света Сесилия; тя също я въвеждаше и в ежедневието на домакинята и я учеше да готви. Кетрин обичаше да се възхищават на външността й и ненавиждаше скуката от кърпенето на лен и застройването на супа.

— Ще ми благодариш за това някога — твърдеше убедено Елизабет. — Когато някой ден си омъжена, съпругът ти ще очаква от теб да поддържаш къщата и вкусно ядене всеки ден. Няма да можеш да направляваш слугите, ако и сама не знаеш как да свършиш определена работа. А сега престани да вдигаш шум и ми подай онзи буркан с керосин.

Навън върху блестящата тухлена настилка и сребристите релси на трамвая на „Мийтинг стрийт“ се изливаше силен дъжд. Денят беше много подходящ за продухване на комините. Елизабет изсипа една голяма лъжица керосин върху вестника, поставен в камината в библиотеката. После пъхна главата си в отворения димен канал и извика:

— Огънят идва. Сега наблюдавай внимателно, Кетрин. Следващият път можеш да прочистиш комина от трапезарията. — В лявата си ръка тя стисна с машата омазнената хартия, с дясната запали клечка кибрит, запали с нея две от ъгълчетата на вестника и пъхна лявата си ръка колкото можа нагоре по комина. За момент се чу свирещ звук, когато от топлината се получи въздушно течение, после от напоената с керосин хартия се извисиха пламъци и запалиха наслоилите се във вътрешността на комина сажди. Горящият им поток се устреми с рев нагоре — покрай огнището в гостната стая, покрай по-малката камина в спалнята на Трад над нея, покрай стръмно скосените стени на тавана, избухвайки в искри, които бяха загасени от дъжда, преди да могат да паднат на покрива. Чевръсто чернокожо момче се грижеше някоя от тях да не падне горяща обратно. Ако това се случеше, задачата му беше да се намеси за загасяването й с метлата, която държеше в ръка.

— Хайде, Кетрин — каза Елизабет. — Знам как се чувстваш… Когато пралеля ти Джулия ме учеше на същото, бях сигурна, че ръката ми ще се опече. Измъкваш я веднага, щом като усетиш придърпването на саждите. Не е дори необходимо да мислиш в случая; шумът е толкова стряскащ, че ръката ти сама изпуска машата и се измъква оттам.

— Не виждам защо просто не наемем коминочистач, както правехме преди.

— Защото изчистването на комина ти струва десет цента и парче сладкиш, а момчето, което ти разпалва камината, ти взема петдесет цента и оставя пода след себе си покрит със сажди. Всичко, от което се нуждаеш, е дъждовен ден и малко здрави нерви, и си спестяваш притеснението да изтупваш чергите и да плащаш четиридесет цента. Смачкай сега тази хартия. Да видя как ще го направиш…

„Уроците“ заемаха всеки следобед, който Елизабет можеше да отдели. Как да се отваря, разгъва и сгъва ветрилото; как да се отделя яйченият жълтък; как да се издърпват пръстите на дълга ръкавица при ядене; как да се изчистват следи от повърхността на масата; как да се слиза по стълби, без да се гледа в краката; как да се направлява церемонията по приготвянето и сервирането на чай. Постепенно Кетрин започна да разбира, че майка й е необикновена жена. Когато кръгът на запознанствата й се разшири извън половин дузината момичета, с които беше израснала, тя започна отвсякъде да дочува думи на възхищение към Елизабет. „Значи ти си момичето на Елизабет Трад…“ беше фраза, предхождаща непосредствено нарастване на доброжелателното внимание към нея. Кетрин откри, че майка й беше считана от всички за въплъщение на традиционния образ на най-доброто от чарлстънските жени — едновременно силни, с неизчерпаема енергия, оправни и очарователни. Един възрастен джентълмен държа Кетрин като заложничка в продължение на двадесет и пет минути, докато проследи развитието на отношенията между родовете Пинкни и Трад, после проследи родословието на Пинкни назад до Елиза Пинкни, която на шестнадесетгодишна възраст съумяла да контролира плантация от четвърт милион акра сам-сама, докато баща й се сражавал някъде надалеч с индианците, и също така успяла само със собствените си ръце да отгледа индигово растение. — Когато генерал Вашингтон посетил Чарлстън, той се отбил специално на чай у нея. Тя била вече възрастна дама, но чарът й бил момичешки. Жена от сой! — Побелелият историк се наведе над ръката на Кетрин, след което й разреши да избяга.

