Александра Рипли
Чарлстън (33)

33.

— Тази сутрин получих шест букета — рече Керълайн. У Рагови цареше обичайното оживление в деня след бала. Тук бяха и четирите зрелостнички, за да споделят спомени и танцувални списъци, да си разкажат кой какво им е казал, да обменят сплетните, които са чули, и заедно да се порадват, че са вече приети в обществото и следователно са пораснали.

Кити Гаурдин се натъжи.

— Аз само два. Знаех си, че никой няма да ме забележи.

Лизи избута Кити от леглото на Керълайн, където всички бяха насядали със сгънати крака.

— Така е, защото си гъска. Пристигна тук две минути след закуска. Колко рано очакваш хората да ти пращат цветя? Сигурно вкъщи вече те чакат дузина. Чух как братовчедът Джошуа каза на мама, че се надява следващата година да си негова годеница и да откриете бала.

— Наистина ли го каза, Лизи?

— Наистина, повярвай ми.

Анабел Брютън помогна на Кити да се настани отново на възглавницата.

— Аз излизам от състезанието — рече тя. — С Дейвид ще се оженим през октомври. — Останалите момичета изпищяха. После се нахвърлиха да я целуват и прегръщат.

— Разкажи ни, Анабел — настоя Керълайн. — Какво каза Дейвид? Падна ли на коляно пред теб?

— Целуна ли те? — изкиска се Кити.

Анабел поклати глава.

— Нищо не ми е казал. Тази сутрин татко ми съобщи, че е поискал от него разрешение. Предполагам, че ще говори с мен довечера. Поканен е на вечеря.

— Колко вълнуващо. А ти какво ще му кажеш?

— „Да“, разбира се. Това решение е взето много отдавна.

Момичетата се заеха да обсъждат развълнувано късмета на Анабел и достойнството и чара на Дейвид Микел. Всяка една от тях в мислите си го оценяваше като стар и дебел, но Анабел беше тяхна приятелка и най-важното бе да й помогнат да се самоубеди, че е щастлива.

Керълайн намери идеалния начин да смени темата, преди Анабел да се разплаче.

— Обзалагам се, че Лизи ще получи цветя от Лукас Купър. Тя бе единствената сред нас, с която той разговаря. Умирам от ревност. Хайде, Лизи. Разкажи ни всичко до най-малката подробност.

Лизи разказа каквото знаеше. Леля Джулия я бе осведомила за всичко, свързано с него.

— Но — продължи Лизи с блестящи очи, — преди да дойда, се срещнах с братовчедката Люси и тя ми каза, че той е опасен човек, любител на приключенията. Останалите три момичета се притиснаха по-близо до нея. Те ококориха очи, докато слушаха разказа за живота в Дивия запад и за скалпирането, с което се е разминал на косъм. А когато Лизи стигна дотам, където той официално се отказал от кариерата си, за да се посвети на Южна Каролина, очите им се овлажниха.

— Също като генерал Лий — въздъхна Керълайн. — Постъпил е в Уест пойнт, но после обърнал гръб на учението в полза на Юга.

— А защо не пожела да танцува с нито една от нас? — запита Кити. — Май че уредниците не са пожелали да го включат.

Лизи знаеше отговора и на този въпрос.

— Каза, че е решил да дойде на бала в последния момент, така че уредниците да не знаят за него. Сега е постъпил при Червените ризи и не е бил сигурен, че ще успее да се измъкне.

Керълайн въздъхна.

— Но ти само знаеш, че е при Червените ризи. Представи си как ще изглежда на кон, с разкопчана яка и развята от вятъра коса.

Дори предстоящият годеж на Анабел не й попречи да се присъедини към дружния хор от възклицания и въздишки.

Всички насочиха вниманието си към Лизи.

— Ти си най-голямата късметлийка на този свят, Лизи. Той проседя целия шестнайсети танц с теб.

— О, по-скоро седеше с мен и Джон. Просто имаше нужда от компания.