— Мамо — каза тя, когато остана насаме с Елизабет, — знаеш ли, че си живият пример за всяка дама в Чарлстън?

Елизабет беше шокирана.

— От къде на къде? Да не би да съм поставяла лактите си на масата? Или да са ме забелязали да се прозявам зад ветрилото си?

— Не, мамо, като пример за подражание. Всички считат, че си великолепна… Също и аз.

Очите на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Мило дете — каза тя, — това ме прави много щастлива.

 

 

Бедният Трад беше като изгубена душа в суматохата от кринолини и маши за къдрене, кавалери и букети. Елизабет се опитваше да му измисля специални забавления, но винаги нещо излизаше не както трябва. Тя го изненада с чифт нови летни кънки, само за да ги открие две седмици по-късно все още в опаковката им.

— Не разбирам, миличък, ти толкова им се зарадва! — каза му тя на вечеря.

Трад почервеня и се размърда на стола си.

— Не исках да нараня чувствата ти, мамо. Вече съм прекалено голям за кънки. През декември ще навърша тринадесет. — Тогава Елизабет предположи, че тъй като той щял да стане толкова голям, вероятно би желал нов костюм.

— Преди да се усетиш, ще започнеш да ходиш по празненства.

Трад стисна гърлото си, изплези език и издаде гъргорещ звук, сякаш се задушаваше.

„О, боже!“ каза си Елизабет. Тя се допита до Джо Симмънс, който й предложи да заведе момчето в Карлингтън. — Все пак компанията ще бъде негова, когато порасне. — Тя поиска също и съвета на Стюарт. Той й каза да изпрати момчето за известно време в имението на лов и риболов. Разликата им с Енсън, третия син на Стюарт, беше само две години и половина.

Тя опита и двете. Трад изразяваше тактично благодарност, но на нея й ставаше ясно, че в никой от случаите той не е получил това, от което се е нуждаел. Беше прекалено честен, за да може да придаде убедителност на ентусиазма си. „Предавам се, реши тя. След още един месец училището ще свърши. Тази година ще отидем на Острова, независимо дали можем да си го позволим, или не. Трад обича това място.“

Едва беше стигнала до решението и проблемът се разреши от само себе си. Един следобед Трад нахлу в канцеларията, връщайки се от училище.

— Мамо! Мамо, може ли да заведа един приятел в Карлингтън? Моля те, мамо, кажи да. Моля те, може ли да отида?

— Разбира се, че може, Трад. — Тя беше озадачена и приятно изненадана. Ако наистина пътуването му харесваше толкова много, реакцията му беше дълго стаявана. — Кого искаш да заведеш? Трябва да предупредя майка му с бележка.

Трад се усмихна победоносно.

— Не е необходимо. Приятелят ми е достатъчно голям. Той е нов преподавател в училище. Не му е нужно разрешение от никого.

— Нов учител през юни? Едва ли ви е останало много за учене. Не разбирам.

— Д-р Портър иска той да преподава от следващата година. Дал му е възможност да опита, за да види дали ще му хареса. Всички момчета се надяват да бъде така. Той е просто чудесен, мамо.

— Ясно. Този идеален герой има ли си име?

— Г-н Фицпатрик. Може ли да го заведа? Всъщност той ще води мен, но каза първо да те попитам.

— Вероятно няма да има нищо нередно в това. Щом като д-р Портър го намира за подходящ, вероятно такова ще е и моето мнение. Но искам да се срещна с него. Ще го поканим на чай някой ден през следващата седмица.

Лицето на Трад помръкна, но той усети, че разговорът е приключил. В гласа на майка му се усещаше подтекстът „Много съм заета“.

— Благодаря ти, мамо — каза той и се измъкна бързо.

Елизабет вече се беше задълбочила отново в книгите си. Опитваше се да скърпи баланса за текущата година. Разходите, произтичащи от живота на Кетрин в обществото, я бяха върнали далеч назад в плановете й и й се искаше да може да доведе това до знанието на Джо. Семейство Симмънс даваха прощален галаобяд преди пътуването си през лятото в Нюпорт.

 

 

„Радвам се най-накрая да имам прилична рокля, — мислеше тя, докато Делия закопчаваше гърба й. — На всички досегашни официални празненства на Емили играех ролята на повлеканата.“ Роклята беше много модерна и предизвикваща желание за флирт. Беше й ушита за представянето на Кетрин, а тя беше твърдо решена да накара дъщеря си да се гордее със своята майка. „Сега, когато свикнах с прическата си, косата ми също ми харесва“, каза си тя. Отзад тя беше подредена на три гладки букли, а отпред падаше на къси, разбъркани къдри. Наричаше се „Лили Лангтри“.

Делия закопча масивната диамантена огърлица. Елизабет винаги я носеше у семейство Симмънс.

— Ще сляза в библиотеката да изчакам файтона, Делия. Можеш да започнеш да приготвяш вечерята. Съжалявам, че те забавих. — Тя взе ръкавиците и ветрилото си и избърза надолу по стълбите. Все още имаше малко време; може би щеше да успее да привърши с книгите все пак.

 

 

— Мамо — каза Трад от вратата. Елизабет вдигна поглед от бюрото. — Бих желал да ти представя г-н Хенри Фицпатрик.

Тя зърна за момент висок, изглеждащ смешно мъж, застанал до сина й. В следващия миг той вече беше прекосил стаята с изненадваща бързина и застанал, коленичил с единия си крак на пода, до нея.

— Ваш най-скромен слуга, Ваше Величество — каза той. След това повдигна крайчеца на полите й и наведе глава, за да го целуне. Елизабет изпусна писалката си, закривайки счетоводната книга.

— Какво, за бога, правите, млади човече? — каза тя раздразнено. — Изправете се веднага.

Той се подчини незабавно. След това отмахна въображаема шапка от главата си и се поклони с ръка на сърцето си. На Елизабет се стори, че почти съзира несъществуващите пера върху несъществуващата шапка. Не можеше да види лицето на Хенри Фицпатрик, но някак си усещаше, че той се смее. Почувства се извънредно неудобно. Не само от неловката ситуация, в която беше поставена, налагайки й се да гълчи учителя на Трад пред очите му, но и от всепроникващата жизненост, излъчваща се от посетителя. Сякаш беше обградена от електрическо було; косата й се отдръпваше от скалпа, както правеше, когато четката за ресане беше заредена със статично електричество или при приближаването на буря. Наведената му глава беше твърде близо. Дори като че ли се виждаше как от нея се отделя някаква свръхестествена енергия. Беше покрита с черни бухнали къдрици, чийто наситен цвят избиваше в синьо. Той бързо я вдигна и в нея се вгледаха две толкова сини очи, че изглеждаха черни. Те се смееха. Широката му уста беше неподвижна, засенчена от нос като на Пинокио.

— Не съм поласкана от екстравагантното ви поведение, сър — каза Елизабет. Беше ядосана и това се виждаше ясно. — Винаги ли се държите по такъв необичаен начин?

Фицпатрик отстъпи назад. Ъгълчетата на устата, ъгълчетата на очите и върхът на носа му увиснаха от разочарование.

— Моля за вашата прошка — каза той искрено. — Бях просто завладян от гледката. Погледнах през обикновена врата в обикновена стая и… видях Глориана, Кралицата на феите, Кралица Бес. — Той спря да говори за момент, за да се вгледа в лицето й. — Разбирате ли, за малко аз наистина повярвах, че е така. Ефектът е изумителен. Трябва ви само корона и скиптър.

Елизабет се намръщи.

— Колко глупаво — каза тя. С периферното си зрение зърна Трад. Лицето му беше портрет на нещастието. Заради него успокои гнева си. — Предлагам да приемем, че тази клоунада изобщо не се е случила, г-н Фицпатрик. Бяхте представен. Можете да заповядате утре на чай, ако обещаете да се държите по общоприетия начин. А сега ви желая приятна вечер. — Тя протегна ръка.

Той постави ръката си под нейната, повдигна я и докосна връхчетата на пръстите й с устните си.

— Обещавам да опитам. В такъв случай до утре.