— Глупости. Наоколо имаше достатъчно хора, които можеха да му направят компания. — Кити снижи гласа си до шепот. — Видяхте ли Мери Хъмфрис? Съвсем откровено му се предлагаше. Мама каза, че държанието й било скандално.

Керълайн побърза да добави:

— А моята майка каза, че Мери е боядисала лицето си.

— Кой ли ще забележи? — вметна Лизи. — Виждали ли сте някога по-къса рокля от нейната?

— Но какво друго й остава на бедничката — обади се Анабел със самодоволна усмивка. — Вече три години излиза сред обществото и още не се е омъжила.

— Какво да я мислим Мери Хъмфрис — рече Керълайн. — Ясно е, че Лизи му хвана окото. Може би ще ти изпрати букет, Лизи.

— Не. Малко се надявах. Братовчедката Люси ми каза, че много мъже изпращали букети на момичетата, които се представят за пръв път пред обществото. Но само от вежливост. И това съвсем не значи, че са те харесали. А цветята на Джон Купър бяха на стълбите още преди изгрев-слънце. Лукас Купър е отседнал при Джон. Ако бе пожелал, можеше да постави и своята бележка, без да се затруднява.

Кити се помъчи да я успокои.

— Може би си е тръгнал веднага след бала, Лизи. Братовчед ми е червеноризец и много рядко успява да се измъкне. Сигурно и Лукас Купър е бързал да се върне.

 

 

Стюарт Трад кипеше от яд.

— По-добре да бях отишъл до Сейнт Сесилия и надбягванията. И без това тук нищо не правим.

Алекс Уентуърт се усмихна лениво.

— На мен и така ми харесва. Ако работеше като мен в застрахователния бизнес, и на теб щеше да ти допадне тази многомесечна ваканция. — Той вдигна чашата с бяло вино. — За генерал Уейд Хемптън, губернатора на Южна Каролина. Повече или по-малко.

Четири месеца след края на изборите продължаваше борбата за власт между опонентите от Кълъмбия и Вашингтон. Най-сетне само преди седмица, на първи март, Ръдърфорд Б. Хейс зае поста президент. Но Чембърлейн продължаваше да окупира Капитола в Кълъмбия, въпреки че Хемптън бе съобщил на хората си, че Хейс, макар и републиканец, се е съгласил да го подкрепи и да изтегли войските си от Южна Каролина, при условие че на свой ред Хемптън го признае за президент.

— Хората на Хейс са измамили генерала — рече Стюарт. — Ей така ще си маршируваме нагоре-надолу по „Стейт стрийт“, докато проклетите ни червени ризи се превърнат в парцали, а през това време северняшките политици и черньовците ще ни оберат до шушка.

— Не се прави на магаре, Стюарт. А не видя ли другия парад? Нашите неуморни законодатели по цял ден се тълпят на гарата, за да натоварят всичко, което имат, и да поемат към новия си дом на север. Едва ли си пропуснал тази гледка днес следобед. Онова ухилено чернокожо лице със златни зъби от край до край и до него жълтата повлекана, грабнала годишния си доход в скъпоценности. Да не мислиш, че са тръгнали на религиозен събор? Не и с три каруци багаж зад тях.

Стюарт изпразни на един дъх чашата си.

— Не трябваше да ги пускаме. Деди Кейн със сигурност вече е в Бостън.

— Откажи се, Стюарт. Струва ми се, че си се поболял на тази тема.

— Е, той не преби почти до смърт теб.

— Не, но знаеш, че се закле да го стори. Яд го е, че янките докопаха баща ми преди него… май трябваше да кажа баща ни.

Стюарт стовари юмрук на масата.

— Как можеш да се смееш над подобни неща…

Но китката му внезапно бе стисната в желязна хватка. Лицето на Алекс бе придобило страшен вид под мъждукащата светлина на лампата.