У Елизабет остана ясно, но несигурно впечатление, че той намигна на Трад, излизайки от стаята.

Нямаше време да говори със сина си за г-н Фицпатрик, тъй като на вратата се появи кочияшът на Джо и тя трябваше да тръгва. При завръщането й вкъщи всички мисли за учителя на Трад бяха напуснали съзнанието й.

Елизабет беше срещала по-рано всички гости, присъстващи на обяда. Тя почувства наслада от учудените им възражения, когато я видяха в елегантната официална рокля от коприна в синьо и сребърно, вместо работния сив сукман, носен на всички предишни подобни случаи. Насладата се прибави към странното безпокойство, възникнало от срещата й с Фицпатрик; резултатът от двете се прояви в безгрижно веселие. Тя се смя повече от всякога и флиртува с всички мъже на границата на допустимото. „Има неща, скъпи дамички янки — мислеше си тя, — които ние, южняшките църковни мишки, винаги ще умеем по-добре от вас, даже и най-безличната от нас.“ Джо наблюдаваше представянето й с неприкрито удоволствие. Най-много й се възхищаваше, когато тя допускаше да излезе на повърхността любовта към опасностите, присъща на всички от рода Трад. „Което се случва твърде рядко, мислеше си той, с изключение на безумните й залози по отношение бъдещето на Карлингтън.“

След обяда дамите оставиха мъжете на масата с техните пури и бренди. Елизабет усещаше враждебността на жените да я заобикаля отвсякъде; това засили цвета на бузите й. Но когато Емили я помоли да дойде в будоара й за поверителен разговор, живецът й повехна. Тя беше привързана към Емили и я съжаляваше, защото съзнаваше колко много не харесва живота си в Чарлстън съпругата на Джо. Ако поведението й поставяше домакинята в неудобно, положение, Елизабет щеше ужасно да съжалява за това.

Тя влезе в стаята със сатенени завеси и чу как Емили затвори врата след нея. Сърцето й се сви.

— Моля те, Елизабет, седни — каза Емили. Тя посочи едно позлатено кресло и Елизабет се подчини. Въздухът в стаята беше застоял, изпълнен с тежкото ухание на парфюма, използван от Емили, и острата светлина от кристалните свещници по стените. Забеляза, че Емили изглеждаше много уморена и по-възрастна от четиридесетте си години. Опита се да измисли какво да говори. Със сигурност Емили не очакваше извинение от нея. Това щеше да бъде прекалено. Можеше да приеме лек упрек от съпругата на Джо, но нямаше за какво да се извинява. Въпреки всичко тя беше дама, при това от Чарлстън, което не можеше да се каже за никоя от останалите жени, не и по нейните изисквания. Усети собствената й настъпателна природа да взима връх.

Емили се закашля — дълбока, раздираща кашлица, която разтресе цялото й тяло. Когато пристъпът й отмина тя си пое дълбоко дъх.

— Благодаря на бога, че това отмина, — каза тя. — Сдържам го в себе си цяла вечер. — В прекрасния й глас се усещаше някакъв дрезгав тон. Елизабет го беше забелязала, когато я поздрави при посрещането.

— Мислих как да започна — каза Емили — и не можах да намеря приятен начин, по който да го сторя. Ще трябва да режа накъсо.

Елизабет се обгърна с ръцете си.

— Ще умра — прошепна Емили. След това повтори думите си по-високо. — Ще умра. Не искам да умирам, но не мога да попреча. Аз умирам.

Елизабет разтърси глава, не можейки да повярва, че е чула правилно. Нищо лошо не можеше да се случи на Емили — толкова бе спокойна и сигурна! Разумът й не можеше да го побере. Отказа да приеме смисъла на думите й, пробяга от мозъка до върховете на крайниците й, освобождавайки я от сковаността на шока. Тя скочи и обгърна дребното тяло на Емили.

— Недей така, не си права. Веднага след като отидеш на море, ще се почувстваш по-добре. Въздухът на града е твърде тежък за дишане с приближаване на лятото.

Усещането колко крехки са рамената и гърбът на Емили я накара да се усъмни в собствените си думи. Под многобройните сатенени гънки и дантели на роклята й Емили беше лека и ефирна като птичка. Костите й сякаш бяха пълни с въздух.

Тя се измъкна от прегръдката на Елизабет.

— Моля те, седни — каза тя. — Винаги се чувствам като джудже, когато погледна нагоре към теб. Ще остана права, ако нямаш нищо против. По-добре ще мога да говоря, ако се разхождам в същото време. — За първи път, откакто се познаваха, Елизабет откри излъчващо се от Емили достойнство. Тя изпитваше най-добри чувства към нея, но я считаше за разглезена и арогантна. Сега, когато тя се разхождаше напред-назад, у Елизабет се породи уважение и към нея, и страх за нея.

— Джоузеф не знае — каза Емили, — но ще трябва да узнае преди изтичането на годината. С всеки ден става по-трудно да го крия. — Обясни, че имала рак на гърлото. В това се състоеше и най-голямата жестокост: тя съзнаваше, че гласът й е единственото красиво нещо в нея и смъртта я атакуваше точно там. Докторите й давали още около година. — А не мога да понеса да умра в Чарлстън! Мразя го! Опитах се да не го намразвам. Наистина се опитах. Но за изтеклите четири години омразата ми нарастваше с всеки изминал ден. Това място е като вещица. Цял живот е държало Джоузеф в магията си и сега омагьосва Виктория. Тя иска да бъде чарлстънско момиче. Имитира всичко, което момичетата от нейното училище правят, начина, по който се обличат, дори начина, по който говорят. Градът ми отнема детето; той вече ми открадна съпруга. Оставена съм сам-сама, а не искам да посрещна края в самота. Никога няма да разбера защо някакви мръсни улици и лющещи се стари къщи са ми такива неприятели и се уморих от усилието да разбера. Просто искам да се махна. Искам да бъда в Ню Йорк, когато умирам. Тогава ще трябва да застана в лице само със смъртта, не и с този ужасен град. — Тя простря напред ръцете си, като се предпази от нечие невидимо присъствие. Малките й очи гледаха диво, а зениците им толкова се бяха разширили, че се виждаше само черната им пустота.

Елизабет потрепери. Не можеше да разбере страстната омраза на Емили, но беше под въздействието на силата й. Дребната жена изригваше емоции. За момент на Елизабет се прииска да извика със също такава страст в защита на града, който беше неин дом и представляваше толкова много за нея. Прехапа устни, за да замълчи. Нуждата на Емили от помощ беше твърде силна, за да може нещо друго да вземе връх над нея.

— Как бих могла да ти помогна, Емили? Ще направя всичко, което пожелаеш.

Невиждащите очи на Емили се спряха върху нея, после се възвърнаха към нормалното си състояние.

— Само ни остави на мира. Това е всичко. Не пиши повече храбри, забавни писма. Не изпращай никакви сведения за компанията. Не напомняй на Джоузеф, че Чарлстън е тук и го очаква. Ще запиша Виктория да завърши училище на Север. Може би не е прекалено късно да я спася от това място. Джоузеф ще остане с мен, когато разбере защо се нуждая от него. Не искам да му бъде прекалено трудно, да бъде измъчван от напомняния за този съблазняващ го като проститутка град. — Гласът й се издигна до крясък накрая, след което я връхлетя поредният пристъп на кашлица.

Елизабет я успокои с обещания, после разтри слепоочията й с одеколон. Те се присъединиха отново към другите гости на Емили, сякаш нищо не се беше случило.

За щастие остатъкът от вечерта премина бързо. Когато Елизабет се прибра вкъщи, главата й се пръскаше от главоболие и се чувстваше като болна. Сцената с Емили я беше дълбоко разтърсила. Първо, защото Емили умираше. Въпреки че съпругата на Джо не беше станала нейна близка приятелка, тя все пак беше част от живота на Елизабет — като съпруга на Джо. Толкова много загуби беше преживяла досега, прекалено много, и сега чувството за всички тях я нападаше отново, когато си помислеше за тази бъдеща загуба.

След това идваше Джо. За него щеше да е сътресение. Елизабет беше убедена, че той изпитва силна любов към съпругата си. Непрестанното му внимание към желанията на Емили беше явно проявление на пълно обожание, считаше тя.