— Смея се, защото така трябва. Ако не беше така погълнат от собствената си мъка, отдавна да си се досетил как се чувствам. Семейството ми е обезчестено, баща ми прокълнат публично от някакъв жълт фанатик, майка ми се срамува да се покаже пред хората, а собственият ми дом е затворен за мен, откакто навърших шестнадесет. Ти смяташ, че имаш право да убиеш Деди Кейн, защото той се е опитал да те убие. Аз имам още милион причини. Но съвсем не смятам да се правя на глупак като теб и да го търся. Смея се пръв, преди хората да започнат да ми се смеят. С Божията воля той напусна Южна Каролина и може би внуците ми ще могат да живеят, без да се питат дали тихите шушукания наоколо им не са по техен адрес. Дотогава хората може би ще са забравили.

— Божичко, Алекс, ужасно съжалявам! Но ти си толкова добър актьор, че измами дори мен.

Алекс освободи китката му.

— Да забравим за това. И двамата се държахме глупаво. Никога вече няма да споменавам Кейн, а ти няма да съжаляваш за всичко, което си направил. А сега да хапнем нещо. Хелън отиде на гости при някакви нейни роднини из околността, за да ги занимава с бебето. Вкъщи няма нищо за вечеря.

Стюарт се усмихна. След шест месеца Алекс и Хелън щяха да станат родители, а Хелън вече се тревожеше дали детето трябва да постъпи в колеж, рискувайки да попадне в неблагонадеждна компания. Разговорът с нея бе лишен от голямо разнообразие.

 

 

Още щом излязоха на улицата, на която живееше Алекс, те видяха пламъците. После огънят изчезна; двамата решиха, че им се е привидяло, и не заговориха за това. И тогава пламъците лумнаха отново като драконов език от прозореца на първия етаж. Алекс се втурна напред.

— Моята къща е! — извика той. — Повикай пожарната команда!

Стюарт се извърна и се завтече към алармения звънец на ъгъла.

На връщане прекоси улицата на зигзаг, тропайки на вратата на всяка къща с дръжката на револвера си, за да събуди спящите обитатели. Отдавна минаваше полунощ.

Когато най-сетне спря пред Алексовата къща, той видя, че предната стена е недосегната, но че зад прозорците вътре бушуват пламъци. Стюарт заобиколи отзад и повика приятеля си. Ако Алекс беше вътре, единствения път навън бе през задната врата.

Павираният с тухли заден двор бе озарен от алената, пулсираща и трепкаща светлина, която идваше през прозорците на къщата. Стюарт спря, за да си поеме дъх. И в този миг видя Алекс с разкривено от ярост и озарено от огньовете лице. Беше се покатерил на каретата пред задната врата, съвсем близо до пламъците. Стюарт се хвърли напред. Трябваше да го измъкне по-надалеч. Но една ръка го сграбчи за рамото. Стюарт се извърна и видя… Алекс.

И тогава премести поглед от единия Алекс към другия. В адската светлина на огъня лицата им изглеждаха еднакви. Кожата им не беше нито бяла, нито кафява, а грееше с аленото отражение на пожара. Шокът изостри още повече възприятията на Стюарт. До ушите му стигнаха виковете на мъжа, изправен върху каретата.

— Предаден — крещеше той, — всички обещания, всички надежди на вятъра! Продадоха мен и хората ми така, сякаш още сме оковани във вериги. Отиде си. Всичко си отиде. За да може един крадец да седне в Белия дом. Белия дом.

Стюарт осъзна, че върви право към Кейн, насочван от желязната хватка на Алекс Уентуърт.

— За пръв път го виждам — прошепна Алекс.

И тогава Деди Кейн ги видя. Тялото му се раздруса, сякаш го бяха ударили в гърба. От гърлото му се надигна ужасяващ смях.

— Твърде късно, бели човече! — изрева той. — Скоро от Уентуъртови ще остане само пепел. Хайде. Арестувай ме. Горд съм с онова, което направих! — Той присви очи и надникна през димната завеса. — Ти не си от полицията. — Кейн скочи от каретата и излезе от димния облак. Изведнъж прозорецът зад него се пръсна от горещината и под краката им се посипаха блестящи стъклени парчета. Стюарт ги чуваше как трополят в стакато по земята. Времето сякаш забави своя ход. Всичко изглеждаше някак далечно и бавно.