В допълнение, очевидната ревност на Емили представляваше не по-малко притеснение от споделянето, че умира. Елизабет реши, че това е част от ненормалната резервираност на Емили спрямо привързаността на Джо към Чарлстън. Вярно е, че Джо проявяваше щедрост и загриженост към Елизабет. Но това беше, защото те почти бяха едно семейство, а семействата винаги се грижат за всеки свой член. Той никога не беше казал или извършил нещо, което един брат или братовчед не биха направили в същата ситуация. Или някой съвсем близък приятел. За нея Джо беше всички тези неща — най-близкият й приятел от детските години, заместник на Пинкни след смъртта му и част от семейството й. Ревността на Емили беше безсмислена, проявление на болестта й.

Дългите часове на нощта се изнизваха покрай Елизабет, която, присвила вежди, се опитваше да внесе ред в собствените си реакции на драмата в будоара на Емили. Най-накрая тя изрови най-дълбоко скрития източник на неспокойствието на Емили. Почти истеричният гняв на Емили не й беше непознат. Тя го беше изпитала, и още повече в ужасяващата нощ, когато уби Лукас. Беше продължила да го усеща в натрапчиво преследващия я сън, в който тя го удряше не само веднъж, а отново и отново, преди да се събуди и в паника да се огледа за заплашващото му присъствие в мрака на стаята. Сънят я беше измъчвал с години; постепенно беше започнал да й се явява по-рядко, докато накрая престана. Страстта на Емили й напомни за собствения й неконтролируем бяс. Тогава и това я изплаши.

„Не мога да понеса да го преживея отново, каза си тя. Трябва да унищожа призраците на Лукас и онзи момент на лудост. Имам сили да го направя, ако се напрегна достатъчно. Мога да забравя.“ До идването на зората тя се бори с тяло и разум да принуди емоциите си да отстъпят и усилието на волята й беше свръхчовешко.

На сутринта се чувстваше ранена и отвън, и отвътре, но спокойствието се беше върнало и в поведението, и в сърцето й. Тя помоли Кетрин да приготви закуската и легна да спи.

Беше изминал по-малко от час след ставането й, когато пристигна Трад, придружен от Хенри Фицпатрик. Тя беше напълно забравила поканата за чай. За щастие същия ден Кетрин също приемаше гости, така че всичко беше подготвено. Фицпатрик спазваше поведението, което беше обещал. Не казваше и не вършеше нищо прекалено дръзко. Но неизбежно скоро се превърна в прицел на разговора. Комичното му лице сменяше израженията си с такава бързина и контраст, че привличаше неудържимо всички погледи. Напълно откровените му признания за миналото му бяха обезоръжаващи и очароващи. Той не бил, както весело си призна, нищо повече от един скитник — търсач на приключения. Отивал там, където го водела фантазията му, и оставал, докато усети сърбеж в краката си, после отново поемал. Занимавал се с всичко, което го заинтригувало и за колкото време задържало интереса му, нито секунда повече. Човек, който се занимава с всичко и не го бива за нищо или — „както ви се харесва“ в негов вариант.

 

 

Елизабет насочи отново вниманието си към околните. Преди това мислеше за Емили. Толкова млада — само с четири години по-възрастна от нея самата. И, боже мой, защо трябваше да бъде поразен гласът? От притеснение Елизабет усети болка и в своето гърло. Трябваше да превъзмогне мрачните си мисли… на какво се смееха младите?

На младия мъж с абсурден вид. Странно, че когато той заговореше, човек почти забравяше за външния му вид. Над него някак си се налагаше жизнеността му. Той беше присъствие, не портрет. Тя разгледа групата около масата за чай. Всички бяха омаяни от Фицпатрик, дори Кетрин. Обикновено в случаите, когато не ставаше център на внимание, тя се нацупваше, но не и днес. Трад щеше да се пръсне от гордост. Негова беше заслугата за въвеждането на Фицпатрик в групата. В същото време беше станал част от нея заедно с него. Преди това Кетрин никога не го бе допускала до приятелите си.

Кетрин! Вниманието на Елизабет се заостри. Момичето не сваляше очи от учителя на Трад.