Алекс Уентуърт и Деди Кейн се измериха с погледи, само на двадесет крачки един от друг, но никой от тях не направи опит да заговори другия или да се приближи към него. Къщата се разтърси из основи, когато вътрешната стълба рухна в пламъците под нея.

Стюарт неочаквано излезе от завладелия го транс. Той вдигна ръка и насочи револвера си към Кейн, съсредоточавайки се в мъничката точка между веждите. Сърцето му блъскаше в победен ритъм. Съвсем бавно, сякаш отмервайки течащите секунди, пръстът натисна спусъка.

Нещо се раздвижи до него и изведнъж револверът се озова на земята и гръмна. Изстрелът прозвуча по-силно от топовен.

— Остави го — нареди му Алекс. Ръката му продължаваше да стиска китката на Стюарт.

— Но това е Деди Кейн, глупако! Ще го убия! — Стюарт се дърпаше да се освободи от ръката на Алекс.

— Няма да ти позволя — рече Алекс. — Сляп ли си? Той е мой брат. Няма да ти позволя да застреляш брат ми.

Яростният вик на Стюарт бе заглушен от още по-ядния, който излетя от устата на Кейн. Той вдигна ръка към тях, стиснал дълъг пистолет със закривена дръжка и го насочи право към Алекс Уентуърт. После изви глава назад. Сухожилията на шията му се изпънаха като въжета.

— Не! — викът му бе изпълнен с неописуемо отчаяние.

Още докато отекваше във въздуха Стюарт се хвърли към него. Но преди да премине и половината разстояние, Кейн пъхна дулото в устата си и натисна спусъка.

— Не! — извика Стюарт и гласът му прозвуча като гротескно ехо. Отмъщението, заради което живееше, се изплъзваше от ръцете му и той не знаеше кого да вини, Кейн — неговия враг, или приятеля си Алекс. За миг го завладя и сетне го напусна пристъп на гняв, оставяйки го лишен от емоции и опустошен. Някакво парче полетя от покрива и го удари по рамото и за първи път от мига, когато бе видял Деди Кейн, той почувства непоносимата горещина на пожара. Стюарт се извърна към Алекс, който изглеждаше сякаш е парализиран, и го задърпа далеч от огъня, към биещите на улицата камбани на пожарната кола.

 

 

През останалите пет седмици, които Стюарт прекара в Кълъмбия, двамата се Алекс не се видяха. Нямаше какво повече да си кажат. На десети април Дейвид Чембърлейн предаде Капитола и замина за Мисисипи. Поддръжниците му се разпръснаха. Губернаторът се премести заедно с хората си от Каролина хол и се зае с изпълнението на обещанието да върне Южна Каролина на каролинците. Червените ризи, които му бяха верни през цялата година, не останаха забравени. Компанията на Алекс Уентуърт получи право да застрахова всички щатски сгради срещу пожар, наводнение и ураган. Стюарт Трад бе назначен за магистрат на кокетния малък град Съмървил, само на двадесет и пет мили от Чарлстън. Отпуснаха му средства за закупуване на мантия в добавка към заплатата му и освен това получи титлата съдия.

— Пини, тази сутрин дойде телеграма. Стюарт си идва у дома утре.

— Чудесно, Лизи. Как мислиш, дали ще успее да се промъкне през тълпата от твои обожатели?

— Престани да ме дразниш. Нямам никакви обожатели и ти го знаеш добре.

— Други неща чух.

— О, братовчедката Люси преувеличава. — На бузите на Лизи изби руменина. Всъщност, явяваха се поне трима, а често и повече почитатели всеки вторник следобед, когато беше нейният ден за прием. Люси беше в ролята на придружителка и разказа на Пинкни, че Лизи гледала със забележително спокойствие на своя успех.

— Разбира се — продължи Люси, — доста помага и обстоятелството, че тази година само четири момичета правят светския си дебют, или три — ако не се брои Анабел, която вече е уговорена. Така всяка една от тях има възможност да „приема“ поред, без да възникват конфликти.

— А тия момчета защо не работят?

— Повечето от тях работят, Пинкни. И идват у нас след работа. Само двама от тях се появяват тук по-рано и те не са момчета. Чарли Джонсън и Херълд Къртней.

— Чарли е по-възрастен и от мен. Това е отвратително.

— По-скоро патетично. Той беше „любимец на дебютантките“ още в годината, когато аз „излязох“ сред обществото и все още се мъчи да запази тази титла.

— А тази година кой я получи?

— Франк Къминг, поради отсъствие на лидера. Ако блестящият Купър някога се върне обратно, Франк незабавно ще бъде изместен.

На седемнадесети април Франк беше детрониран. Стюарт Трад се завърна от Кълъмбия и доведе със себе си Лукас Купър.

— Пини, това е Лукас Купър. Двамата бяхме заедно в Портър.

— Здравейте. Мисля, че сме се срещали, на бала. Леля ми, мис Ашли…

— Да, разбира се. Надявам се, че Стюарт не ви е създал някакви неприятности, като си позволи да ме покани.

— Ни най-малко. Ще ми позволите ли да повикам сестра си. Тя ще даде нареждания на прислугата. — Пинкни бе достатъчно схватлив, за да се досети, че Лизи би желала отрано да е предупредена, че любимецът на дебютантките се е появил в дома й. Той побърза да я намери.

Когато научи новината, Лизи плесна с ръце.

— Керълайн и Кити ще позеленеят — Тя приглади косите си и с прелъстителна походка заслиза надолу по стълбището.

Докато Лукас се поклони пред нея, тя се владееше напълно.

— Ваш слуга, мис Елизабет — произнесе той и целуна ръката й по всички правила на етикецията. Пръстите на Лизи потрепериха от допира и тя се изчерви.

Лукас изглежда не забеляза. Не я игнорираше, но просто се държеше с всички еднакво, сякаш, както обясни Лизи по-късно на Керълайн, тя е брат, а не сестра на Стюарт и Пинкни. Разговорът в по-голямата си част бе посветен на политиката. Лизи участваше съвсем малко в него и единственото, което успя да каже, бе, че се гордее със своя брат съдия.

— А на теб, Лукас, какво предложи генералът? — запита Пинкни. — И ти ли ще раздаваш правосъдие?

Лукас поклати златистите си къдрици.

— Благослови ме и ми връчи благодарствено писмо. Все пак аз бях редник сред червеноризците, а не офицер. — Усмивката му беше леко изкривена от белега в ъгъла на устата. — Животът се пошегува с мен. Отказах се от службата като платен кавалерист, за да препускам два пъти повече безплатно, и то като редник. А нашият капитан едва ли през живота си е яздил нещо друго, освен муле.

На Лизи това й се стори ужасно нечестно и тя побърза да го каже.

Лукас съсредоточи върху нея цялата мощ на своя магнетизъм.

— Животът на военните никога не е честен към тях, мис Елизабет. Той се основава на звания и дисциплина, а не на умение. Ако повишенията в службата зависеха от вас — дамите, вероятно щяхме да сме далеч по-добре.

Стюарт подсвирна иронично.

— Тогава за генерали щяха да избират онези, които са се представили най-добре на танците.

— Не знам дали това ще е по-лошо от настоящото положение. Помислете за нещастника Кастър. Произвели са го генерал, когато е бил по-млад дори от мен, поради груба чиновническа грешка. И след като решението било произнесено, никой не можел да го отмени, макар че за малко не бил изхвърлен от Пойнт поради некадърност. И така именно той повел стотици хора, които го превъзхождали във всичко, към безсмислено клане. Като си помисля само и кръвта ми кипва. Моля ви, простете, мис Елизабет, че си позволих да повиша тон във ваше присъствие. Но всички мои приятели бяха избити тогава.

Лизи кимна в знак на разбиране. Лукас я погледна с благодарност. Имаше нещо много интимно в този поглед.

След това той насочи вниманието си към Стюарт.

— Стига приказки за войници. Кога най-сетне ще започнеш да раздаваш правосъдие за белия човек?

Лизи ги слушаше като през мъгла.