Никаква реакция от другата страна. Елизабет хвърли бърз поглед към Лорънс Уилсън. Той бе проявявал досега такова внимание към Кетрин! Беше симпатично момче и вече започваше работа в адвокатската фирма на чичо си. Тя доста се беше надявала, че нещо може да се случи между тях. От него щеше да излезе добър и стабилен съпруг, а Елизабет харесваше и майка му. Глупаво момче! Вниманието му беше не по-малко завладяно от Фицпатрик, отколкото това на Кетрин. Защо не кажеше нещо самият той, вместо да оставя един непознат да си плете омагьосващата паяжина?

— Какво ви доведе в Чарлстън, г-н Фицпатрик? — попита високо Елизабет. Магията се разпръсна. Всички погледнаха към нея — Кетрин с раздразнение, Фицпатрик с такъв съсредоточен интерес, че тя го почувства като физически удар.

— Красотата, госпожо Купър — каза той. Широката му уста се изкриви нагоре в усмивка на безочлива интимност. — За Чарлстън чувах, че бил най-красивият град в Америка. И най-богатият на история. Аз се интересувам от история — най-вече от тази на Англия. Хубаво е да разбера, че собствената ми нация има също богата история. Аз съм от Калифорния. Всички събития там са свързани с испанците, а дори и те не са много.

— Калифорния! — възкликна Кетрин. — Колко интригуващо! Моля ви, разкажете ни нещо за нея.

— Може би някой друг път — каза Елизабет. — Става късно. — Лорънс и другите момчета веднага скочиха, изстрелвайки извинения, благодарности и взимайки си довиждане. Хенри Фицпатрик също се изправи, без никакви следи от объркване. Когато стоеше прав, Елизабет забеляза, че тялото му сякаш е разделено на сегменти. Не си беше дала сметка дотогава колко дълги са краката му. Той изчака другите да излязат, преди да се поклони на Кетрин. След това протегна ръката си на Елизабет. Тя преодоля нежеланието си в името на добрите маниери и постави дланта си в неговата.

— Не сте ми дали все още разрешение да заведа Трад до завода, госпожо Купър. Мога ли да ви помоля сега за това? — Поклонът му беше направен безпогрешно, в поведението си спазваше подходящо разстояние. Той пусна ръката й, изглежда, без да си дава сметка, че я е задържал по-дълго, отколкото на притежателката й е било приятно.

— Защо се интересувате от фосфати, г-н Фицпатрик? — Елизабет избягваше да поглежда напрегнатото лице на сина си.

— Не се интересувам от тях, а от фосили. Трад ми показа зъби на акула, изкопани там. Мястото трябва да е мечта за палеонтолога.

Тя нямаше ни най-малка представа за какво става дума, но призна, че звучеше научно. Трад подръпна ръката й.

— Мамо, моля те, кажи да! — На ентусиазма му не можеше да се устои.

— Много добре — каза тя, — но ще трябва да отидете през някой уикенд и да се върнете в града, преди да се е стъмнило. Няма да рискувам здравето на Трад.

Фицпатрик сбърчи нос.

— Прекрасно — каза той. — Там има ли призраци?

В първия момент Елизабет не схвана, че той я дразни. После той се захили, а нейната мисъл беше: „непочтителен младок“.

— Има блатна треска — отряза тя. — Приятна вечер, г-н Фицпатрик.

— Приятна вечер, госпожо Купър, госпожице Купър, млади г-н Купър. Благодаря ви за приятно прекарания следобед.

Трад го придружи до вратата. Елизабет и Кетрин чуваха разговора им по стълбите.

— Слушай, млади варварино — говореше Фицпатрик, — качи се после обратно и добре огледай стаята, която току-що напуснахме. Утре очаквам доклад за значението на пропорциите в архитектурата. Всички слухове за Чарлстън се потвърдиха. Обърни особено внимание на височината на прозорците и первазите…

Елизабет и Кетрин погледнаха към прозорците, после се спогледаха.

— Аз не виждам нищо — каза Кетрин.

— Нито пък аз. Донеси ми линията за мерене от кутията ми с принадлежности за шиене. — Елизабет чу с изненада собствените си думи. — Трад ще се нуждае от нея — добави тя бързо. — Ще погледна дали вечерята скоро ще бъде готова.